ДОКТОРИЧКАТА

Утринта беше мрачна и мъглива. Слънцето още не се беше показало, когато на площад “Възраждане” спря автобусът за Благоевград. Дадох куфара си за багаж и се простих с ръкостискане със сестра си. Бремеността ѝ беше вече доста напреднала и добре ѝ личеше. Съжалявах, че няма да си бъда в къщи за голямото събитие. Появата на първия внук на баща ми. Това, че ще е момче, сестра ми беше напълно сигурна. Винаги говореше за бъдещото бебе в мъжки род. Вече си имаше и име – Методи, на дядо си по бащина линия. У нас се спазваха обичаите. Това бяха неписаните закони на рода.

Рейсът потегли и сестра ми направи няколко крачки с него, като махаше с ръка за сбогом. След това ние излязохме на булеварда и поехме на запад А след това на юг. Сутринта мама ме изпрати до вратата и ме целуна по челото за сбогом и на добър път. Цяла нощ ми беше шила панталон, който сутринта нахлузих. Предстоеше ми да се явя в здравния отдел и не беше без значение какво впечатление ще остане от мен. Не можех да се появя по анцуг или с туристическите панталони от брезент, с които бродех по Витоша през цялото си следване. Бях цялата нова, с нови панталони и ново зимно палто. Парите за всичко ми осигури леля Надка (първа братовчедка на баща ми), която беше взела заем от службата, за да се облека. Още с първите си заплати щях да ѝ се издължа. Куфарът ми обаче беше достатъчно стар. Страхувах се да не се разпадне, но благополучно го отнесох до автобусната спирка на “Възраждане”. Два часа път, през което време не откъсвах поглед от прозореца. Няколко спирки и накрая се озовах на площада на Благоевград. Реших първо да отида до родителите на зет си Аврам. Дръпнах енергично дръжката на куфара, той се отлепи от земята, след което дръжката остана в ръката ми, а разтворения куфар на земята. Точно от такъв номер се страхувах. Бях обаче предвидлива. Панталоните ми бяха с каиш и копче. По онова време вървеше една комедия по кината „Отмъщението на копчето“ и се бях двойно подсигурила. Свалих каиша от панталоните си и стегнах куфара. Огледах площада. Той беше пуст. Нямаше жива душа. Рейсът замина, а слезлите хора се разотидоха, докато се занимавах с куфара. Тогава се появи спасител. На капрата на един файтон се мъдреше чичко с рошави дълги мустаци, с калпак и кожух. Отправи се към мен и след миг се намерих до него, а отзад куфара. След десетина минути спря пред дома на новите роднини. За пръв път им отивах на гости. Познавах ги от сватбата в София, защото в благоевградската част на сватбата не присъствах. Баба Савена изскочи от вратата и сърдечно ме прегърна. Влязох в дома им като отдавна очакван гост. Братът на Иван ме заведе в здравния отдел. Там добре ме огледаха, след това ми казаха, че след обяд ще ме заведат в Разлог, а от там ще отида до местоработата си, село Гулийна баня. Това село се намираше в Разложката котловина между Банско и Разлог, близко до мястото, където се сливат водите на Черна и Бяла Места в обща река, поела на юг към Средиземно море. Не ми бяха подготвили да подпиша договор. Казаха ми да не се безпокоя, това ще сторят по-късно. Прибрах се тъкмо за обяд. Баба Савена беше пържила скумрия и след това в мазнината беше леко изпържила ситно нарязан чеснов лук с червен пипер и на края няколко лъжици оцет и с всичко това заляла рибата. Страшно ми се услади и го запомних до ден днешен, въпреки, че оттогава е минал повече от половин век. В късния следобед дойдоха с джип от здравния отдел и ме закараха в болницата в Разлог. Пътят през Предела между Пирин и Рила ме впечатли с девствената си природа. Горите се отдръпнаха встрани и се показа Разложката котловина. Самият град Разлог имаше частично селски вид. Ниски, повечето двуетажни къщи с високи дувари и малки прозорци с железни решетки към улицата. Времето беше влажно и мрачно. Ръмеше дъжд и улиците бяха пусти. Мръкваше се. Заведоха ме в болницата в тази част, която е в центъра, а не при гарата. Запознаха ме с някакви хора. Дадоха ми за пренощуване една от болничните празни стаи и ми донесоха някаква яхния да вечерям. Явно дежурният персонал си беше разделил с мен вечерята. Легнах с дрехи върху железния креват с едно одеало и моментално заспах. Денят беше много наситен и напрегнат. Когато сутринта влязоха да ме видят, бях вече напълно готова за път. Главният лекар на болницата, д-р Икономов, дойде да ме вземе с болничния джип. След около двадесет минути се запознавах с докторката на Гулийна баня, която имаше още три-четири месеца да работи, за да направи небходимите три години на разпределението. Тя беше закръглена ниска жена на средна възраст с голямо тъмносиньо петно на лицето, което обхващаше почти цялата лява половина – вроден ангиом, който би могъл да се оперира, но не го бяха сторили в детските години, когато би имало най-добър резултат. Тя ме погледна изпитателно и след това се усмихна с усмивка, която можеше да казва „много се радвам да се запознаем“, както и “я каква глупачка, тука ли намери да дойде на работа“. Аз също се усмихнах и искрено ѝ казах, че се радвам да работим заедно дори само три месеца. Д-р Икономов побърза да ме уведоми, че тъй като в съседното село Елешница няма в момента лекар, аз ще работя тези три месеца там, докато дойде новата група новозавършили. В Баня щях да остана само един ден. Щях да преспя тази нощ там и на другата сутрин с миньорския рейс колежката ще ме заведе в Елешница. Икономов си замина, а аз и д-р Велева влязохме в лекарския кбинет. В чакалнята вече чакаха няколко болни. Докторката бързо ги разчисти, като на повечето предписа инжекции, като ме уведоми, че хората тук признават само инжекциите за най-добро лекарство. Повечето бяха витамини и глюкоза венозно. Направи ми впечатление нейното пренебрежително и леко подигравателно отношение към болните. Работеше като отегчен човек. Към пациентите се отнасяше като към малоумници или идиотчета, дума, която често използваше за тях. Прецених я не като лош човек, а като човек с понижено самочувствие, който се стреми да си го повиши, като доказва колко по-долу от нея са другите. Обядвахме и вечеряхме с нея в ресторанта. Запозна ме със зъболекарката, която беше една слаба и измъчена жена. Имаше две деца, а съпругът ѝ бил в затвора за някаква политическа „конспирация“. Осъден на 10 години, от които му оставаха още две. Говорихме си за хората, за организацията на работа и това, че възможностите са никакви, по отношение на оборудване. Разложката болница е на три километра и хората предпочитат да ходят там, още повече, че шефовете на отделения имат частни кабинети и влизането в болницата ставало само през тях. Тамън се наканихме да спим, и дойдоха да ни викат за родилка. Веднага отидохме в родилния дом. Раждането не беше тежко, но изведнъж видях пред себе си една знаеща и можеща колежка, която предотврати всякакво скъсване, като умело възпираше с ръка на моменти главичката и подпомагаше разкритието. След полунощ майката с бебето заспаха сладко. Акушерката остана да спи при тях, а ние се прибрахме да дремнем, защото в 6 часа трябвше да вземем миньорския рейс. Отидохме сутринта при банята, откъдето тръгваше рейсът с миньорите от Банско, събрал и тези от Баня. Като се качвахме, почувствах изпитателния поглед на мъжете, сякаш се питаха „Тая дали ще бъде лесна за болнични?“ Искаше ми се да им кажа отсега: „Само ако действително сте болни.“ Колежката ме предупреди да внимавам, защото ако почувстват, че съм мека, няма да има спасение от тях. По закон участъковият лекар може да дава до двадесет дни болнични на болен годишно. Те смятат, че е тяхно право да си взимат толкова дни почивки, без оглед на това, дали са болни или не.

Автобусът мина покрай Места и когато стигна малката гара Генерал Ковачев, зави към селото. Гарата беше кръстена на името на човека, който с полка си беше освободил Разлог и околните села по време на Балканската война. Рейсът мина през една теснина, край тракийска могила, постройките на баня край минерални извори и след едно малко изкачване, се спусна в долината на река Златарица, край коритото на която се беше разположило селото. Спряхме на площада с училище, община и хоремаг[1], на горния етаж на който имаше магазин за дрехи. Близо се намираше и медицинската служба, разположена на втория етаж на частна къща. Вратата за първия етаж беше отделно, там живееха хазяите. На рейса ни посрещна Павел, фелдшер на мината и временно и на селото. Той ми пое куфара за колана, изгледа го с интерес и ме поведе към квартирата. Всичко станало много набързо. Вчера доста късно му се обадили, че пристигам. Добре че негова съседка се съгласила да ме приюти временно в стаята за чеиз на дъщеря си. Влязохме в двора на двуетажна къща. Отпред тя приличаше на разложките. Дворът беше малък. Портата от здрави греди, залостена и обкована с желязо. Малка портичка, през която като влизаш, се покланяш, за да не си праснеш челото. Веднага от лявата страна врата към къщата с малко антре и врата към стаята на долния етаж. Това е стаята на старите родители. От нея се показа за миг дребна бабичка, майка на Митре (Димитър), съпруг на Вера, моята хазяйка. Нагоре стълба, която води към малко салонче с маса и железен креват, стая за децата, стая за родителите, малка кухничка с печка и ниска маса с ниски столчета и още една малка стая без печка и комин, с легло, трикрил гардероб за чеиза и масичка до прозореца с един стол. Стаичка – мечта, ако имаше печка. Оставих си нещата, като си сложих колана на панталона за всеки случай. Взех си чантата от Прага със спринцовките, подарък от Фанчето, слушалката, неврологичното чукче и тръгнах с Павле към здравната служба. Доктор Велева си замина с връщащия се към Банско автобус. Улицата беше необичайно с много хора. Новината, че е дошла нова докторка, се беше бързо разнесла. Много хора искаха да ме видят. Влязох в кабинета си и веднага дойде да се представи медицинската сестра Ленчето. Тя беше съпруга на фелдшера, имаха деветмесечна дъщеря, Малвина. Свързах името Малвина с Пинокио, но се оказа, че героинята от много нашумелия роман „Какао и кръв“ също се казва Малвин. От съседната стая се появи и зъболекарят. Дребен, слаб и енергичен, с живи присмехулни очи, казваше се Йордан Мадолев, от село Белица. Здравната служба блестеше от чистота. Поддържаше я Величка, слабичко момиче. Не знам дали беше навършила и осемнадесет години. Беше останала без родители и живееше с малко по-голямата си сестра, която работеше към стопанството.

Сложих си престилката и преди да изляза в чакалнята, за да видя дали някой чака за преглед, в стаята влезе едно мургаво момче около тринадесетгодишно, явно циганче, с едно около три-четиригодишно хлапе на гърба си, с много руса коса, небесни сини очи, които ме гледаха уплашено. Момчето се представи, че се казва Атанас и е чичо на Владко, и не може да гледа как майка му и брат му не правят нищо за него, а той е много болен. Подути му са ставите, има температура, а не го водят на доктор. Залових се с детето. Прегледах го основно и подробно разпитах чичото. Оказа се, че има пристъп от ревматизъм, сърдечно-ставна форма в остра фаза, което изисква незабавно болнично лечение. Павел ме свърза с болницата в Разлог и аз поисках да изпратят кола, за да постъпи детето в детско отделение. За голяма изненада на Павел, веднага ми изпратиха линейката. Каза ми, че това е много трудна работа и никога не става бързо. Повиках майката на детето и след не повече от час детето вече беше на път. Малкият Владко стоя в болницата близо месец. Майка му беше много руса и синеока жена, а бащата беше много черен циганин. След Владко имах още няколко болни. Павел отначало се стремеше да ми дава съвети и аз го изслушвах внимателно, след това допълвах още много неща, за които той или не знаеше, или пропускаше. Това изглежда, че го смути. Аз просто му казах, че е хубаво заедно да обсъждаме случаите, особено по-трудните и това ще е от взаимна полза. Дадох му да разбере, че се радвам, че ще работим заедно. С това неловкостта от първата среща се стопи. Стана време за обедна почивка и зъболекарят дойде да ме заведе в миньорския стол. Касиерката на стола беше младо момиче, току-що завършила гимназия, и веднага ми довери, че много иска да следва медицина. Била е бебе, когато баща ѝ бил убит на фронта. Живееше при дядо си и баба си заедно с майка си. Цялото семейство печеше слънчогледово семе и го подготвяше за продан. Дядото беше диабетик на инсулин. Сам си биеше инжекциите и си ги дозираше. Продаваше печен слънчоглед с една голяма кошница и пакетчета, в които отмерваше с чашка броя дози, които искат да си купят. Беше почти сляп, но се справяше отлично. По гласа познаваше всеки купувач и никой не злоупотребяваше с неговата слепота.

Когато след няколко часа се прибрах в стаята, ме изненада бумтяща печка. Беше издигнат от стаята комин и включена печка. В стаята беше приятно топло. Събра се цялото семейство. Митре работеше в горското стопанство. Вера беше звеноводка. Имаше син на 12 години и щерка на три. Русичко усмихнато момиченце с алени бузки. Не можеш да не го обикнеш от раз. Синът им се казваше  Боре, слабо и високо момче. Много четеше и се учеше добре. Много приличаше на майка си. Не ме пуснаха да вечерям навън. Дойде майката на Вера. Слаба, бледа женичка. Стори ми се, че е анемична. Донесе някакви мръвки, да нахранят докторичката. Погледнах езика ѝ. Беше като полиран, както очаквах. Най-вероятно имаше пернициозна анемия. Поканих я сутринта да дойде да я прегледам и да започнем лечението. Сутринта Вера ме накара да се нахраня, преди да тръгна. Беше изпържила картофи със сланина и отгоре с яйце. Беше много вкусно. Похвалих я. В седем часа бях вече в кабинета си. Имаше доста хора, които кротко стояха пред кабинета. Започнах прегледите. Направи ми впечатление, че има много сърдечноболни и такива с белодробни проблеми. Появиха се и първите миньори и всички с оплаквания от болки в кръста и че не могат да се навеждат от болки. Без да се усетят, ги карах да вдигнат нещо от земята, което нарочно изпусках и те услужливо бързо се навеждаха. Правих им обстоен неврологичен преглед, включително с изследване на рефлексите и на края им казвах, да отидат на работа, защото нямам основание за болничен лист. След втория миньор, на когото отказах болничен лист, другите се разотидоха. Като изчистих чакащите, се запознах с материалната част на службата. Видях спешната аптека и направих сметка какво трябва още да се закупи. Имаше апаратче по Линзенмайер за определяне на скоростта на утайка на еритроцитите. Преброих спринцовките и проверих стерилизатора за инструменти и спринцовки. След това отидох до родилния дом, да се запозная с акушерката и с оборудването му. Акушерката беше спретната слаба жена с напрегнато изражение на лицето. Тя се казваше Мария Герина и беше от гр. Банско. Всичко беше подредено и чисто. Виждаше се, че си разбира от работата. Разбрах, че всяка година в селото се раждат 50-60 деца. В махалите се раждат по домовете още толкова. Не се знае копко са бременните жени там. Не се провежда и консултация на децата в махалите, затова има доста голяма детска смъртност, но тя не се води никъде, защото те не се и записват в общината, докато не поотраснат. Картоните на бременните в селото бяха перфектни и на новородените, и на тези до година също. Написани посещения в сроковете, определени от изискванията на министерството. Направи ми впечатление това, което беше написано. За всички бебета беше едно и също. На бременните също. Червената лампичка на нещо изкуствено и недостоверно светна, но не се издадох. Похвалих я за отличния ред и старанието, с което е водила консултацията, и я помолих да ми даде картоните, защото консултациите се водят в определени часове в моя кабинет. Бях и много озадачена и от начина на водене на  амбулаторния журнал. Там имаше само пет-шест диагнози. Не беше отбелязан прегледът, дали е първичен или вторичен. Знаех, че след месец трябваше да почна да правя годишния отчет. Стана ми ясно, че това ще е неточна, фалшива работа. Изобщо ме чакаха страшно много неща за вършене. Не знам, но вече не гледах на работата си като на нещо временно, само за три месеца. Виждах пред себе си нещата, които трябваше да се направят, за да има едно по-добро здравеопазване. Все още бях надъхана със социалистическите идеи за здравеопазване, еднакво както за града, така и за селата. В селото безплатно здравеопазване имаше само в границите на работното време. В града по всяко време. Доходите на селяните бяха много по-малки. Високи заплати имаха само миньорите, а трудоденят в ТКЗС[2] беше около лев, лев и двадесет стотинки. Бригадирите и началството получаваха солидни премии при изпълнение на плановете и затова гонеха хората да работят колкото може повече. Всичко това научавах от болни и от приказките по улицата. Вера беше и умна, и начетена, и приказлива и много бързо се сближихме. От нея научавах всичко, което ставаше в селото. Баща ѝ бай Теофил беше дежурният на улицата. Едър, закръглен с добре изразено коремче, такова каквото рисуваха на чорбаджиите. Седеше на един отсечен пън под прозорците на къщата на дъщеря си и гледаше кой минава и къде отива и премяташе една броеница. Къщата на Вера беше на централната улица близко до площада. Не можеше някой да мине и да не му даде пълен отчет какво ще прави и къде отива. Когато някой търсеше някого, питаше бай Теофил, къде може да го намери. Той беше нещо като информационно бюро на селото. Всеки можеше бързо да ме намери чрез него. Така, това си имаше добрата страна.

Бяха минали няколко дни от моето пристигане и в кабинета ми влезе един много притеснен човек. Започна да се извинява, че ме безпокои и ме молеше да видя съпругата му, която е много болна и той знаел, че са я изписали от болницата, за да си умре в къщи, но все пак ако мога с нещо да помогна, защото много се мъчи. Веднага отидох да я видя. Беше около 38-годишна с две щерки, едната около 15-годишна, а другата не повече от 10. Много бледа, с леко жълт цвят на кожата. Температурата беше повишена и имаше силно ускорен пулс и явен задух. Беше лекувана в ендокринологията и я изписали, защото не е подходяща за операция на щитовидната жлеза. В епикризата нито дума за сърдечното ѝ състояние. Водили са я, че е болна от тиреотоксикоза. Много ми приличаше на бременната, която почина след раждането, когато бях студентка и имаше недиагностиран ендокардит. Черен дроб увеличен, застойни хрипове в основата, отоци по краката. Повишена температура към 39 градуса. Започнах веднага лечение с пеницилин мускулно през три часа и то високи дози, каквито се предписват при ендокардит. Направих график, с който разпределих колектива, кой кога да поеме инжекциите. За себе си оставих нощните. Аз нямах семейство. За да бъде успешно, лечението трябваше да продължи поне три седмици. Още след първата седмица температурата спадна и състоянието ѝ се подобри знчително. След третата седмица вече спрях и строфантина, защото се овладя и сърдечната слабост. Пулсът ѝ се нормалзира. Ето ти тебе тиреотоксикоза! Бях повече от доволна. Излязох права. Всички в службата се радваха, защото всички взеха участие в лечението. Постепенно се създаде хубав и задружен колектив. Само акушерката някак си се дърпаше и чувствах, че нещо не ме одобрява. Оказа се, че имала връзка със зъболекаря и много ревнувала. Тя беше по-възрастна от него и виждаше в мое лице сериозна конкуренция, въпреки че стърчах с една глава над него.

След като взех картоните на детската консултация, реших да видя всички деца до годинка. Направих списъци на останалите с датите кога да дойдат в консултацията в службата. Тръгнах сама по домовете и преглеждах основно децата. На голям процент намерих начален рахит. Пишеше, че се прави профилактика с витамин „Д“, но се оказа, че това не отговря на истината. Имаше деца с изоставане на теглото и явно недохранване от недостатъчна кърма. Извиквах майките на пробно кърмене и се оказа, че съм права. В селото не се продаваше мляко. Имаше само няколко крави и трябваше да уговарям собствениците им да продават мляко на тези семейства. Козите още нямаха мляко, а и те бяха кът. Имало постановление за ограничаване броя на козите, за да не пострадат горите. Как ли преди години е имало толкова много кози и обширни гори едновременно, не знам. Излезе един голям проблем. Няма с какво да се хранат бебетата. Няма и сухи млека. Млякото от краварниците се извозваше в млекоцентралата в Благоевград. Мляко в ограничени количества се продаваше само в градовете, но не и в селата. За две седмици вече познавах всички майки и тези, които имат по-обилно мляко, и могат да помогнат в изхранването на изоставащите в теглото деца. Трябваше да обяснявам, че няма никакви противопоказания да се дава кърма, която е в повече. Трябвше да убеждавам, че „млечните братя и сестри“ няма никакви пречки да се женят нито биологически, нито религиозни. Помогна ми и местният поп в това. Първата жена, която помогна да се изхрани едно такова бебе, беше българка от Украйна. Момък от Елешница отишъл на работа в мините на Украйна, и от там я довел. Тя говореше един стар, мелодичен български език . Беше ми приятно да я слушам. Имаше много кърма и с радост я споделяше. Радваше се на храненичето си като на свое дете. Тя помогна и други да я последват. С попа се уговорхме как да се предпазват децата, за да не се простудят при кръщаването им в църквата. Имах няколко сериозно разболели се деца, даже и едно с бронхопневмония след кръщане. Оттогава нямах повече такива случаи. Черквата се затопляше добре няколко часа преди обряда.

Първото раждане, което имах, беше срещу Никулден. Акушерката беше много учудена, когато поех ръководенето на раждането. Опита се да ме наставлява и аз ѝ благодарих, като ѝ показах, че нямам в момента нужда от съветите ѝ и ако имам затруднение, сама ще си поискам от нея съвет. Не позволих раждането да се форсира. Скъсване нямаше. Всичко беше нормално. Обработих пъпчето и оставих акушерката да изкъпе и повие бебето. Останах още около час при родилката и след като се убедих, че всичко е наред, оставих акушерката със санитарката в родилния дом. През цялото раждане все си мислех за сестра си. Тя очакваше да роди около тази дата. Като се прибирах, срещащите ме питаха какво се е родило, дете или момиче. Отговарях – момче, и то е дете като момичето. Вера ме просвети, че само на момчетата казват дете. Явно, че неравенството дълбоко е пропито в народното съзнание. Виждах задача, да се боря с предрасъдъците, които не са малко в този край, скъсал по-късно с робството. На сутринта получих телеграма „Да ти е честит племенник Методи.“ И този път Дана позна.

Още не беше паднал сняг, но върховете на Пирин и Рила се белееха. Дойде при мен един от миньорите,  който живееше в махалите. Той ми каза, че жена му „все та все ходи кръв“. Почнах да го разпитвам и той ми обясни, че все я кара до тоалетната и се изхожда кръв. Помислих си, че има кървава диария и вероятно дизентерия. Поисках от кмета превоз, а той ми даде полския пазач бай Пенко да ме заведе, като яздим коне. Подредих си раницата с хлорна вар за дезинфекция и опаковки с бактериофаг срещу дизентерия и хапчета срещу диария. Отидох пред съвета, където вече ме чакаше бай Пенко, качен на една кобилка. Посочи ми един голям як кон и ме попита, ще мога ли да се кача. Пред съвета се бяха събрали доста зяпачи. Павлето ме гледаше със страх, сякаш погледът му казваше „Къде си тръгнала да се пребиеш“? Аз се засилих и скочих на гърба на коня. За малко щях да се преметна от другата страна, ама някак си се задържах. Конят трепна и се разскача. Силно го стиснах с коленете си и леко дръпнах юздите. Той кротна. Беше ми за пръв път. Все пак опитът ми с язденето на свинкята ни като дете имаше своето значение. Само че сега не яздех на гол гръб и без юзда. Към коня се приближи един възрастен селянин. Погали го нежно и след това провери седлото, като затегна каишите. „На Пенко не може да се има вяра. Стискай с коленете, ако стане неспокоен, и му говори мило. Кончето е от буйните.“ Потеглихме. Времето беше мрачно и започна да пръска дъжд. Навлязохме в планината по тесния път на горското. Долу се пенеше и шумеше реката. Изведнъж от завоя пред нас се появи камион с трупи. Пенко мина покрай него, но моят кон се разрипа. Намерих едно издадено место над реката и обърнах коня към пропастта с гръб към пътя. „А сега да те видя, ще рипаш ли в реката, или ще си траеш тук“, си помислих и той избра да си трае. Камионът замина край мен и отгоре на това свирна с клаксона няколко пъти и аз трябваше здраво да стискам с колене хълбоците на коня, за да му покажа кой е господарят. След време напуснахме пътя и потеглихме по тясна пътека нагоре. Докато се качвахме, всичко беше добре. Седлото беше добре стегнато и държеше. Когато обаче слизахме надолу, стигах чак до ушите на коня. Постепенно ставах все по-уверена и вече по тъмно пристигнахме до няколко къщи в един голям двор. Дъждът беше се превърнал в сняг и ние, побелели, се смъкнахме от гърбовете на конете. Краката ми не искаха да се изправят и аз полуклекнала направих няколко крачки и с мъка се изправих. Не си чувствах краката. Посрещнаха ни и поеха конете. Избърсаха ги и разседлаха и, наметнати с чердже, ги въведоха в обора. Поканиха ни в една стая. Беше поставена маса с паници храна. Наоколо беше пълно с народ. Първо ни нахраниха. Какво ядохме, съм забравила, но паницата с кристален мед, като цветно зеле на буци, с чуден аромат и вкус, все още е пред очите ми. После прегледах болната. Тя нямаше вид на увредена. Каза, че вече не я боли и не върви от нея кръв. За всеки случай на всички дадох по една супена лъжица бактериофаг и наръсих тоалетната с хлорна вар, като им оставих да имат при себе си и сами да дезинфекцират, ако се наложи. Заведоха ме в стаята за гости. Дъсчен под, стени, облицовани с чамови гладки дъски. Стената край леглото с пъстар килим. До леглото също дебел, много красив килим. Дървено легло, застлано с реснач, и отгоре тъкан чаршаф. Чудна, ухаеща на билки възглавница. Цялата стая мирише на билки и смола. Легнах и заспах на мига. Призори се събудих и бързо се облякох. Поляха ми да се измия. Закуската беше готова –  пържени яйца с масло, сирене и топло мляко. Излязох навън. Беше бяло, все още тъмно. Конете бяха оседлани и ни чакаха. Без засилки и притеснения се качих на коня. Благодариха ми за честта, че съм ги посетила. По пътя конят ме слушаше и без напрежение за час стигнахме в селото. Мислех си за случая. Като преглеждах жената и я разпитвах, останах с впечатление, че се касае за менструално смущение с по-обилен и продължителен мензис, а аз все още не знаех техните термини. Дано не ми са се смели. Бях пуснала вече бързо известие за дизентерия и направих всичко според изискванията за случая. Е, бактериофагът не е вреден. Хлорната вар също е от полза. Грешката не беше голяма. С пристигането ми насреща ми се появи работническият рейс. Конят застана пред него и почна да подрипва. Дръпнах му юздите и той се укроти. Бяха отворили вратите на рейса и няколко миньори се втурнаха да укротяват вече кротналия кон. Слезох от него, а Пенко го пое и поведе към стопанския двор. Вера ме посрещна на прага. Беше много изплашена. „Знаеш ли?“ – ме попита тя. – Това е най-щурия кон в стопанството, Пенко се похвалил, че сега ще види що за човек е докторката и затова взел него.“ Този, който го погали и оправи при тръгването, казал на Вера, че проклетият Пенко бил лошо приготвил коня и можело да се претрепя, ама толкова му бил акълът на този нехранимайко. По пътя на всяка втора дума, казана от Пенко, следваше псувня на майка. Беше си той простак от висока класа. Тъй или иначе от селото това ми приключение беше посрещнато с голямо одобрение. Вера ме уведоми, че казвали „За всичко си я бива нашата докторичка.“ От този ден нямаше човек, който да не каже да не ги напускам и да си остана при тях. Това съвсем категорично ми каза и Вера. „Имаш си стая с печка, на убаво место е. Дека ке одиш другаде. Остан си куд нас.“ От Разлог ми се обадиха със същата молба. Разбрах, че са имали тяхно момче, което искат да назначат за общински лекар.

