Plamen Darakchiev

Не, приятели мои, това по-долу не е разказ. Това е самата истина. Дали го разбираме или не -- няма значение. Това е част от нашия живот. За съжаление!
---------------
Полунощ е. Седим в кафето на автомивката един срещу друг. Двама човека, които чакат автомобилите си. Но не е съвсем така. Мястото и часа са избрани от него. С обичайните мерки, които в такива случаи взема едно бивше ченге. Ако изобщо има бивши такива.
Познаваме се от януари 1990 г. Той беше човекът, когото В.Р. от медицинския синдикат на "Подкрепа" доведе към два през нощта в тогавашната ми квартира на "Презвитер Козма". Не пожела да влезе, а остана в коридора до вратата при изключено осветление на стълбището. Нямаше как да видя лицето му. Подаде ми лист от тетрадка, в който бяха изписани номерата на поделенията на ДС в София, функцията им и адреса. Само веднъж чух гласа му. Каза две неща. Първото е, че ако не организираме веднага граждански постове и дори блокади, ще унищожат досиетата. Включително най-голямата част от тях съхранявана до Захарна фабрика. Другото, което той каза бе да внимаваме с поделението на "Жданов" (Сега "Пиротска"), последния етаж над Търговския дом. Имали заповед да стрелят на месо, ако се появят демонстранти...
След някоя друга година ченгето ме намери. Каза ми, че той е бил човекът, който е дошъл да ни предупреди. Личеше му отвсякъде, че е изпаднал от играта. Най-вече по занемарените зъби. Пазарувах на няколко пъти от него досиета, някои от които публикувах. После му помогнах да си намери работа. Не кой знае каква, а колкото да не гладува семейството му.След още няколко години го видях с бежов скъп балтон и оправени зъби. Беше се върнал сред своите. Попита ме какво може да направи за мене. Дадох му списък на 35 ченгета на работа в МВР и в службите с молба да поразшири подозрително кратките им биографични справки. По-късно тази информация излезе на сайта на неправителствената организация "14 декември". Съответно и в медиите. Повече не го видях.
И ето, че сега седим на една маса. "Случайни" клиенти на автомивката.
-- Знаеш от къде ти дойдоха проблемите в министерството, нали ?
Кимам с глава.
-- Това, че по темата те е потърсил ген. Ч. Ч. (бивш министър на вътрешните работи в едно от служебните правителства) също би трябвало да ти говори нещо.
Съгласявам се. Беше си предупреждение. Възможно най-любезното. Както те си знаят да го правят.
-- Те смятат, че ти си довел нещата до уволнението му (става дума за един бивш шеф на Военното разузнаване, бел. моя) , правил си контактите с посолствата и си имал достатъчно влияние върху министъра, за го накараш да вземе решението.
-- В грешка са -- отговарям. -- В случая са ме надценили, но това няма значение.
-- Прав си. И така да е, вече няма значение. Писали са уволнението му и предаването на досиетата на твоя гръб.
-- Така е -- отговарям.
Няма смисъл сега да му обяснавам, че в друг, далеч по-важен случай, действаха без предупреждение. Не бях аз на мушката, но ме нацелиха, защото въобще не знаех какво става. И от глупост останах да стърча, докато другите около мене навреме се снишиха.
-- За съжаление има и още нещо -- казва той и ме гледа все едно съм с -- Пробили са твой много близък човек. Знаш как го правят и че имат хора навсякъде, нали ?
Знам, разбира се. Жертвата почти винаги нищо не разбира. И прави онова, което много внимателно и ненатрапчиво и е внушено. С абсолютната убеденост, че това е правилното решение. Даже е щастлива, макар и за кратко. Също като човек, който вдишва с пълни гърди райски газ.
Този път моето ченге е закъсняло. Казвам му:
-- Мисля, че нещо такова вече се случи. Късно ми го казваш.
-- Нямаше как да е по-рано. Поне, докато беше в министерството. Но ти пратих човек и той те е предупредил.
-- Да, намери ме и говорихме, но не познавам толкова добре 
в а ш и я език. С една дума -- нищо не разбрах от иносказателната му реч и подмятанията.
В кафето влиза човек с комбинезон и казва, че автомобилът на моят стар познат е готов.
-- Пази се ! -- казва ми ми той и се изправя.
-- Не мисля да го правя -- отговорям.
Той размахва пръст приятелски:
-- Не се предавай !
-- Не се предавам, просто вече съм недосегаем. Нямам престижна работа, нямам политическа позиция, най-близките ми са в чужбина, така че не представлявам интерес за тях. 
-- Дяволски си прав ! -- виждам, че е леко изненадан от това просто съждение.
После отива до бара отсреща, разплаща се, връща се да си взема чантата, и преди да тръгне, пита:
-- Какво смяташ да правиш от тук нататък ?
-- Да ги надживея, копелетата -- отговарям му. 
------------
Сега ми предстои да навържа фактите и случките от този разговор, който разбира се тук съм предал в резюме. Знам, че моето разследване ще е успешно. Нищо по лесно от това да разследваш собствената си смърт.
Но за да не ви натъжавам съвсем, ще повторя написаното от един американец в една известна телеграма до "Ню Йорк Джърнъл"”: Слуховете за моята смърт са силно преувеличени.