Иван Тодоринов

И ето, че настъпи моментът, в който за последно прекрачихме прага на Пловдивския университет, в лицето на студенти-политолози. Някак си този миг премина, без да осъзнаваме какво точно се случва, без да разбираме важността и трогателността му. Сега, 3 месеца след семестриалното ни завършване, седя в далечно място на 3000 км от родината си и си задавам баналния въпрос, въпроса, който може би всеки бивш студент си задава:„А сега накъде??”....Отговорът може би няма да дойде скоро, а може би ще узрее от само себе си. Но поне знам от къде да започна...

„За да знаеш къде отиваш, трябва да знаеш от къде идваш”, е казал древният мислител.

За да си отговоря на този въпрос, се впуснах с едно малко приключение, приключние,  в  което търсих отговор за себе си, изледване от мен, насочено изключително за мен, изследване на моя род - на рода Тодоринови. Знаех, че той произхожда  от село Левски (или старото село Долно Левски, както го нарича и баба  ми), в което аз никога през живота си е бях стъпвал, аз дори не знаех къде точно се намира. Баба ми, която е от друг род, разбира се говореше за семейството на съпруга си с голямо  уважение, нещо, нетипично за нея, и още от дете аз бях останал с  впечалението за чудно място. Когато влязох в селото, действителността се  сблъска с останалите от детството ми представи за село Левски. Определено  не се различаваше с нищо от всички села, селца, паланки, които бях  посетил, а дори си личеше, че е доста обезлюдено. Явно, че се намира на  около 20 километра от град Пазарджик, беше решаващо - хората просто бяха  потърсили прехрана в града. В миналото на мястото на днешното село е  имало турско село, известно под името ”Каралар”. Българско село е имало в  местността “Оряхово” по поречието на р. Луда Яна. През него е минавал пътят от Панагюрище - Черногорово, Росен, към Цалапица и  Пловдив. Жителите на с. Оряхово, за да избегнат набезите на кърджалиите  се преселват при турците в с. Каралар. След време за по-лесен изговор  името на селото става Калагларе. През 1934 год. селото е преименувано на  с. Долно Левски, поради географското си разположение, а от 1987 год.  името на селото е ЛЕВСКИ. Село  Левски е съставна част от община Панагюрище. Разположено е на един от  най-южните склонове на Средна гора, заобиколено в полукръг от север на  запад от хълмовете Стефанчо, Избека, Голия баир, Мооловица,  с открит изглед на юг и югоизток. Селото е естествен средищен център,  намиращо се до главния път Пазарджик - Панагюрище, като отстои от  областния център Пазарджик на 20 км, а от общинския център Панагюрище -  23 км. Съседни села са: на север - с. Попинци, запад - с. Елшица, юг -  с. Сбор, общ. Пазарджик, а на изток и североизток граничи със землищата  на с. Цар Асен, общ. Пазарджик и с. Свобода, общ. Стрелча, като  естествената граница между тези две села е река Луда Яна. Землището  на селото е разположено върху площ от 33 768 дка, от които 22 825 дка е  селскостопанска земя, 9708 дка - горски фонд, и 1236 дка за други нужди. Постоянно  живеещи в селото са 856 жители, от които 417 мъже и 439 жени. В  близкото минало голяма част от работоспособното население е работило в  МОП “Панагюрски мини" и МК “Оптикоелектрон” гр. Панагюрище. В последствие  производството в тях намалява, като остават много малка част от  работещите в тях. В настоящия момент на територията на селото  функционира ЗК ”Васил Левски”, фирма “Делта-98“ ООД за производство на  хляб и закуски, търговски обект на РПК “Средногорие” и девет търговски  обекта на еднолични търговци. Малка част от жителите на селото пътуват  до гр. Пазарджик и гр.  Панагюрище, като работят в сферата на шевното и оптично производство.  За останалата част от населението основен поминък е земеделието и  животновъдството. В сферата на земеделието се набляга на  зърнопроизводството и трайните насаждения, които са приоритетни култури.  Трайните насаждения обхващат 1100 дка лозови насаждение, 330 дка овощни  градини, 450 дка лавандула, които се обработват и стопанисват от  ЗК ”Васил Левски”. В зърнопроизводството се набляга в отглеждането на  житни култури – пшеница, тритикале, ръж, ечемик, овес и царевица. В  сферата на животновъдството се отглежда едър рогат добитък (крави), овце  и кози. Стада от овце и говеда има местната ЗК ”Васил Левски” и частни  стопани. Отглеждат се предимно заради месото и млякото, като частните  стопани произвеждат за собствени нужди, а излишъка предават на  млекоизкупвателни пунктове. ЗК ”Васил Левски” предава 100% от  производството си на млекоизкупвателни и месопреработвателни  предприятия. В  годините на преструктуриране на производството съобразно климатичните  особености и географското разположение на земеделските земи в землището  на с. Левски, най-рентабилни култури за отглегждане са трайните  насаждения - овощни градини, лозови насаждения, лавандула. В  центъра на селото се намират, с изключение на основното училище, всички  обществени сгради – кметство, църква “Свети Георги”, читалище “Христо  Ботев”. Всички те допринасят за духовното израстване и просвещение на  местните жители.

