Българите възприемат сграфито керамиката през XII в. чрез посредничеството на Византия, която от своя страна я заимства от Близкия изток броени десетилетия по-рано. Сграфитото е техника за украса на глинения съд, която включва няколко етапа. Първият от тях е покриването му с бяла или бледорозова ангоба. След засъхването й ангобата се гравира с желаните мотиви и орнаменти и съдът се изпича. Най-накрая се прави покритие с прозрачни и цветни глазури, като предметът минава повторно през пещта.

 

В средновековна България, за разлика от другите страни, сграфито керамиката няма елитарен характер. Въпреки високите си функционални и естетически качества тя се среща в изобилие както в царските дворци, така и в селските домове. Нещо повече: хората я използват не само на трапезата, а и за украса по стените на помещенията - както постъпват и днес ценителите и колекционерите.

Този чар на сграфито керамиката се дължи на фантазията и чувството за красивото, които се влагат при изработването й. Нейните украси представляват сложни плетеници от геометрични, растителни и животински мотиви - дървета, клонки, плодове, птици, риби, лъвове, пауни, грифони и други митични същества. Забележително е, че орнаментиката в българското сграфито е в почти пълна аналогия с тази в средновековната живопис, резбарство, килимарство, медникарство, златарство и т.н., където също се използват подобни мотиви, цветове, стилизации и интерпретации. Всички те са напълно самобитни, оригинални еманации на българския вкус и светоусещане.

Днес сграфито керамиката грее в произведенията на новите майстори.