Здравей, публико, без йерархия подредена.
Здравей, мой плосък свят.
Разказ днес завъртам за далечно наше време. Като въртележка панаирна ще го завъртя, на скорост пета ще го включа, закопчайте си саката, полите с колена стиснете, дръжте се кой къде завърне, хей сега ще ви се свят завие.
Бяхме стигнали реката. Спомняте си вие. Зима. Студ и рехава мъгла. Милион народ в безкрайна върволица. Небесен купол, подпрян със знамена, хоругви; огласян с песни, викове. Жени, деца, народ…
Аз отпред вървя. Виждам водната стихия. Виквам с пълен глас: Стигнахме брега – да преминем или да умрем, стъпкани от фараоновите колесници?
(Питам, а треска ме тресе! Бучи реката страховито.)
Зад мен, с гласове безброй, шуми народът: Води! През брода! Стига робство! До тук тиранство!
О, Боже, колко е чудно и страшно.
(Леко съм облечен. Водата е студена. Тракат ми зъбите.)
Да избягам искам, а съм задържан. Държат ме преторианци доброволни и хором ме заклинат: „Говори! Говори!”
Искат аз герой да бъда. През брод народ да поведа.
С ръце ме вдигат, прав стоя върху щитовете кръгли. Поклащам се. Може и да падна. Хващам се за своя глас.
Спирам да съм аз, превръщам се във думи красни. Оловото на злато става. Гърми речта ми. Народът е замрял, безброй очи ме гледат, издигат ме високо, високо (там въздухът е разреден и се диша трудно). От Горе истина за тях изричам, погледите се втърдяват, скала създават, а аз съм съвсем смутен от чудото със тях и мен…
(Следва сцена втора.)
В къщи се прибирам изтерзан, ръцете ми треперят, целият вибрирам – на антена ставам, но не знам дали приемам, или пък предавам. Май от нерви се треса.
Заключвам се във хола, на жената казвам „тихо”, на децата „лягайте да спите!”
Коленича пред саксия здравец и мисловен кръст голям.
О, Боже, казвам, недей така. Моля те с молитва най-гореща, освободи ме от таз задача, нека друг да бъде, виж колко много има… Има хора знатни, с ордени, пагони, титли… Ходят с букли, ръсят се със пудра. Имат бузи като цици. Гледат празно, говорят бавно. Все са първи, все са прави… От тях вземи!
Не искам, Боже, таз клатушкаща трибуна, да стоя пред хиляди лица, устата да скандират мойто име, в нозете ми да коленичат, ръцете ми с целувки да покриват.
Кой съм аз?
Виж ме, Боже. Саморасляк в изоставено поле редом с лайки, тръни и кратуни…
Разбери ме, Боже, нищ съм аз. Познавам бедността, с глада от малък съм на „ти”, векът преполових, а дрехите ми се събират във бохча, всеки ден стотинките броя, децата си със зор изхранвам, покривът ми винаги тече… Имам само себе си в събран във шепа свят. Много съм грешил, грешил съм, че даже ме е срам. Но си плащам, Боже. Признай ми туй и те моля от сърце, зачертай от мойта сметка някои централни грехове…
Не ме наказвай..
Освободи ме от този вот: да търся брод на чудовище хилядоглаво. Не ща! Другиго викни…
Тъй говорех аз на Бога вечерта, когато сложи се начало.
Слушаш ли ме, моя публико безгласна?..
Слушаш?…
С кавга се молех аз тогава.
Пред здравеца, в панеления хол виках шепнешком. Раздирах свойта риза, главата си посипвах с пепел:
Господи, виждаш сам в разголената ми душа: желая да ме отървеш…
Отърви ме, Боже!.. Защо мълчиш?…
…
(Бог наистина спотаен стоеше зад пердето. Ни звук, ни светлинен знак.)
Продължавах пак:
Ако правилно разбирам твоето мълчание, то не е колебание. Няма да ме чуеш.
Мене си избрал, а ти не се отмяташ. Искаш аз през брод народ да поведа.