 

УВОЛНЕНИЯТ ДОКТОР

Още в началото на декември в селото дойдоха от Благоевград един от инспекторите с д-р Едрев, докторът, който преди мен бил на работа в селото. За него бях чула много приказки. Разказваха как отказал да помогне на пострадал от селския бик човек, който лежал на улицата и хората викали доктора, да каже какво да се прави и да го превърже. Бикът бил избягал от общинския обор. Докторът отказал. Трябвало да го доведат до службата с миньорския джип и да внесат пострадалия в кабинета му, защото се страхувал да не би бикът да се върне. При такива случаи, лекарят трябва да дава указания как да се пренесе пострадалия, за да не се получат допълнителни увреждания. След това извикал Павел да обработи раните му и да го придружи до болницата в Разлог. След което накарал да му изпратят мъже със сопи да го придружат до квартирата му. Миньорите след този случай мучали, като го виждали. Едрев бил уволнен, защото отказал да отиде в службата  и окаже помощ на пострадали обгазени миньори. Докарали го насила и той протестирал, че работното време е вече свършило, а на фелдшера наредил да направи на най-тежко пострадалия 5% 5 мл. глюкоза. Миньорът изпаднал в дълбока кома и починал. Цялото поведение на колегата и направеното назначение за лечение бяха абсурдни. Гледах този дебел самодоволен лекар с нескрито възмущение, което се прехвърли и към здравния отдел, защото ми дадоха заповед за назначаване с две седмици по-късна дата от моето започване да работя. Това било, защото уволненият колега имал да взима отпуска и затова уволнението се оформило с по-късна дата. Беше, меко казано, гадно.

По всички дворове на селото до входната врата, облегнати на стената, се мъдреха плочи за тоалетните със дупка и стъпенки, само да се положат върху ямата. Докторът ги беше задължил всички да си купят такава плоча, въпреки, че имаха изградени хигиенични тоалетни. Беше направил комбинация с частник производител, за да спечели комисиони. На тези плочи им казваха бижуто на доктора. Още много истории ми разказваха за моя предшественик при различни случаи.

 

ДОКТОР РУВИМ БЕЛИЧЕНОВ – ШЕФЪТ ОТ ГУЛИЙНА БАНЯ

В края на декември ми се обади новият доктор на Гулийна баня - Рувим Беличенов от Якоруда. Беше се дипломирал на декемврийската сесия. Заповедта му била пусната няколко дни преди да се яви на работа. Обади се да ми нареди до 10 януари да му връча отчета за годината. Доктор Велева беше направила своя отчет и той имаше да допълни само за последната седмица. Аз вече бях почнала да броя и бях си направила чаршаф с графите за попълване. На Нова година работих върху отчета. Само за един час отскочих до квартирата си, да занеса като дядо Мраз подаръци за Марето и Боре, след което продължих до сутринта. Още в първите дни на януари предадох отчета на Рувим. Той ми направи забележка да не го наричам Рувим, а д-р Беличенов. Шест години учихме заедно и аз бях Ружена, а той Рувим. Месец и половина преди той да си вземе останалите изпити, започнах лекарската си практика и не смятах, че трябва да се държа по-извисоко. Всъщност той зае местото, на което бях аз разпределена, но се отказах заради хората от Елешница. Просто си бях Аз. Рувим си беше направил и визитки. Никога през живота си не си направих такова нещо. С д-р се подписвах само на официални медицински документи и рецепти. Това бяха изискванията. Рувим обаче веднага подчерта, че той е шефът. Когато му дадох заявката за материалите, които ми са нужни в работата, за да ми бъдат закупени, трябваше да има неговия подпис. Той започна да я чете и да намалява нужното ми количество. Тогава реших, че следващата заявка ще е с по-големи количества, че като я намали, да разполагам с необходимите ми материали. Когато ми задраска обаче заявката за 1% спиртен разтвор от пиоктанин, аз не издържах и се развиках. „Това пък за какво ти е?“ – попита той и не искаше да чуе, че това е най-евтиното и ефикасно средство за справяне с гнойните усложнения на кожата при бебетата. Рувим беше непреклонен и аз го оставих да се чувства шеф, защото цената на този разтвор беше смешно ниска. Аз си купувах от аптеката по един литър и раздавах на майките в пеницилинови шишенца, да тушират всяка гнойна пъпка, която се появи по кожата на бебето. Така се избавих от случаи с по-обширно засягане на кожата с гнойни пъпки, каквито случаи не бяха по-рано редки. Така с Рувим прекарахме в официални отношения цялата си служба заедно. След една година ме поканиха да отида на работа като инспектор в окръжната здравна служба. Отказах, защото не бях учила така упорито, за да отида на административна работа. Рувим отиде, а след това му дадоха веднага възможност да специализира. Аз просто не знех пътищата за успешна кариера, но какво да се прави, не всеки се ражда с такава нагласа. Всъщност като погледна назад, не съжалявам за нищо. Пътят ми беше труден, но и интересен. Бях винаги вярна на разбиранията си.

Една нощ, току-що бях заспала, ме събудиха за някакъв много спешен случай. Била заумирала една много млада жена, преди няколко месеца омъжена. Грабнах спешната чанта и последвах разтревожения съпруг. Влязох в стая, изпълнена с дим. На земята лежеше жена, която потрепваше, но беше в съзнание. Пръстите на ръцете ѝ бяха свити тип „акушерска ръка“. Стана ми ясно, че жената има хистеричен пристъп. Стаята беше изпълнена с възрастни жени, които се суетяха около нея. До печката стоеше една бабичка, която ръсеше върху огъня захар и мърмореше някакви заклинания. Имах чувството, че се намирам на театрално представление, и си рекох: „Като е театър, да е театър!“ Наредих бабичките до стената и отворих прозорците, да се проветри. Дигнахме болната на леглото. Извадих спринцовка с калциев бромид и 5% глюкоза и започнах да вливам, отначало по-бързичко, докато почуства парене под езика, след което по-бавно. При венозно вкарване на разтвор с калций се чуства такова парене. Той трябва да се вкарва много внимателно, защото може много бързото вливане да доведе до ритъмни нарушения на сърцето и смърт. След като извадих иглата, заповядах на жената да стане и след това да ходи. Да размахва ръце и да покаже на всички, че не се е парализирала. След това ѝ поставих мускулно луминал и наредих да я оставят да спи. От мъжа ѝ разбрах, че току-що се е върнал след доста дълго отсъствие. Работил като строител на някакъв голям строеж и вместо да остане при жена си, тръгнал с приятели за кръчмата. Скарали се и тя припаднала и се „парализирала“. Бързото ѝ излекуване се коментираше от цялото село. Имаше много свидетели как съм я възкресила.

 

ЗИМНА ПРИКАЗКА

Луна сребриста, бяла нощ,
Дърветата излъчват светлина
И хвърлят сини сенки на снега.
Януарска нощ  в приказна гора.

 

От Разлог ми изпратиха пратка с тройна ваксина дифтерия, тетанус, коклюш. В района на Гоце Делчев се появи огнище от дифтерит. Имаше и смъртен случай. От министерството се започна кампания за реимунизация на всички деца до 13 години. В селото беше проведена имунизацията на неимунизираните в началото на учебната година. Сестрата беше много озадачена, когато сложих да се изваряват игли за индивидуална употреба за всяко отделно дете. Досега са правили имунизация с една игла за всички, като иглата след всяка инжекция се забърсвала със спирт, а понякога и това се пропускало. Било излишно престараване от моя страна. Да, ама не. Резултатът от есенната имунизация беше епидемия от хепатит. Първият разболял се ученик не беше още пожълтял. Имаше силно изразена реакция за уробилиноген в урината и съвсем слаба на билирубин, но клинично вървеше. Изпратих го в Разлог в инфекциозното отделение и оттам го върнали с диагноза токсичен хепатит. Тази диагноза беше сложена, за да не се праща бързо известие за инфекциозно болен, да не се води на района повишена инфекциозна заболяемост. Това е лош показател Нямаше никаква причина за токсичен хепатит, но това не ги вълнуваше. Родителите на детето не ми се обадиха, че са го върнали у дома,  докато не пожълтя като лимон и не се влоши, защото не му бяха дали и указания за диета и лечение. Като го видях, направо побеснях и сама заминах с него с джипа на мината, който ръководството на мината понякога ми предоставяше. Детето изкара много тежък хепатит. Било е в предкоматозно състояние и остана на лечение повече от месец. След него последваха сестра му и още няколко деца и всички бяха от контингента на имунизираните през септември. Вече никой не приемаше за излишни моите нареждания. Като върнали детето, почнало да се разправя, че докторката не е чак толкова добра, и даже че не съм взимала пари, защото сигурно не съм се дипломирала. Като чух това от Вера, само ѝ показах дипломата си с отлични оценки по всички клинични предмети и почнах да таксувам при домашно повикване всички с по-високи доходи. Беше достатъчно Вера да знае нещо и вече се научаваше от всички. А връщането на детето отново в Разлог, беше повод да не се обсъжда медицинската ми подготовка повече.

За да се имунизират децата от махалите, трябваше да направя списъци на подлежащите на имунизация деца. В имунизационните журнали фигурираха само учениците и за всички пишеше, че са имунизирани. От списъците на общината излязоха много повече деца. Със списъците и с раница с ваксините и най-различни лекарства потеглих нагоре по снежните пътеки, водена от кметския наместник бай Петър. Беше приказен зимен ден. Кристален въздух, който изпълва гърдите ти с чувството на радост от живота. Бай Петър беше бивш партизанин и беше бродил две години по тези гори. Знаеше всички пътеки и горски животинки. Показваше ми животинските следи по снега и ми обясняваше коя следа от какво животно е оставена. Разказваше как и защо хванал гората. Някакъв си стражар се държал зле с негов приятел и това го ядосало дотолкова, че го пернал. За това му деяние дошли да го арестуват, ама той им избягал. Скитал се по гората и срещнал партизаните и те го взели със себе си. С това, че познавал всичко наоколо, им бил много полезен. Той бил дърводелец и имал много приятели, на много хора бил направил я маса, я прозорци или врата. Това давало възможност да намира по-лесно храна. Така в приказки изкачихме билото и се намерихме на открит простор. Снегът по върховете на Рила и Пирин блестеше. Рядко се вижда такава красота, такъв простор и чувство на свобода. Ето това е Родина, ето за това дедите ми са се били в бран и са загивали в бой за свобода. Стоях като замаяна. По отсрещните хълмове на Родопа се открояваха групи от къщи, от комините на които се издигаше синкав дим. А небето, небето беше дълбока, безкрайна синева, в която сякаш се разтапяш. Да, това беше истинска зимна приказка.

Настаних се в една от стаите на училището, която беше определена за лекаря. Там имаше маса, легло и лекарска кушетка. Оставих си нещата и влязох в класните стаи. Събирах си шишенца, кутийки и всякакви джунджурийки, които децата обичат. Освен това си носех и плик с бонбони кръц-кръц, увити в книжка. Имах по нещо за всяко боднато дете. Учителите не вярваха, че ще се справя с имунизацията, смятаха, че децата ще се дърпат, и бяха готови да ги държат, за да ги бодна. Беше достатъчно да им кажа няколко думи, защо съм дошла, какво ще правим и защо, и децата сами заставаха пред мен и геройски изтърпяваха боцкането, а радостта от бонбоните и кутйките беше допълнителен стимул. За час приключих имунизацията на учениците, а в това време се насъбра народ за преглед. Започнах да проверявам списъците и се оказа, че в тях имаше имена на отдавна починали деца, които не са били отписани, защото не е била потърсена лекарска помощ и никой не е съобщил за това. Някои починали бяха заменени с по-късно родени и също нерегистрирани, но носещи името на починалите деца. Започна се едно разследване с корекция на списъците, а като се върнах, дадох сведенията на съвета да коригират регистрите. Казаха ми за случаи с деца току-що проходили, но с името на починало дете, което трябвало да тръгне на училище и съответно търсено и заплашвани родителите с глоби. Трябваше да издавам медицински бележки, че даденото дете е на видима възраст, да речем, две години и не може да подлежи на записване в първи клас. Докато бях в Елешница, оправих и тази бъркотия. Даже търсиха едно хлапе да ходи войник.

Мисля, че успях да обхвана всички налични деца. Видях какво е нужно да направя за детска и женска консултация там. Обиколих махалите и на втория ден вечерта, след като бях обходила всички от Кьорова махала, направила имунизацията на децата под училищна възраст, по тъмно тръгнах за Тупева махала, където беше училището на трите махали (Гарван, Тупева и Кьорова). Там беше стаята, където щях да пренощувам. Вървяхме през вековна гора по широка пътека. С мен беше помощник-кметът за махалите и няколко души от горското стопанство, които отиваха за лесничейството, което се намираше в Гарван и пътят им беше през Тупева. Носеха няколко нашийници с шипове за защита на кучетата на стопанството от вълци. Нощта беше много светла. Имаше пълнолуние и дърветата хвърляха сини сенки върху снега. Стволовете им изглеждаха като сребърни. Дивна красота. Подхвана се разговор, в който горските заразказваха за моя предшественик. Вървели така с него през гората и решли да се пошегуват. Тогава носели със себе си също такива нашийници. Един от тях незабелязано кривнал встрани  от пътеката и завил като вълк. Докторът се сепнал и спрял. Вървял най-отпред, а горските рекли: „ Ах тези вълци, много обичат да нападат този, който е начело на групата.“ Докторът бързо останал последен. „Ама понякога скача и отзад“ –добавили. Той се паникьосал и в това време видял нашийниците с шипове и попитал за какво са им. Те му казали, че при опасност ги слагат на шията си, щото вълците най-напред прегризват гърлото. Той издърпал от ръцете им два нашийника и си ги сложил един над друг, та цялата му шия да е защитена. В това време от храстите изскочил мнимият вълк и паднал голям смях. След този случай докторът вече отказвал да отива в махалите. Отсякал: „Който има нужда от мен, да намери начин да слезе в селото.“

На другата сутрин отидохме в училището в Златарица. Още щом ме зърнаха, даскалът извика: “Бегайте, докторицата иде да ве боде!“ Децата се юрнаха през вратата и се закатериха по хълма по-далеч от опасността. На бърза ръка се накарах на стария даскал и му казах, че ако до десет минути не доведе и строи децата пред мен, ще пусна рапорт срещу него, до когото и където трябва. Това му прозвуча така страховито, че на мига децата бяха доведени и до час доведоха и майките с малките деца. Обясних им защо се правят тези инжекции и им раздадох бонбонките и останалите шишенца и кутийки. След като приключихме и тръгнахме на път, ми разказаха за този даскал. Той бил от Разлог и бил участник в Септемврийското въстание. Живеел в къща на края на града, от тези строени преди два века, с чардак, камък и дърво и обор в долния кат. Нямал ток и не признавал радио и телефон. Преди година, като септемвриец, бил изпратен на екскурзия в СССР. Преди заминаването ги инструктирали как да се държат, за да не излагат родината си. Между другото ги предупредили всичко да си изяждат, което им сервират, колкото и странно да им изглеждало яденето, за да не обидят домакините. В последната вечер до чинията на всеки била сложена по една червена роза. Погледнал той розата и решил, че е сервирана като предястие. Листенце по листенце излапал цвета, ама зелените листа му се опънали, но той и тях с хляб ги прокарал. Мъчи се той, а никой друг не я яде пустата роза. Той обаче бил изпълнителен и останала само дръжката с бодлите. Нали и на пържолата остават костите. Като се прибрали в България, написал донос срещу другите, че си оставили розите неизядени. Паднал голям смях. За да избяга от подигравките, се решил да дойде в това училище, където и живееше. Това училище беше с една стая с четири класа. Всяка редичка отделен клас. Бяха около 40-50 деца. Той обучаваше всичките. Подобно беше и нашето училище на Гара Искър, което завърших преди да замина за Прага. Разликата беше в учителката и то огрмна разлика от голямо значение.

След няколко дни ме извикаха в Разлог да ми искат обяснение защо не съм имунизирала сто процента децата. Ядосах се и им тръснах: “Защото още никой не е направил инструкция как да се имунизират отдавна починалите.“ „ Хайде де, ти пиши, че са имунизирани, пък нека някой да докаже обратното.“ Помислих си, че построяването на социализма е проблематично. Беше прав датският професор – с лъжлива информация и лъжа доникъде не се стига. Колегите в Разлог ми се смееха, че съм правила отчета, като съм броила целия журнал. Било много просто, преброяваш 10 страници и умножаваш по броя на страниците на журнала. Делиш на 10 и след това малко стъкмистика. Работа за не повече от час.

От обикалянето по махалите в паметта ми се запечата красотата на зимната природа и през деня, и през нощта. По-късно след години се роди и стихотворение

 

РОДОПСКА НОЩ

Сини сенки дърветата изпращат на снега.
Стволовете им в сребро сияят.
Кристален въздухът.
От силен студ залепват ноздрите,
Очите се притварят.
Снегът под стъпките ми скърца.
Нарушава тишината самотен лай на куче,
От далече друго отговаря и после тишина дълбока.
Родопска нощ в гората приказно красива.
Само миг от вечната природа.

 

ТЕТАНУС ПРИ НОВОРОДЕНИТЕ

Не мина и седмица след посещението ми на махалите и ми донесоха едно кърмаче, не по-голямо от десетина дни. „Опъвало“ се и не могло да суче. За тетануса при новородените бяхме учили, че е ликвидиран отпреди десет години, след обхващане на всички бременни и бебета в детските консултации и на родилките да раждат в родилните домове. Така пишеше в учебниците, но пред мен беше бебе с типичен тетаничен гърч. Пъпчето му срязали с ножицата, с която стрижат овцете, за да стане добър овчар. Веднага се обадих в Благоевград, да  изпратят в Разлог серум в по-големи дози. Уведомих болницата в Разлог, че изпращам такова бебе. Инжектирах му антигърчово лекарство, въпреки че знаех, че ефектът е почти никакъв, и пуснах бързо известие. Въпреки серума след два дни бебето почина. Не мина и една седмица, и се появи нов случай със същия резултат. Бързите известия бяха скъсани, защото децата не бяха регистрирани. Урааа!!! – тетанус при новородените няма.

Нарамих си раницата и се стегнах за път. Хванах един от камионите, който отиваше на сечището, където работеха много работници. Стигнах там и събрах всички да им говоря: „Познавате ли Ахмед Дунгьов? Познавате го. Аллах го дари със син. Хубаво, здраво и едро бебе. Отрязали му пъпа с ножицата, с която стрижат овцете“ и т. н. След това им описах мъчителния гърч и жестоката смърт. Разказах им и за тетануса и начина да се предпазят бебетата, пък и горските работници, и те са също в риск, след нараняване, да се разболеят. Говорих нагледно и ясно. Казах им, че ако не са могли да доведат родилката да роди в родилния дом, то поне още на другия ден да ме извикат да направя предпазна инжекция, за да не се разболее бебето дори ако е било заразено. Обясних им и какво да правят, за да не се зарази. Всички слушаха много внимателно. Помолих един от горските да ме заведе на другите сечища, а след това обходих и махалите. Събирах баби и майки по къщите, и в горския дом, и училището. Вече всички знаеха за смъртта на тези две бебета и какво да се прави, да не се повтаря това нещастие. Докато бях в този край, през тези четири години, нямах друг случай. Ако преди мен някой беше разяснил на хората тези неща, и аз нямаше да се сблъскам с този проблем. Просто забравяме да си вършим работата докрай, а отбиваме номер. Вършим нещата нехайно и отчитаме несвършени неща. Важно е документацията да е наред, а дали е вярна, никой не се нтересува. И сега, след повече от 50 години, отново се сблъсквам със същите проблеми, затова и нашето здравеопазване и не само то е на този хал. Изоставаме от другите страни все повече и повече. „Отбиване на номер“ – болестен симптом на обществото. При „соца“ се казваше: „Те ни лъжат, че ни плащат, а ние ги лъжем, че работим.“

 

ИНФАРКТ

Зимата постепенно си отиваше. Работа имах много. Освен от Елешница и миньорите и горските работници, започнаха да идват и от махалите на село Бабяк, което беше към Белица. Не можех да откажа на никого. Това бяха болни, понякога много болни хора. Тежеше ми, че тези, които идваха отдалеч, не можех да проследя. Губех представа за протичане на болестния процес и на резултата от лечението. Акушерката Мария Герина, която беше от Банско, ме напусна и отиде на работа в Банско. Доста дълго време бях без акушерка и се грижех и за цялата работа на родилния дом, и за детската и женска консултация. Започнах и да водя курс с фелдшера и сестрата по критични и неотложни състояния в медицината и първите мерки, които трябва да се вземат. Обстойно разгледахме първите прояви на сърдечния инфаркт и неотложните действия след диагностирането му. Имаше едно семейство на миньор, което нямаше деца и си осиновиха едно момченце. Бащата беше преминал 40 год. а майката – 30. Бях извикана с другите участъкови лекари на съвещание в Разлог, когато Павел ме потърси по телефона. Скоро станалият баща беше получил тежка сърдечна криза и Павел беше направил всичко, което трябваше. Беше поставил и диагноза инфаркт на миокарда, но не знаеше какво да прави по-нататък. Поисках разрешение да се прибера. Павел беше постъпил правилно и правилно се беше ориентирал. Беше блокирал с морфин силната болка и предотвратил кардиалния шок. Нямаше съмнение, че е инфаркт. Имаше доста изразено перикардно триене на предната стена на лявата камера. Направихме дежурство за проследяване състоянието на болния. Оставихме го на легло. Обясних всичко на жена му, как да се грижи за него. Занесохме му уринатор и подлога и забраних каквото и да е слизане до тоалетната. Седнах до болния. Нарисувах му сърцето с основните съдове и му обясних всички рискове и как да се избегнат. На другия ден успях да осигуря д-р Велев, който беше кардиолог, с ЕКГ апарат да се документира инфарктът. Болният трябваше да се пенсионира по болест, защото нямаше да може да работи вече като миньор. На ЕКГ образа се доказа обширен левокамерен инфаркт. Отново си определихме часове за посещение и раздвижване на болния.. Написах му болничен лист, като при болната с ендокардит и ежедневно записвах състоянието му и лечението. Накарах д-р Велев да си запише консултацията и да прикачи ЕКГ-ето. По това време имаше инфаркт в Банско и Разлог. И двамата бяха хоспитализирани в Разлог. И двамата починаха. Тогава се смяташе, че на болния не трябва да се казва нищо за състоянието му, за да не се тревожи. Аз бях убедена, че всеки има право на пълна информация и трябва да се включи в борбата за живота си и в оздравителния процес. Човек се тревожи повече, когато не знае и чувства, че нещо се крие от него. Въпросът е не дали да се каже на болния, а как да му се каже. Без помощта и вярата на болния за оздравяване, резултатите не са добри. След години, когато почина този болен, синът му вече беше пораснал и беше ерген за женене. В селото имах още два инфаркта, за които ме извикаха много късно. Единият започнал да се лекува сам с ментовка, след което излязъл да се разхожда и тупнал пред вратата. Веднага отидох, но вече не беше между живите. Другият пък нямал никакво време и да вика за помощ. Хванал се за сърцето и паднал и умрял. Започнах един път седмично да изнасям здравни беседи. Започнах да събирам хипертониците и да им започвам лечение, преди те да ме търсят с оплаквания. Това беше трудна работа, защото те смятаха, че като не ги боли, що да гълтат хапове. Да се промени начинът на хранене беше „мисия невъзможна“. Сланина, солено и алкохол бяха враговете, които те си обичаха. Особено солта, „повечко сол – казваха – не вреди”. Бебетата осоляваха и през целия си живот я обичаха. Всичко консервираха със сол.

По това време получих писмо от катедрата по патологична физиология. Канеха ме да кандидатствам за асистент към катедрата. Месец преди това изпросих от кръжок ръководителя си, с когото имахме общи разработки, камера и пипети за броене на бели и червени кръвни клетки и апаратче на Сали за определяне на хемоглобин. От училището ми услужиха с учебен микроскоп. Сега можех да определям броя на левкоцитите, еритроцитте и скоростта на утаяването на еритроцитите. Бях се снабдила с реактиви, да определям белтък, уробилиноген, билирубин, ацетон и захар в урината. Диагностичните ми възможности бяха вече сносни. Освен това си купх гипс и си направих гипсови бинтове, готови да направя с тях лонгета при счупване. Трябваше само да ги натопя във вода и за пет минути бяха готови. Спешният ми шкаф беше снабден със всичко необходимо. Всяка вечер проверявах чантата си и я.допълвах. Не трябвше да има случай на неподготвеност. Имах доста тежко болни на домашен стационар. Не беше време да изоставя болните си. Отговорих на професора, като сърдечно му благодарих за поканата, но му отказах засега да напускам участъка си. Изглежда, че Вера беше разпространила, че съм поканена за асистентка, ама съм отказала.

