ОКОЛОСВЕТСКОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ИМЕТО БОРИС

Разпространеното по целия християнски свят име Борис се смята от мнозина за славянско. Тази "етимология" го представя като съкращение от познатото на всички славяни Борислав. Проблемът с тази хипотеза обаче е там, че образуваните по същия "калъп" лични имена като Станислав, Владислав, Мирослав и т. н. изобщо не познават съкращения от типа Станис, Владис, Мирос. За славяноезичните народи такива "варианти" не звучат естествено.

Но така или иначе името Борис е също безспорен факт. То е регистрирано за пръв път при българския владетел княз Борис I (852-889 г.), който през 864 г. приема християнската вяра и я налага на целия си народ. Името му придобива известност в Европа тъкмо във връзка с този му акт. Нещо повече - след смъртта му през 907 г. той е обявен за първи български светец, като следи от култа към него през онази епоха се откриват чак в Ирландия. 

Княз Борис I обаче не е славянин. Той произхожда от династия с прабългарско, т.е. тюркско етническо потекло. Точно заради това името му е с тюркски протобългарски корен, като според различните тълкувания означава "вълк", "нисък" или "барс". Сред прабългарите то е познато в две форми - Борис и Богорис. 

Интересното е, че в българската средновековна история името Борис се среща изключително рядко (например при цар Борис II, правнук на светеца, и при Борис Давид, македонски болярин от XI в.). С течение на времето то изглежда се запазва само при споменаването на Св. княз Борис в църковните служби. Името възкръсва за нов живот от края на XVIII в. нататък, като хората започват да кръщават с него все повече деца едва след раждането на престолонаследника, бъдещия цар Борис III (1894-1943 г.). На днешния Балкански полуостров най-много Борисовци има в България, Република Македония и Източна Сърбия. 

В действителност името Борис дължи световната си кариера на възприемането му от руските славяни. Не е известно кога точно е станало това. Знае се обаче, че култът към българския светец е достигнал руските земи най-късно в началото на XI в. Така впрочем се е казвал един от синовете на великия княз Владимир I (980-1015 г.), при когото пък през 988-989 г. става покръстването на Киевската Рус. При това покръстване впрочем значителна роля се пада на прелати и редови свещеници от България. Според руските летописи този Борис и неговият брат Глеб са деца на Владимир I от една българка, за която обаче не са запазени никакви други данни. През 1015 г. синовете на българката, князете Борис и Глеб, са убити от доведения си брат Святополк, който узурпирал престола. Малко по-късно Борис и Глеб биват канонизирани и са и до днес най-почитаните местни светци-войни сред украинците, руснаците и белорусите.

От земите на Киевска Рус името Борис започва да се прехвърля в съседни страни. Такъв например е случаят с унгарския принц Борис (1112-1155 г.), син на маджарския крал от брака му с Евтимия, дъщеря на киевския княз Владимир II Мономах. За един сравнително дълъг период Борисовци се срещат преди всичко в дворцовите и благородническите среди. По-късно обаче името става популярно сред всички съсловия на Руската империя, а чрез колонизацията на Кавказ, Сибир и Далечния Изток и по-късните емиграционни вълни по други места на глобуса то постепенно се настанява в цяла Северна Азия и достига Западна Европа, двете Америки и Австралия. В наше време Борисовци се срещат дори в Черна Африка (и - пак чрез имигранти от Русия - в Израел). 

Така, схематично представено, изглежда околосветското пътешествие на това древно прабългарско име - името на българския владетел и светец княз Борис I. В такъв смисъл руският президент Борис Елцин и германският тенисист Борис Бекер са всъщност "адаши" по старобългарска линия. 

Това впрочем не е единственият случай, когато българска по произхода си дума прави вселенска кариера с руска ракета-носител. В голяма степен аналогично е и положението с казуси като "Владимир", "цар" и т.н. чак до - колкото и невероятно да звучи това - на Горбачовата "гласност".