статус по повод цитираната накрая публикация

Псевдо-аристократичното високомерие съпътства цялата история на Демократичните сили през последния четвърт век. Още през 1990 г. започнаха вътрешните разправии кой е истински демократ и кой - ерзац, скрит комунист и т.н. Не че нямаше мнозина изпратени от съответните служби, но вътрешното мерене чий демократизъм е по-голям и по-корав бе ядрото на това, което наричаме "детската болест" на демокрацията.

Само че детството мина, а през юношеството заедно с младежките пъпки - Багера, Ментата, Кардинала, ухиления гепаджия, кафе-Генерала - избуя още по-силно меренето на демократичното достойнство.

Колкото повече се смаляваше размера (2001-2003-...-2013), толкова повече се рекламираше стоманената твърдост на остатъците - особено на някои от тях... Оказа се, че сме създали богоизбрана(и) секта(и) на "демократите от седмия ден", които дълбоко вярват - и до ден днешен, че една е демокрацията (тяхната представа за нея) и ... един е и нейният пророк...

Паралелно с това обаче вървеше отчаянието, озлоблението и сеирджийството на голямата част от тези, които през 1990 и 1997 скачаха по площадите, а след това разбраха, че отново са измамени, защото са повярвали на 100 процента на своите вождове. Така демократичната общност драматично се стопи между 1999 и 2009-2013 в две посоки.

Първите - малцината, които продължават да вярват безрезервно на пророка и проклинат вероотстъпниците, отклонили се от "демокрацията на седмия ден"...

Вторите - голямото мнозинство, което попържа и пророка, и приятелите му, и враговете му, и комунистите, и тарикат-демократите, и крадците и ... то други няма...

Първите си имат Господ, вторите не щат нищо...

Тук нарочно няма да продължа с царя, с Бойко и т.н. Ще спра с метафората дотук.

Политиката е изкуство на възможното. Политиката не е нито изкуство на обожанието, нито изкуство на озлоблението...

http://vevesti.bg/komentari-i-analizi/5402-zashto-ne-glasuvaha-princovete-na-demokraciqta