Добре тогава. Спести ми следващата сцена. Не съм юнак. Не съм глупак. (Глупав съм във много, но други направления.)
От таз трибуна, на която днес изглеждам тъй велик, път нагоре няма. Следва търкаляне надолу. Пропаст ли стои пред мен, или приятен лек наклон?
Разбирам. Ти работиш със реални хора. За тази роля трябва на мен подобен, а защо ти е подобен екземпляр, когато оригиналът коленичил е пред теб в тесния ми хол?
Ще се напрегна! Като бивол на баир ще коленича, но товарът ще изтегля. През брода ще поведа народа. Клетва давам.
Но пусни ме после да сляза плавно. С парашут, на меко, а не със шут. Туй за мен е главно. Ще легна в гьола на деня, ще пръхтя от кеф, опашка ще размахвам… Ще живея своя малък, скромен, тих живот на твое глинено творение…
Знам. Мълчи. (Не се обаждай. Ще ме стреснеш.) Ти кроиш ми друго. Предвидим си, Боже. Всеки път постъпваш по еднакъв начин. Драмата е многократно разиграна. Не съм за тебе изключение.
Ролята я знам и тя ме плаши…
(Тук следва пауза, публико любима! Тонът ще сменя.)
Тези думи мълвях тогава, йерархично коленичил пред здравец във саксия.
О-о-о, Иисусе Христе.
Прости, че името ти тук намесвам.
…Чело опрял в мокета мръсен, очи затворил, дишах тежко. Страх ме беше доста.
Редът е мой!
Зъби да стискам, пред тълпата ще развявам думите, които са за тези дни. И да имам силата за следващата сцена, защото всичко ще бъде според хилядолетен код. Пропуск няма!
Ще бъда разпнат.
Възкресение не се предвижда. Стига едни възкръснал на този Свят. Възкресяващата служба е разпусната отдавна…
Сега са речите, овациите. Сега краката ми ще ближат. Няма страшно. Захарно петле не съм. Да ближат и облизват, защото важен е многогодишният послевкус.
Ще трябва да преглъщат живота свой! Съдбата си на смъртни, бедни хора…
Осанна, осанна, ще ечи Небето. Мойто име ще се слави, а после на кръста ще увисна.
Месеци, години ще вися, като забравен наниз червени чушки. Ще вися с лайна обливан… Мухите ще ме кацат, ще се покрия с мухъл.
Ще минават покрай мен, крак ще вдигат, ще ме препикават краставите псета. Утрепали се да са мъдри, все тичат да са първи, лаят през деня къде-кого завърнат, нощем на умрели се преструват… От устата им смрадливи газове със срамен шум простора ще огласят.
О, смрад, публико любима. Хвани носа си, но ушите отвори.
Добре, че тебе, публико, те има във вечното събрание. Слушай и чуй добре.
Знаех, че ще увисна като миризлив парцал в запустяла къща. Знаех, че от храчки ще лоясам. Ще бъда непогребан труп, от глутниците влачен по замръзнали сокаци. Ще ме ръфат лешоядни свраки с челюсти на крокодили. До озъбен кокал ще ме ръфат…
Знаех, че тогава – тогава унищожен напълно, ще заема свойто място. Свойто тронно място.
Троха, сторена на сажда, турена на трон.
Сажда със корона.
(И тъй се случи, както знаеш.)
Не когато народът замираше от мойте думи, а после, после, когато увиснах разпнат и окончателно умрях навеки, тогава станах нужен. Истински централен. Главен!
Тогава станах воистина потребен, защото за множеството тъпо, предвождано от подобните персони, беше важна друга мисъл. (Нали мисълта крепи човека? Нали мисълта прави този празен сламник видим?) Обърнаха се те към мен, с лицата цвеклоглави. Оправдателния извод подредиха във слова:
„Бог нехае за речите държани, тогава пред мътната вода, под небе, окичено с камбани, речите истина не са и той е никой! Той е нищ. С глада от малък е на „ти”, няма втора риза, покрив му е звездното небе. Бос през дните си върви и всеки може да го лъже. Не са важни литналите над реката думи. Няма свобода, равенството е глупост най-голяма, братството е отхвърлено отдавна. Умря на кръста тоз глупак и възкръсна в миризми зловонни.
