Не е лесно да се пише за такива учени като Иван Хаджийски. И това се дължи на факта, че човек като него трудно може да бъде вкаран в определени рамки или житейска, или научна схема, поради многоизмерността на неговото творчество и гражданската му позиция и активност. Именно поради това, хора правещи рефлексия върху неговото творчество и дейност като цяло, изтъкват различни неща, което се определя главно на базата на това каква е тяхната основна дейност или техния светоглед. Ето защо, освен като социолог и народопсихолог (или само психолог), той бива определян и като етнограф, историк, писател, публицист, общественик, деец на комунистическата партия и т.н. В този материал аз бих искал да очертая определени акценти, инспириращи моменти и насоки за действие, очертани от социологическото наследство на Иван Хаджийски като подход и светоусещане, методология и методика, като правя паралели с доминиращата сега картина на емпиричната социология.

Ще започна със задаването на определени базисни въпроси по отношение на всеки социален изследовател. На първо място стои въпросът може ли един изследовател да е добър социолог без да владее основните философски методи. Като второ бих посочил може ли да създава анализи за социалното без той да е съзвучен със социалната психология. По-нататък, може ли да прави същото без да познава историята и етнографията на социума, който изследва и накрая без да е наясно с икономическите механизми и параметри на функционирането на тази общност? Според мен, това е невъзможно. И именно като един основополагащ въпрос, произтичащ от неговите разностранни познания и занимания, е следният: кои са основните стълбове на социологията, без които тя не е достатъчна наука, а за което все по-често се забравя. Като такива колони или “китове”, върху които стои социологията като наука, аз смятам следните науки: философията, историята, социалната антропология, социалната психология и политическата икономия. Без наличието на който и да е един от тези “крака” на социологическата “маса” (или работен тезгях), тя винаги ще куца, ще се накланя на една или друга страна и като цяло тази база винаги ще е силно критикуема и уязвима. Всичко друго вече се надгражда, стои върху този тезгях. И творчеството на Иван Хаджийски, като социален изследовател, е добър и нагледен (да не кажа дидактичен) пример за това.

Следващото важно послание на неговото социологическо творчество отправено към нас, социолозите и социалните изследователи, се състои във това, че не може да си такъв, ако не си запознат и не владееш всяко едно от звената на веригата (или триада) “теория - емпирия – ново теоретично знание” (познание за обекта, създаване на инструментариума, обобщаване на емпиричните данни и правене на изводи и теоретични обобщения и генерализации). Тук не става въпрос за известната максима “няма добра емпирия без добра теория и няма добра теория без добра емпирия” (тук въпросът с кое трябва да се започва е като въпроса за кокошката и яйцето). Това преди всичко означава, че да правиш валидни анализи и изводи за определена популация, трябва да си “врял и кипял” на самия терен на тази популация. В този смисъл определенията “книжен” или “кабинетен учен” за същинския социолог не могат да бъдат валидни, поради логическата несъвместимост на тези понятия. В сегашната реалност, обаче, това често не е така. В повечето случай сега сме свидетели на двете крайности. От една страна това е, както много точно го определя Милс, "абстрактния емпиризъм” (Mills, C. W. 1965), който най-кратко може да бъде охарактеризиран като занимание предимно с емпиричните проявления на феномените и процесите. По-нататък – в търсенето и използване на все нови и по-нови изследователски техники за анализ на тези емпирични данни, без да се обвързват с по-общи и задълбочени теоретични основи и без те да водят до по-широки теоретични обобщения. В този смисъл отделните изследователски подходи твърде много се занимават с технически и специфично статистически проблеми на конкретното изследване. Арсеналът на някои социологически дисциплини е пребогат с най-различни методи, модели, индекси и прочие, чието развиване и използване често се прави без обвързване с изискванията на определена теория и по такъв начин това се превръща просто в надпревара в “статистическото въоръжаване”. Ето защо изборът на определени методи за анализ трябва винаги да се основава и обвързва с определени добре експонирани и експлицирани теоретични предпоставки. В подкрепа на това служи и обобщението, направено от Мах и Весоловски, че тези изследователи сами се обричат на атеоретичност и затваряне в средното ниво на познанието на действителността (Mach, Wesolowski 1982:41). Именно поради всичко това се присъединявам към тези опити за теоретично осмисляне и даване на изследванията на по-глобални теоретико-методологически рамки. От друга страна в сегашната социология е налице и феноменът на чистото теоретизиране за социалната действителност, без базиране на определена достатъчност от проверени достоверни социални факти, което даже не е социалфилософия, а чиста социална метафизика.