Първо  трябваше да намеря някакви материали, които да ми помогнат за „частното  ми проучване”, и леля ми, която ме придружаваше, предложи да попитаме една  жена, която й беше позната. Когато й обяснихме за какво става дума, тя ме  погледна и каза: „Това ли е малкото косерче”, това беше обръщението, с  което се обръщаха към хората от моя род. За тези, които не знаят, косер е сечиво, служещо за рязане на лозя. Историята за прякора на рода ни, бе   разказана от баба ми. ”По турско време в рода Тодоринови е имало трима братя и една сестра. Докато един от братятата косял  лозята, българите имали гостенин турчин, с когото пиели и правили  раздумка; на изпращане турчинът, явно добре подпийнал и развеселен, се  засякал с малката сестра на портата и посегнал.. В този момент братът, който подрязвал лозята, скочил и убил на място с косера, който му бил под  ръка, турчина, дръзнал да докосне малката българка от семейството..” Тази  история винаги ме карала да се замислям, че ние, Тодоринови след толкова поколения, никога не сме били сред хората, свикнали да прекланяме глави  пред статуквото, че винаги сме имали смелостта да се борим за това, в което  вярваме, и да защитаваме това, което е наше ...Макар понякога  припряността, нервността да не са ни чужди...

Косер. Старо българско сечиво, служещо за подрязване на лозя.

Клонът  на моето семейство от рода Тодоринови е започнат от моят пра-прадядо  Иван Стойчев Тодоринов. Роден 24.9.1880 година. Традицията мъжките имена в  семейството да се сменят от поколение на поколение:  Иван - Янко, продължава  вече 120 години. Ветеран от войнита, той става член на БЗНС, а през 1922 г. е  и кмет на селото. През 1923 година той взима участие в Септемрийското  въстание. Макар и несподелящ неговите политически възгледи, аз прочетох  през редовете, разбрах, че е човек, вярващ в своите идеали, човек, готов да  се бори за тях, човек, готов да умре за тях... Иван Стойчев Тодоринов е убит в Курудже дере на 28.9.1923 г., до село Сбор, заедно с още пет  въстаници.. За този мой дядо научих от книгата „Навеки живи”, издадена на  1973 година, в чест на 50-годишнината от въстанието. На мястото, където е  убит, сега стои забравен паметник, напомнящ за кървавата разправа. Взирайки  се в паметника, се замислих за времената на Септемрийското въстание и  изобщо за времената в началото на на 20 в. в България - времена на бурни  политически конфликти, времена, в които съседи са убивали съседи заради  това, че вярвали в идеи, в които самите те не вярват.