 

ДЕТСКА СМЪРТНОСТ

Това беше основен показател за всеки участъков лекр. За района тя беше около 18-19 на хиляда. Първото дете, което ми умря, беше току-що изписано от родилния дом, нормално, здраво, хубаво момиченце. Майката беше доста пълна, с големи гърди и отпусната жена. Бях видяла два пъти детето след изписването. Като видях огромните гърди на майката, я посъветвах да го кърми седнала, защото ако е легнала при нощното кърмене, може да заспи и задуши с гърдите си бебето. Тя не ме беше послушала и като се събудила, детето било вече вкочанено под гърдата ѝ. Когато се отзовах на повикването, попаднах в много странна атмосфера. Бащата се бръснеше пред огледалото и дори не отговори на поздрава ми. Майката стоеше до детето с празен поглед. Свекървата се вайкаше. Само тя не изглеждаше равнодушна. Констатирах смъртта и издадох смъртен акт. След това отидох в службата, да изпратя в отдела доклад за случилото се.

Другото дете беше с рядка черепна аномалия и също внезапно почина на три месеца след епилептичен гърч. Това ми бяха за две години починалите деца от селото. В махалите имах едно дете, което почина в болницата от пневмония. Донесоха ми го в Елешница почти умряло, със сърдечна и дихателна недостатъчност. Докато дойде линейката, го стабилизирах, но до сутринта починало в болницата. Когато станах детски лекар в Разлог, разбрах, че в най-тежкото състояние, ако има лекар до детето в първите двадесет и четири часа, който адекватно да реагира на всяко влошаване и успее да стабилизира детето, смъртността рязко се намалява. Случвало се е до две денонощия неотклонно да стоя до тежко болно дете, за което консултант от ИСУЛ не даваше никаква надежда, и то да оздравее. Казваше се Иван Каназирев. Тогава беше на две годинки, а сега е един от най-богатите хора на Разлог. Майка му беше в начална бременност с брат му. Беше решила да абортира, но се отказа, защото я посъветвах да не прави глупости. Никога няма да забравя нейното щастие, когато я изписахме с оздравялото ѝ дете.  След седем месеца, когато я посетих след раждането на втория ѝ син, очите ѝ излъчваха същото щастие. Само това да се беше случило през живота ми, пак той не е минал напразно. През лятото се разрази епидемия от саломнелоза, предизвикана от еклери с яйчен крем, лошо съхранявани в сладкарницата. Беше истински ад. Бях през нощта дежурна на вършачката. Трябваше цяла нощ да хвърлям снопи с жито в ненаситното ѝ гърло. Най-трудното беше на този, който хвърля в последния етап снопите, които получаваше от поне трима хвъргачи от по-долу и затова там на 15-20 минути се сменяхме. Тамън свършваха моите минути и на вършачката дотича жена с думите „Бързо, детето умира“. Грабнах спешната чанта и хукнах. Добре че беше заредена. Двегодишно дете повръщаше безспирно. Почваше и диария. Направих необходимото и детето почна да се подобрява. Тогава ме извикаха за второ, след това за трето, четвърто дете и т.н. до зори. Отбивах се в кабинета да зареждам чантата и пак, и пак. До сутринта всички бяха стабилни. Имаше и възрастни, но те не бяха така зле като децата. Всички бяха яли еклери с яйчен крем. При отваряне на сладкарницата аз бях там и наредих да сложат останалите еклери в плик, за да се изпратят в ХЕИ. Запечатах сладкарницата, защото хладилникът им се беше рзвалил и те не го бяха поправили. Пуснах акт за глоба, която се определя от ХЕИ Разлог, когато е над десет лева, и се обадих да им съобщя за случилото се. Пуснах и бързи известия за всички болни. Няколко часа си отидоха в такива занимания. Повече от 36 часа работих непрекъснато, от тях четири на вършачката, тежка физическа работа. Когато след обяд пристигна колежката от ХЕИ, се оказа, че още имам стърчащи сламки от вършеенето в косата. Колежката от ХЕИ беше от моя курс и застанахме на улицата да чакаме работническия рейс, с който да се прибере в Разлог. Разговаряхме си и тя запали цигара. Вера мина край нас и я изгледа странно. Вечерта ми вика: „Докторичке, бегай далече от тая курбатка, хич да не дружиш с нея. Била ми докторка, а пуши.“ (Курбати наричаха най-изостаналите цигани, скитници, които пушат, крадат, гледат на ръка и изповядват исляма.)

 Сладкарницата отвориха след месец, след като се закупиха хладилни шкафове. Напрвих проверки на всички хранителни обекти. В мината намерих десетки килогрми мухлясал салам, от който правеха мусака и сарми. Запечатах складовото помещение и извиках отново ХЕИ. Саламите бяха бракувани и изгорени.

Когато отидох на проверка в ресторанта, реших първо да се нахраня, а след това да оглеждам. Още в първата лъжица на супата загребах тлъста хлебарка. Извадих я и се развиках така, че да я видят всички хора наоколо. Оставих ги да си „поприказват“ с управителя, който беше станал по-нисък от водата и по-тих от тревата.  Огледах целия ресторант. Написах глоба. След това написах дълго предписание. За хлебарките – да се унищожат до 12 часа. Рано сутринта бях в ресторанта. Показаха ми една кофа с отровени хлебарки. След този случай проверявах ресторанта на две седмици. Не оставих и бръснарницата на мира. На бърза ръка се закупиха нови пешкири, сложи се правилник за работа на видно място, за да може да се следи от всеки дали правилно го обслужват. Сложиха се дезинфекционни разтвори и се закупиха повече гребени и бръсначи, които се обработваха след всеки клиент. Погнах ги и за чистотата. Това доведе до бързо намаляване на гъбичните заболявания по главата. Това лято имах още едно тежко отравяне от развалена риба. Една комшийка на Вера и нейна приятелка, Дича Васильова, беше най-после забременяла след няколко аборта. Треперех над бремеността ѝ. Даже първите два месеца я изпратих в болница. Нейната майка беше постъпила на лечение в Благоевград и там си отворила рибна консерва, от която хапнала и после я пъхнала в шкафчето си. След два дни я изписали и тя си прибрала консервата. Събрали се при нея трите ѝ дъщери. Едната седмица след раждане, другата около 16-годишна и най-голямата Дича в осми месец бременна. Майката извадила рибата и всички си хапнали, без Дича. Явно инстинктът за самосъхранение е заработил. Та тя дотича посред нощта за сестра си. Сестра ѝ беше ужасно зле. Направих промивка на стомаха. Налях я с въглен и направих около 200 мл. глюкоза с 50 мл спринцовка. Като се поуспокои повръщането, накарах Дича да ме води при другите, които бяха яли от рибата. Оказа се, че и те са много зле. Цяла нощ сновах от едната къща до другата. Вливах с голямата спринцовка, като сменях само иглите. Тамън стабилизирам дадения болен на едното место и отивам на другото място, в първото отново настъпва влошаване и тъй до сутринта, когато съвсем се успокоиха. Пратих Дича да спи, а аз отидох да преглеждам. По едно време иде Вера. Разкара всички. Накара ме да хапна от това, което ми носеше, и се развика – „Вие не ке умрете, ама ке уморите докторичката ни, а тя ни е едничка.“ Хората се разотидоха, а тя под одобрителния поглед на Ленчето, медсестрата, ме закара вкъщи да си легна. Умората ме повали изведнъж и аз заспах. Пак ме събуди Вера, защото този път ме търсели за дете. Този, дето го боляло корем, му дала ментови капки, от които му минало, ама за дете не се решила сама да действа. Такава беше моята хазяйка – енергична, решителна, но разумна. Беше пет-шест години по-голяма от мен и имаше по-голям житейски опит. Винаги беше готова да научи нещо ново.

 

ИНФЕКЦИОЗНА ЗАБОЛЯЕМОСТ

Това беше друг важен показател. Вече разказах за това как се справих с хепатита и с хранителните отравяния.. В службата намерих към двадесет спринцовки с разтопен метал, вероятно калай, който държи стъклото на спринцовката. В София намерих работилница за спринцовки и с мои средства ги дадох за поправка. Имах от Фанчето много игли и сега вече бях спокойна, че няма причина да не се спазват изискванията за безопасна работа. Определих съдове за изваряване на спринцовки за прекарали хепатит болни и проведох беседи в училищата и по радиото за значението на личната хигиена за предпазване от инфекциозни болести. През пролетта почнаха и шарките. Проверих всички деца и отстраних няколко с лека форма, които не бяха забелязали обрива. Съобщих по радиото имената на болните деца и че съм им сложила карантина, което означава, че не бива да излизат извън дома си, за да не разнасят болестта. Всеки който види такова дете да нарушава карантината, да съобщи. Ще бъдат налагани глоби при нарушения. Колкото и да гледаха с пренебражение на тези карантини, особено при леко болните, пак ги спазваха от страх от глоби. За две седмици епидемията отзвуча. Така стана и с дизентерията. Дезинфекция, борба с мухите и лична хигиена. Регистрирах около пет-шест случая. За всеки случай пусках бързо известие и в специален журнал водех предприетите мерки и резултата от проверките за тяхното изпълнение. В целия район имаше много случаи. Разложката гара дълго миришеше на диария. Миньорите от Баня и Белица се чудеха как в Елешница почти няма болни, а при тях всеки втори дриска. Да, ама накрая те имаха някакъв летен грип и само аз дизентерия и шарки. С най-много инфекциозни случаи се оказа Елешница, чиято дкторка беше остро разкритикувана от доктор Икономов пред събрание на лекарите от окръга с представителство и от София. Икономов беше главен лекар на Разложката болница и шеф на инфекциозното отделение. Тъй като не съм от страхливите и боязливите, рипнах и дръпнах такава лекция по епидемиология, че всички засрамено млъкнаха. Това, че този или онзи някъде се е заразил и заболял, аз нямам вина, но това, че навреме съм диагностирала случая, че съм предприела такива противоепидемични мерки, че не съм позволила контактните да се разболеят и съм предотвратила с тези мерки развитие на епидемия, това е вече мой успех и за това заслужавам похвала, а не порицание. Накарах ги да видят, че между отделните случаи няма връзка, че те са разделени по време и място. Накрая изтърсих, че всеки, който прави такива заключения, показва, че не познава епидемиологията и инфекциозния процес и не си е учил добре урока. Аленочервена седнах и никой повече не си отвори устата срещу мен. Дошлите от по-високо контролни органи намериха, че съм напълно права и това показва, че в Разложки район се работи както трябва срещу инфекциозната заболяемост. На това събиране се отчете за най-ниска детска смъртност в Разложки район от целия Благоевградски окръг. Това се дължеше на снижение на детската смъртност в мохамеданските махали. Главният лекар на разложката болница беше награден. Аз не бях наказана.

 

ХИРУРГИЯ И ТРАВМИ

Като студентка се стремях да науча колкото се може повече неща, свързани с хирургията. Исках да се занмвам с възстановителна хирургия. Няма да забравя това, което бях видяла след оперативна корекция на вълча и заешка уста. Обезобразените детски лица, с каквито  лица тези деца бяха лишени от социален живот. И също така оперираните от професор Борян от Винохрадската болница в Прага, на които даже не си личи къде е бил направен разрезът. Борян бил един от лекарите на хирургическия екип, пристигнал по време на Балканската война в България. Негова операционна сестра била леля ми Маня. Той ми показа своите албуми на снимки на деца, възстановени след отстраняване на тумори, вродени аномалии и травми. Неговите ръце бяха сътворили чудеса. Съжаляваше, че от България му изпращат касапи с партийни активи, а не умни, можещи и работливи хора. Искаше много да подготви добри възстановителни хирурзи за нашата страна. Казваше, че за своята успешна работа трябва да благодари за огромния си опит, получен в България през войната. От мен искаше да имам минимум две години общ хирургически стаж, преди да отида да специализирам при него. По време на стажа си по хирургия след 4-и и 5-и курс ме пускаха често в операционната и ми даваха да работя и самостоятелно. Доста научих от дежурствата в Пирогов с д-р Рапонски. Гледах и като селски лекар да не се отказвам от малката хирургия. Възможности за това ми се предоставяха от време на време. От Прага ми бяха дали някои инструменти, останали от брата на баба Ружа -  Франтишек Топка, който бил лекар. Имах игли с иглодържател, кохери, пиани. Всичко необходимо за хирургическа работа. Имах и барабан за стерилизация и това ми позволяваше да поддържам и готовност за спешност, защото по всяко време имах стерилни инструменти и материали. Стерилизацията извършвах в местната фурна при печенето на хляба.

Веднъж при мен ужасени родители, доведоха едно 5-годишно хлапе, обляно в кръв. Кожата от половината му лице висеше. Виждаше се очната орбита с лицеви мускули, които не бяха разкъсани. Катерило се по каменния дувар, за да бере зелени джанки и дуварът се срутил. Ударило се в остър камък, при което си смъкнал кожата. Нямаше сериозни други увреждания. Раната беше замърсена със сламки и пръст. Помолих детето да си пъхне ръцете в колана на панталона и да покаже какъв голям юнак е. Започнах да почиствам раната с кислородна вода. След това с ножичка изрязах разкъсаните ръбове на раната и започнах да шия. Залагах шевовете, без да ги връзвам. Хлапето стискаше зъби и не издаде и стон. Изпратих бащата да му набере джанки, за да не ми кудкудяка над главата. Като заложих всички конци, започнах да притеглям крайщата им, докато се допрат ръбовете на раната, и тогава ги връзвах. Внимавах никъде да няма силно притискане. Бях сложила сулфонамид и обработила с дезинфектори добре край шевовете. Поставих противогазгангренен серум и тетаничен анатоксин. Превързах с восъчна превръзка с пчелен клей. Топлият восък се моделира край лицето така, че притиска добре отлепената кожа към раната. Такава превръзка правех на трофичните рани на миньорите, които понякога получаваха на краката. Правех си и мехлем с витамини и малко пчелен клей, който мехлем и нежното отношение към раневата повръхност даваха много добър резултат за епителизация на раните. Всеки ден следях детето за общото му състояние и наличие на болка, без да развързвам раната. Развързах раната на петия ден. Състоянието на кожата беше отлично. Ръбът спокоен. Свалих конците през един и след два дни всичките. Белег почти не личеше. След един месец не можеше да се познае, че е имало някаква рана. Такова юначно хлапе не бях виждала дотогава. Имах още някалко подобни преживявания. Шефът на ресторанта Улузов беше наредил да се поправи отводната тръба, за която цел беше изкопана дълбока яма до стълбите на входа на ресторанта. Тази яма продължаваше да зее и след приключването на ремонта и аз написах предписание да се зарие, за да не падне някой в нея. Улузов не беше изпълнил предписанието ми, защото смяташе, че това не влиза в моите пълномощия. Казах му, че щом има опасност някой да се пребие, това влиза в пълномощията ми. Той самият е един от най-застрашените. Още същата вечер ме извикаха, че чакат пред здравната служба с Улузов, който като паднал в ямата, си срязал ухото. Отивам и злорадо му казвам друг път да ме слуша, когато нареждам нещо. Той започна да ме моли само да кръцна тънкото мостче от кожа, която все още държеше ухото. „Няма да ти махна ухото, че току виж ще си прикачиш към прякора, който неминуемо ще получиш, и графска титла. На мен граф Безухов от “Война и мир” ми е безкрайно симпатичен. Няма да позволя да го дублираш. С удоволствие ще те бродирам и то без упойка, да не би да разместя тъканите. Пък и заслужава да те боли, за да знаеш друг път как да се държиш“. Започнах да го шия, след като спрях кървенето. Заших и превързах главата му, така че ухото да прилепне добре. След няколко дни, като го отвързах и свалих конците, се видя, че ухото добре се е хванало. Не успя Улузов да стане Безухов.

Друг път при пиянска свада един миньор беше праснал друг с бутилка, така че кожата на челото се беше обърнала през носа. Лееше се обилно кръв. „Целият конгоански народ не е загубил толкова кръв, колкото аз“, мърмореше пияницата. Радиото по това време непрекъснато ни занимаваше с гражданската война в Конго. Отново кръвоспиране, дезинфекция и шев. Започна да се говори, че имам лека ръка. Тогава Вера ми доведе един човек от махалите. Имаше по главата и челото атероми. Беше вдовец и искаше да ги махне, за да се ожени. Павел с Ленчето бяха в отпуска, защото бащата на Ленчето беше починал. Съгласих се да го оперирам, ако Вера ми асистира. Махането на тези туморчета е съпроводено с доста кървене. Те са капсулирани и ако се отпрепарират, без да се спука капсулата и силно се притисне мястото с нагъната марля, което става с притягане на конците, с които се зашива раната, върху марления тампон, се спира кървенето. Дотогава, за да не кърви, трябва марлята да се притиска с инструмент. Това трябваше да направи Вера. С първия тумор тя се притесни, не успя хубаво да притисне и потече доста кръв. Помакът се поуплаши, но желанието да се ожени беше по-силно. Другите два станаха и бързо, и добре. Два–три пъти бях правила тази операция по време на стажа. След седмица махнах шева. Резултатът беше отличен. Въпреки че почти нямаше коса, не се виждаше разрезът. Уговорихме се операцията за тумора на челото да стане следващата седмица. Той не дойде. Отишъл в Разлог и след известно време дойде с жесток оток на челото, който слизаше към очите, които бяха почти затворени. Пак Вера ми го доведе. Митре му беше шеф в горското стопанство. Имаше гнойна инфекция. Наложи се да сваля конците и да дренирам раната, която се разтвори. Изтече много гной. Започнах лечение с антибиотик. След две седмици се излекува с грозен белег на челото. Аз нищо не му казах, но Вера хубаво го насоли. Най-смешното беше, че аз правих всичко това в извънработно време, без да му взема и лев, а в Разлог бяха го бая оскубали. След неговата сватба трябваше да лекувам дъщеря му, която изпадна в тежка нервна криза. Тя беше ученичка в шести клас в Елешница. Децата от махалите живееха в общежитие в селото. Дотича дежурната учителка силно изплашена. Детето било в някакво особено състояние, хем гледа, ама не вижда и не реагира на нищо, все едно че е умряло. Веднага отидох. Детето беше в ступор. Какво ли не ми мина през ума. Липса на рефлекси, няма признаци на менингит. Гледа с доста разширени зеници с поглед в безкрая. Скоро беше загубила майка си и сега се сдоби с мащеха. Помислих и за погълната отрова. Тогава ми мина през ума, че хистерията е голямата имитаторка. Сетих се за симптома на „вещицата“. Извадих дебела игла и прободох бедрото ѝ с нея. Не реагира и не се появи и капчица кръв. Това постави и диагнозата хистеричен ступор. Направих всичко необходимо за случая.  На другия ден стана от леглото и се нахрани. Дадох указания и на другарчетата ѝ, и на възпитателите как да се държат с нея. Започна да спи. След седмица проговори. Срещнах се с баща ѝ и с мащехата ѝ и им дадох нужните указания. След ваканцията момичето вече беше добре.

Веднъж дойде миньор с прерязан пръст, който се държеше за една тясна ивица кожа. Беше прерязана и костта на пръста. Заших сухожилията на сгъвача и разгъвача на пръста. Поставих тънко дренче и заших кожата. През цялото време миньорът ми викаше да не си играя, а да резна кожичката, че не ще стане нищо. Припомних му за ухото на Улузов и си свърших работата до край. Направих лонгета, която поддържаше дланта и пръста. След две седмици започна да си движи пръста. Не само зарасна, а също си запази  и функцията.

Доведоха ми момиче, което беше паднало на коляното си и то се беше силно подуло. Не можеше да стъпи на крака си. Навремето си бях гледала и правила пункция на колянна става. При такава травма трябва да се изключи вътреставно счупване. Ако се извади след пункция кръв с мастни капчици, диагнозата е сигурна. Има вътреставно счупване и поведението е оперативно лечение, за да се избегне инвалидност. Колкото по-рано се постави диагнозата и започне лечението, толкова по-успешно е то. При пълна стерилност направих пункция. Излезе кръв. Имаше мастни капчици. Направих гипсова лонгета по правилата и изпратих детето в София в ортопедичната клиника за лечение. Имаха значение прекараните нощи в сряда в ортопедията, когато тя поемаше спешните случаи на София. След време видях детето как хубаво си ходи и бях щастлива. Много рядко хората се обаждаха, след като са били на лечение, за което съм ги изпратила. Бедните и стоящите на по-ниско ниво в обществото по-често изразяваха своята благодарност.

Всред хората битуваше мнението, че счупванията не са приоритет на лекарите и по-добре се справят правачките и правачите. Вера беше накарала една майка, коята завела детето със счупена ръка при такава правачка и много се влошило след нейното лечение, да дойде при мен. Ръката беше превързана с лук и имаше ужасен вид. Жесток оток, който явно притискаше съдовете и можеше да се стигне до гангрена. Махнах лука и поставих ръката в лонгета и веднага ги изпратих в София в детската ортопедия за лечение. При това състояние на ръката прецених, че случая не е за мен. Там им казали, че ако не съм ги била изпратила веднага, детето могло да загуби ръката си. След като го оперираха и свалиха гипса, детето не можеше да разгъне ръката си. Започнах упражнения. Дадох му кофичка, която да пълни с вода и да я носи. Постепенно слагахме повече вода и така докато пренасяше пълна кофичка, ръката почти се опъна. Ходеше и на минералните извори и там правеше упражнения във водата. Показах на хората край каква съкровищница живеят и трябва да се научат да я използват и за лечение, а не само за пране. Този случай накара хората да ме търсят и при счупване. Извикаха ме при едно момче с прясно счупване на мишницата и с разместване. Още нямаше контрактура на мускулите. Сложих упойка с новокаин и накарах бащата да го хване под мишниците и бавно и постепенно почнах да тегля ръката, като с другата леко притисках мястото на счупването. В един момент прищракна и ръката спря да го боли. Направих гипсова лонгета и фиксирах ръката към гръдния кош. Изпратих ги в ортопедията. На другия ден се върнаха със затворен гипс. Казали, че няма разместване и затворили гипса. Не искали да повярват, че някаква селска докторка може така добре да намести костите. С благодарност си спомних нощите, които прекарвах на дежурствата на ортопедите в Медицинския институт, когато той беше отговорен за спешната ортопедична помощ на София.

Докараха ми миньор с притиснат крак от вагонетка. Работниците казаха, че не е счупен кракът, ама му е призляло. Прегледах го. Тибията беше здрава, но се усъмних, че е счупена фибията. Пулсът му беше ускорен и слаб. Кръвното ниско. Картинка, наподобяваща начало на шок. Потърсих пулса на крака под удара. Нямаше пулс. Стъпалото беше студено и бледо. Направих нужното за подобряване на кръвното налягане и написах с големи букви: „Спешно! Вероятно счупване на фибията с притискане на съдовете и вътрешен кръвоизлив.. За незабавна операция.“ Подчертах дебело последното и казах на шофьора на мината да го кара бързо за София в ортопедията. Закарали го в Разлог. На другия ден от Разлог го пратили в Благоевград и след това оттам след още един ден с гангрена пристигнал в София, за да му отрежат крака над коляното. Малко е да кажа, че бях бясна. Всичко в мен бушуваше. Като не вярват на младата докторка, защо поне не проверят и докажат, че не съм права. Дали бяха изобщо пипнали крака? Не мина и месец, и нова авария в мината. Преждевременно избухнала шашка с динамит, поради неизправен шнур. Бяха засегнати четирима работници от каменни парчета. Докараха ми ги и аз започнах да ги преглеждам. Довтаса един от мината и се развика да се товарят на самосвала и да се карат в Разлог. Обвини ме за отрязания крак на предишния миньор, защото съм го забавила. Това пък беше най-нелепото обвинение. Обясних му, че един от миньорите има рана в главата зад ухото, от която тече ликвор, и сигурно има камък в мозъка и трябва много внимателно да се транспортира. Какъв беше този идиот не знам, но и Павел не можа да ги спре. Грабнаха ги и ги намятаха в един самосвал и аз с Павел ги гонихме с миньорския джип до болницата в Разлог. Не знам защо са влезли четиримата в мината при взривяване. Правилникът разрешава да влиза само бомбаджията, а са влезли още трима зяпачи. В Разлог ги оставиха на носилки на земята. Настоявах да изпратят миньора с раната в главата незабавно с линейка до неврохирургията. Не приеха моята диагноза, но и не ми отговориха каква е тази течност от раната, която явно разрежда кръвта. Започнахме да вадим забитите в гърба им камъни. Йодирах и изчоплях с крива ножичка камъчетата и отново йодирах. Като видяха колко бързо става, започнаха като мен. Миньорът с раната в главата беше все още в съзнание и с това искаха да ме убедят, че не съм права. Засега вътречерепното налягане се компенсираше с това, че изтичаше ликвор. Когато се получи съсирек и започне и мозъчен оток, нещата катастрофално щяха да се влошат. На тези мои предсказания отговаряха, че не са състоятелни. След известно време той изгубил съзнание и до сутринта беше вече мъртъв. Той беше от Банско и имаше голямо семейство. При аутопсията установили, че има камък в мозъка и при друсането в самосвала поразкашкал доста от мозъчното вещество. Тези, които се намесиха в моята работа и проведоха акцията за превозване, не само не бяха наказани, но не бяха и порицани. Никой не обели и дума за неспазването на принципите за безопасна работа. Това ме накара аз да провеждам разговор с миньорите за безопасна работа в мината.