Като продължение на казаното по-горе е друга важна характеристика на социологически метод на Хаджийски. Това е наблягането на “живата емпирия”, както яз я наричам. Кратко бих я описал така: изследователя сам преди всичко да се запознае с предмета на изследването – опростено казано, къде живее, в какви условия живее и работи. След това да събере най-разнообразна информация от “живи” източници за него, по-нататък да допълва това и с по-опосредствана информация, касаеща егзистенцията на обекта, а чак след това да използва стандартизирани методи като например анкетни проучвания, а не да прави обобщения за обекта само на базата на такива изследвания. Сега, както е ясно на повечето от нас, не само у нас ситуацията е обратна – правят се синтези и генерализации за определен изследван обект преди всичко на базата на данни от високо стандартизирани и формализирани методи, каквито са анкетните проучвания. Тук бих припомнил често споменаваното меню на ресторант “България” от 1940 г. – на пръв поглед изглеждащ излишен, нерелевантен факт, но както се оказва сега, имащ смисъл даже на синтетичен индикатор за състоянието и функционирането на определен сегмент от тогавашната градска среда.

Следващото важно качество на социологическия инструментариум на Хаджийски е владеенето, прилагането и съчетаването на количествените и качествени методи в емпиричната социология и то далеч преди масово да се заговори за прилагане на качествени методи в съвременната социология. Той е пример за перфектно владеене на метода на интроспекцията като релевантен и необходим инструмент в социологическите изследвания.

Като продължение и допълнение към предишното е многостранността на използвания реално от него емпиричен инструментариум – съчетаване и на анкети и на интервюта, и разговори, и на наблюдения (собствени и чужди), изследване на документи, на събиране на статистическа информация и др. Друго много важно качество на социологическия подход на Иван Хаджийски, което често убягва от вниманието на сегашната социологическа публичност, е третирането на изследвания обект като една социална система чрез идентифициране на всеки един от елементите на тази система, определяне субординацията на взаимовръзките между тях, дефиниране на нормативната система на тази среда (включително и неформалната) и на отношенията на тази система със заобикалящата я среда.

Наследството на Иван Хаджийски като творчество и гражданска позиция поставя още един много важен въпрос: възможно ли е един социален изследовател да бъде наречен сериозен, силен, оставящ нещо в непреходността, ако той стои настрани от обществените процеси, наблюдава с равнодушие протичащото и не заема никаква гражданска позиция. Тезата за това, че социалния анализатор (в това число и социолога) трябва задължително да е извън, над случващото се, да е “безпристрастен” наблюдател и дескриптор на социалните явления и процеси, не издържа теста на времето. Първо, историята доказа, че “безпристрастното седене” е също определена позиция и второ, няма сериозен социален изследовател от най-новото време по един или друг начин, в една или друга степен да не е отразявал или изразявал, налагал или артикулирал определени обществени интереси, независимо от декларираната от него позиция. Така че, именно позицията на Хаджийски е правилната – виждайки и разкривайки проблемите и недъзите на определено общество или система, човек не може да седи със скръстени ръце и да чака те да се решат от само себе си, а трябва активно да се намесва и чрез своята професионална дейност и творчество и чрез определена гражданска и политическа позиция. И това за мен е не толкова проява на определена идеология, колкото е израз на задължителната в такава ситуация гражданска позиция на изследователя, без мултиплицирането на която гражданското общество остава мъртво родено. Това важи със същата сила и за днешното българско време.