Историята на моя род се продължава  от тримата сина на моя пра-прадядо Иван - Траян, Янко, Никола. Явно  повлияни от баща си, тримата участват в партизанското движение преди  9.9.1944. За това разбрах от книгите, посветени на партизанската бригада  „Бенковски”, които намерих в читалището на село Левски. Жената  на моя пра-дядо Янко, Господинка е ятачката на бригадата и отговаря за  храната на бригадата. Когато най-малкият брат Никола решава да се  присъедини към братята си, е заловен от полицията и измъчван, за да ги издаде. След жестоки мъчения е откаран в Панагюрище,  за да бъде лекуван и измъчван отново. Никола обаче успява да се измъкне и някак си се добира до землището на селото, където е намерен от дядо ми  Иван, който е бил още дете тогава. Никола моли за помощ племенника  си, който чрез  майка си Господинка успява да се добере до бригадата. Вследствие от  мъченията губи крака си. Димитър живее до края на живота си в село  Левски.

Траян (1912-1987), най-малкият от брататята се мести в Пловдив след 9-и септември и за период от около 3 години е секретар на БКП за  Пловдивска област. Прадядо ми Янко (1904-1975) остава в село Левски, като става полицай. За мен историята на тримата братя-партизани ми показа отново, че моите предци  са били готови да се борят и да умрат за това, което са вярвали - едни  истински „КОСЕРИ”.

Дядо ми са били 4 братя. Традицията на мъжки деца продължава и в семейството на прадядо ми - Кирил (1931-1993), Борис (1934- ), Иван (1938-1998), Димитър (1941-1971). За  мен следващата дестинация, която трябваше да посетя, беше къщата, в която  беше живяло това семейство. Къщата не беше вече семейна собственост, а  собственост на песниониран лекар от София. Имотът беше на малка зелена  улица. Това, което привлече моето внимание, бе името й, тя се казваше "Бр.  Тодоринови". Когато  влязох в нея, ме обзе странно чувство. Не бях сигурен, че съм на точното  място. Моите предци бяха напуснали това място преди около 20 години и то вече не носеше техния отпечатък. Според леля ми обаче, постройките бяха същите. Тази къща е продадена 10  години, след като почива прадядо ми.

Историята около неговата смърт е  свързана и със смъртта на най-малкия му син Димитър, който е убит в мина  „Радка”. Убийството остава неразкрито, а това остава и най-голямата мъка  за моя прадядо, който умира вследствие от заболяване, получено, когато е  разбрал тежката новина. Остава и като тегоба над дядо ми и неговите  братя, които винаги са искали да разберат кой е убиецът. Решават да  попитат и баба Ванга, която при влизането ги пита дали идват за  Димитър. Те отговарят „Да”, а тя им отвръща, че никога няма да им  каже, защото ако разберат, ще отвърнат по-същия начин. Ванга никога не казваше нищо, ако знаеше, че ще навреди на някой. Най-големият от братятата на дядовците ми, Кирил, живее дълги години в Монголия, а  по-късно се преселва в София. Борис, който все още е жив, се преселва  в Хисаря и работи като полицай, дядо ми се преселва в Пазарджик,к ъдето е  изпратен да учи.

Аз нямам много спомени от дядо ми, който почина, когато  бях на 11 години. Спомням си обаче, че беше човек, който държеше на думата  си. Почина млад на 60 години. Беше истински „косер”. От брака му с баба ми Елена се раждат баща ми Янко и леля ми Галина.

За  мен това приключение, това изследване беше едно доказателство за силата  на гените, които носим в кръвтта си, че ние сме това, което са ни предали  предците преди толкова много години. Дадох си отговор на много  въпроси, които съм си задавал преди. ”Защо постъпих така?”,”Защо мисля  по-този начин?” Не мога да скрия гордостта от хората, на които имам  честта да нося името. На ветерани от войните, на хора, които с твърда ръка са отстоявали вярванията си и ако трябва, са заплащали с живота си. Горд  съм да кажа „Иван Янков Тодоринов, ти си „КОСЕР”. ”Ти си от Тодориновия  род.”