Трябва да живеем по правилата други и познати: Вземай и не давай! Лъжи, мами, юмруци стискай, зъби се и хапи. Важно е да имаш! Власт, слава и престиж купува се с пари. Човешката анархия неизменно се подрежда във йерархия! По стълбата й невидима и видима върви се със измама и със сила… Със труд и доброта се живее и мре във беднота. Няма брод за тоз народ! Не премина той реката…”
…
Тъй стана, моя публико всевечна.
Изиграх до края ролята в драмата известна.
При мен така се случи, че я знаех отначало. Горд не съм. Е, имало е дни, в които съм се лъгал, но за кратко. (То за драматизма на драмата е нужно.) Измеримо е с минути. Часовник нямам, но съм броил до двайсет и после съм изпивал чаша-две вода чешмяна. За прочистване от измамни мисли. Бъбреците са за туй. Ненужното се изпикава…
Знаех всичко как ще свърши, а не биваше да спра, защото:
Има брод за тоз народ!
Той и днес е там, дет’ си беше, в онова кънтящо, наше време.
Брод със думи изграден.
Виждам го и знам къде е. Наоколо се лутат – питат: де е? Де е? Аз за Космоса нищожен, за себе си – единствено възможен, как да замълча? Не мога и не ща. Къс по къс наново ме режете, ще викна пак:
Има брод за тоз народ!
Бродът е със думи изграден!
Думи митингувани във редки дни: човещина, солидарност, братя, свобода, правда, щастие, любов, права, закон… Равенството и справедливостта мечтана…
Свободата, братя…
Думи като колони на сградата огромна.
Думи като пътека, път, звезда, хоризонт, основа, стъпало, ъглов камък… Думи, правещи човек. Думи, слепващи народ. Решетката кристална на скъпоценност най-велика.
Дълбоката река тече, бързеят бучи, но ето – там е плитко, спокойно плъзга се водата върху издигнатото дъно, там е бродът.
Брод през вечност безначална.
Вървим, вървим и няма бродът край. Около нас реват вълните тъмни, чудовища дебнат в дълбините, иде, надига се мътната вода, нищо се не види, със залитане и донякъде страхливо пристъпваме напред, търсим с крак да стъпим върху твърд.
Векове вървим през брода.
Чуй ме, моя Публико, в този плосък свят.
Не спирай да вървиш. Знам, тежи сегато. С труд го носим. Понякога боли.
Който иска с „ох” небето да продъни, нека дъни. В тъмна нощ се види, че то е кърпено зебло. Зад него нещо свети. Който иска, нека пие, дано пиян забрави, туй що глупци не знаят. Той ще найде свобода и смърт юнашка. На когото му се пъшка, нека пъшка. С добро ухо се чува, че туй е мях. Огнището разпалва.
През брода да вървим. Жарта във шепите да крепим. Кривнем ли встрани, въглените ще се цопнат с куршумено свистене. Зачернени ще се издавим. Зад зеблото тъмнина ще възцари.
Да вървим, вървим нататък. Този славен поход няма край. (Началото никой го не помни.)
Около нас реват вълните мрачни, чудовища дебнат в дълбините, иде, надига се мътната вода, нищо се не види, зад нас громолят фараоновите колесници. Кряскат юроди – негови войници и гърла дерат: няма път. Няма-а-а-а…
Със залитане и донякъде страхливо пристъпваме напред, търсим с крак къде да стъпим. Хиляди – маса – народ. Селяци, работници, учени разни, млади и стари… Стъпка по стъпка. Не със скок, без бомби, без слънчогледи… Напред! Напред!
Векове вървим по път, граден от думи.
Боже, на пътниците сила дай!
Има брод за този бос народ!..