Социологическото наследство на Хаджийски съдържа още едно богатство. То ни дава възможност да е важно средство за разбирането на съвременни социални феномени. Добри примери за това са анализите на първенющината и първенюто. Ето какво пише той по този въпрос: “Новата среда си има свой език, своя етикеция, свой морал и свой бит. От друга страна, всяка среда е хомогенна и не търпи чужди елементи. Следователно при преминаването в новата среда първенюто трябва да се почувствува нов човек, с нова кръв, скъсал с миналото. Иначе той е невъзможен. Но понеже за едно нова държание той няма вътрешна психологическа основа и база, той трябва да се нагажда по разсъдъчен път чрез доказателства и външни ефекти. И тъкмо тия условия на приспособлението създават трагикомедията на първенющината” (Хаджийски, И. 1989а: 62). Колко актуално звучи това и сега. Тук само бих добавил, че в условията на една тотална социална промяна сегашните наши първенюта бяха улеснени – не трябваше да се нагаждат към нови, чужди за тях норми, а сами си създадоха такива, кратко и синтетично охарактеризирани и назовани като “чалгакултурата”. По нататък, правейки анализи на политическите партии и политическия живот, ето как той определя политическия резерв: “Политически резерв у нас се образуваше: 1) чрез роене на старите партии, 2) чрез образуване на нови партии и 3) след като една паднала от власт партия проживее по-дълго или по-късо време в забрава и след това почне да си създава нов политически кредит чрез опозиционна борба, разчитайки на късата политическа памет на масата и на предпочитане на сегашната помощ пред миналата немощ” (Хаджийски, И. 1989б: 224). Кратко, точно и ясно. Някой, който не познава от творчеството на Хаджийски тези редове, след като ги прочете сега би възкликнал: “Е намери се най-накрая един политолог да каже истината”. Запознавайки се с тези анализи и правейки паралели с днешния ден, става видно, че у българина има формирани определени социокултурни черти, тертипи (основни структури), които поне за сега имат непреходен характер и е необходимо да ги знаем и да ги третираме като ингериращи укрити фактори, когато правим анализи и обобщения за отделни сегменти на нашето общество или за него като цяло.

Като продължение и пример за проникновеност и актуалност (непреходност) на неговия социологически метод (в широк смисъл) бих посочил и неговия анализ на същността па политическата система (а защо не системата като цяло). Ето какво пише Иван Хаджийски: “Неуредиците в управлението, теглото на избирателите не се представят (от страна на опозицията – бел. Ц. З.) като историческа обществена необходимост, а като а като дело на пороците на управляващата партия: глупост недобросъвестност, нежелание да помогне на народа, неразбиране на положението му, страст към лично обогатяване, корупция, бандитизъм и пр. и пр. Това е основната задача на маневрата с изпълнителен орган и политически резерв, недоволството да се насочва не срещу основите на обществения ред, а срещу отделни личности и техните лични качества, така че спасение да не се дири в смяната на обществения ред, а в смяна на лица, в едно непрекъснато опитване на партии и политически водачи.” Коментарът изглежда излишен.

Накрая, изхождайки от същността на изследователските търсения на Иван Хаджийски, за изследователската проблематика на социологията на социалната структура, социалната стратификация и неравенства ще формулирам ядрото на сегашните наши изследователски търсения в тази област. Това е определянето на съществените и специфични социологически свойства на социума. Това са преди всичко качествата на социалната структура или пирамида – по-образно казано. Тук имам пред вид както вида на самата пирамида, така и конфигурацията и субординацията на социалногруповите агенти, утвърдените социетални връзки и интеракции между тези агенти, които предпоставят функционирането и възпроизводството на определени образци на социално неравенство в обществото. Тези неравенства следват и произтичат от взаимосвързаните процеси на изграждане и кристализиране на определен вид социална структура и определени институционализирани образци на реална социална мобилност, които се явяват именно трансмисията за реализация на определени промени в структурата и водещи до формиране на нейния вид. В добавък допълнителна задача за решаване е как с помощта на различните аналитични инструменти в арсенала на социологията на социалната стратификация и мобилност да се измерват качествата на социалногруповата структура, които иначе остават скрити при използването на класическите методи. Необходимо е да знаем как са се променяли определени качества на социалната структура през социалистическия ни период, а след това и през досегашните години на трансформация на системата. А не да се остава на нивото на лющкащата се в една или друга (политическа или бизнес) посока демоскопия или на нивото на повърхностни, нямащи отношение към корените, същността и причините, а и за социалните агенти, стоящи зад базисните икономически и политически  на протичащите сега процеси в нашето общество, емпирични, а защо не и теоретични изследвания.

  

 

 

1. Mach, B., Wesolowski W. 1982. Ruchliwosc a teoria struktury splocznej. Warszawa, PWN.

2. Mills, C. W. 1965. Biale kolnierzyki. Warszawa, KiW.

3. Хаджийски, И. 1989а. Психология на първенюто. В: Иван Хаджийски, неизвестно от него, неизвестно за него, съст. Мария Хаджийска. Издателство на Отечествения фронт, София, 1989, сс. 61- 64, с.61.

4. Хаджийски, И. 1989б. Бит и душевност на еснафа и дребния собственик. В: Иван Хаджийски, неизвестно от него, неизвестно за него, съст. Мария Хаджийска. Издателство на Отечествения фронт, София, 1989, сс. 186 - 269, с.224.