Асен Игнатов е роден на 9. 4. 1935 г. в град Шумен, където завършва гимназия. С Желю Желев са съученици и състуденти. Веднага след дипломирането в Университета става асистент по формална логика. По времето на Световния младежки фестивал в София през август 1968 година Асен Игнатов участваше в общополитическите дискусии, които се провеждаха дни наред в претъпканата 65 аудитория на Софийския университет. Войските на Варшавския договор още не бяха нахлули в Чехословакия. Имаше млади интелектуалци от цял Свят. С пъргав ум, ерудиран, остроумен, отлично познаващ европейската култура, Асен Игнатов веднага стана център на всички разговори. Западняците - немци, французи, англичани - го гледаха ококорени и възклицаваха: има ли такива в България? Откъде излезе тоя?

В края на 1968 Асен Игнатов събра и издаде свои есета в книга с непривичното за ония години заглавие "Тъга и порив на епохата". Бяха месеците след инвазията в Чехословакия и в настъпилото притихване се чу силният му глас за отчуждението, провинциализма, патриархалността, догматизма, духовната ограниченост...  Всичките му есета бяха "ревизионистични", те бяха "покушение срещу устоите на социалистическия строй". Политическият скандал избухна. В официоза на компартията вестник "Работническо дело" излезе разгромна статия "Класово-партийният подход не е сезонна дреха". Там пишеше, че за Асен Игнатов "делото на Априлския пленум и на ЦК на Партията не съществува". И продължаваше "С изумление читателят може да срещне в тази книга и термини, заимствани пряко от буржоазния идеологически речник. Впрочем в редица случаи авторът изразява своята солидарност с буржоазните идеолози и без да си служи с техните термини." Следва идеологическата присъда: "Това е демонстративно отстъпление от класовия, марксистко-ленинския подход при оценката на обществените явления. Той не е мантия, която да се съблича или облича според сезона, а средство за оценяване на обществените явления и в този смисъл той е задължителен."

Книгата беше иззета от книжарниците и поставена в секретните отдели на библиотеките. Беше наложена пълна възбрана за печатане, на каквото и да е от него, на каквито и да са негови медийни изяви. Уволниха Асен Игнатов от Университета, за да няма достъп до младите хора, защото ще им “влияе зле”. Назначиха го в Института по философия, където нямаше такава “опасност”. Истинска съдба на философ. Сократ е бил съден, защото развращава младите хора и е осъден да избира – да напусне Атина, или да умре. Сократ избира чашата с бучиниш.

Разговарял съм с него в онези месеци и зная, че никак не му беше весело. Асен Игнатов беше неафиширано вярващ и видимо дълбоко духовен човек. Беше майстор на фразата в интелектуалния разговор. Изключително интелигентен, образован, и възпитан той живееше като чужденец в България. Беше щедър и състрадателен човек.

Любопитно е, че Асен Игнатов в своята книга “Психология на комунизма” (С., 1991) отбелязва като характеристики на комунизма неговата нетърпимост към силния човек, към отличаващия се специалист. В предговора Игнатов пише, че книгата му “се основава не само върху “обективни източници”, но в голяма степен и върху личните преживявания на автора”.

"Самият генезис на моята книга, нейната предистория са тясно свързани с България. Идеята за нея се роди в съзнанието ми малко след окупацията на Чехословакия, когато в България всички буквално се задъхвахме в оскъдния, застоял, спарен въздух под тоталитарния похлупак, когато отникъде не идваше просветление, когато на хоризонта не проблясваше и най-слабата искрица надежда, в една "ера", която наистина имаше адекватната си персонификация в дебелашките и самодоволни фигури на Брежнев и софийския му наместник... реакция на това време, приличащо на кошмарен сън - сън, в който (кошмар в кошмара!) се прокрадваше ужасяващата мисъл, че той не ще свърши никога."

Изправен пред дилемата на Сократ, през 1972 година, Асен Игнатов отказа чашата с бучиниш и избра пътя на емиграцията. България не беше Атина, действието се развиваше 23 века по-късно.

 Емигрира по време на научен конгрес в Брюксел. Доносниците в София по обща инструкция били събрали мнения сред интелигенцията за неговото бягство. В обобщаващи доклади Държавна сигурност успокоявала Голямото началство.

Това беше комунизма - прогласяваше своята истина с думи, доклади - явни и тайни, речи, разгромни или възхвални статии... Като че ли думите (без право на друго мнение) можеха да заместят факта за преследването на Асен Игнатов (и не само негово), за принудата да емигрира. И добре направи.

Като политически емигрант Асен Игнатов работи най-напред в Католическия университет в Лувен, Белгия. По този повод, тук в България по селски отракани началници се смееха на публични събирания: Асен Игнатов предаде православието, хе-хе-хе... Смешно им беше, защото "се знаеше", че религията е "отживелица" и се виждаше колко е глупав и изостанал Асен Игнатов щом като работи в католическа институция и се занима с "архаичната" тема за Бога.

 През този "неправославен" период Асен Игнатов написва докторската си дисертация "Хайдегер и философската антропология" (публикувана в Германия през 1979).

По-късно Асен Игнатов стана редактор в Дойче Веле и сътрудник във Федералния институт за източноевропейски и международни изследвания. Автор е на повече от 150 публикации. Има  9 книги – основната част на немски език. Блестящият му труд “Психология на комунизма” придоби световна слава и вероятно е най-доброто нещо, писано по темата от българин. Доктор хонорис кауза на Софийския университет. Почина през 2003.

От всички, които преследваха Асен Игнатов, нито един не остави друга следа в българската духовност, освен тази, че е преследвал Асен Игнатов. Но те са толкова незначителни, че дори по този повод няма смисъл да бъдат споменати

Слово на Димитър Бочев за Асен Игнатов