Имах няколко случая с остър корем. Още в първите месеци Мадолев ми доведе свой приятел техник към мината с болки в корема, казваше се Емил Шарков. Отишъл да разпита за мен и дали да ми повери за преглед безценния си корем. Мадолев му рекъл, че съм добра и обстойно ще го прегледам, даже ще пъхна в задника му термометър. Хванали се на бас, защото Емил не могъл да повярва. Влязоха, Мадолев седна на отсрещния на леглото стол и сложи пред носа си вестник с дупчица в средата. Разбрах, че става нещо, но още не знаех какво. Мислех, че нещо ще ме будалкат. Още като си сложих ръката на корема му, разбрах, че не е будалкане, а момчето е болно. Пулс слаб и ускорен. Имаше изострени черти на лицето и сини сенки под очите, което говореше за остър корем, реших да видя и температурната разлика. Когато е над 1 градус, се смята, че има в корема възпалителен процес. Изкомандвах го да смъкне панталона и да легне по корем. Вестникът на Мадолев се разтресе. Емил се бави. Набързо му откопчах панталона и го обърнах на корем. Пъхнах му под мишницата термометър и другия, намазан с вазелин, в задника и седнах, като се обърнах към хилещия се Мадолев, а той през смях ми разказа за баса. Аз питам дали затова е пробил дупка във вестника, за да наблюдава какво правя, а той се хили и потвърждава. За три минути разликата в термометрите беше към два градуса. Накарах Мадолев да каже на майката на Емил да му приготви нещата за болницата и звъннах в Разлог, да ги уведомя, че им изпращам спешен случай за апендектомия. Описах всичко в направлението и джипът на мината го откара. Мадолев отиде с него. След обед като се върна  разказа, че апендиксът на Емил бил пред перфорация и лекарите коментирали точността на моите диагнози.

В началото на селото, преди да се слезе в долината, над самата река имаше къща с двор. Площадката на двора беше направена върху скалата, надвесена над реката. Пръст беше докарвана с количка и направена градина. Тесен път водеше до този двор. Той беше на ръба над реката. Изсечен в склона. Сякаш строителят си беше градил дом-крепост. Това беше къщата на бай Петър, пълномощникът на махалите. Къщата беше изградена от камък и дърво. Хубава каменна ограда заграждаше двора без да нарушава гледката към планината и отсрещните склонове. Местото беше заветно и слънчево. Синът му и снахата бяха учители. Беше му се родило първото внуче. На снахата беше забрала гърдата.  Извикаха ме, когато нещата бяха отишли към лошо. Трябваше да се среже гърдата, за да се източи гнойта. Извикаха ме късно вечерта. Бях си взела всичко необходимо за оперативна работа. Младата жена категорично отказа да я срежа. Имаше повишена температура. Болките бяха силни. Знаех, че от такаива инфекция се умира. Тръгнах си с много голямо съжаление. Заслизах по стълбите, като скрих в ръката си скалпела. На добре осветено място спрях и я помолих да ми покаже отново гърдата си, да я намажа с лекарство. Забърсах я със спирт и с бързо движение на скалпела срязах абсцеса. Бликна гной под голямо налягане. Тя не разбра, че съм я срязала, а само извика колко много ѝ олекнало. Върнах я в стаята и подложих легенчето, което се напълни с гной. След това сложих дрен и направих превръзка. Чак тогава ѝ обясних какво бях направила. На другия ден вече нямаше температура и след седмица беше здрава.

 

ТОЯЖКАТА

Един ден отивах в махалите. Слънчева, ведра утрин. Раницата на гърба. Удобни гуменки. Ръцете държат каишите на раницата. Пее ми се. Чувам чановете на стадо овце. Пътеката се катери към билото. Пресича планински потоци, над които са построени дървени мостчета. Стигам по средата на едно такова мостче и изведнъж между гредите се изхлузва змия и се изправя за атака. Давам възможно най-бързия заден ход. Нямам време да се обръщам. Змията се изстрелва напред, не може да ме стигне и изчезва под гредите. Стоя в начална позиция и се чудя как да премина мостчето. Решавам, че бързината ще реши проблема. Засилвам се и с няколко скока се намирам на отсрещния бряг на рекичката. Оглеждам се, стадото е доста далеч. Овцете няма да ми се смеят, а овчарят си има друга работа. Змията не беше водна, те не атакуват така. Бях чела, че усойниците нападат по този начин, когато се чувстват застрашени. След завоя на пътеката ме чака овчарят. Той ми подава една тояжка, за другар, пък и да гоня всякакви гадинки с нея. Щял да ми направи нещо по-хубаво, ама засега и това ще ми върши работа. Нямаше подигравателна усмивка за моите пируети на мостчето. Беше разбрал какво става. Благодаря от сърце и тояжката сякаш ми залепва на ръката. С по-удобна не съм ходила. След няколко дни Митре ми донесе бял бастун. Овчарят си беше изпълнил обещанието. Хубав и също така удобен. С тояжката не съм се разделила повече от половин век. Държа я зад вратата. С нея съм обходила заедно с децата много планини. Бастуна си счупих на Пирин още като лекарка в Разлог. Кракът ми хлътна между два камъка и аз предадох тежестта си на бастуна. Той се счупи, но кракът ми остана здрав. Постъпката и грижовността на този овчар ме трогнаха. Толкова години минаха, а аз не съм го забравила.

В кабинета ми влезе, залитайки, един от работниците на горското стопанство. Беше облечен в сини работни дрехи. Явно че беше уплашен. Сложих го да легне на кушетката. Преди около двадесет минути го беше ухапала пепелянка. Засаждали нови дръвчета на един склон. Той хванал един голям камък да го измести, защото му се пречкал, а под него имало змия, която го клъцнала по пръста. Веднага хукнал към нас за помощ. Пръстът му беше силно подут и посинял. Стегнах ръката с турникет върху мишницата. Срязах пръста на кръст при ухапването, Пуснах ръката му надолу, като пръста поставих в съд с вода. Поставих инжекция за подобряване на кръвното му налягане, което беше много ниско и за стимулиране на сърдечната дейност. В това време дойде джипката на горското стопанство Предупредих в Разлог, че карам такъв болен, за да приготвят противозмийски серум. Като го дигнахме от кушетката, върху чаршафа се беше отпечатало тялото му. Дочените му дрехи, които бяха нови, бяха прогизнали от пот.  В Разлог вече имаха готовност. Направи му се противозмийски серум и го сложиха на система. Състоянието му бързо се подобряваше. След два дни се завърна.

 

ГЪБИТЕ

В кабинета ми нахлуха сюрия деца. Избутаха напред едно изплашено момченце на около четири години и в купом се развикаха, че е ял отровни гъби. Започнах да ги разпитвам и разбрах, че на полянката, на която са си играли, имало дребни гъби и те набрали шепа и на шега казали на момчето да ги изяде и то ги изяло. Тогава се изплашили, че детето може да се е отровило и да умре. Вкупом решили, че само аз мога да го спася. От описанието разбрах, че най-вероятно гъбите са били челядинки или някой двойник, който не е опасен, но може да предизвика диария и повръщане. Най-опасно е самото поведение на децата, да карат друго дете да яде нещо, което те не познават и може да го убие. Трябваше да им дам добър урок. Скарах им се за постъпката и ги похвалих, че са дошли при мен. Взех една кана и я напълних с вода, в която разбърках няколко лъжици активен въглен. След това накарах детето да пие. Чаша по чаша изпи над един литър. Накарах го да повърне и втори път повторих процедурата. На третата промивка вече нямаше гъби. Бяха челядинки. Не им го казах, а попитах хлапето дали му се е усладило. То енергично разклати глава за “не”. Похвалих го, че е герой и го упрекнах, че слуша по-големите, когато те правят глупости. Казах им за опасностите при ядене на непознати гъби и ги накарах да се закълнат, че друг път няма да има. Следващата ми беседа по радиото беше за отравяния с гъби и какво да се направи, да се предпазим от отравяне. Разказах за случая с децата и за някои случаи, на които съм била свидетелка при дежурствата ми в Пирогов. Мисля, че всички запомниха добре моята беседа. Всяка беседа с посочване на примери от живота се запомняше добре.

 

СЛЪНЧЕВОТО ЗАТЪМНЕНИЕ

Готвихме се за него. Опуших стъкла за всички в службата и в деня, малко преди уречения час, се събрахме на горната площадка на къщата, да наблюдаваме пълното слънчево затъмнение. Ленчето дойде последна, защото се забави да направи последната десета инжекция стрептомицин на един миньор. Лечението му беше предписано от един уролог от София. Досега добре понасяше стрептомицина. Отказал да остане известно време в службата за наблюдение, както правим при тези случаи. Смрачаваше се и пропяха петлите. Чу се крякане на кокошки. Слънчевият диск започна да се закрива постепенно от тъмната сянка на луната. Погледнах към улицата. По нея залиташе нашият пациент. Хвърлих опушеното стъкло и бегом слязох в службата и грабнах спешната чанта. След миг бях на улицата. Нашият човек лежеше по очи в прахоляка. Обърнах го. Не дишаше. Извадих спринцовката, засмуках адреналин и го инжектирах. За броени минути се съвзе. Отново беше съмнало. Тогава ме видели надвесена над болния и всички дотичаха. Отнесохме го в службата и го оставихме на кушетката. Състоянието му напълно се възстанови. Явно беше направил анафилактичен шок. Написах му бележка, която да му стои в паспорта, да не му се прави стрептомицин. Така ще си умра, без да видя друго пълно слънчево затъмнение. Началото поне видях. Знам само, че не беше чак толкова тъмно, за да не виждам какво да правя.

 

ДВУКОЛКАТА

През тази първа пролет кметът на махалите и негови приятели ми направиха подарък. Намерили една изпотрошена двуколка, захвърлена в някаква яма в двора на ТКЗС Баня. Тя се оказала на ветеринарната служба. Казали им, че е бракувана и не я ползват, защото за нищо не ставала. Поискали я за мен и те им казали да си я вземат. Ремонтирали я, боядисали я и тя станала като нова. Сложили ѝ червен кръст и писали под него „Медицинска служба с. Елешнца“. Бях питала бай Петър кога ще е възможно да отидем нагоре с каручката и неговото конче, за да закараме везни за детската консултация и стария зъболекарски стол, който работеше, като се задвижваше с крак. Като дошъл в Елешница, Мадолев разполагал само с него. Той използвал това, че лекува и миньорите, и с помощта на мината се сдобил с нов, модерен зъболекарски стол. Стария качили на тавана. След като беше изправен, реших поне два дни в месеца зъболекарят да се качва и да лекува зъбите на помаците, които бяха съвсем лишени от такава помощ. Сега бай Петър ми обеща това да стане на другия ден и към обед ще мине да ме вземе. На другия ден в уречения час той се появи с прекрасната двуколка, в която беше впрегната една стройна хубава кобилка. Беше истинска приказка отиването до махалите. Чудно пролетно време, ухание на бор и цветя. Седалката мека, с пружини. Взели я от бракувана кола. Нямах думи да благодаря за това, което бяха направили. Правили ремонта тайно, да не би да се разбере и да ми кажат, с което нямаше да има изненада. Дърводелската работа била от бай Петър. Железарската от ковача, който беше циганин. Не съм правила разлика между болните и за всички съм се грижила според нуждите. Боята била колективна. Общо взето, няколко души участвали в делото, докторичката да има достоен превоз. Кобилката се казваше Вера, като хазяйката ми. Тя работеше в ТКЗС и трябваше предварително да правя заявка, за да я ползвам. Научих се сама да я впрягам.  Беше кротка и послушна. Имах камшик, но не го ползвах. Рядко дръпвах поводите. Вера си знаеше работата, научи и пътя. Веднъж, след като се върнах от махалите, ме извикаха при комшиите на Вера. Съпругът на приятелката ѝ Мария Бельова, Тодор имал от два дни силни болки в корема. Прегледах го,  бях убедена че не само има остър гноен апендисит, но вече е и перфорирал и има перитонит. Веднага извиках миньорския джип и отидохме в Разлог. Дежурен беше д-р Гърбев, брат на една от нашите учителки. Той беше се върнал от курс по гастроентерология. Докладвах му за случая, той не искаше да го приеме, без да има брой на левкоцитите. Помолих дежурната сестра да ми отключи лабораторията, защото той искаше да върне болния, за да дойде сутринта, защото не могъл да безпокои лаборантката. Взех кръв под учудения му поглед и преброих пред него левкоцитите. Кръжокът по патофизиология ми помогна. Броят на левкоцитите беше 25 000. Не повярва и аз го накарах просто да погледне камерата. Той отсече, че болният няма апендисит, а само ентероколит, и няма да разкарва сега хирурзите, защото не е спешен. При ентероколит левкоцитите също могат да бъдат доста увеличени. Не го интересуваше, че няма диария, която е водеща при ентероколита. Каза, че ще остави болния за наблюдение, а той е стража с пушка при нозе и ще бди над него. Шофьорът настоя да тръгваме, защото минаваше полунощ. На колегата обещах, че ако се случи нещо с моя миньор, ще хвръкне главата на стражата. Тодор също настоя да тръгваме, щото болката намаляла. Аз знаех, че при перитонит може с времето и болките, и дефансът да изчезнат, и че това не е добър признак. Казах това на Гърбев, а той ми извика, че много зная, как ли не. Прибрахме се. Сутринта веднага потърсих Маламов, шефа на хирургията. Казаха ми, че е в операция, и аз реших, че оперират моя човек. Към обяд успях да се свържа с Маламов, но се оказа, че той не е уведомен за такъв болен. След като говорил с Гърбев, той му се извинил, че е забравил да му каже, че сложил болния да преспи на кушетката в хирургическия кабинет, но хич не е бил спешен, а аз съм пресилвала нещата. Така Тошо бил отворен чак след 13 часа с пълен с гной корем. Добре че беше як мъж, та оцеля. В хирургията беше лекуван цял месец. Никой не потърси сметка на Гърбев за грозната и некомпетента постъпка. С Гърбев отказвах да говоря и когато отидох на работа в Разлог. За мен той стана не д-р, а „Никой“.

След този случай, щом изпращах някого за оперативно лечение, го оперираха веднага.

 

КИНОПРЕГЛЕД

Един ден през пролетта, когато всичко цъфтеше, пристигнаха от кинематографията, да правят кратък филм за кинопрегледа – за мен – селската докторка. Бяха изпратени от здравния отдел в Благоевград. Всъщност първо излезе статия във вестник „Здравен фронт“ – „Сърцата сърцеведка“. Научил журналистът, че съм яздила кон, и статията излезе със снимка – моя милост върху гърба на Верка. Преди това бях написала и ми бяха публикували, с корекции от страна на редктора, разказа „Бабайко, птичето пее“. Корекциите придаваха на разказа фалшива героичност, каквато в разказаната история нямаше. През зимата, при едно посещение на махалите възрастните дошли при мен да ме видят и за малко оставили двете си деца сами край горящата печка. По-малкото стояло с гръб към печката и рокличката му пламнала. В това време родителите се върнали и го изгасили, но цялото му гръбче беше обгоряло. Описвах каква помощ съм му дала, как съм се борила с болковия шок и как сме се спускали през гората напряко и детето, което било в шоково състояние, изведнъж извикало „бабайко, птичето пее“ и аз разбрах, че беше излязло от шока, защото беше обърнало внимание на песента на птичето. Детето беше с около 30 процента изгаряне и оцеля. Така се бяха навързали нещата, че от кинопрегледите ме посетиха. Знаеха за мен повече, отколкото аз знаех. Предупредих  ги, че няма да играя роля, а ще си върша работата, така както винаги си я върша, а те могат да снимат или не, тъй както решат. С колата стигнахме до училището на Златарица (Прътевото). Прегледах децата и направих втората ваксина на тези, които нямаха пълна ваксинация. След това тръгнахме нагоре пеша. Операторът пъшкаше под тежестта на апаратите, а аз немилостиво пердашех напред. Когато се изкачихме на билото, се ширнаха ливади, изпълнени с маргаритки. По-встрани се синееха ниви с разцъфтял лен. Насреща ни се появи девойка с две стомни. Носеше вода на звеното, което прекопаваше тютюна. Почерпи ни с вода и моите спътници живнаха. След това отидохме в училището на Тупева махала и в горския дом. Навсякъде ни очакваха болни за преглед. Придружителите ми бяха удивени от начина, по който се предаваха съобщенията, че съм дошла и къде отивам. Заставаше някоя жена с ръце като фуния пред устата си и викаше с висок тънък глас едно дълго....  иииии...ехе.. ехе ... След което следваше съобщението, че е дошла докторката и болните могат да идват на преглед. Някъде отдалече се чуваше след това, че е чуто съобщението, пак с това ииии...ехе...ехе......

След като си свърших работата, веднага, колкото може по-бързо, трябваше да се върнем в селото, защото имах детска консултация от 5 часа следобед. Върнахме се навреме и отново аз си работех, все едно че ги няма. Което снимат, да снимат, след това каквото искат да го правят. Като дойдоха да снимат квартирата ми, Вера веднага сложи софра, да ги нахрани, че не само капнаха, ама и прегладняха. „Брей“, каза единият от тях, „вашата докторка ни умори, а тя умора не знае.“ Като споменах името на първата братовчедка на баща ми Надежда Антикарова, даже не успях да кажа, че работи в кинематографията, и те веднага казаха, че тя е най-добрата монтажистка и всъщност тя прави филма, защото без грешка подбира най-успешните кадри и така ги навързва, та да се получи най-въздействащото послание. Стана така, че монтажът на филма за мен беше направен от нея. Когато в киносалона, преди началото на филма, се появих аз на кон и след това как вървя през прелестните ливади и чудната природа наоколо, прегледите и детската консултация и т.н., се чуха ръкопляскания и викове. Всеки който се видя, се почувства филмов герой. Селото беше възбудено. За пръв път го даваха на филм. Колегите се проявиха много сдържано. Решиха, че сама съм си организирала филма, та да бъда сигурна в кариерата си. Стана ми мъчно. Преди да пишат за мен, имаше статия за Юлия Желязкова от моята група, която беше в русенско село лекарка. Като я видях, много се зарадвах и веднага ѝ писах поздравително писмо, че ценят труда ѝ. Нито тя, нито пък аз направихме някаква кариера заради тези публични изяви, за които нямахме никаква лична заслуга, освен всеотдайния труд. След прегледа получих няколко писма. Едното беше от войник, който караше редовната си военна служба. Бил се врюбил в мен от мига, в който ме е видял и т.н. Благодарих му за топлите чувства и му писах, че действително съм завършила преди половин година, но  медицина се учи шест години. Пожелах му лека служба и здраве и му изпратих няколко картички с хубави момичета от картини от руските музеи. Като студентка колекционирах картички с репродукции на известни художници. Получих писмо от един инженер по поддръжка на медапаратура с предложение за приятелство. Беше ми изпратил и снимка от двореца на Балчик, сниман до една делва. Тъй като познавах делвата, можах да преценя, че не е по висок от метър и седемдесет. Написах му за моята височина и му казах, че тази доста голяма разлика в ръста не би попречила да си пишем, но не и за друго, защото бих му създала чувство за малоценност, а не бих желала да му причиня това. Следваха няколко писма на ученици, които биха желали да следват медицина. На всички написах обстойно за трудностите на следването и на самата работа и ако се решат на това, те няма да принадлежат на себе си. Една седмица се въртя по екраните този кинопреглед, след което слезе и всичко утихна. Остана известна студенина по отношение на колегите от околните участъци, обаче аз нямах време да обръщам внимание на това.

Преди тези събития Мадолев се влюби до ушите. Беше края на февруари. Донесе ми кутия с мартеници, беше закупил всички видове мартеници, които намерил. От мен искаше да му помогна да избере мартеница за Щиляна, учителка в техникума по дървопреработване в Банско, която в мига, когато я видял, сърцето му казало ТОВА Е ТЯ. Седнахме и започнахме да мъдруваме за символиката на всяка мартеница. И все пак, Пижо и Пенда са най-подходящото да кажеш ВИНАГИ ЗАЕДНО. Мария Герина, акушерката, ни напусна и отиде в Банско на работа. След няколко месеца и Мадолев отиде на работа в Банско и се ожени за Щиляна. Тогава разбрах, че Герина заминала за Германия, като се омъжила за германец, турист, запленен от Пирин, който бил доста по-възрастен от нея. Назначиха ми нова зъболекарка, току-що завършила следването си, родом от пернишко село. Тя беше мило и сърдечно момиче. Казваше се Николина и се настани в квартирата на Данчо Мадолев. На работа постъпи и нова акушерка, съпруга на ветеринарен лекар и майка на бебета близначета.

 

ТЕАТРОТО

Още преди да се ожени Мадолев, ние подготвяхме с училището пиеса. В тази пиеса бях нещо като гримьор и режисьор. Имах роля на възрастна учителка, която преподава на децата на свой колега, в когото е била влюбена като студентка, но той предпочел оперетна певица, която го дарила със син и щерка. Синът беше Мадолев, а щерката –  Веска, касиерката от миньорския стол. Правехме репетиции или в медслужбата, или в училището. Аз много рядко можех да присъствам на цяла репетиция, защото ме извикваха обикновено при болен. Когато отивах по махалите, носех книжката в предния джоб на анорака си и заучавах ролята си, като четях и ролите на другите. Скоро научих всички роли така, че можех да бъда и суфльор.

Пиесата започваше с картина, в която на кресло седи сравнително млад човек с бяла коса и започва своя разказ, как един баща може да побелее за няколко дни. След това прожекторът угасва и бащата се явява със своята къдрава черна коса и пиесата показва драмата в семейството, довело до побеляването на бащината коса. Смятаха да търсят перука с бяла коса, ама се питахме откъде и как ще му стои. Тогава ми хрумна идеята да побелее като вълка от приказката „Вълкът и седемте козлета“. Само че вместо брашно да използваме винервайс. Брашното по-трудно се изчеткваше от косата, докато винервайсът падаше след десетина движения не четката. Проверих, ставаше за 20 секунди. Светва лампата и се вижда побелелият баща. Загасва, пъха си главата зад завесата, мятам кърпа около врата и с две четки за двадесет секунди е готов с черна коса. Репетирахме цяло лято и в началото на учебната година дадохме пиесата. Салонът беше препълнен. Пиесата започна. След възстановяването на косата се чу едно “ау...”. Публиката беше изумена. Аз  си бях накъдрила косата и си я направих с винервайс посребрена. Имах кутия с театрален грим, останал у дома от художниците, които известно време заемаха едната стая на апартамента ни и работеха в театъра като художници на декорите. С този грим успях да се състаря и променя така, че трудно можеха да повярват, че това съм аз, младата им докторка. Дъщерята се трови с хинин поради нещастна любов и забременяване. За хинин използвах хапчета калиев йодит, които раздавах за профилактика срещу гушавост. При този акт на самоубийство влиза Мадолев, братът, който със зъболекарски жест ѝ разтвори устата, за да извади нагълтаните хапове. Смях в залата. После идва бърза помощ и изнасят припадналото момиче. Щастлив край. Цялото семейство е в хола с учителката, моя милост. Момичето е изписано от болницата, след като е пометнала. Мадолев се разхожда, като си подсвирква, трябва да се чукне по челото като забравил нещо човек и да излезе. Бащата пита – къде? Аз обяснявам, че съм го изпратила до библиотеката да ми направи някаква справка. След това говоря нещо на дъщерята и на родителите. В тази сцена бащата е пак с бяла коса. Мадолев обаче не излиза. Прави маймунджулъци и хората се смеят. При всяко доближаване до мен съскам „изпизай!“, ама без резултат. Тогава почвам да говоря за цената на човешкия живот, за неговия смисъл, за задълженията на родителите в тази възраст на поотрасналите, но не съвсем деца. Тези неща ги няма в пиесата, но те са ми разбиране, поглед към случващото се. Не съм безразлична, говоря прочувствено. Салонът хлипа. Отново изсъсквам „вън!”. Сега когато вече не той е център на вниманието на зрителите, Мадолев илиза. Подсещам бащата и репликите продължават. Пада завесата. Публиката е на крака и буйно ръкопляска. Ние се покланяме. През редовете бърза човек. Едвам изчакал да свършим. Детенцето му е много зле с висока температура. С побеляла коса и бръчки край очите тръгвам към адреса. Чантата ми е в готовност заредена. Детето е с масивна пневмония. Правя инжекция и викам линейката. Към полунощ се прибирам. Вера ме чака. „Докторичке  – казва тя, –  знаеш ли? Ще си много красива, като остарееш.“ „Да – казвам аз – ако остарея с кожа на 25 години, а тя ще старее с мен и човек не остава с млада външност и бяла коса.“ На другия ден и още доста дни след него селото коментираше пиесата.

 

РОДИЛНА ПОМОЩ

Родилният дом беше в двора на горското стопанство. Имаше родилна стая с родилна маса и оборудване към нея като шкаф за медикаменти, стойки за системи и други необходими неща, даже имаше бутилка с кислород, която успях да издействам от мината. Имаше стая за родилките с кошчета за бебетата и стая на дежурния персонал. През времето, когато нямах акушерка, се прехвърлих да спя в родилния дом, като си задържах и стаята при Вера. Освен акушерка имахме и възрастна и много опитна санитарка, леля Велка. На нея можеше да се разчита във всичко. Първата ми акушерка избягваше да ме вика за ражданията. Обичаше да форсира родовата дейност и затова имаше по-често разкъсвания. Никога не шиеше, а слагаше щипки. Тези метални щипки бяха много неприятни и родилките едвам ги изтърпяваха. Аз избягвах да форсирам родилния процес. Разумно изчаквах, като следях непрекъснато сърдечната дейност на плода и на майката. Нямах нито едно разкъсване. Родилките си споделяха и казваха, че при докторката се ражда много спокойно. Започнаха те да ме викат преди акушерката и когато тя идваше, аз вече преглеждах родилката. Повечето раждания минаваха гладко, без усложнения. Веднъж ме извикаха при жена, която имаше втора бременност. Първото ѝ дете беше починало при раждане. От консултацията знаех, че има леко стеснен таз и че при първото раждане е имала проблем  с плацентата. При прегледа установих челно прилежание на плода. Имаше много чести и продължителни контракции. Раждането не напредваше, а се влошиха и тоновете на бебето. Поставих система на родилката с витамини и глюкоза и пуснах кислород. Медикаментозно забавих контракциите. Веднага изпратих близките на родилката да доведат д-р Пирин Рачев, който беше шеф на АГ отделението в Разлог и беше добър специалист. Написах му бележка със състоянието на родилката и плода и нуждата за раждане с форцепс. Казах им да не го оставят да се мотае и колкото може по-бързо да го доведат. Ако не иска, да го пъхнат в джипа насила, но го искам колкото се може по–бързо, защото рискът за детето е голям. Действително се справиха както трябва. За по-малко от час Рачев беше при мен. Оплака се, че са го отвлекли от строежа на вилата, където имал работници, но след като прегледа родилката се съгласи, че правилно съм постъпила. Бях приготвила стерилни всички инструменти и след пет минути бебето се разплака. Рачев искаше да го откарат веднага, но аз не го пуснах, докато не падне плацентата. Леля Велка беше донесла хубав обяд, защото го бяхме довели преди да се нахрани. Още не се беше свършил обядът, и родилката кръвна. Плацентата не се беше напълно отлепила и се наложи да се извади ръчно. Знаех, че е рисковано сама да правя нещо, което не съм правила и от което зависи човешки живот. Чак като спря кървенето, Рачев си замина с много благодарности от всички ни. Бебето беше здраво и хубаво. Радостта на близките и на родилката не можеше да се опише.

