(във  Фейсбук)

Бил ли си, човече, за миг поне - мида. Мида, казвам, в мисълта си? 
Имаш крак на охлюв, пълзиш по този начин, очи десетки навън си вперил, чуваш, дишаш. Имаш уста, стомах, анус и сърце. Твойта сила е в крехката ти броня. Вън от бронята са враговете, храната, кислорода и твоя миден секс. Вътре в бронята си само ти. 
Колко и кога да се отвориш?
Накъде да пропълзиш?
Нямаш време дълго да се двоумиш. Действаш. Животът е по човешки динамичен.
Ти, мидата, си като книга. Имаш две корици. Тялото ти нежно развива сюжет банален - как да оцелееш? Искаш сам себе си да пишеш и четеш. Внимателно кориците разтваряш и дращиш, дращиш, сричаш, сричаш... Появи ли се читател, друг читател, черупките затваряш. Чуждото око е враг за теб...
Но защо да ставаш мида, когато човешкото ти тяло е разказ, окован в езиковата броня. Броня толкова реална, колкото и тази - че си мида.
...О, нежност уязвима. О, живот! Припламваща искра, цвете мимолетно, сянка потъваща във мрак.
Нямам дума, с която да те назова и потъвам в мълчание, аз, мида безсловесна, пълзяща по дъното на непрозрачен океан.