Александър Йорданов Александров 
ПАМЕТ: „БЕШЕ ЗА СТРАХ ВСИЧКО, КАКВОТО СЕ СЛУЧВАШЕ” 
      Това са думи на големия български поет Николай Кънчев. Написал ги е на 7 юни 1977 година. Това е денят, в който при неизяснени и до днес обстоятелства си отива от живота талантливият български поет и преводач на руска класическа литература Григор Ленков. Смъртта го настига в Ленинград, където участва в конференция посветена на юбилея на Александър Сергеевич Пушкин. Българският поет е най-добрият преводач на „Евгений Онегин” в света. От СССР го връщат в затворен поцинкован ковчег.
        На 16 юни директно от аерогарата ковчегът с тленните му останки е пренесен на гробищата. Не допускат дори близките му да се приближат до него. Те само наблюдават отдалече как гробари под зорък милиционерски поглед го полагат в гроба. Слугинската на Москва българска Държавна сигурност, която и до днес продължава да се кипри по медиите,  разпространява дезинформацията, че поетът се е самоубил. Затова и приятелят му Николай Кънчев е написал: „беше за страх всичко, каквото се случваше”. 
      От Държавна сигурност заплашват съпругата Цвета Ленкова, също известен преводач, да внимава, какво говори и да не посмее да обвини за смъртта на мъжа си "съветските другари", защото „ще и се случи нещо още по-страшно”. Намекът е за децата. 
Но какво всъщност се е случило?     
          Известният, но и до днес  неофициален отговор е: „медицинска грешка”. Вместо съдоразширяваща инжекция съветските лекари поставили на Ленков „съдосвиваща”. Но защо е тогава лъжата за „самоубийството”? Истинският отговор така и няма да узнаем. 
        На 11 май, по-малко от месец преди нещастието,  поетът е записал в своя дневник: „Сега е времето да подготвя своя книга....”  Нима това е знак за „самоубийство”?  Талантливата негова  ученичка в поезията Петя Дубарова  записва в дневника си: ”Защо не оцеля?…….Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави…”  
        За смъртта на Григор Ленков бе забранено да се говори, да се пише, да се коментира. Така бяха наредили „съветските другари” и техните български слуги. Но точно тази забрана раждаше истината: той е убит именно от „съветските другари”. Дали чрез лекарска грешка, дали по друг начин, но е убит.  Ако въпросът е бил в „инжекцията”, защо не се позволява аутопсия у нас, защо се забранява на близките му да го зърнат за последно сбогом? 
       Убит е Григор Ленков, защото не е бил като тях, защото е обичал руската литература, но не е могъл да приеме дребния и нищожен свят на капеесесовците, на кагебистите и комуноидите управляващи Русия. 
       Нека в памет на Григор Ленков си припомним поне последното четиристишие от неговата „Понтийска елегия”: 
На този свят не всичко ще умре. 
На този свят не сме случайни гости. …
От фосфора на белите му кости 
в зори сияе цялото море.

Фейсбук