При едно от ражданията бебето не проплака. С тръбичка изсмуках секрета от носа и устата, но без резултат. Бебето посиня и почна да губи тонус, да се отпуска и побледнява. Това беше много лош признак. В отчаянието си хванах малкото за крачетата и го обърнах да виси надолу с главата и плеснах силно няколко пъти по малкото дупенце. От гърлото му изпадна слузна тапа и то ревна. Нямаше по-прекрасен звук от този рев. След като вече бебето лежеше повито, къпано и розавичко, родилката се разтрепера, а аз след всяко почесване получавах сърбящ оток. Цялата се обринах. След време и двете се оправихме. Нали всичко свърши добре.

Беше началото на втората зима от моята работа в Елешница. Късно вечерта дойде един помак от махала Крайще, община Белица, страшно разтревожен. Съпругата му родила предния ден, а още не била паднала плацентта („последока“ - както я наричаха). Преди да тръгна с него, Вера го разпита подробно. Не можело така да ме пусне, без да се знае къде ще ходя. Помолих джипът на мината да ме закара докъдето можеше, а след това продължихме пеша. Стигнахме група ниски къщи. Влязох в дълго тясно помещение. Близо до вратата лежеше теленце и в кош до него агънце. И те се бяха скоро родили, а в обора било много студено за новородените. До печката кюмбе, върху изсъхнали стъбла на фасул беше метнато чердже и на него лежеше родилката. На постелка до стената, наредени едно до друго, завити с обща черга, спяха няколко хлапета. До родилката седеше свита възрастна жена. Прегледах родилката и установих, че не се налга да вадя с ръка плацентата. Тя беше отлепена, но не беше изхвърлена. За това си имаше похват. Внимателно избутах плацентата и тя изпадна почти без кървене. С фенерчето я разгледах и не видях нещо да липсва. Това означава, че отделянето ѝ е пълно. За всеки случай трябваше да взема родилката със себе си, имаше риск от последваща инфекция. Докато обработвах пъпчето на бебето и преглеждах родилката, се развидели. Майката се облече, бебето се зави с дебело одеало и сложено в цедилка, се прикрепи за гърба на майката. Сложихме я на кон, а аз със съпруга ѝ тръгнахме пеша. Така за два часа пристигнахме в родилния дом, където я настанихме на легло в отоплената стая. Започнах ѝ за всеки случай антибиотик, защото вдигна температура. За бебето дадох пари на Велка да купи пеленки. След това му взехме и бебешки дрешки. Когато след няколко дни мъжът ѝ дойде, да си прибере съпругата с петото си дете, и аз му подадох красивото бебе с бяла шапчица с дантелка и с камизолка и пелени бели, чисти, човекът го пое и се разрева от радост, че и неговото дете е така хубаво като градските деца. Хлипаше и криеше лицето си в пеленките на сина си. Дадохме му пакет с дрешки и пелени за отглеждането на малкото до годинка и ги изпратихме. Беше слънчев, снежен ден. Майката с малкото в цедилка на гърба ѝ стоеше гордо на коня и се усмихваше, а мъжът ѝ го водеше за юздите и сияеше. Скриха се зад хълмовете към своя дом в планината. През пролетта един ден той се появи при Вера с кошница, пълна с яйца. Исках да му я върна. У тях имаше пет хлапета, които трябваше да се хранят, но той почти се разплака. Исках да му дам пари, да купи нещо на децата. Бяха събирали яйцата за мен и толкова. Просто избяга. Гледах след него и си мислех за благодарността на тези бедни отрудени хора.

Подобен случай имах по-късно и в Бабяк. На Бабяк казваха още родопския Лондон. По няколко къщи, разпилени на известно разстояние на огромна площ, и един център с десетина къщи, джамия и здравна служба без персонал. Пристигна моторист, преди няколко часа жена му родила но „последокът“ не е паднал. Прекъснах прегледите и сложих в раницата инструменти и стерилни марли. Седнах на задната седалка и полетяхме. Вятър духа, моторът подскача и след някой и друг час пристигнахме. Отново жена на земята, този път върху сено. Повито бебе и пълна къща с хора. Изгоних всички с изключение на майка ѝ и мъжа ѝ и се залових за работа. Не се наложи да бъркам с ръка. Извадих плацентата с натискане върху матката. Тя беше отлепена и след един-два опита излезе. Оправих пъпчето на бебето, направих противотетаничен анатоксин. Поисках да си тръгна, но не ме пуснаха, докато не хапна. Върху печката сложиха голям тиган и в него голяма буца масло. След това начупиха поне десет яйца. Те просто вряха в маслото. Взеха пакет захар и понечиха да сипят от него в кипящото масло. Бързо ги спрях и попитах дали те ядат пържени яйца със захар или със сол. Обясниха ми, че тъй като съм от София, а те са чували, че там всичко, което ядем, все е “блачко”[3], са искали да ми угодят, като добавят захар. Отказах ги от намерението. След това нарязаха от един голям самун купчина филии. Погледнах към прозорците. Бяха налепени с детски личица. Поисках децата да влязат и започнах да потапям филиите в маслото и отгоре да слагам по едно яйце и да ги раздавам на хлапетата, които бързо се заловиха да ги унищожават. Последното яйце сложих на себе си. Всички деца си получиха пая и аз своя. Така ми беше много сладко и споделих това със старицата, която ги беше приготвила. Тя ме гледаше с радостни очи и попита дали съм жената[4]. Като и отговорих отрицателно, тя зацъка и рече: “Каквато си добра и хубава, как си останала?“ Засмях се и станах. Бях дала всички указания за гледането на майката и бебето и потеглих. С хубаво настроение се прибрах в селото, отново на задната седалка на мотора. Скоро бях навършила 25 години, което за тукашните разбирания беше закъсняла за женене възраст.

 

СТРАНДЖАТА

Странджата беше дребен жилав старец. Живееше сам в горния край на селото. Жена му беше умряла, а децата му в София. Отглеждаше пчели и често идваше рано сутрин в лекарския кабинет да му премеря кръвното и да си поприказва с мен. Често ни носеше медец в паничка, да ни е сладък животът и да имаме сила за работа. По партизанско време отишъл с каручката си да събере клондаци за огрев. Скоро в гората имало престрелка с партизаните и селото било завардено от жандармерия. Както събирал дървата и ги трупал в колата, чул, че някой стене. Огледал се наоколо и видял в храстите човек. Той лежал полужив с рана от куршум, почти в несвяст. Сложил го в колата, като отдолу постлал сухи листа и трева и отгоре го покрил с клонки и клондаци така, че от никъде не се виждало. Раненият бил Крум Радонов от Банско. Странджата го познал и му рекъл да не гъква и да не стене. Дал му да пие вода и залък хляб, който носел, изчакал да се смрачи и потеглил към село. Спрели го пред бариерата при влизане в селото. Той се развайкал, като псувал магарето и каручката, дето му създали толкова ядове, че жандарите им писнало да го слушат и го отпратили да си върви. Отишъл си и почнал да се грижи за ранения. Лекувал го и го хранил с мед. За месец го вдигнал на крака. Крум Радонов се върнал в отряда. След години станал генерал. Всяка година през май идвал с колегите си от военното министерство в Елешница. Посещавал Странджата. Взимал го със себе си на Матан дере и там пекли агнета, а следобед играели хоро на площада в Елешница и си заминавали, изпратени от цяло село. Странджата сияеше от щастие само като заговореше за това. Цяла година живееше в очакване на следващия май, когато ще се почувства значим човек, и всяка сутрин идваше  да ме поздрави и да му се усмихна, не винаги искаше да му меря кръвното. За по-подробен преглед идваше, когато се чувстваше много самотен.

 

БАБА БОГДАНА И ДЯДО КОЛЬО

Това бяха прегърбени от времето, страданията и труда старци, които носеха имената на родителите на баща ми и може би за това ги запомних, но и случаят беше особен. Преди години ги беше сполетяло нещастие. Синът им, който работел по строежа на пътищата в горското стопанство и бил бомбаджия, пострадал при една експлозия. Шнурът на бомбата бил дефектен и тя избухнала, преди да успее да се скрие.  Скален къс отнесъл част от предния дял на мозъка. Останал жив, но нещо като робот. Няма собствена воля. Всичко върши по команда. Жена му работеше с него в стопанството и умееше да го ръководи. Иначе беше усмихнат и кротък. Семейството някак си се беше адаптирало и си живееше добре до момента, когато майка му не сънувала сън, жена в черно, която ѝ казала, че ще дойде да си я прибере. Така баба Богданка почти всека вечер вдига цялото семейство на крак, защото щяла да дойде жената в черно. Разбира се, и мен вдигаха да ѝ бия успокоителна инжекция, за да заспи. Колкото и да ѝ приказвах, че това е внушение, че тя е по-здрава от много други и няма да умре, поне скоро, не действаше. Тогава реших да лекувам по друг метод. Първо ѝ казах, че за нейния случай съм писала писмо, да се консултирам с колеги от Бърно. По това време си пишех с колеги и от Бърно, и от Прага. Показах ѝ плика с писмото, адресирано до мен, с всички марки по него. След това ѝ заявих, че очаквам пратка с лекарства, които са специално за нейния случай и ще са ми подарък, тъй че няма нужда нищо да плаща. Бяха доста бедни хора и ако аз не се грижех за тях, щяха да ходят до Разлог да плащат грешни пари. Подредих в една кутия ампули дестилирана вода и луминал. Облепих я с чешки марки и написах на чешки адреса си. Служителката в пощата беше в течение на нещата. Експериментът беше строго научен. Трябваше да се действа с инжекции от дестилирана вода, които са силно болезнени и се използват и за лечение на хистерични пристъпи, и луминал, лекарство за сън. Бях се уговорила за всичко с пощаджийката. Тя уведоми баба Богдана за пристигането на специалното лекарство и след като ѝ показала кутията, ми я донесе в амбулаторията, за да могат повече хора да я видят и  споделят с баба Богдана увереността, че ще ѝ се помогне с тези лекарства. Още през следващата нощ ме извикаха. Баба Богдана отново цялата трепери. Слагам габърчета от дестилирана вода върху ръката. Силна болка, която унищожава страховете. Лекарството е много силно, не може да не помогне. След това сънотворна доза луминал. Него даже не усеща, но скоро заспива дълбоко и се буди късно сутринта. Три-четири пъти съчетавам габърчета с дестилирана вода с инжекции от луминал, а след това заспива още с първото габърче дестилирана вода, без да инжектирам луминал. Лекарството свърши и с него пристъпите на баба Богдана. След известно време, като се запролети, започна да излиза до градината да копае. Стана съвсем друга. Съвзе се и дядо Кольо. Той, милият, съвсем се беше стопил. Опитът ми излезе сполучлив и аз бях много щастлива от това. Когато някой кажеше по този повод „друго са си чуждестранните лекарства“, аз се усмихвах и потвърждавах. Внушението е огромна сила. С внушение можеш да разболееш и да оздравиш.

 

ПЪТУВАНИЯ ДО СОФИЯ И ОБРАТНО

Първото ми връщане у дома беше четири месеца, след като го напуснах. В къщи имаше вече две бебета. Мама и татко бяха в хола с Маничка и Владимир. На мен ми постлаха на земята до креватчето на Владимир. Брат ми Николай беше вече на работа в БАН, а Фанчето се готвеше за асистент в ХТИ. Странно ми беше чувството, като слязох на софийската гара. Тълпи от хора, блъсканица, бутаница и мръсотия. Мръсен въздух, мръсни улици, мръсен сняг и много шум. Не се чувствах уютно. В раницата носех, освен малки подаръчета, боб, орехи и парче старец. Като се прибрах, не знам на какво се зарадваха повече – на мен или на раницата ми. Мама определено оцени и двете неща. Бобът беше много хубав, изключително вкусен. Фанчето още на другия ден ме замъкна на фризьор. Държеше да се накъдря на апарат “Вела”. Вече се страхуваше да ми предлага да се къдря с нагорещени железа след предишния опит, който доведе до сериозни изгаряния. Остави ме сама, след като ме включиха на апарата. Седях под една каска и слушах празните приказки на посетителките. Всичко наоколо ми изглеждаше някак незначително, скучно и тъпо.

След като въведох косата си в порядък, се залових да търся часовник.  Колкото и странно да беше, ама аз си нямах. Ще попитате как броях пулса? Ами сравнявах го със своя. Аз имах постоянен пулс в покой 60 удара в минута. Намерих хубав руски часовник „Волна“ с 23 камъка. Този часовник ми служеше вярно над 50 години. Купих си и фотоапарат „Феникс“, с който направих много снимки. При това посещение се отбих и при кръжок ръководителя си и се сдобих с неща за малка лаборатория. Доволна си тръгнах от София с нощния влак. Чувствах се като човек, който се прибира у дома. На гара Септември се чакаше няколко часа за теснолинейката. Тя обикновено беше доста пълна. Рано сутринта пристигнах на гара Генерал Ковачев и взех първия работнически рейс, който идваше от Разлог. Бях купила малки подаръчета за моите хора. На Марето взех едно гумено негърче, което стана неразделна нейна играчка. На Малвина – дрънкалка, а на Боре – книга.  В София отивах обикновено през два-три месеца и всеки път се прибирах на село с радостно чувство. Вкъщи вече бях станала чужда.

За Коледа и Новата 1962 година си отидох за десетина дни. Тръгнах с обедния влак. На гара Септември чаках повече от час влака за София. Като слязох от теснолинейката, се разминах с група туристи, които отиваха на Пирин за празниците. Една от туристките на висок глас обяви, че се нуждаят от лекар. Веднага се отзовах. Групата беше от БАН, ЦБХЛ (Централна биохимична лаборатория), и от Химическия институт на БАН. Поставих болната на пейката в чакалнята и помолих колежките да я наобиколят, като параван, за да мога да я прегледам.  Беше химичка, научен сътрудник. Имаше силни болки в корема. Разпитах я и я прегледах. Според мен трябваше веднага да се оперира. Имаше данни за начало на перитонит, предизвикан от спукване на гноен апендикс. Казах им да извикат линейка и една от тях да я придружи. Поискаха аз да направя това, но им отказах. Мен ме чакаха у дома и не можех да разочаровам блезките си. Тази, която беше взела инциативата да търси лекар, се съгласи да остане с болната и да я придружи. Оставих ѝ домашния телефон, да ме уведоми какво е станало. Тя се казваше Бистра Ташева, дъщеря на професор и академик по гастроентерология и хранене Ташо Ташев. Вкъщи не ми се обадиха, какво се е случило. Чак след няколко години, когато отидох на работа при професор Румен Цанев в Централната биохимична лаборатория на БАН и ме представиха на колегите, Бистра се сети, че ме познава и тогава научих, че веднага са оперирали болната в пазарджишката болница и действително е имало спукване на апендикса.

През тези празници се превърнах в дядо Мраз. Скитах по магазините с децата и харчих пари. На самата Нова година с Владимир правихме бомбички от кибритени главички и станиол и ги хвърляхме на улицата, след като ги възпламенявахме. Бях намерила отнякъде ракета и взимахме от нея материал за нашите бомбички. Беше весело и красиво. Чудесно се забавлявахме. С нас беше и верният приятел на Владимир, Мишката. По едно време татко ни спипа и от удивление, че с такава дейност се занимава порасналата му вече дъщеря, доктор, просто онемя.

Веднъж, когато се връщах от София с автобуса през Благоевград, се случи да пътувам с група от млади образовани хора от Разлог. Първо си говорихме за влиянието на внушението в лечебния процес и аз им разказах за баба Богданка и успешното ѝ лечение с комбинацията дестилирана вода и луминал и уверенията, че това са много специални инжекции, които ми пращат от чужбина. След това за необходимостта при всички случаи да се прави пълен преглед, за да се стигне до правилната диагноза. Дадох за пример този старец, който не искаше изобщо да го преглеждам, а само да му пиша сироп за нерви, защото все чувства, че нещо го лази по снагата. След като успях все пак да го накарам да се съблече, видях, че това хич не е „сякаш“, а са си истински живички въшки, които си лазеха пъргаво и не можеш да ги премахнеш със сиропче за нерви. Той беше прибрал у дома си едно семейство от махалите, което било закъсняло в Елешница, а времето се било влошило. Тогава в разговора ни се намеси един възрастен слаб човек, който се нахвърли към мен с обидни квалификации, че се подигравам с трудовите хора и щял да доложи, където трябва. Казах му, че изводите му са напълно грешни, защото от откъслечни думи не се разбира точно какво се говори, а той си прави грешни изводи. Освен това вече добре ме познават в района и колкото и да плюва, няма да му повярват и само ще се изложи. Въпреки всичко у мен остана някакъв отвратителен вкус, сякаш съм изяла нещо развалено. Един от младите хора беше художник, който след години стана известния Кристо, опаковал Райхстага и Сентръл парк. Той беше напуснал България и станал известен извън нея. Ако беше останал, щеше да бъде просто смачкан.

 

ГЕНЕРАЛСКИЯТ ГРИП

През есента при прегледи в Тупева махал, ми доведоха 10-годишно момиченце, много слабо, с болезнен вид. Обърнаха се към мен с молба да я прегледам: „Докторичке, виж я, щото нещо не фела.“ Прегледах детето обстойно и намерих участък в белия дроб с липсващо дишане и притъпление непосредствено до лявата граница на сърцето. Написах направление с описание на находката и молба за рентгеново изследване. Имах съмнение за белодробен тумор или по-малко вероятно – туберкулозен процес. Детето беше заведено в тубдиспансера и препращано още на няколко места за консултация и се върна без резултати от изследванията. Обадих се по телефона в тубдиспансера в Разлог и ми казаха, че нямат никакво сведение за детето. Били го изпратили в Благоевград. След седмица пак се обадих и пак нищо. Тогава отидох сама до разложкия тубдиспансер. Поисках с тон, нетърпящ възражения, да им видя пощата и там в кутия за обувки, където тя се поместваше, намерих резултатите. От Благоевград детето било изпратено в София за томогрфия. Установило се наличие на голям тумор, вероятно доброкачествен, който измества сърцето и пречи на нормалната му дейност, притиска белия дроб и нарушава дишането. Препоръчваха по възможност най-бързо оперативно лечение в гръдна хирургия на ИСУЛ. Веднага написах писмо до съответната хирургия с описание на случая, приложих получените документи и помолих да ми определят ден за прием на детето. Бързо получих отговора и за моя изненада детето трябваше да е в ИСУЛ до 12 часа на другия ден. Взех колата на горското стопанство, бащата беше работник в него. Отидох  до Тупева махала и изпратих бащата с детето с нощния влак за София. След две седмици детето се прибра успешно оперирано. Похвалиха ми се, че самият генерал Стоянов я е оперирал. Детето видимо живна, доби цвят и започна да расте.

Зимата на 1962 година беше тежка и много снежна. Докато бях в София, времето беше меко и без сняг. След това така натрупа, че бяхме затворени. Предела беше няколко дни непроходим. Точно тогава ми се роди бебе под 1 кг. Отглеждах го всред шишета с топла вода и памук. Хранех го с пипетка. След пет дни дойде линейка с кувьоз от Благоевград и си го прибраха. Чудеха се, че даже наддало. Ние му дежуряхме денонощно.

Започна тежка грипна епидемия. Колега от моята група почина за по-малко от 12 часа. Накрая и аз се разболях. Направих масивна пневмония и астма. По цяла нощ ме душеше и кашлях безспир. Приеха ме в разложката болница. Не искаха да признаят, че правя астматични пристъпи. Една нощ при спешна операция беше извикан д-р Велев на консултация. Той ме видя как лапам въздух и се душа пред отворения прозорец на коридора между вътрешното и хирургията. На другия ден ми разреши да си направя диференциално броене на левкоцитите. Като видя, че близо половината от белите ми кръвни клетки са еозинофили, започна лечение с кортизон. Веднага продишах. През последвалата нощ спах непробудно. На другия ден следобед ме изписаха и с късния рейс се прибрах. Веднага отидох до кабинета да заредя спешната чанта. През нощта се събудих от странното чувство, че става нещо лошо. Отворих прозореца. Заля ме леден, кристално чист въздух и чух нещо като вой. Към квартирата ми тичаше жена по ношница, затъваща до колене в снега и издаваше звук между плач и вой. Докато стигне до квартирата ми, аз се бях облякла и грабнала  чантата си. Жената беше боса в широки мъжки галоши. Успя да каже само „умира“ и хукнахме обратно. Пристигнахме. Детето правеше единични дихателни движения на гръдния кош с дълги паузи без дишане. Пред мен дишането спря. Не опипах сърдечен пулс, не чух сърдечни тонове. Детето беше смъртнобледно и студено. Преди час било с много висока температура. Извадих спринцовка. Засмуках адреналин и забих иглата в лявата камера на сърцето. Вкарах адреналина. Започнах изкуствено дишане и след няколко секунди се появиха дихателни движения, отначало на пресекулки с паузи и след това учестено дишане. Детето порозовя. Температурата започна да се качва. Стигна над 39 градуса. Завих го в мокри кърпи и сложих мускулно аналгин. Постепенно температурата се нормализира. Хлапето беше на година и половина. Поиска вода. Беше в пълно съзнание. Опасността мина. Работата ми в кръжока по патологична физиология, където съживявах кучета след спиране на сърцето с вътресърдечни инжекции с адреналин ми помогна при този случай. „Ох, докторичке, добре че комшийката беше, та разтриваше детето, та го очува живо, доде дойдеш.“ „Иди – казах – до черквата, па запали голяма свещ за здравето на комшийката.“ Прибрах си нещата и олюляваща се от умора, закрачих към кабинета, където се бяха натрупали много болни. Изпратих Павел да провери дали са отишли да изпълнят рецептата. Много нощи не бях спала от болестта. Работих с някакво свръхнапрежение.

 Грипът беше започнал да отзвучава. Митре се върна от махалите с новина, че там започнал много тежък грип. Нямало къща без болен. Всички били с много висока температура. Веднага поисках помощ от Разлог. Изпратиха ми общинския лекар, който беше дошъл на мястото на Рувим. Той дойде с половинки обувки, мека шапка и тънко яке. Казах му да ми се маха от главата. Повиках Митре. Заредих раницата с лекарства и написах кое лекарство за кое да дава. Казах му да дават на всички деца по три пъти на ден по чашка сок от коказе (кокази, червени боровинки). Също и на болните възрастни. След като се върна, Митре заразправя как се е справил със задачата и как когато раздал всичките лекарства, дошъл един старец да иска илач за коня. „Я гледай ти, аз да не съм конски доктор. Язе лекувам людето, а ти коня, та коня“ – заявил Митре. Голям смях паднал.

След десетина дни се пооправих и сама отидах нагоре. Ето как беше избухнала тази епидемия. Али Тупев, бащата на Фатиме, оперираното дете, ударил диво прасе. Сложил го в чувал и отишъл да го носи на професора. Той не бил в клиниката, защото лежал болен у дома си. Там го намерил и Али. Професорът го поканил да седне до леглото му и те сладко си оратили повече от три часа. След като се нагълтал с вируси, Али се прибрал и около него се насъбрала цялата махала. Разказвал Али за генерала и ръсил вируси на ляво и на дясно. За три дни в махалите пламнала и също така и бързо затихнала грипна епидемия от генералския вирус. Нали си имаха и ефикасно лекарство, добре изпитано от мен, коказе. Никой не ми умря от грип.. Всички бяха здрави.

 

НЕЗАБРАВИМИ ДУМИ

Няма да забравя това отиване. Тръгнах по тъмно. Предния ден беше валял пухкав сняг. В гората той не беше така много, но след като излязох на открито, той стигаше почти до кръста. С голям труд си пробивах пътя. Наближих група къщи. Досега не бях излизала на това място. От една от къщите изскочи жена и като ме видя, се затича и запрепъва към мен –  “Миличка, скъпичка – викаше тя, – ние те търсихме от небето, а ти ни идеш по земята.“ По-мили думи не бях чувала. Влязох в къщата и ме назаобиколиха. Започна разговор, след това прегледи. Моето нареждане да се лекуват с наложени с мед червени боровинки и техния сок, беше дошло до всяка къща и колиба. Чудеха се как бързо оздравели и че си имат такова хубаво лекарство, без да знаят. До училището ме заведоха няколко мъже, които вървяха пред мен, да ми правят пъртина. На другия ден се прибрах спокойна. Пътищата бяха разчистени.

Тази зима имах още едно преживяване в махалите. Беше се затоплило и почнало да се топи и изведнъж сви студ, точно като пристигнах в училището. Едно момиче, около 20-годишно, беше пожълтяло. Нуждаеше се от болнично лечение. Едно бебе беше с масивна бронхопневмония. То нямаше шансове, ако не постъпи в болница.

 Искам да се приготви майката и да тръгнем към Прътевото, откъдето можеше да вземем камион с трупи, да ни откара до Елешница. Майката и близките ѝ не искаха и дума да се чуе тя да отиде с детето в Разлог на лечение. Стоя под чардака на къщата, а те на чардака и като им дръпнах една реч, че всяко детенце е дар от Аллах, че той ги е дарил тях недостойните, с най-хубавото на земята, а те са готови да извършат недопустим грях, след като може да се помогне на тяхната рожба да живее, да се отказват от тази помощ. Тогава вкупом старците се развикаха да се приготви майката да иде, щото докторичката право дума.

Повече от четири часа слизахме по заледените пътеки. На едно място се беше получил леден водопад и беше почти невъзможно да се премине. Пълзях по леда, като се задържах с ножчето, да не се плъзна  надолу, и изтеглих двете жени една след друга. По корем пропълзяхме около 20 метра. По пътя слагах инжекции на бебето. Най-после стигнахме. Хванахме последната кола. Сложих двете жени на топло до шофьора, а аз се закрепих върху трупите отвън. Стигнахме в службата и запалихме печката. Сварих чай и Вера донесе храна за болните. След два часа пристигна и линейката и ги изпратих. Чак като пристигнаха успешно в болницата, почувствах страх за това, което можеше да стане. Как нито за миг не се поколебах при взимане на това решение и как страховете се появиха чак когато всичко приключи.

