1. Изминаха 28 години от „сакралната” за демокрацията в България дата 10 ноември. Какво всъщност се случи тогава – вътрешен преврат в БКП, победа на надигащото се десидентство или преврат под външен натиск?

В случилото се на 10 ноември няма „или“. Действаха всички фактори – отказ от комунизма в цяла Европа; рухване на компартиите лишени от политическата си цел; преврат в БКП; надигнало се дисидентство и антикомунизъм; външен натиск от Изток и Запад... При срещата на Горбачов с Рейгън и после с Буш старши, особено в Малта, не са гледали на боб какви събития ще протекат... В Унгария компарията си замина, в Полша – също. България не можеше да бъде изключение. БКП трябваше да отстъпи.

Вярно е, ние нямахме историята на съпротива срещу тоталитарния комунизъм, каквато имаха Унгария, Полша, Чехословакия. Те имаха европейско признати лидери на демократичната съпротива с мрежи от поддръжници в йерархични структури, които веднага поемаха властта.

У нас нещата не стояха така. След свалянето на Тодор Живков в новото ръководство на БКП е имало идеята да остане на власт, като започне да строи „демократичен социализъм“.

За тази цел (да има демокрация, но да са си на власт), те са разисквали „избор“ на опозиция. Още по живково време формулират, че най-опасен техен политически съперник е Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Казано е открито в стенограмите на Политбюро. Затова новото ръководство използва всякакви лостове – Клуба да стане място на дискусии, да не се занимава с политика и в никакъв случаи да не се позволи да се обедини с останалите неформални организации.

Няма активен човек от Клуба, с когото да не са провеждани разговори и оказван натиск в тази посока.

Но политическите процеси не зависяха от ЦК на БКП.

Неформалите се събраха и организираха митинг на 18 ноември. Публиката изпълни площада пред „Свети Александър Невски“. Там бяха и мюсюлманите. Опозицията добиваше очертания.

БСП нямаше избор, въпреки че направи опити да я подмени. Бил е поканен Ценко Барев (водач на БЗНС в емиграция) да се завърне в страната и оглави „движението“. Той отказва. Отказ, в негов стил, е имало и от Симеон Втори. Илия Минев преди това е отказал контакти с правителството и БКП. Той отказва контакти и с другите неформали и възстановени партии...

На 7 декември 1989 г, когато се учреди СДС, Желев е поканен на среща с основните фигури от Политбюро на ЦК на БКП. Те искат от него – да не се създава СДС. Желев поглежда часовника и казва: „Преди малко в Института по социология беше подписан протокола за създаването на СДС!“

Настъпва гробно мълчание. Добри Джуров нарушава тишината: „На война като на война!“

2. Налага се твърдението, че нежната революция в България е режисирана от БКП. Като свидетел, а и изследовател на събитията от 1989-1990 г. (имам предвид „Голямата промяна…”) ще опровергаете ли с днешна дата общественото мнение.

Нежната революция не беше българско, а общоевропейско явление. От една страна според договореността между САЩ и СССР по „подробностите“, от друга, тя отговаряше на европейския манталитет. Ние от СДС бяха единодушни – никакви саморазправи! Който е нарушил закона, да бъде съден.

Известно е състоянието на съдебната ни система. Да не говорим за тогава.

Всичко си беше в ръцете на БКП- репресивен апарат, армията, съда, прокуратурата, държавния апарат, стопанската номенклатура, медиите...

СДС започна с двайсетина души. Хора непознаващи се, взаимно подозиращи се... Нямахме живи структури, нямахме апарат, помещения, техника, пари... Вярно е Улицата беше с нас. Но Улицата не е организация.

В първите месеци на 1990 година, утрешния ден беше неясен. Пълзяха слухове. „България щяла да бъде в „сивата зона“ между СССР и Западна Европа. Така се били договорили Великите сили.“ обърнах се към посолството на САЩ – вярно ли е това? Казаха ми „Не! Всичко си зависи от вас.“

Непрекъснато получавахме различни заплахи. Вървя по улицата един тича да ме прегръща, друг лети да ме бие. СДС било виновно, че комунизма сдал багажа.

