От профила на Ивелин Вичев във Фейсбук:
http://www.facebook.com/Ivelin.Vichev/posts/3277241461808
 
Mariana Tsoneva Simeon Christov е цитирал на стената си отзивите на Петър Дяков за Вечерта на родината и за книгата на Дянко Марков "Свидетелствам по клетва":

Дянко Марков представи най-новата си книга "Свидетелствам под клетва" на 25 март т. г. във Военнив клуб. По-долу препечатвам впечатленията на Рино, участник в Дискусионния форум "Де зората", от вечерта и от този чуден родолюбив българин.

"...Нека да се спрем на книгата, издадена от Дянко Марков.

Преди две години, наскоро след като нелепа смърт застигна сина на Дянко в САЩ, ние му гостувахме и останахме отново поразени от несломимия дух на този човек. "Смъртта под вида на някакъв куршум не може да ми го отнеме, той продължава да е с мене: в мислите ми, в съня ми, в работата ми, дори тук, в тази стая", сподели старият човек. На сина му Георги са посветени и последните слова от въведението на най-новия му труд, равносилен на подвиг: почти сляп, страдащ от глухота, изнемогващ от тежестта на годините, този голям българин успя да довърши спомените си от тежките години около най-голямата ни национална катастрофа.

Тази книга е обърната и към младото поколение, за което истините около загубата на българската независимост дълго бяха скривани и изопачвани от комунистическата пропаганда. С гордост Дянко Марков пише за борбата, която демократичните сили у нас водят срещу съветската окупация и нейните проводници; изтъква, че единствено в България от всички централно- и източноевропейски страни, попаднали под съветския ботуш, опозицията постига една трета от местата в изборите за ВНС през 1946 - въпреки терора и многобройните фалшификации. "Свидетелствам под клетва" отхвърля и опровергава заблудите, съчинени и разпрострянявани и от съвременни доморасли "историчари" /както иронично ги нарича/, продали съвестта си за паница вкиснал борш.

Книгата е летопис на трагичната епоха, преобърнала съдбата на родината ни. Тя е разказ за доблестта на българското офицерство и за измяната на "черните души". Свидетелство за обречеността на малките страни, превърнали се в разменна монета при световния конфликт и за разгрома на българското село. Но тя е и нещо много повече: живо и неподправено описание на събития и случки, в които авторът е пряк участник и които той представя увлекателно и с характерната си емоционална приповдигнатост. Не скучно изреждане на факти и дати, а искрено споделяне на станалото, от което ясно прозира истината, така старателно укривана от комунистическите злодеи.

А истината е тази: след като унищожиха цвета на българската нация без съд и присъда и на скалъпени процеси като т.нар. "народен съд", предателите на Отечеството се опитали да вкарат в пъклените си планове и българското легионерство, към които принадлежат десетки хиляди хора от здравата и най-патриотично настроена част от народа. Една група от десните легионери, към които спада и бай Илия Минев, пръв помощник /както го описва Д.Марков/ на д-р Иван Дочев, опитва пътя на въоръжената борба, но става жертва на предателство. Други, като самия Дянко Марков, се опитват да служат на България, без да потъпкват принципите си и да губят достойнството си. Това обаче се оказва невъзможно в страна, където властват произволът и демогогията. Където дори и висшите комунистически управници не са пощадени, ако се отклонят от основния принцип на безродната диктатура: "Пролетариите нямат отечество!". Затова и авторът бива преследван и наказван, въпреки че остава верен на своя идеал.

Разгромът на българския патриотичен дух, ако не окончателен, бе пълен. Дянко описва случая с съкилийник, убеден комунист, който е осъден само затова, че се е опитал да защити националните интереси при сделка с продажба на медна руда на СССР. Продажникът-службаш с ранга на заместник-министър му изсъсква злобно: "Ще гниеш най-малко десет години в затвора, да ти дойде умът! Съветският интерес стои по-горе от нашия!" Резултатите от подобен начин на мислене, насаждан с десетилетия виждаме и днес. Заразата е поразила почти всичко, до което се е докоснала, като дори от тъй наречените днешни "националисти" лъха на фалш и гнилоч.

И въпреки това - надежда има! Видях на онзиденшното събрание във Военния клуб като баща води сина си /не само примера с Пейо Делчев/, дъщеря придружава престарелия си баща, младеж довежда свой приятел. Благодатните семена могат да виреят даже и на отровена почва. И да дават плодове, които се извисяват над бурени и плевели..."