От Разлог ме извикаха на контролен преглед. Д-р Велев се опасяваше, че може би развивам туберкулозен процес и тъй като съм на кортизоново лечение, заради астмата, мога да пострадам сериозно. Изпратиха ме до катедрата по фтизиатрия за консултация. Така отново си бях у дома за няколко дни. Нашите не знаеха за боледуването ми. Пишех им редовно, като давах писмата на Вера да ги пуска от Елешница. Тя всяка седмица идваше да ме види и да ме подсилва, „щото тия в болницата ке ме уморят от глад“. Оказа се, че сенките на рентгеновата снимка, които плашеха разложките колеги, са бронхоектазии, получени от продължителната кашлица. Като здрава се прибрах у дома в Елешница. Кой като мен! Имах си два дома.

 

АКУШЕРКАТА МИ

Все едно че я виждам пред себе си. Слаба, с изрусени къдрави коси, а може и естествени да бяха, но стояха леко като изгорени. Очи воднистосини, с малко разстояние помежду им, хем те гледат, хем като че ли не виждат. Тя беше от хората, на които не запомних името. Може би защото ме отблъскваше с нещо скрито и неискрено. Веднъж ме викнаха при бременна с упорит запек. Беше имала малко контракции и аз ѝ бях изписала лечение. Като я разпитах, бременната ми каза, че акушерката я спряла, взела ѝ рецептата и ѝ казала, че ще ѝ даде нещо много по-хубаво. Установих, че ѝ беше дала морфин. Морфинът, освен редица други вредни действия, предизвиква и упорит запек. Направих внимателно ниска клизма и отстраних проблема. Друга, която лекувах за задържане, едва не пометна от конска доза рициново масло, пак предписано от нея. Корона на всичко беше разкритието ми за частен бизнес с помакини, на които помагала да абортират с конски дози хормони от тези, с които се лекуват говедата и стимулират да наддават за месо. Съпругът ѝ беше ветиринарен лекар. Една жена едва не ми умря от кръвоизлив. Случайно Митре, като бил горе, видял едно момиченце да реве, че майка ѝ толкова много кърви, че ще умре. Разбрал, че може да е много сериозна работата и веднага слязъл да ме извика, Качихме се на джипа на стопанството с няколко шишета разтвори за вливане и потеглихме. Намерихме жената полужива. Натоварихме я и по пътя пуснах системи да текат. В Разлог започнахме кръвопреливане, изчистиха жената. Беше спасена. Като разпитах, разбрах, че първопричина е моята акушерка. Нали си имаше близначета, та само ѝ казах – за да не те уволня, подай доброволно молба за напускане. Незабавно я разписах.

 

КАТАСТРОФАТА

Със запролетяването отново тръгнах нагоре с моята Верка и двуколката. Настана това приказно време на възкръсване на природата и всичко сякаш става по-красиво и по-радостно. Около великденските празници по дворовете пламнаха огньове и започна варенето и шаренето и писането на яйцата. Всяка невеста трябва да дари с писани яйца новата си рода. Състезаваха се на кого яйцето ще бъде по-писано. Отбивах се край огънчетата, присядах на ниско трикрако столче и взимах в ръце писалото. То представляваше отворено резервоарче за восък с тънка тръбичка, от която изтича разтопеният восък и с него се пише върху яицето. И това е сложено на дървена красива дръжка. Затопля се восъкът на огъня и се изписва яйцето. За такива работи ме биваше. Измислях плетеници, орнаменти и картинки. Яйца за свекърва и свекър, за деца и зълви. Забавлявах се, а започнаха да ме търсят и да ме молят да изписвам. Заниманията с леля Славка и това, което видях в Прага като хлапе, ми даваше идеи. Получаваха се хубави неща. Като се изпише бялото яйце и се оцвети, изписаното с восък остава бяло и изпъква ярко върху тъмночервеното или синьо яйце.

Един ден след Великден тръгнах рано за махалите. В последно време от ТКЗС-ето бяха пращали Вера да кара тежки товари и много не се бяха грижили за нея. Направи ми впечатление, че като я впрегнах и тръгнах, не беше така бодра като друг път. Стигнах горе и я разпрегнах. Пуснах я да пасе и ѝ сложих малко зоб. Този път не ми бяха дали достатъчно, но тревата беше обилна и сочна. За няколко часа приключих и си тръгнах. Обикновено при изкачването на баира не се качвах на двуколката, а си водех кончето за поводите. Този път бях с някакво повишено настроение и сбърках. Качих се и подкарах. Учителите ми махнаха за довиждане и тръгнаха да се прибират в училището. Пътят се катереше нагоре и след това започваше да слиза. Отдясно имаше дълбоко дере със стръмни склонове. Бях по средата на изкачването и кончето почна да буксува. Направих втора груба грешка. Никога не ползвах камшик с Вера. Беше достатъчно да ѝ кажа какво искам, да ѝ подвикна. Този път я плеснах с камшика, не силно, леко, но я плеснах и тя даде заден ход, излезе с двуколката от пътя и политна по склона към дъното на дерето. Какъв беше този рефлекс, че скочих презглава от двуколката, паднах на крака и хукнах след търкалящия се кон и колата. Хамутът се беше извил и натискаше гръкляна на коня. Той се душеше и се мяташе на земята. Отидох при него и извих хамута така, че да не го души. Конят рипна и аз навреме отскочих. Разпрегнах кобилката и я успокоих. В това време дотичаха и учителите. Изведох коня горе, а момчетата измъкнаха двуколката. Беше очукана, но здрава. Дадох хлебче на Вера, впрегнах я и я поведох нагоре по пътя. Изведох я на високото. След това седнах на капрата и Вера хукна с равен тръс към селото. Това беше последното ми отиване с нея. Съпругът на акушерката ми явно подкокороса ветеринарната служба да си вземе двуколката. Майсторите, които ми я бяха стегнали, много се ядосваха. Искаха да я приведат във вид, в какъвто са я взели, но аз не им дадох. Не трябва да се руши направеното. Вера беше доволна, защото винаги се беше страхувала за мен. Всички се чудеха как нищо не ми беше станало. Бяха ме видели как скачам от падащата кола. „Ами ако те беше притиснала, на място можеше да останеш“ – казваше Вера.

 

СЕСТРА МИ МАНЯ ИДВА НА ГОСТИ В ЕЛЕШНИЦА

Маничка беше завършила първи курс физика и си беше оставила един изпит за септември. Реши да ми дойде на гости, за да може на спокойствие да учи. Почти не се виждахме, защото аз излизах много рано на работа, купоните за обяд купувах от предишния ден и тя отиваше сама да се храни, защото никога не се знаеше кога ще намеря време да отида. Пазеха ми обяда, и да отида и в 3 часа следобед. Тя обикновено излизаше да чете навън, като си постилаше някъде на красиво място едно чердже и лягаше на него да зубри и да решава задачи. Харесала си една полянка край Места, където имало хубаво място за къпане. Носеше си бански, да си прави слънчеви бани. Веднъж, като влезла в реката, попаднала във водовъртеж и течението я повлякло. Тя плуваше нелошо, но този път попаднала в бурно течение  на дълбоко място. Изчезвала под водата, показвала се за миг и пак изчезвала. Едно момче от селото, което беше току-що завършило гимназия и му предстоеше военна служба, я видяло от камиона, с който минавало оттам. Отначало мислело, че си играе, но след това разбрало, че се дави. Скочило в реката и я измъкнало малко преди да загуби съзнание. Като разбрах какво е станало, откарах Маня на Гарван в горския дом, по-далече от река. Уредих ѝ хранене в стола на горското и ѝ дадох пари за закуска, да си я купува от „многопрофилното“ магазинче в махалата. Всъщност за нея се грижели и горските, и жените от махалата. Децата ходели да им разказва приказки. Имала достатъчно време за учене. На момчето, което я спаси, купих несесер за хранене и за войника с игли, конци, ножички, якички, бръснарски принадлежности и други все полезни неща. Купих ги от София, като изпратих Маня вкъщи. За един месец ми гостува и Владимир. Намерих му работа като маркировчик. Ходеше с горския и маркираше посочените от него дървета. Спеше на Матан дере в стая с още работници и се хранеше там. По цял ден беше в гората и се тъпчеше с малини и боровинки. Беше много щастлив с изработеното. Доби много здрав вид. Работниците много го харесаха и дълго говориха колко много неща са научили от това момче и колко много неща знае то. За Маня говореха, че е сърдечна и безстрашна и може да си изпати от липсата на страх. За Владимир, че е много умен, обичлив и работлив. С доброто представяне на сестричето и братчето ми, авторитетът ми още повече порасна. Когато Дича роди дългоочакваната си рожба, я кръсти Маня, вместо Манда, както се казваше свекърва ѝ.

 

СТАВАМ ПАРТИЙНА ЧЛЕНКА И ОКРЪЖЕН СЪВЕТНИК

СЪДЪТ

„Докторке, знаеш ли? Говори се, че си била фашистка“ – ми каза един ден Вера. Не ми каза кой е казал и по какъв повод. Говорило се е. Била съм обсъждана. Знам, че хората ме обичаха и държаха на мен. Беше минала година, откак бях дошла. Разправях се с ръководството за освобождаване от план тютюн на бременните, кърмачките и сърдечноболните. Бяха идвали шефски съпруги, да им издавам бележки, да се освободят от такъв план, без да имат заболяване. Аз никога не издавах бележки с неверни данни. Някои ме бяха заплашвали. Може би разправиите в института от последната година са се оформили като донос. Тогава за мое изказване шефът на РК на БКП ми се беше заканил. Реших да не ровя, а да действам. На другия ден написах молба за приемане в БКП. Имаше една учителка, която беше от възможно най-верните партийци. Тя беше вярваща до фанатизъм. От време на време се отбиваше при мен, да си приказваме. Бях ѝ показала моите албуми с картини от петербургските и московски музеи. Тя се захласна в едни портрети на Ленин така влюбено, че ѝ ги подарих. Беше много щастлива. След няколко дни ме покани в квартирата си да се похвали как хубаво стоят над леглото ѝ в красиви рамки. Та този път отидох при нея да ми стане поръчител. Беше много поласкана и искрено се радваше. Другият поръчител ми стана Митре, хазяинът. Той беше добряк, хората го обичаха. На мравката правеше път. Слушаше Вера и майка си, която живееше в стаята на партера и беше вдовица. Вера беше внимателна снаха, но не я обичаше. Не можеше да ѝ прости, че на времето си, когато свекърът ѝ се разболял, тя го преместила да живее в  сеното при животните. Никак не се грижила за него. Оставила го там при животните да умре. Вера скришом му носела по-хубаво ядене.

На партийното събрание бях с радост и единодушно приета за кандидат-член на БКП. Започнаха да се допитват до мен за селските въпроси и да ми се чува думата при трудоустрояване и ако трябваше някому да се помогне в нещо. Организирах и санитарна дружинка. Събрах млади момичета от селото и провеждах с тях занятия по оказване на първа помощ, правене на превръзки, спиране на кръвоизливи, предпазване от болести и все такива неща, които могат да им бъдат много полезни в живота. Момичетата бяха много старателни и с удоволствие идваха на занятията. Веднъж се наложи да окажат първа помощ на едно наръгано с нож момче. Бяха се справили отлично. Успяхме да го транспортираме до Разлог и там почина. Бяха му срязали две големи артерии. Едната беше илиачната в слабините, а другата каротидната на врата. Почти цяла нощ прекарах в Разлог и се запознах с всички недостатъци при осигуряване на спешна помощ. Прибрах се призори и само се измих от кръвта и се преобляках и отидох на работа. Хората по улицата коментираха нелепото убийство. Момчето се беше прибрало след тригодишна военна служба и щеше да се жени наесен. На забавата в училището се скарали с братовчед си, който порядъчно пийнал дошъл на забавата и час по час отвъртал бушоните, за да щипят в тъмното момите. Хванал го в момента, когато отвъртал бушоните. В отговор на упреците му пияният братовчед го набол с едно миниатюрно ножче, което висяло на ключодържателя му. Ръгнал го в шията и в слабините и срязал двете артерии. В това време един негов приятел хванал отзад за ръцете младежа, за да не се отбранява. Момичетата от санитарната дружинка бяха ограничили кръвозагубата, като бяха натискали кървящите рани, докато аз дойда. Въпреки това кръвозагубата беше много голяма.

В амбулаторията беше дошъл само един човек. Не ми беше познат. Представи се като баща на убития младеж. Искаше от мен да му издам документ, че предишната година, когато още не съм била в Елешница, той си е счупил крака и затова не е могъл да работи частната си работа, и с този документ да се освободи от данък. Проверих в старите журнали и не намерих никъде да фигурира името му. Казах му, че не мога да издам нужния му документ и го попитах защо точно днес е решил да оправя тези неща. „Смятах, че не ще можеш да ми откажеш при случилото се и затова, ама съм се лъгал“ – и сърдито излезе.

Делото за убийството се водеше в Елешница в киносалона. Мен като свидетел ме изкараха в едно задно стълбище, прашно и тъмно, с други свидетели. Там чаках права и ядосана повече от час. Аз всъщност не бях свидетел, защото не бях видяла какво е станало, а по-скоро бях вещо лице, бях го транспортирала до болницата и му оказвах помощ през цялото време и давах сведение как е нанесена раната, отпред или отзад, от другото момче, което е стояло зад гърба му и го е задържало. Това момче беше 17-годишно и нямаше баща.  Много им се искаше него да изкарат убиец. Той беше буен и беше действал без всякакъв умисъл да го нарани, не знаеше, че приятелят му е извадил нож, но като видял какво е станало, избягал и с това изглеждаше виновен съучастник. Съдиха го като пълнолетен. Беше ми обидно от начина, по който се държеше прокурорът. Все пак доказах, че момчето отзад не е нанесъл ударите, причинили смъртта. Въпреки всичко то беше осъдено на 16 години затвор за съучастие в убийство, а убиецът на 20 години. Майка му нямаше пари да обжалва и за адвокати и той останал по-дълго в затвора от убиеца.

Двете сестри се гледаха с омраза и се кълняха взаимно. Съдът нямаше възпитателен ефект, а оставаше чувство, че сее омраза и няма справедливост. Бяха погубени три млади живота.

След известно време дойдоха някакви хора от окръжня комитет на партията и ми заявиха, че има решение да ме предложат да бъда избрана за окръжен съветник на предстоящите избори, като ще представлявам махалите и Елешница. На моите възражения, че съм много ангажирана с работата си като доктор и нямам време за обществена работа, ми отговориха, че на три месеца има сесия на окръжния съвет, на която съм длъжна да присъствам, и това е всичко. След това обиколиха с мен махалите. Хората искрено ми се радваха и казваха, че по-хубава от мен няма и на изборите бях избрана със сто процента гласували за мен. Така станах окръжен съветник. Започнах да получавам дебели пакети с инструкции, какво да отчитам и какво да правя. Трябваше всеки месец да правя някакви дълги отчети и анализи. Половината от нещата, които искаха, не ги разбирах. Започнах направо да ги слагам в кошчето. От общината ми се обаждаха, когато има сесия, и обикновено ме закарваха с джипа от Баня. След всяка сесия бързах да се прибера. По това време нямах и акушерка и когато ме нямаше, трябваше навреме да се извози родилката, ако има такава, в Разлог. Всеки път, когато отивах на сесия, се отбивах у Аврамови. Баба Савена винаги ми се радваше, като  че ли съм ѝ родна дъщеря. Гнетеше ме единодушието на сесиите. Изслушва се докладът и започва да се хвали. След това някой от съветниците си правеше самокритика и хвалеше ръководството и всички гласуваха всичко на сто процента и то с възторг. Като се почваше да се ръкопляска, няма спиране. Трябваше да наруша ритъма на пляскане, за да затихне постепенно. Бях говорила с хората по много въпроси и се подготвих да изнеса всички проблеми на общината. Записах се за изказването и много се учудиха. Казах, че има много наболели въпроси, които хората искат да поставя. Попитаха ме дали изобщо съм провеждала срещи, аз казах, че провеждам ежедневни разговори, а в махалите два пъти месечно. Дадоха ми думата и аз започнах с бумащината, с която засипват съветниците, и че човек, който отговаря на цялата тази грамада писма, не би могъл да върши друга работа. След това започнах с проблемите на махалите. Липса на добри пътища, ужасното състояние на мостовете в планината и рисковете за камионите, превозващи трупи и горски работници, липсата на телефонна връзка и дадох няколко примера, когато можеше да загубя болен поради тази причина. Говорих за храненето на децата, липсата на мляко и необходимостта да остава част от произведеното в магазина на селото. Разказах как пребъркват пазвите на жените, които работят на ягодите, да изземат скритите за рожбичките им шепа ягоди. Не пропуснах да добавя за пълните джипове с щайги ягоди на големите шефове, които, кой знае защо, зачестяват по ягодово време с посещенията си. За безотчетните агнета при такива посещения и липсата на месо за населението. За трудностите за изхранване на махалите, където са им взети животните и хубавата паша остава неизползвана. За неприбиране на време на сеното, което като идват да го вземат, вече не е годно за храна на животните. След това за страха, който съществува всред хората в махалите. Там управляват две фамилии. Изредих им имената и как са се издигнали къщите им с построяване на училището. След това започнах за постоянно нарастващия брой на раковите заболявания. Изброих всички новооткрити случаи с рак за една година и как всички те са подредени по главната улица, по която на всеки 4-5 минути минава самосвал с уранова руда, която се рони по улицата и след всеки камион се вдига облак радиоактивен прах. Поствих въпроса рудата да заобикаля селото, пътят ѝ да минава от другата страна на реката и, не на последно място, да се проверят всички извори край селото за радиоактивност и тези с недопустима радиация да се запечатат. Казах, че да събера всички тези данни ми е трябвало време, че не си падам по отчетността, а по свършената работа и ако има някакъв смисъл от моето избиране, то е да се вземат предвид изложените от мен неща и да се вземат нужните мерки, защото в противен случай броят на новозаболелите от рак ще расте и броят на уродливите новородени също. Такава тишина се възцари, като че ли щеше да се разрази ураган. Тогава стана от деловия призидиум един дълъг, възслаб, добре сложен човек. Казваше се Кимон Георгиев и беше някакъв министър. Името му в по-новата история беше свързано с няколко преврата и с изграждането на ОФ[5] и деветосептемврийския преврат. Като започна да ме хвали, че точно това е ролята на съветника, и да ме поздравява за добре свършената работа. След това заяви, че той присъства на нашата сесия, защото са отпуснати средства за граничните райони и той е трябвало да се ориентира къде да се вложат тези средства. За разрешаване на лични стопанства в такива планински райони, за да може да се изхранва населението им, е било поставено пред ЦК и сега виждал, че този въпрос не търпи отлагане, ако не искаме да опустее планината. В края на заседанието дойде при мен някакъв от окръжните шефове и ми каза, че съм се отървала. Имало решение да ме свалят и накажат, защото не съм си отчитала дейността, а то се оказало, че съм свършила най-много работа.

След няколко дни Митре катастрофира с камиона с трупи, с който се връщал от сечището. Счупил се мостът и камионът се обърнал в дерето. Известно време бил в кабината обърнат и киселината от акумулатора се беше изляла върху лицето му. Веднага в потока си беше мил очите, но като дойде при мен, беше много зле. Добре  че в спешния шкаф имах подходящи капки за очи. Обработих го и го пратих да свали дрехите и му дадох и крем за кожата, засегната от киселината. Една седмица беше с вързани с лекарства очи и всичко мина. Дрехите му се превърнаха в парцали. Веднага започна ремонт на мостовете и изграждане на нови. Пари се намериха. Следващата година вече имаше телефони в училищата и горския дом. Започна оправянето на пътищата и изграждане на обиколен път за рудата. „Брей, много си смела, докторке, сигурно имаш някого зад гърба си.“ Да, имах и то не един, а много. Имах любовта на хората.

 

ХИПЕРНЕФРОМАТА

Когато бях на стаж в търновската болница, имах болен в хирургията, който трябваше да бъде опериран. Предстоеше му отстраняване на бъбрека поради тежко засягане от туберкулоза. Предизвиках възмущението на някои колеги с това, че отхвърлих диагнозата туберкулоза и я замених с хипернефрома, като вписах тази диагноза на първо място и защитих своето виждане. За мое най-голямо съжаление излязох права.

Имах една болна, която често получаваше пристъп на повишено кръвно налягане, силно ускорен пулс и чувство на страх. Поне един два пъти на седмица ме викаха при нея. Консултирах я с д-р Велев и д-р Икономов, това бяха най-авторитетните лекари в Разлог. Единият беше завеждащ вътрешно отделение, а другият главен лекар на болницата. Двамата поставиха диагноза невроза. Аз имах чувството, че сякаш в кръвта ѝ постъпва повече адреналин. Адреналинът има такова въздействие върху човешкия организъм. Не намирах увеличен бъбрек, така че реших, че не е хипернефрома, а някакви туморчета или тумор, отделящ адреналин. Изискваха се сериозни изследвания, биохимични и рентгенови снимки. Изпратих я в ендокринологията, но и оттам ми я върнаха с диагноза невроза, без да я изследват. Така минаха няколко месеца и аз излязох в отпуска за десетина дни. Като се върнах, Велка Тошкова беше изпратена за операция в София. След преглед от страна на д-р Велев и притискане в областта на бъбрека тя беше почнала да уринира кръв. Или както се казва, в дадения случай, беше си изпикала диагнозата. Просто нямаше как да ѝ поставя с ръце и слушалка диагноза в началния стадий на болестта. Сега, когато се разрасна туморът и избута бъбрека, вече можеше да се постави диагноза. С операцията изчезнаха пристъпите. Най-лошото тепърва започна. Затварянето на оперативния разрез вървеше бавно. По ръба се появиха туморни образувания. Докато бяха малки, мислех за излизане на конци, но те бързо нарастваха. Стана ми ясно, че се касае за метастази поради лоша оперативна техника. Нещата се влошаваха. Ходех да ѝ правя превръзки през ден. След това започнаха и болки в таза. Направените снимки показаха метастази в костите на таза. Сравнително бързо болките ѝ се засилиха и станаха нетърпими. Велка имаше две дечица. Синът ѝ Борис беше току-що завършил седми клас и щеше да учи в техникума в Банско. Сестричката му беше седемгодишна. Щеше да тръгва на училище през есента. Синът ѝ идваше да ме вика, когато болките ѝ ставаха нетърпими и хапчетата не помагаха. Започнах да ѝ правя инжекции с морфин. Наложи се всяка вечер да ѝ правим морфин, за да не ни вика по нощите, когато болките стават нетърпими. Въпреки всичко, тя смяташе, че ще се оправи. Вярваше, че ще оздравее, а болестта просто галопираше. Предупредих съпруга ѝ, че скоро ще настъпи краят. Един ден ме извикаха по обяд. Видях, че си отива. Тя ме погледна с отдалечаващ поглед и ми каза: „Ти си ме лъгала. Моите мъртви ме викат. Много ме боли. Помогни!“ Сърцето отслабваше. Кръвното падаше. Можех  да ѝ дам поддържащи сърцето лекарства и да удължа агонията. Помолих Борис да заведе сестричката си при леля им и той да остане с нея там. Бях му обяснила заболяването ѝ и за неговия ход. Борис беше умно момче и зряло за своите 13 години. Направих морфин и луминал, за да засиля обезбляващия ефект на морфина, който вече действаше в много по-високи дози. Тя се успокои и заспа. Оставих близките ѝ да стоят при нея, а аз се върнах да продължа прегледите в амбулаторията. До края на работното ми време тя почина. На другия ден ми се обадиха родителите на Вела. Тя беше от Северна България и те бяха дошли за погребението. Благодариха ми, че съм помогнала да умре спокойно, без болки. Аз се чувствах виновна, че не водих борба за още малко живот. Същевременно се питах: „А това живот ли е?“

Хазяйката на здравната служба също почина от рак на пикочния мехур. Тя направи метастази в мозъка и водих борба с епилептичните припадъци. Имах болна с рак на млечната жлеза, скир в начална фаза. Дадох ѝ направление за онкологията. Няколко пъти я търсех да разбера дали се е оперирала. Казаха ми, че заминала при сестра си, при нея да се лекува. Върна се след шест месеца с много напреднал тумор. Вече отиде в болница. Не я оперираха, а направиха лъчетерапия. След нея развитието беше катастрофално. Масови метастази, асцит, като всяка седмица източвахме по 6-8 литра. За два месеца си отиде също на морфин в големи дози. Исках да разбера защо започна така късно лечението и защо се укри, и разбрах причината. Имаше една жена, оперирана от рак на гърдата преди десетина години, която беше със слоновост на ръката. Това не е много често усложнение и е резултат на тотално отстраняване на лимфните възли, довело до лимфен застой. Благодарение на тази радикална операция тя беше жива. Да, ама тя смяташе, че е жива, защото не е имала рак, а лекарите са я осакатили, и говореше наляво и дясно за това. Резултатът беше – една рано открита с рак жена пропусна шанса да оздравее и умря в страшни мъки. Разказах всичко това на Вера, защото бях сигурна, че тя ще го сподели с другите и случаят няма да се повтори. За две години новооткритите случаи с рак бяха около 20 души. Всички бяха по главната улица по пътя на рудата. Затова направих изказването като окръжен съветник, което доведе до някакъв положителен резултат. Когато започнала експлоатацията на урановата мина, имало предложение селото да се измести на равното поле край минералните бани близо до жп линията. Там имало древно тракийско селище. Предложението не било прието. Елешничаните не искали да се разделят с домовете си. Радиацията не се вижда, не се усеща, защо да се страхуват. Какви са и тези управници, които позволяват по най-прекия път да се извозва рудата, без да обръщат внимание, че този пряк път минава под прозорците на домовете на хората. Абсурдите не са само характерни за днешните посткомунистически времена. Абсурден беше самият социализъм, такъв какъвто се натрапваше на нашия народ.

