1300 ГОДИНИ ЗАЛЪГВАНЕ НА СТОМАХА

Гладът в България в миналото и сега

Представите за глад и ситост варират през различните епохи и при различните народи. Преди четири века добрият крал Анри IV мечтаеше всяко френско семейство да има веднъж седмично в тенджерата си кокошка. Преди четири десетилетия генерал де Гол се оплакваше, че не може да се управлява народ, който има 365 вида сирене. "Бедността" на днешна Източна Европа е нопстижим блян за стотици милиони хора в Африка и Азия.

Според високите критерии на Стария континент България принадлежи към една от слабо развитите му части.

Всъщност през ранното средновековие

ГЛАДЪТ Е ПОСТОЯНЕН СПЪТНИК НА ВСИЧКИ ЕВРОПЕЙЦИ.

Ниските добиви, войните, епидемиите и природните бедствия, които предизвикват масов глад периодически, тогава не се драматизират от никого - хората просто ги смятат за част от Божия ред. Разделението на Европа на "бедна" и "богата" стартира от XII-XIII в. От тази епоха нататък на Запад започва разцветът на градовете, на търговията и занаятите, на нововъведенията в земеделието, които в течението на вековете ще направят едни народи по-богати от другите. Всъщност границата между относителното благоденствие и относителната бедност далеч не минава по линията "изток-запад". Югозападът на Европа също изостава от Северозапада.

Поради липса на достатъчно сведения ние нямаме ясна представа за жизнения стандарт в България през по-далечното й минало. Със сигурност може да се смята, че до продължителен и общонароден глад е довело нашествието на турците през втората половина на XIV в., когато в резултат на военните действия, принудителните изселвания, емиграцията, болестите и т.н. страната губи около една трета от населението си. По-нататък данните за българските земи се увеличават, но за сметка на това са и доста противоречиви. От една страна, източниците показват ниско жизнено равнище, от друга - западните пътешественици от XV-XVIII в. например описват България като страна на изобилието на евтини хранителни продукти (което също асоциира с изостаналост) и на прекрасно стопанисваните ниви и градини. От една страна, българинът не се храни, а както казва поговорката - "залъгва стомаха", от друга - в народната памет не е запечатан никакъв спомен за някакъв голям, библейски глад.

Така или иначе, в десетилетията преди и след освобождението от турска власт (1878 г.)

БЪЛГАРИЯ СИ СПЕЧЕЛВА ЕВРОПЕЙСКА СЛАВА
с висококачествените продукти на земеделието и животновъдството си. Българските стоки са добре дошли навсякъде от Техеран и Кайро до Лайпциг и Лондон. Националната валута, левът, е непоклатим, дори средно печелещите семейства могат да изпратят синовете си в най-реномираните европейски университети. Известният с вечното си безпаричие писател Алеко Константинов (1863-1897 г.) пътува "До Чикаго и назад", както е озаглавил пътеписа си, позволявайки си само първокласни параходи, влакове, хотели и ресторанти.

Изключение от правилото е гладът след войната срещу Сърбия, Черна гора, Гърция, Турция и Румъния през 1913 г., последвана от Първата световна война. Но явлението е както краткосрочно, така и в известен смисъл общоевропейско. И нещо забележително: въпреки че мъжете са години наред на фронта, въпреки стотиците хиляди убити, ранени, осакатени и пленени, въпреки стотиците хиляди бежанци от окупираните от съседите територии и въпреки двукратно по-малкото си население от сегашното, през 1919 г. България произвежда значително повече пшеница отколкото през настоящата 1996 г.

Впрочем, какъвто и да е бивал гладът в миналото, той винаги е бил туширан от българската патриархалност с присъщата й взаимопомощ между близки и роднини.

Така става и при започналата през 1929 г. Голяма световна депресия. След нея - през 30-те години - България навлиза в периода на относително най-голямото си благоденствие. Страната владее 40 процента от европейския пазар на грозде, българските яйца, млека, сирена, кашкавали, тютюни, плодове, зеленчуци и т.н. са международен синоним за качество. В голи статистически цифри потреблението от тази епоха е по-ниско от това в най-успешните години на тоталитаризма. Но от 40-те години нататък българинът никога вече няма да види на трапезата си продукти с такъв вкус, хранителност, чистота и здравословност. И преди Втората световна война

БЪЛГАРИЯ Е НАЙ-БОГАТАТА СТРАНА НА БАЛКАНИТЕ,
като не отстъпва с нищо или с малко на държави като Португалия, Испания, Полша, Унгария, Литва, Латвия, Естония. Но независимо от всичко това и през 30-те години българи признават, че никога не са се хранили така добре, както в... английските военнопленнически лагери от Първата световна.