3. Вие сте сред създателите на СДС. ДС имаше ли пръст в създаването на СДС?

Мога да говоря онова, което знам. Ние бяхме събрани от собствените си разбирания.

Трудно е да убедиш хора, които никога не са действали като свободни личности, че може да се предприема нещо без указания и гръб. Група генерали и няколко професора могат да се съберат и на своя глава да извършат преврата на 9 юни 1923 г., група образовани хора не могат да се съберат по своя инициатива на 7 декември 1989 г и да създадат СДС! Защо?

До създаването на СДС ни обвиняваха, че сме агенти на ЦРУ, след създаването на СДС започнаха да говорят, че сме агенти на ДС и КГБ.

4. Ваши думи са: „Добре че не ни пратиха на гилотината”. Революцията ли изяде децата си, или причините за „само малко ни пооплюха, пооваляха в катрана и това беше” трябва да търсим в народопсихологията на българина?

Такава е логиката на всяка революция. Тя започва с барикада, за да отвори път за магистрала. И на двете места шетат мародери и тарикати.

5. За СДС за съжаление вече може да говорим само като за история. Защо се стигна до тук?

Защото СДС имаше друг замисъл. Трабваше да заеме цялото политическо пространство от ляво, през центъра, до десницата. Демокрация и Република – това бяха двете опори. БСДП и БЗНС „Никола Петков“ наложиха и трети принцип – признаване на 9 септември 1944 г.

За БКП не биваше да има място. Тя трябваше да се разпадне или закрие.

Шегувах се с Дертлиев – отиваш на площада пред Мавзолея с маса, котле със светена вода и китка босилек. Ще призовем по радиото, членовете и организациите от БКП да минават през площада, за да ги пречистиш. Идват, целуват ти ръка, пляс с китката по челото – бил комунист вече е социалдемократ... Да не разказвам какво стана с нашия замисъл. В шеги и забави стигнахме до днес.

6. Един бивш премиер казваше, че всички в тази държава сме братовчеди. Какво ново под слънцето откриха днешните политици, че взеха да си вадят компромати за това кой на какъв пост сложил кумовете, сватовете и братовете си? И защо политик в България непременно означава нечестен човек?

От една страна ние сме хора с патриархална култура. Семейството, роднините... Това не е беда. Лошото е, че смесваме частните отношения с публичните.

В България политиката е мъглява работа. Кой ти го не може! Има кадрови дефицит на политически грамотни хора. Съществува убеждение, че от всеки става политик. Не се прави разлика между експерт и политик, смесват се бизнесмен и политик, наш човек и политик.

Професията политик наподобява всяка друга професия. Изисква талант, специални знания, труд и не само. Да има харизма, усет за държава...

Ако си представим Народното събрание като голям симфоничен оркестър, двадесетина души си владеят инструментите, останалите вдигат шум.

7. Впрочем вас също навремето не ви пощадиха и ви забъркаха в разни далавери в Агенцията за чуждестранна помощ. Кой и в какво ви обвини?

Няма значение. Политически простаци винаги е имало.

8. Как живеете днес – имате ли фабрики, бензиностанции, хотели, ресторанти, акции?

Пенсионер съм. Живея в едно и също жилище от 1978 г. Не притежавам нищо от изброеното. Имам себе си! Това ми е достатъчно.

9. Може ли да се живее с една пенсия – дори и максимална да е тя?

Пенсията ми не е максимална... Всеки може да пресметне. Имам интернет.

10. Преди време написахте във фейсбук: „Бяхме страна на розите, ставаме страна на празните къщи”. Това носталгия към минали времена ли е или признание, че свободата след 1989 г. се превърна в „слободия” и кой е виновен да стане така?

„Празните къщи“ са резултат на демографската криза. Тя е наследена от живково време. Сега се изостри заради емиграцията и нехайството на правителствата. Докато не се приеме закон, че с държавна работа (конкурсна или избираема) не може да се занимава бездетен или малодетен гражданин над 35 години, проблемът няма да бъде решен. Многодетството трябва да стане престижно! И разумно материално стимулирано. Проблемът няма да се реши по друг начин.