 

НАСЛЕДСТВЕНИ БОЛЕСТИ

В селото имаше едно семейство с хемолитична анемия. И майката, и бащата бяха с тази наследствена аномалия. В резултат децата им се раждали с максималната форма на таласемия. Бяха им умирали дечица на по 2-3 годинки. Само едно момиченце беше оцеляло. Помня името ѝ. Казваше се Верка Андасарова. Беше навършила 11 години. Височко, слабо, много бледо с леко жълтеникав отенък на кожата, детето беше по своему хубаво и излъчваше благост. Формата на черепа беше характерна за това заболяване, куловидна, с високо чело и странично разположени очи. Прочетох сума ти неща за болестта. Консултирах я с хематологията в София. Медицината беше безпомощна в този случай. Трябваше да следя хемглобина и при критични нива да я изпращам за кръвопреливане. Прочетох, че ниските температури, преохлаждането на тялото могат да доведат до хемолитична криза, която да е фатална. Уредих детето в студени дни да не ходи на училище. Обясних на учителите ѝ за всички рискове на това забляване. Предупредих и родителите. Снабдих се с хемоглобинометър на Сали специално да мога да ѝ следя хемоглобина. За тези две години, докато следях детето, се наложи само веднъж да се прави кръвопреливане. Когато напусках Елешница, останах една седмица с д-р Бучков, колегата, който пое участъка ми. За тези дни аз го запознах с всички хронично болни и с всичко, което бях забелязала при тях като реакции на медикаменти и храни. Обясних му защо Верчето не трябва да ходи в студените дни на училище, а да си седи в къщи на топло. Запознах го със сърдечноболните. На всички тези болни бях направила картони и уточнила лечението, което е най-благоприятно за тях, както и бяха записани и консултациите със съответните специалисти. Още първата зима Бучков беше отказал да даде извинителна бележка на Верчето, да не посещава в студено време училище. Беше говорил срещу моите указания и детето излязло в студа, охладило се и вследствие на това развило такава тежка хемолиза, която коства живота му. Бях бясна на колегата. Не стига, че тези седем дни, които останах да го въведа в работата и запозная с болните, не ми се зачитаха и работих без да ми се плаща, а и беше започнал да говори срещу моите диагнози и лечение. Картоните от детската консултация, които бяха с цялата информация за децата – болести, наследствени проблеми, лечение на рахит и др., той беше изхвърлил и направил други с шарени цветове и формални означения. Като беше много горд колко са красиви, а не каква и колко информация има за децата. Сърдечноболни, които бях освободила от план тютюн, той накара да работят и една от тях умря на връщане с коша тютюневи листа и остави две сирачета, едното беше на една година. Правеше всичко да се хареса на управниците.

Имах циганско семейство с наследствена парализа на четирите им деца. Майката ги извличаше от стаята на двора и ги оставяше полуголи в прахоляка. Там им даваше да ядат и след това вечер с маркуч ги измиваше и прибираше. Успях да ги изпратя в София в неврологична клиника. Там останаха за месец за уточняване на диагнозата и ги върнаха. Единствено успях да им издействам някакви парични помощи. Малкото им момиче, което беше около 4-годишно беше още здраво. То беше премазано от камион с руда. Под колелата го бутнало едно комшийско хлапе. Шофьорът видял, че децата вървят в опасна близост до колата. Спрял, слязъл и ги отпратил да отидат настрана. Отново се качил на камиона и тръгнал по моста. В това време те се върнали и по-голямото дете бутнало момиченцето. Колелото на камиона го поело и размазало. Тичешком шофьорът донесе премазаното дете в кабинета ми. То трепкаше. Хванах гръдния кош, да видя дали поема въздух и как бие сърцето. Ръката ми хлътна сякаш в торба с орехи. Гръдният кош беше раздробен. Явно сърцето беше размазано. Нищо не можеше да се направи. Голямата рана на бедрото не кървеше. Шофьорът очакваше дете. Скоро се беше оженил. За мен той нямаше никаква вина, но го осъдиха и детето се роди в негово отсъствие. Дълго ме преследваше усещането от допира с размазаното детско телце. Кожата беше здрава, а гръдният кош беше раздробен. Въпреки моите показания за поведението на шофьора, за това, че е изгонил децата и не е имал видимост, за да види, че отново са се върнали на моста, не бяха взети предвид. Решиха, че той е единственият виновен за злополуката.

Работата ми в Елешница беше напрегната, изпълнена с интересни случаи, много от които поставяха още неразрешените проблеми в медицината. Лошото беше, че тук нямаше от кого да се уча. Изписвах си книги. Бях се абонирала и за едно медицинско чешко списание за участъкови лекари. Списанието се казваше „Практицки лекарж“ или преведено „Лекар на практиката“ Имаше редица интересни практични съвети като как да се справим с кокошия трън по стъпалото или как да лекуваме мазолите, вклинения нокът и редица дребни неща, с които се сблъсква селският лекар и са от голямо значение за пострадалите. Така един кокоши трън на стъпалото може да направи невъзможно ходенето. Ужасно болезнен е и вклиненият нокът. Имаше и въпроси като поведение при остра сърдечна слабост, поведение при ритъмни нарушения, остра диария и повръщане. Поведение при дехидратация и много подобни въпроси.

Бях се записала за спсание „Оганьок“[6] с приложение редица прекрасни книги. Получих и прочетох Шолохов, Алексей Толстой, Каверин и др. Купих си 10 тома избрано от Достоевски. Потънах в многопластовата му психика. Действаше ми подтискащо и едновременно прониквах в същността на човешката психика, нейната многообразност и сложност. С всяко прочетено нещо пред мен се разкриваха нови светове със своите въпроси и неразкрити тайни. Четях много медицинска литература за всеки по-особен случай. Все повече се изправях пред нуждата за още учене. Започнах да се готвя за аспирантура по фармакология. Преведох необходимите страници от немски и учех фармакология. Насочих се към този предмет, който ми беше много интересен, когато професор Петър Николов ни го преподаваше. Петко Узунов и Николай Темелков от студентското научно дружество бяха станали асистенти в катедрата по фармакология на Варненския медицински институт с шеф доцент Желязков, който ми беше асистент. Харесвах фармакологията и виждах много проблеми, които предстоят да се решават. Ако не четях във връзка със случаи, учех за конкурс или четях книги. За тези четири години се явих на два конкурса и всеки път мястото се блокираше, а в момента, когато си изтеглях документите, се назначаваше следващият по успех. След доста години разбрах, че имало за мен лоши сведения, които не допускат по-нататъшното ми развитие. Вече бях многодетна майка с трима ученика, когато тържествено ми се съобщи, че вече мога да заема ръководни длъжности. Защо е имало такава забрана за мен, така и не разбрах. Когато можех да си потърся досието, не пожелах. Страх ме беше да разравям, щеше да се вдигне такава смрад, че да не мога да понасям хора, които съм обичала. Това не исках и мисля, че няма смисъл. Сега, като гледам на живота си като частичка на историята ни през тези времена, ми минава мисълта да разкрия тази страница. Вече съм с нарушено зрение и много изморена. Не знам, може би внуците ще се поровят, ако всичко тези неща не са унищожени и ако искат да разберат истината за социализма.

При едно от връщанията ми от София пътувах с Цветана Тенчева, която беше кръжочничка по биохимия с  Марияна Дабева и сега отиваше в Разлог, където беше разпределена във вътрешно отделение. Много ѝ се зарадвах, защото в нея виждах човек със сходни интереси. Тя ми сподели, че предпочитала Разлог, защото обича планините. Когато се преместих в Разлог, нашето приятелство се задълбочи. На нея гледах като на човек, който се нуждае от помощ.

 

ЛЕСНИЧЕИТЕ

В ранната пролет на 1962 година в Елешница дойде група от лесничеи от Научния институт за горите към Министерския съвет. Задачата им беше да направят карти с определяне на броя на дърветата и техния вид и здравословно състояне, за да може по-правилно да се определи степента за експлоатация, тоест количеството дървесина, която може да се добие, без да се наруши екологичното равновесие на гората. Имаше две-три млади момчета, току-що започнали аспирантура, двама-трима по-възрастни лесничеи, научни сътрудници, и една научна сътрудничка жена, Богдана. Тя беше към 40-годишна, без семейство и имаше една червена кола. Бяха разпределени по домовете и само една малка част в стаите на горското стпанство. Богдана доведе в амбулаторията едното момче. Беше с висока температура и ретрофарингиален абсцес. Беше стоял доста дълго без лечение. Прецених, че се нуждае от спешна операция и ако още се бави, може да се задуши и никой да не може да му помогне. Написах направлението и след като разбрах, че Богдана е с кола, я помолих незабавно да го откара в ушна клиника на ИСУЛ. След две седмици младежът дойде да ми благодари. Имало насъбрана много гной и ме похвалили, че правилно съм се ориентирала и навреме съм го изпратила. След това цялата бригада се яви да даде кръв при пристигане на екип за кръводаряване. Аз дадох първа кръв и тогава дойдоха и много хора от селото. Скоро всички от бригадата по една или друга причина ми станаха пациенти. Започнахме да се събираме понякога вечер в ресторанта. Разговаряхме по много теми. Разбрах, че не виждат смисъл от своята работа. Те правят прогнози, скитат се по горите и всичко остава на книга. Пуска се отгоре директива, правят се планове за сеч, без да се съобразят с техните проучвания. Гората е жив организъм. Дърветата се подкрепят взаимно. Разредят ли се много, всяка по-силна буря ги поваля. Това горестоящите не щат да разберат. Тези разговори се водеха само при отсъствие на един от по-възрастните сътрудници. Предупредиха ме, че е доносник, и да си меря думите, когато той е с тях. Няма да забравя един общ обяд в квартирата на Богдана. Беше 7 ноември, празник. Хазяйката ѝ беше сварила страхотен фасул, аз донесох мръвки и печени пиперки. Трапезата ни беше чаршаф, проснат по средата на стаята, и ние седяхме край него по турски и си приказвахме. Гребяхме от обща купа с фасул. Богдана пророкува, че гората ще пострада при буря, защото е извършена неправомерна сеч. Действително след някопко месеца стотици декари гора беше повалена. Тогава дойдоха камиони и от старопланинските горски стопанства да извозват трупи. Богдана беше наказана, защото беше докладвано за нейните критични изказвания. Разбира се, нищо не се спомена за тези, които бяха наредили тази безогледна сеч. Казваха, че шефът на института бил казал, че дано остане поне едно достатъчно здраво дърво, за да има къде да се обеси главният виновник на тази сеч. Не знам какво биха казали сега моите някогашни приятели за тази посткомунистическа сеч и унищожение, на което се подложиха нашите гори с благословията на новите (стари) управници.

 

БИОМИН

Татко беше разработил нов препарат за стимулиране на растежа на растенията. Пътувал с някакъв човек във влака и той се похвалил как открил нещо много интересно. Имал варница, която била почти празна. Ловял жаби и продавал бутчетата им на една кръчма, а другото хвърлял във варницата. Там то се стопило, превърнало се в кафява течност. След един голям дъжд се напълнила варницата с вода и той я използвал да полива зеленчуковата си градина. Всичко почнало страшно бурно да расте и прибрал голяма реколта. На баща ми веднага  хрумнала идеята да направи хидролизат на органични отпадъци от кланиците. Заложил опит и получил такъв хидролизат. Пробвали го върху саксиите с цветя, като пръскали листата и поливали с различна концентрация на хидролизата. Определили оптималната доза с максимален ефект. Направили изпитване в Агрономическия факултет. Всички изпитвания дали отличен резултат. Препаратът се използвал в много разреден разтвор. Вера беше станала звеноводка. Възложиха ѝ да приготви разсад от тютюн за цялото стопанство. Татко ми даде петлитрова дамаджана от препарата. Обясних на Вера как да го използва и тя напръска още в началото с такъв разтвор целия разсад. Заведе ме да се похвали как хубаво се развива. Направи още няколко пръскания. В това време по тютюневия разсад започна някаква болест. Само на Вера разсадът вървеше от хубав по-хубав. Беше произвела толкова много разсад, че стопанството продаде излишния на много добра цена. Направиха Вера звеноводка на махалите. Там за първа година решиха да садят тютюн. Реколтата тръгна много добре, но падна град, който унищожи всичко. Вера сподели с мен постигналата я беля. Посъветвах я да извика от застрахователния институт да оценят щетите. Признаха ѝ 90 процента унищожена реколта. След това ѝ казвам: „Веро, нали корените са живи. Прекопай нивите и напръскай със стимулатора.“ От всеки корен на пречупените стъбла тръгнаха по две-три и повече стъбла. Като се раззелениха нивите на звеното, та едвам смогваха да прибират листата. Изкара тютюн за чудо и приказ. Накрая, въпреки че бяха се много трудили, добивите им бяха няколко пъти по-високи от тези на другите, получиха еднакво възнаграждение. Премии от високи по-високи си задели началството. На Вериното звено, ако били дали според изработеното, щели да получат повече от ръководството на ТКЗС. Това не можело да се допусне. Вера напусна ТКЗС-то и стана хлебарка. Месеше и печеше хляб. Нейният хляб беше най-хубавият в района. Липсата на движение и вкусният хляб я направиха много закръглена.

Биоминът остана като разрботка, но не влезе в производството. По-късно с такова име излезе хидролизат от отпадъчни материали от млекопреработването. Бяха правени някакви разработки и от лигнитни въглища. Знам, че вече нищо не се чува за тези полезни разработки. Ето защо социализмът се провали. Еднакво заплащане без оглед на резултата. Липса на внедряване на успешните научни разработки. Отбиване на номер, а не резултатен труд, така всичко се обезсмисля.

 

ПОЛУДЕЛИЯТ МИНЬОР

Случаят не беше мой. Беше преглеждан в Разлог и Бухово, където беше управлението на мината и имаше миньорска болница. Водеше се болен от туберкулоза и начална силикоза. Искали да го пенсионират по болест, но не го изпратили за по-нататъшно лечение. Беше момче на 23 години и живееше при родителите си. Бил много затворен и мълчалив. Този ден се върнал от мината след разговор с началството, грабнал брадва и започнал да руши всичко в къщи. Погнал и родителите си, но те успели да избягат, като заключили къщата. Дотичаха ужасени при мен. Обадих се в Окръжна болница в Благоевград, където имаше и психиатър. Като разказах за случая, колегата реши, че е остра психоза и е опасен, следователно трябва да се заведе в психиатрично заведение, и обеща да ми изпрати линейка. Взех със себе си успокоителни инжекции и отидох с родителите му при заключената къща. Отпратих ги, за да не ги вижда синът им. Отключих вратата. Той седеше на стол до масата. Наоколо всичко беше изпотрошено. Държеше в ръка брадвата и се вторачи в мен. Аз му се усмихнах с най-широката усмивка, която може да се възпроизведе, и се обърнах към него на име. Бях научила всичките му проблеми и всичко, което се знаеше за здравословнто му състояние. Заговорих го и започнах да му обяснявам проблемите, които има и как могат да се разрешат. След това му обясних необходимостта веднага да се започне лечение, за да може по-бързо да оздравее и да се върне на работното си място. Постепенно стана по-спокоен и когато го помолих да си подаде ръката, за да му сложа инжекция, той сложи брадвата на земята и ми подаде ръка. Поставих му инжекцията и седнах срещу него, като му разказах за всичко, което ще последва. Обясних му, че ще трябва да седне в линейката и да бъде откаран в болница, където ще се лекува. Чух, че пристигна линейката, и го изведох от дома му. Опита да се върне за брадвата, но му обясних, че не му трябва. Като го настаних в линейката, изпратих майка му да му приготви нещата. Предадох документацията на медицинското лице и им пожелах лек път. Казах на придружаващия го колега, че за мен е остро възникнала психоза, без това да е системно психично заболявне. Изказах увереност, че ще се възстанови, но трябва непременно да лекува туберкулозата, която е в основата на всичко. Така и стана. За седмица психичната криза отзвучала и бил преведен в санаториум. Докато бях в Елешница, нищо не научих ново за него. Това ми беше вторият случай на болен в такова агресивно състояние, с когото се справих. Лефтера приспах с милувки и говорене. Тогава бях студентка.

След много години, когато вече имах семейство и три деца, ме извика комшийка, че сестра ѝ е много зле с гърчове. Аз отидох и успях да я въведа в хипноза, която премина в продължителен сън. Гърчовете бяха хистерични. Тогава, след като разпитах подробно сестрата, ми хрумна, че и тук може причината за това вътрешно безпокойство, преминало без видима причина в хистеричен гърч, да е инфекциозна интоксикация, най–вероятно предизвикана от туберкулозен процес. Голямо беше моето учудване, когато след рентгенова снимка, направена по моя съвет на другия ден, се откри туберкулозен инфилтрат. Проведеното интензивно противотуберкулозно лечение повлия и нервното състояние. Хистеричните пристъпи изчезнаха. Нервната напрегнатост също. Колко ли от тъй наречените неврози имат в основата си други болестни процеси, за които не мислим?

 

ОТИВАМ В РАЗЛОГ

В Разлог бяха обявени няколко свободни лекарски места в хирургията, детско отделение и вътрешно отделение. Кандидатствах в хирургията, но избраха мъж, лекря на Драглище д-р Марин Мушмов, била мъжка специалност. Възложиха ми да отида в детско отделение, защото била висока детската смъртност, а помакините ме познавали и ми имали доверие. С Вера отидохме в Разлог, да си търся квартира. Като обикаляхме около центъра, видях къща на два етажа с една мансардна таванска стаичка с балкон и прозорец, обърнат към Предела. Изобщо не помислих, че оттам идват най-студените ветрове и най-често оттам духа. Беше красива есен и хубаво слънчево време. Звъннахме с Вера на вратата и оттам се появи жена с фризирана коса и вид на енергичен човек. Като разбра, че търся квартира и че съм харесала тванската стая, с радост ми я показа. Имаше три деца, две от които бяха студенти в София, и малък син още в трети клас. Тя беше начална учителка в близкото училище, а съпругът ѝ лесничей. За стаята се минаваше през обширен таван, по който се гонеха ветровете, и между керемидите можеха да се видят нощем и звездите. Чешма имах на двора. От горското стопанство ми докараха нацепени дърва за огрев, с които можех да изкарам две зими и отгоре. Една солидна купчина борина, тънко нацепена, ми позволяваше бързо да си паля печката. Имах хубава двойна пружина, малка масичка, етажерка за книги и нощно шкафче с нощна лампа. Приятели на Митре ми пренесоха и подредиха дървата до стаичката ми. Целият таван замириса свежо на борова дървесина. Имах голям метален леген, който ползвах за пране, и в него се и къпех всеки ден със студена вода. Това правех и в Елешница. Стъпвах в студената вода и с четка се търках, докато кожата ми пламваше. Изплаквах се с вода от стомната и се бършех с груба конопена кърпа, докато от тялото ми се дигаше пара. Това с парата ставаше през зимата. В Елешница имах минерална баня, в която ходех всяка седмица, а в легена се къпех след физкултурата всяка сутрин. В Разлог ставаше толкова студено, че водата замръзваше, докато се обливах. В легена се оформяха дълги ледени кристали. Една сутрин се счупи и стомната. Водата в нея беше напълно замръзнала. За пет минути можеше стаята ми да се стопли така, че да стоя по къс ръкав, но след като загасне печката, след пет минути вече се виждаше дъхът. В Елешница ходех често, за да се видя с Вера.

 

НОВАТА МИ ХАЗЯЙКА

Както казах, тя беше начална учителка. Сега преподаваше на трети клас. В нейния клас беше и малкият ѝ син, който беше удивително разглезен.  Аз си я кръстих хаджи Генчо в рокля. Мисля, че се казваше Узунова. Първо открих, че дървата ми по магически начин се топят. Особено борината. След това установих, че ми чезнат книги. Аз не си заключвах стаята, защото не очаквах, че може някой да се рови в нещата ми. Писмата ми бяха отваряни и след това залепвани. Нямаше какво да крия и това не ме безпокоеше, но ме дразнеше. Тя имаше за квартирантки още две гимназистки от Драглище, които  използваше като домашни прислужнички. Не смееха да ѝ се опълчат, защото ги заплашваше, че ще каже на колежките си от гимназията да им пишат лоши бележки. Непрекъснато искаше да ѝ носят хранителни продукти от село, без да им ги плаща. При това им взимаше немалък наем. Те ми се изплакаха един ден, когато искаше да измият пода в голямата ѝ стая, а те имаха класно на другия ден. Казах им да ѝ откажат и ако отиде да се жалва срещу тях, да разкажат всичко на клсната си, като се позоват на мен. Сама казах на хазяйката си, че ще кажа на родителите на момичетата как ги тормози и да престане с това. Изглежда, че се уплаши и престана. Имаше в класа си едно момиче, което беше повтаряло някоя и друга година, и я изпращаше да ѝ вари фасула в къщи, че като свършат часовете, да ѝ е сготвено яденето. Това дете не се оплакваше, защото му беше обещала, че ще го пусне в по-горен клас.

Веднъж ме покани у тях на вечеря. Имала сготвени сухи пълнени постни чушки, които нейните хора не искали да ядат, и не ѝ се искало да ги хвърли. Отидох ѝ на гости с предварителната нагласа да се забавлявам. Още като седнахме на масата, синчето започна да се пазари да не му сипват от чушките. Укорих го, а то ми се сопна: „Първо ги опитайте колко са люти, а след това ще ми говориш.“ Опитах ги и си поисках кисело мляко. Малко се намръщи, ама донесе една купа. Сложих си обилно кисело мляко и накарах и хлапето да опита. То се съгласи с мен, че така става. След това си поисках и компот, защото на тавана имаше немалко буркани, а бяхме се подлютили. Сипа ни и компот и след това весело си поприказвахме за хитър Петър и други подобни личности и истории. Втора покана не получих. На Заговезни направих фенер от тиква. Бях изрязала голяма уста с ужасни зъби и кривогледи очи. От царевична коса направих  мустаци и брада и рошава коса. Като сложих вътре свещ, закачих тази глава за въженце и я пуснах от балкона пред прозорците на стаята ѝ. Това стана, разбира се, с публика. При мен бяха ученичките и колежка. Изведнъж отдолу се разнесе ужасяващ вик. Вдигнх главата и я скрих, защото скоро се затропа и разтрепереният глас на хазяйката ме попита дали съм видяла нещо. Ние я поканихме и ѝ обясних, че вероятно е сънувала или е имала някакво видение. Попитах я дали има някой покойник, към когото не е била справедлива, и я посъветвах да му поиска прошка, като запали свещ в черквата. Всички се правехме на невинни ангелчета. След това закачихме фенера на едно дърво в градината. На другия ден синът ѝ го намери и отиде да се хвали на приятелите си с него.

 

ДЕТСКО ОТДЕЛЕНИЕ

Детското отделение се намираше близо до площада на долния етаж на двуетажна къща. На горния етаж беше родилното отделение. Имаше около тридесет-четиридесет легла със стаи за кърмачета и за по-голями деца. Работехме пет лекари, като се въртяхме в отделението и на участъка. Шефът ни, д-р Чилев, беше минал четиридесетте и все не можеше да си вземе изпита за придобиване на специалност. Съпругата му беше главна сестра на болницата. Веднага след него в йерархията беше д-р Топалова. Имаше вече няколко години стаж и от две години беше семейна. Имаше едногодишен син и цялото ѝ внимание беше насочено към него. Беше акуратна и си държеше на думата. Беше грижовна лекарка и се ползваше с уважението на майките и хората от Разлог. Беше родом от Белица. За нея казваха „Тя е наше момиче.“ Беше по-умна от шефа, но никога не спореше с него и изпълняваше неговите нареждания и когато не беше съгласна с тях. С нея се работеше много добре. Знаех, че няма да ме подведе. На мой гръб няма да гради авторитет. След работа бързаше да се прибере. Винаги беше с тънки чорапи и дамски обувки, без оглед на външните температури. Никога не я видях с панталони. Когато споделях възторга си от красотите на Пирин, с насмешка ми казваше, че не може да разбере тези възторзи. „Планина като планина, какви са тези възторзи?“ Скоро разбрах, че тя никога не се беше качвала в същинската планина. След доста години, вече с поотраснали деца, отново се видях с нея. Тя беше деятел на туристическото дружество, имаха женска туристическа група и беше станала планински спасител. Вече познаваше планината и беше влюбена в нея. Целият ни разговор се въртеше около Пирин и неговите дебри и красоти. Искрено се радвах за нея. Животът ѝ беше станал по-щастлив и по-пълен. Другата колежка, Невена, беше от моя курс. В него беше дошла от по-предния. Беше от пострадалите от патоанатомията. Говореше се, че е наркозависима. Не винаги беше адекватна и се налагаше с Топалова да контролираме нейните назначения. Даже от аптеката ни молеха да хвърляме око на рецептите ѝ, защото не била точна с дозите. Иначе имаше периоди на бистър ум. Имаше познания и беше много интелигентна, когато не е друсана. Беше лежала в психиатрията. Имаше връзка с някакъв адвокат, мисля, че се казваше Татарчев, но не съм съвсем сигурна. Говореше се, че и той бил зависим. Имахме и една новоназначена току-що завършила колежка Нешка, която беше много старателна и с голямо желание за развитие. След години стана акушер-гинеколог. Живееше в насрещната къща и често ми гостуваше. Понякога ме молеше заедно да посетим нейни болни деца. Беше с мен само година. Омъжи се и напусна Разлог. За двете години работих редовно само с Топалова.

Обичах много да се разхождам по баирите край Разлог. Още след първия работен ден си взех фотоапарата и хукнах по баирите. Търсех такова място, от което мога да снимам върховете на Пирин най-добре. Беше приятен слънчев ден. Върховете на планината се белееха, осветени от косите лъчи на слънцето. Настроението ми беше весело. Изведнъж видях група кавалеристи да излизат от казармата, която се намираше към гарата. Конете се отправиха към мен и започнаха да ме заграждат от всички страни. Аз си снимах, щракнах и някои от конете. Тогава  един офицепр се развика да спра. Аз без това бях спряла, за да правя снимки, и тази заповед ме накара да се засмея. Попитах дали е забранено да се снимат красотите на Пирин и Разлог. Подхвърлих, че само ги запечатвам за себе си, а те си остават на мястото край нас. В това време един от войниците извика: „Та това е докторката на Елешница, не я ли познахте?“ Заобиколиха ме и им казах, че вече съм докторка от детско отделение. Обясниха ми, че там, където се намирам, се провеждат ученията на разложкото поделение. Не било хубаво там да се мотая. Обещах им, че ще го имам предвид, и приятелски се разделихме. След този случай се разхождах по Вароша, хълма непосредствено над Разлог, обраснал с млада иглолистна гора. Оказа се, че тази ми разходка е и мнго полезна, защото имаше много гъби. Срещаха се и манатарки, но масловките бяха най-много. Не липсваха и рижики и пачи крак. Така почти всяка вечер си задушавах гъби с яйце. Установих, че след обилна вечеря с гъби сънувах чудни цветни сънища.