И през буржоазния период храненето на българина е от средиземноморски тип - продуктите, технологиите, подправките, напитките са близки до тези в Гърция, Италия, Испания, Южна Франция. Тук впрочем съществуват две основни отлики. В българската кулинария са твърде слабо застъпени морските продукти, а също така няма и онзи дълъг списък от изтънчени ястия, характерни за всяка държава с историческа аристокрация. Типична черта на традиционната кухня в България е нейната функционалност, рационалност и хармония с особеностите на климата, природните дадености и начина на живот. От друга страна, макар и донякъде доста слабо, българската кулинария следва промените и тенденциите, налагащи се в напредналите райони на Европа. Онова, което постига комунизмът, за който изхранването на нацията е допълнителна, странична дейност, е някакъв особен вид просяшко благоденствие. Благодарение на уравновиловката и пиетета си към количествените показатели режимът успява да "залъже стомасите", пълнейки ги всекидневно с онези 3600 килокалории, както е и в развитите страни.

ЗАД ПСЕВДОБЛАГОДЕНСТВИЕТО
обаче са големите аномалии - ужасното "качество", изкуствените торове и препарати и, разбира се, тоталните дефицити, които унищожават традиционната система на разумно и природосъобразно потребление. Българинът не приготвя ястията си от това, което трябва, а от онова, което намира в магазина. Цялата нация остава встрани от новите световни тенденции, които се характеризират с хиляди артикули от всички краища на глобуса, с целогодишното присъствие на пресни плодове и зеленчуци от всички географски посоки, с високата степен на преработка при купуваните продукти, с изобилието от полуготови храни, с високия процент на посещенията в ресторанти и столове.

Междувременно, превръщайки селянина в лишен от земя наемен работник, комунизмът унищожава селячеството като класа, което в крайна сметка води до тежка продоволствена, а и демографска криза. В края на 70-те и през 80-те години всеобщият глад е вече в латентно състояние - прикриват го само монополите в школата за мързел, наречена Съвет за икономическа взаимопомощ, както и милиардите долари, наливани от Запада за продължаване на живота на тоталитарния режим.

Всички тези елементи съществуват в една или друга степен и в останалите комунистически страни, но с изключение на СССР волунтаризмът на тоталитарното социално "инженерство" е най-разрушителен в България. Днешният глад и кризата в страната са толкова тежки, защото са и с най-дълбоки корени. Затова и някои добре информирани лидери на бившите комунисти, като Александър Лилов например, бяха против предсрочните избори от 1994 г., които поставиха партията им в положението да прочиства Авгиевите обори, които самата тя бе създавала цели 50 години.

Гладът в съвременна България не е резултат на нещастно стечение на обстоятелствата, да не говорим за войни или други бедствия. Той е дело, ако можем да се изразим така, на човешката воля и интелект.

ТОЗИ ГЛАД ИМА ИЗЦЯЛО ИЗКУСТВЕН, ПОЛИТИЧЕСКИ ХАРАКТЕР.
Но освен ужасяващото наследство на тоталитаризма, над преодоляването на глада тегне и идеологическата обремененост на управляващите бивши комунисти, които саботират връщането на земята на собствениците й и приватизацията (и по двата показателя България е далеч-далеч дори след Монголия). Ала освен догматични предразсъдъци съществуват и чисто икономически причини.

Как е възможно редица български хранителни стоки да са по-скъпи от западния внос, при общо взето мизерните разходи, доходи и транспортни разноски на техните производители в България? Ами заради интересите на мафиотските "финансови групировки", които контролират производството, както се казва, и "на входа", и "на изхода". Тези именно монополни групировки снабдяват производителя с необходимите му изходни материали на солени цени, после изкупуват продукцията му на безценица и накрая го удрят по джоба още веднъж - с надутите цени на стоките на дребно. Така кръгът се затваря - поради ниските заплати на пазара няма търсене, което води до спад на производството, което предизвиква спад на доходите, който докарва нов спад на производството и т.н. Всъщност грабежът става и по-хищнически, тъй като редовият българин финансира още веднъж пак същите групировки и контролираните от тях вечно губещи държавни предприятия (чрез плащаните от него данъци, които се използват за безсмислени дотации, както и чрез фактическата "приватизация" на спестяванията му в резултат на банковите фалити). Така за пръв път в историята си България се превръща в страна от бананов тип, който отгоре на всичко е толкова извратен, че хората нямат пари и за банани.
Зад всичко това стои ненаситната лакомия на "финансовите групировки" (евфемизъм за няколко десетки свръхбогати семейства), които на всичко останало са по всяка вероятност и филиални агенти на чужди държави и чужди тайни служби.

Какви са делничните измерения на този изкуствен глад - това усеща безпогрешно десетократно одраната кожа на всеки обикновен българин. Какво ще се случи обаче, когато чашата на прословутото българско търпение прелее - това вече са визии, които не могат да бъдат предсказани нито от футоролози, нито от астролози.

1997 година

 

Забележка: Друга интерпретация за ролята на материалния недоимък можете да прочетете в студията Вековно бягство от нищетата.