Ако забелязахте, тази година датата 1 май предизвика някаква по-различна активност от онази, с която сме свикнали у нас, и дори предизвика публична дискусия – празник ли е празникът, ако да, то чий е и т.н.

Този ден се отбелязва и почита навсякъде по света от много време. Започнало се е през 1886 г. в Чикаго с една голяма и окървавена от полицията работническа стачка. Може би заради това, както в редица други случаи като например с 8 март, в САЩ много неща в календара са придобили по-различен отколкото в останалия свят вид. Споменатите празници са заменени с Ден на майката (има обаче и Ден на бащата) и с Ден на труда, но през септември. Първи май не е забравен, но е останал с неутралното May Day. Останалият свят обаче винаги отбелязва по специален начин този ден – с гнева срещу социалната несправедливост и с радостта на бунта.

Мислейки си за тези неща, си спомних, че преди няколко години в. ”Сега” публикува обширно есе на проф. Исак Паси под заглавие “Един неосъществим лозунг”. Става дума за лозунга на Великата френска революция (1789 г.) “Свобода, равенство, братство”. Проф. Паси винаги е отказвал да пише за вестници и затова бях приятно изненадан да видя цяла вестникарска страница от него. Приятно, защото имах шанса като студент да слушам пълния му курс по естетика и той бе образецът ми за преподавател и ерудит. И изненадан, защото той развенчаваше лозунг, залегнал в основата на социалната философия на Новото време. Моят учител обявяваше за непостижими неща, в които той самият дълбоко е вярвал и е предавал тази вяра на другите. Правеше опровержението като учен – рационално и без видимо съжаление. Той просто бе приел неоригиналната теза, че поради несъвършенството на човешката природа в обществото не може да има нито свобода, нито равенство, нито братство, а още по-малко пък единство на трите.

Аз също вярвам, че в голяма степен нещата стоят така, и мисля, че една от доктриналните грешки на Маркс е подценяването на човешката природа и (втората грешка) вярата му, че тя може да се промени бързо с помощта на грандиозни социални проекти. Не че не е вярно, че битието определя съзнанието. Просто в общия случай хората се стремят към определен вид битие, което най-добре, макар и грубичко, е охарактеризирал един герой на Чехов: “Человек хочеть жрать. И как можно больше.” Да, за съжаление човекът иска преди всичко да плюска и то колкото се може повече и това дори се оказва в някакво отношение двигател на общественото развитие – въздържам се да кажа прогрес.

Но защо все пак е изкристализирал онзи лозунг?

А и много други лозунги, след като хората открай време не са имали илюзии относно собствената си природа? Мисля, защото не са били доволни от самите себе си и от обществото, което са създали. Това недоволство винаги е намирало израз в две посоки – в носталгията по отминалия “Златен век” и в стремежа да се построи по-добро общество в бъдещето. Първият вариант остава в митологията. Във втория обаче човешката мисъл е насочена към несъществували, но желани и считани за постижими реалности.

Става дума не за простото и естествено желание на всеки човек да живее по-добре, а за древна тенденция в човешкото мислене, която оправдава определението “homo sapiens”. В следмитологичната епоха на първо място в това отношение може да се посочи трудът на Платон “Държавата” (V век пр. Хр.), заради който някои автори го наричат “първият комунист”.

Защото в проекта си за идеалната държава той пише срещу социалното неравенство (бедност – богатство), отрича частната собственост, предвижда общност на жените и децата (това с децата бе реализирано в израелските кибуци преди половин век) и развива още разни “комунистически” идеи.

След това – Христос. Няма значение вярвате ли в съществуването му или в това дали е Бог или не е. Неговите проповеди, а и самият той, както е описан в евангелията, са отрицание на “човешката природа”: “По-скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото богатият да влезе в рая”, “Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си” и т.н. Основаните от неговия ученик апостол Павел първи християнски общности са били може би и първите комуни.

После следват голям брой мислители, наричани утописти, които продължават тази тенденция в човешкото мислене – Блажени Августин, Томас Мор, Томазо Кампанела, Жан-Жак Русо, Сен Симон, Шарл Фурие, Робърт Оуен и много други. Накрая идва Маркс и казва, че това, за което са писали утопистите, не само е осъществимо, то е историческа необходимост. А неговият съратник Енгелс пише труд озаглавен “Превръщането на социализма от утопия в наука”.

Няма да влизам тук в никакъв спор относно марксизма. Държа обаче да кажа, че това понятие съвсем не значи “комунизъм” в смисъла, характерен за сегашната ширпотреба на тази дума в България. Това, към което искам да привлека вниманието, е, че и след Маркс и дори в противовес на Маркс, много съвременни мислители продължават да се “борят” срещу човешката природа и да търсят своята, а защо не - нашата Утопия. Те вярват, че човекът все пак може да се промени и това ще доведе и до промяна на обществото. И предлагат виждания как да стане това.

Е. Фром (психоаналитик, философ, социолог), Х. Селие (основател на теорията за стреса), А. Печеи (бизнесмен, основател на Римския клуб), А. Швайцер (мисионер, носител на Нобелова награда за мир) – тези хора и много други като тях не мислят, че идеалите на Френската революция са неосъществими. И, без да са революционери, дори казват как могат да бъдат осъществени.

Възрастта и житейският ми опит ми дават основанието също да съдя за човешката природа и за това какво става с човешкото общество. И аз лично съм песимист. Професионалният ми рефлекс обаче ме кара да мисля непрекъснато защо вече поне 2500 години толкова много мъдри хора, визионери, са оптимисти. Изводът ми е, че все пак няма някаква абстрактна, застинала човешка природа, която да поддържа вечно статуквото на несвободата, неравенството и небратството.

Огромното мнозинство хора искат промяна на съществуването си, а пък много измежду тях, отличаващи се с мъдрост, морал и креативност, търсят непрестанно начини как това да стане.

Дори авторът на ефектната фраза за края на историята бързо се отказа от нея и написа оптимистична рецепта за нейното продължение. Тук именно може да бъде открита причината, поради която човешката цивилизация не е рухнала. Тя се крепи от стремежа на хората към по-доброто общество, към по-добрия живот. Което включва и свободата, и равенството, и братството. Във всеки случай – по-доброто.

Примирението с “най-малко лошия” модел е отказ от търсенето на нещо по-добро. Това, че определен идеал не е постигнат (идеалите никога не се постигат), не значи, че не трябва ясно да го артикулираме и да го следваме. И в това е смисълът на лозунгите. Човечеството няма някаква далечна крайна цел. Целта му е да живее колкото се може по-добре сега и тук. Най-късно утре, но буквално разбрано. А лозунгите ни напомнят какво всъщност искаме и, определено, какво не искаме. Казвайки, че нещо е неосъществимо, ние се отказваме и от това, което е осъществимо.

Или както гласи една мисъл, станала част от научния фолклор: “Всички знаят, че нещо е невъзможно. Идва обаче някой, който не знае, че то е невъзможно, и го прави”.