Аптеката в Разлог беше с две аптекарки. Едната беше Росето, която беше известно време в Елешница. Тя ми беше много симпатична и я похвалих навремето пред Вера. Хазяйката ми не сподели моето мнение, накрая се изпусна, че Росето говорела лошо за мен, защото съм изписвала лекарства от миналия век. Вярно, че бях изписала пилюлите на Венкебах, които по това време бяха най-сигурното средство срещу ритъмни нарушения. Аптекарите мразят да правят пилюли. Първо са трудоемки. Мериш с аптекарски везни с точност до милиграм различните вещества. За всяко вещество трябва според предписаното количество да определиш цената, освен това и вече направената смес трябва да се измеси добре с екстрат от сладко коренче и да се разточи на равномарно ширитче и нареже по равни части на определения брой хапчета. Всеко отрязано парче трябва да се превърне в топче и да се овъргаля в прашец от папрат, за да не се слепва. След това се поставя в дървена кутийка и чак тогава надлежно етикетирана се предава на пациента. Е, не може да се намери аптекар, който да се радва на такава рецепта. Колкото и да негодувала, Росето направила пилюлите и след време пациентът се отби да се похвали, че имат много добър ефект и е много благодарен. Тогава се видях с Росето и ѝ казах, че нямам нищо лично срещу нея, че разбирам възмущението ѝ, но грешката ѝ е, че публично е коментирала предписанието ми. Оттогава станахме приятелки. Като ме видя в Разлог, тя ми се зарадва много. Сближих се и с нейната колежка. Всеки път, когато получаваха стока, отивах да им помагам да я подреждат по рафтовете. Бях достатъчно висока, за да не ми е нужна стълба. Имах листовките на всички лекарства и знаех какво имат всеки момент в аптеката, както и цените. Това ми помагаше да изписвам само това, което могат веднага да си купят пациентите, и да се съобразявам с платежните им възможности, това което предпиша, да могат да си позволят да си го купят. Разбира се не правех компромис с лечението. Знаех съвместимостта на всички лекарства, които предписвах, и техните странични действия. Продължавах да се готвя за конкурс и да чета за всеки нов случай. Сама си правех дифиренциалното броене на всичките си болни. Понякога гледах препаратите и на колежките.

Ленчето, която ми беше медицинска сестра в Елешница, беше забременяла. Много се страхуваше от раждането и мислише за аборт. Eнергично я разубедих и ѝ обещах, че ще съм до нея при раждането и ако има нужда от кръв, ще ѝ дам от мен. Без това бях станала редовна кръводарителка. Един ден към обяд Павел пристигна с нея, защото имала болежки. Искаше да провери дали раждането не е започнало. Заведох я в родилното отделение, Павел отиде да води един миньор до хирургията и обеща, че отново ще дойде. Отидох в лекарската стая на родилното отделение с микроскопа и стъклата с кръвни натривки за диференциално броене. Дадох лист и молив на Ленчето и започнах да ѝ диктувам клетките. С това и заглавиках вниманието и тя не изпитваше нито силни болки, нито страх. От време на време проверявах състоянието на бебето и разкритието. Изведнъж спрях да броя и я заведох в родилната зала, като я предадох на акушерката и застанах до нея. Вече имаше пълно разкритие и след няклко минути се показа главичката и синът ѝ проплака. С нея много си говорихме за името на детето още преди да напусна Елешница. Тя не искаше да кръсти сина си Тома, както се казваше свекър ѝ, а Томалин на буквичката му. По това време това беше на мода. Не беше трудно да я разубедя. Разказах ѝ всичко за библейския Тома. Човекът, който се съмнява и търси истината и не робува на авторитетите, но въпреки това, а може би именно за това Христос го е обичал. Тя се съгласи с мен и когато Павел пристигна с джипа и извика отдолу, аз взех малкото вързопче, излязох на терасата и му показах Тома, новородения му син. Той не очакваше, че всичко ще стане толкова бързо. Започна да скача от радост и след няколко минути се появи с торта и кутии бонбони.

След доста години, когато бях на лечение във Вършец, а Павел със семейството си живееше в Берковица, аз им отидох на гости. Тогава Тома започна да ми благодари, че съм разубедила майка му, та не е станал Томалин. Той беше щастлив с името си и разказваше как всички му завиждали за това име. Той беше треньор по борба и неговите момчета и той самият печелеха много награди. Тогава ме върна с колата си до санаториума, а аз разбрах, че вече съм доста стара, щом моите бебета са станали толкова големи, а аз предстоеше да женя дъщеря си.

 

ЗИМАТА НА 1963 ГОДИНА

Тази зима беше много снежна и студена. Вече писах, че стомната ми се счупи, защото замръзна водата в нея. За вода за пиене започнах  да ползвам  металната си манерка. Нямаше как да се счупи. Ако водата в нея замръзваше, палех печката и я стапях. Наливах се с чай. Чайничето ми свирваше весело, щом завираше водата. Снегът на площада беше почти човешки бой. Бяха прекопани пътеки, по които само моята глава стърчеше. Като тръгвах на домашни посещения със сестрата, тя изобщо не се виждаше. Когато духваше студеният вятър от Предела, тя се хващаше за колана ми и се криеше зад гърба ми, за да не я издуха вятърът. Едно от задълженията ми беше да посещавам всички новородени след изписване от родилния дом. Тогава се роди и първият внук на шефа на туристическото дружество в Разлог и отговорника за туристическата спалня. Той беше бивш военен, командир на планинска артилерия. Славеше се, че качил своите планински оръдия на връх Вихрен, като ги изнесъл с мулета през Кончето. Името му беше Идакиев. Първото му име съм забравила. Не съм виждала по-щастлив дядо. След като прегледах юначето и дадох нужните съвети на майката, си тръгнах. Той заключи вратата и ме спря. Без почерпка никой не трябвало да излезе от този дом, особено пък докторката. Сипа ми чаша искрящо червено вино. Наряза цяла чиния тънки парченца старец за мезе. Очаквах да имам още посещения и доста бързах да ги свърша, защото след това почвах да преглеждам в кабинета, а вечерта застъпвах на дежурство. Боцнах две три парченца старец и набързо изпих пивкото и много приятно вино. Усмихнах се и тръгнах. Вратата беше широко отворена и гласът на Идакиев ме достигна с едно „Внимавай!“ Аз се засмях на глас и тръгнах да взема адресите за другите посещения, ако има нови. Стигнах в поликлиниката и главата ми се замая така, че аха, да падна. Не успях, защото седнах на най-близкия стол. Регистраторката ме видя и попита: „Идакиев ли е виновен? За внука, нали? На гладно ли го изпи?“ Беше толкова ясно, че ме е хванало виното, че не трябваше да обяснявам. Оказа се, че нямам нови адреси и имам известно време до прегледите. Не след дълго регистраторката пристигна с парче сланина, комат хляб и каничка зелев сок и туршия. Накара ме да изям всичко и скоро престана да ми се върти главата и всичко си дойде на място. Оказа се, че Идакиев беше предупредил по телефна, че ме е напил. Когато дойдоха децата за преглед, бях в пълна форма.

 

РАЗВОДНОТО ДЕЛО

Дървата ми бързо се топяха. Беше явно, че хазяйката ми ги краде без свян. Цеца Тенчева ми гостуваше често. Тя ми разказа как се е влюбила в Асен Хаджиолов и каква силна и красива е тяхната любов. Говореше лошо за съпругата му, като виновница за тежкия сърдечен порок на сина им, защото като бременна продължила да работи с радиоактивни изотопи. Не спомена, че Асен също е работил с изотопи след сватбата, така че и той е могъл да бъде причина за порока. Веднъж ми разказваше как цели три дни са били на хижа Яворов. През зимата има много малко посетители на хижата, случило се да са съвсем сами. Даже хижарят си слязъл в Разлог и те си прекарали прекрасно. Имаше една колежка д-р Малакчиева, която работеше в тубдиспансера и живееше при старшата сестра на диспансера. При нея нае стая и Цеца. Когато идваше Асен Хаджиолов, той отсядаше при Цеца, като се представял като неин годеник. В това време Асен започнал бракоразводно дело и искал да изкара, че съпругата му е виновна да се разруши семейството им. Синът му, малкият Асен не можеше да ходи на училище и идваха у тях учители. Затова Кирана искала да осъди съпруга си за по-голяма издръжка. Хазяйката на Цеца дала показания, че Асен я посещава поне два-три пъти месечно. Тогава Асен започна да я съди за лъжесвидетелство и тъй като имаше достатъчно пари, положението на медицинската сестра стана лошо. Видях я отслабнала, с измъчен вид на сериозно болен човек. На моите въпроси за здравето ѝ, тя ми разказа всичко. Видя ми се ужасно подло и веднага отидох при хижаря. Поисках му да представи доказателства за посещението на Асен и Цеца в хижата. Те твърдели, че болната ревност на Кирана му приписва такива връзки. Бай Владо направо откъсна листа, на който двамата бяха регистрирани в книгата на хижата не само с паспортните си данни, но и с номерата на туристическите си книжки и техните собственоръчни подписи. Подписа се и подпечата с печата на хижата, че това той собственоръчно е предал за доказателство пред съда, че медицинската сестра не е лъжесвидетел. Получили са по тяхно искане обща стая, защото са се представили като годеници. Аз също написах показания, за това какво ми е разказвала самата Цветана Тенчева. Цеца беше кръжочничка по биохимия, Асен беше с Кирана аспирант към същата катедра. Моите показания оправдаха медицинската сестра и бяха използвани от адвоката на Кирана да получи развод по вина на Асен. Цеца не само че не ми се сърдеше за моите показания, а се радваше, защото това някак си узаконяваше връзката ѝ с Асен и нямаше защо вече да се крие. Марияна Дабева, която беше кръжочничка към същата катедра, също беше дала показания в полза на Кирана, но баща ѝ, известен адвокат, ги беше изтеглил, защото виждаше в лицето на Хаджиолов риск за бъдещата ѝ кариера, в случай че си развали отношенията с него. Аз не мислех за кариерата си и действах импулсивно в името на справедливостта и си платих по-късно. Доцент Желязков, при когото кандидатствах за аспирантура, а по-късно и за научен сътрудник, се оказа кум и приятел на Асен Хаджиолов. Някой би казал – игра на съдбата. Като си помисля за нивото на нашата научна работа в тези сектори, мога да кажа спокойно, никога не съм се стремяла към титли, а да бъда полезна. След като напуснах БАН, окончателно разочарована, бях действително полезна с работата си. Немалко хора бяха спасени благодарение на мен.

 

ПИРИН

Сутрин, щом отварях очите си, излизах на балкона, да погледна върховете на Пирина. Обагрени от изгрева, страховити всред облаци и мъгли, снежни или не, те бяха прекрасни. Планината ме изпълваше с радостно преклонение, със сила и възторг, с желание за действие. Всеки свободен от дежурства ден грабвах раницата и тръгвах нагоре към хижа Яворов. С хижаря имахме уговорка, ако го няма, да взема ключа от определеното от него място, да си отключа и да се настаня. Ако дойдат други нощуващи, да ги приема и запиша в книгата. В неделя сутрин той винаги пристигаше. Тъй като тръгвах много рано, запалвах печката и си правех чай. Оставях парите за нощувката в домовата книга, скъсвах си талончето и на едно листче записвах маршрута си. Такава ни беше уговорката. Аз се скитах сама и ако не се върна, спасителите по-бързо ще ме намерят, като знаят накъде съм тръгнала. В джоба на анорака си носех карта и компас. В раницата – манерка с вода, кибрит, парче хляб, сланина, лук и какъвто има зеленчук според сезона. Пликче черен чай през зимата, а в другите сезони си берях билки, каквито има. Носех си и войнишкото канче. Планирах си така движението, да мога по светло да се върна в хижата, да се обадя, че всичко е наред и да сляза, преди да се стъмни в Разлог. Обикновено минавах и през отделението, да си видя децата. Бях издействала да имаме няколко ампули с урбазон за спешни случаи. Препаратът се състоеше от флаконче с урбазон като прах и ампула буферен разтвор като разтворител. При особено тежки случаи можеше да се прилага и венозно. При поредната екскурзия една вечер, още с влизането ми в отделението, видях на стъклената масичка в манипулационната болничен лист с кръст. Изтръпнах. Беше двегодишно дете от Якоруда, починало от задушаване от остър ларингит. Отворих спешния шкаф. Урбазонът си стоеше, а разтворителят го нямаше. Седнах да чета болничния лист. Пишеше, че детето е пристигнало в тежко състояние със затруднено дишане и въпреки направения урбазон след три часа починало. Беше провеждано лечението от доктор Чилев. Когато се внесе в България препаратът и го получихме в аптеката, поисках на Чилев да запозная колежките с новия препарат, защото той действа в много тежки случаи фантастично.  Тогава Чилов ми каза, че всички са грамотни и могат да прочетат листовката сами. Преди псевдокрупа (тежка форма на ларингит, протичаща със затруднено дишане) лекувах с венозно вкарване бавно на разтвор от калциевлактобионат от фирмата “Сандоз”. Ефектът беше добър, но по-бавен и трябваше да се прибавя и инхалация. С урбазона резултатът беше фантастичен. Бях го използвала вече и се бях убедила в неговия ефект и при токсичен инфекциозен шок. Прибрах се разнебитена в квартирата. Защо не се разглеждат тежките случаи, защо не се обсъждат новите препарати и насоки в лечението? Осъзнах, че тук няма от кого да уча. Спах лошо. Сутринта показах на Чилов флакончето с урбазон. Не се впечатли от това. Детето било умиращо и нямало шанс да се спаси. Подхвърли, че вероятно е дифтерит. Като попитах дали е пуснал бързо известие, той изпадна в паника, не съм знаела какво ще произлезе от всичко това. Главният лекар се затюхка, че няма кой да направи аутопсия на детето. Аз си предложих услугите, като казах, че имам много аутопсии при подготовката на изпита по патологична анатомия. Отидох в тъй наречената морга и видях, че почти не са останали инструменти. Ножовете бяха от тъпи по-тъпи, с тях не можеше да се реже. Не беше възможно да се направи нищо. Написах какво е нужно, за да може да се прави аутопсия занапред. С това случаят приключи.

След няколко месеца на мое дежурство ме извикаха през нощта при една болна жена. Беше майка на три деца. Завършваха строежа на къщата си и тя беше страшно преуморена. Имаше болки в гърдите и задух. Прегледах я основно. Ускорен пулс със екстрасистоли, увеличен черен дроб и отоци на краката, перикардно триене. Събрани стойности на систолното и диастолно налягане. Бях убедена, че се касае за инфаркт със сърдечна декомпенсация. Овладях тежкото ѝ състояние, обясних на нея и съпруга ѝ да лежи без да става и сутринта ще уредя да я транспортират до болницата. Предупредих я в никой случай да не ходи и да не напуска леглото, че трябва да я вземат с носилка. Оставаше час до края на дежурството ми. Написах подробен рапорт и помолих д-р Велев да види лично болната. Подчертах, че е рискова. От седем часа трябваше да отида в детското отделение. Лично се обадих на Велев. Беше постъпила нова колежка във вътрешното отделение, която беше много толерирана. Самочувствието ѝ беше огромно. Доктор Велев я изпратил тя да види болната и да му докладва. Когато я видяла, тя имала лек иктер[7], който ако го е имала през нощта, не съм могла да го забележа поради лошото осветление. Не преслушала сърцето и белия дроб. Увеличен черен дроб и иктер за колежката означавало жълтеница. При масивни инфаркти също се появява иктер. Докладвала на доктор Велев за моята некомпетентност и накарала жената да отиде пеша до инфекциозното отделение на болницата. Там доктор Аргиров я приел и без да я преглежда, написал анамнеза и статус като за болен от жълтеница. На жената ѝ било много зле. Задъхвала се, повръщало ѝ се. Станала да отиде до тоалетната, и паднала, та умряла. Паника. Викат ме веднага. В рапорта съм написала подробна анамнеза и статус и диагноза обширен инфаркт, с искане в дома да се консултира с кардиолога д-р Велев и да се направи ЕКГ и тогава да се транспортира за болнично лечение в присъствие на лекар. Направеното от мен беше описано и отчетени използваните лекарства от спешната чанта. Нямаше как да прехвърлят вината на мен. Икономов поиска да я аутопсирам, но нищо не беше направено с набора инструменти. Отидох си в детското отделение, без повече да се разправям. Беше ми противно. Не исках да слушам и сестрите, които коментираха как колежката от Якоруда и Аргиров се чудили как да ме обвинят за смъртта на жената.

Аргиров беше от моя курс. Курсовият ни го беше хванал, че си е фалшифицирал дипломата. Беше го дал на прокуратурата и, разбира се, беше изключен. Родният му баща бил от Банско и бил убит след септемврийския преврат. Майка му скоро се омъжила за активен борец, полковник от милицията. На следващата година той стана студент на Пловдивския медицински институт и завърши година след мен. Назначили го в Банско, въпреки че за това място кандидатствал колега от Банско, който от няколко години работел в село към Гоце Делчев. Отгоре на всичко колегата бил семеен и имал двегодишно дете. Детето се разболяло и бабата, която го гледа, извикала Аргиров. Той го прегледал надве-натри и заключил, че нищо му няма и да му дават повече вода. След няколко часа детето умряло. Всичко се замаза. Докато беше още в Банско, се говореше, че е донжуан. Съпругата на колегата по УНГ и една аптекарка се бяха сбили в поликлиниката с чадъри за него. Сега пак му се размина. След няколко месеца се чу, че заминал за Англия, а след това, че се намира в английски затвор, осъден за контрабанда на наркотици. Повече нищо не съм чула за него. Двете по-големи дечица на починалата от инфаркт бяха изпратени в дом за сираци в Якоруда, а малкото беше оставено при леля му за отглеждане.

Хубава е Пирин планина, но не всичко, което става в подножието ѝ, е хубаво.

 

ВОЕННА МОБИЛИЗАЦИЯ

За тези четири години, през които бях в Разложкия район, бях два пъти мобилизирана. Първият път беше за един месец. Две седмици лекции във Военна болница и две седмици хирургична практика в Първа градска болница. За този месец през ден бяхме на театър, опера или оперета. Марияна Станева от Враца ми беше постоянна дружка. Взимахме билети и на други желаещи колежки от групата хирургани. Така ни наричаха военните. Готвеха ни при война да бъдем асистенти в хирургическия екип и да обработваме рани. Имаше колежка, която отговаряше за жалбите в МНЗ. Изтъкваше с гордост, че е началник-бюро жалби. Носеше висока сложна прическа. Колежките я наричаха „дамата с прическа ала Юманите диманш“. Беше смешна със своето перчене. Майка ѝ била активен борец. Била куриер на Георги Димитров, когато била студентка в Германия. По това време беше шеф на Втора детска болница. След промените колежката с фризурата, след като изхвърчала от министерството, завършила курсове по козметика и станала козметичка. Вече не е между живите. Майка ѝ живя почти до сто години, дъщеря ѝ беше отчасти нейна жертва. Много по-късно се запознах с двете. Да си призная, дамата с прическата съжалявах, а старата ме дразнеше със своята суетност и „непогрешимост“.

В Първа градска болница се запознах с чудесни хирурзи като д-р Ботев, д-р Януш, който имаше чешки произход, и д-р Стоян Киров. Имаше специализант евреин, много сръчен и много умен. Изпитвам особена радост при среща с такива хора. Чувствах сякаш съм открила скъпоценен камък. Мисля, че се казваше д-р Леви. По-късно заминал в Израел, станал сърдечен хирург и оперирал втория ми братовчед Любен Беров, когато беше министър-председател от правителството с мандат на ДПС. С този братовчед не се знаем, защото неговият баща беше довел много беди на семейството на майка ми. Били са много богати и непочтени хора. Мама даже не знаеше за неговото раждане, защото то е станало, след като са скъсали всякакви отношения с Берови. Неговата баба е сестра на дядо ми.

След тази едномесечна мобилизация ме произведоха в чин лейтенант. След две години отново ме мобилизираха и този път за три месеца в хирургическото отделение на благоевградската болница. В тази болница работеше в детското отделение Джени Маркова. Дъщеричката ѝ Силвия беше още бебе към годинка. Съпругът ѝ работеше като икономист и следваше задочно право. Понякога вечер пазех Силвия, за да могат да отидат двамата на кино или на гости. Денят им беше ужасно напрегнат. За да отиде на работа, Джени бягаше по улиците с количката и тичешком я подаваше на Фимчо, който я пресрещаше, за да поеме той грижата за дъщеря си. Обичах ги двамата сякаш ми бяха роднини. Веднъж Джени ме покани на обед, на който щяха да ѝ гостуват родителите ѝ. Джени направи приказна торта с бисквити и ягоди. Запомних как се прави и след години тя беше любима торта и на моите деца. Родителите ѝ бяха много симпатични хора. Майка ѝ имаше излъчване на много добър човек с висока култура. Баща ѝ - едър, весел и знаещ. Говореше за кооперацията, която са направили за производство на дрожди. Постигнали са да създават белтъчна храна от слама. В Разлог построиха голям завод за дрожди, който щеше да използва трици и дървесни отпадъци от сечищата като суровина, ама не се получи и трябваше да работи с дървесина. Този завод започна да изяжда гората, вместо да я прочиства. Тяхната технология работеше. Мислеха за разширение на производството, но се наложи да го закрият, защото соцсистемата не търпи хората да се замогват. Бедният човек е послушен, той зависи от властващите за работата си и съществуванието си. Това спиране на всяка инциатива и предприемачество не можех да разбера и да оправдая. Навремето си баща ми и Дорев също трябваше да закрият своето ФАХИКО, въпреки че тяхната кооперация произвеждаше висококачествена бариева каша и отрова за мишки. Две неща, за които имаше голямо търсене.

Аз живеех на тавана на болницата. Огромно помещение, в което под капандурите в единия ъгъл с изпочупени мебели си преградих нещо като стайче. Един участък, който можех да поддържам чист. Имах легло с болнични чаршафи и одеало и старо лекарско бюро с разклатен стол. Имах и стар грамофон с няколко плочи. Пусках си латино музика, на която играех физкултура. На всички спешни операции през нощта обикновено присъствах. Не си лягах, преди да обиколя болните от отделението. Имаше двама много свестни хирурзи. Николов си беше с дарба от типа на Иван Руменов. Обичах да му асистирам. В работата му имаше логика. Другият, Антонов беше спокоен добряк. Не се открояваше, ама вършеше скромно и прецизно работата си. Веднъж в детското отделение доведоха бебе от Петрич. Там работеше Людмил Саламбашев и случаят беше негов. Детето беше изпратено за бронхопневмония. От устата му постоянно излизаше кърма, част от която изглежда, че аспирираше и при дишане в гърдите му клокочеше. Всичко друго беше, но не и пневмония. Обадихме се на Антонов. Коремчето на бебето беше подуто и се опипваше плътно дебело черво. Разпитах майката да не е глътнало нещо и тя каза, че е чистила боб и детето е пълзяло на земята, но не е видяла да гълта нещо. Антонов го тушира и на върха на кутрето му върху ръкавицата видяхме кървениста слуз. Детето беше оперирано, имаше инвагинация на дебелото черво, причинена от бобено зърно. Оперира се навреме. Нямаше некроза и бързо оздравя.

Шефът на хирургията беше надут пуяк. Посредствен хирург, но с брат партизанин, партиен член. Още в началото на постъпването ми дойдоха на гости хирурзи от екипа на генерал Стоянов, начело с генерала. Много му се зарадвах, той беше оперирал моето Фатиме и причинил грипната епидемия в махалите.

Имахме в отделението момче с травма на колянната става и шефът - д-р Иванов, му беше пуснал широкоспектърни антибиотици през устата и венозно, защото беше повишил температура. Най-вероятно тя беше резорбтивна поради кръвоизлива в тъканите в резултат на травмата. С пускането на новото лечение детето се влоши и започна да прави висока температура и черният му дроб се увеличи и направи даже лек иктер. Увеличи се и далакът. Опитах се да кажа на шефа, че това се дължи не на инфекция, а на лечението, но той се нахвърли тогава върху мен. Николов само се подсмихваше и ми смигваше да не споря. След като излязохме от стаята, той ми каза да си трая, защото довечера шефът заминава и ще се върне след десет дни. Още вечерта спряхме антибиотика. Пуснахме на детето детоксикиращи системи. На другия ден се почувства по-добре. Температурата се нормализира. Започнахме физикално лечение на ставата и когато шефът се върна, детето беше готово за изписване.

През нощта преди идването на генерала, беше постъпил и веднага опериран един мъж, за когото не знаех. Рано сутринта слязох в отделението и го прегледах и разпитах. Болничният му лист го нямаше. Шефът не бил написал операционния протокол и го взел със себе си. Дойде непосредствено преди визитация. Болният ми каза, че имал язва на стомаха, въпреки че оплакванията му бяха повече за язва на дванайсетопръстника. Иванов ми нареди да докладвам болния на генерала. Обясних, че не съм намерила болничния лист и след това докладвах анамнезата и състоянието след операция. Казах, че не са ме извикали и затова не знам нищо за операцията, но болният ми казал, че е опериран от спукване на язва на стомаха. Иванов се нахвърли върху ми, че говоря глупости, и аз станах червена като рак и стисках зъби да не избухна. (Болният бил опериран от спукана язва на дванадесетопръстника.) След това продължих да докладвам за другите болни. Когато стигнахме до момчето, той взе думата. Започна да се хвали, че детето било направило сепсис и като добавил венозно тетрациклин, то оздравяло и сега е за изписване. Тогава аз се обадих, че шефът е бил на курс и не е запознат със случая. Казах, че като детски лекар се бях сблъскала с подобен проблем на интоксикация с антибиотици. Със спирането на антибиотиците още същата вечер след заминаването на началството състоянието на детето се подобри и сега е здраво. Този път се изчерви шефът и отвори уста да се нахвърли срещу мен. Д-р Николов го превари, като каза, че съм права и д-р Иванов не е в течение на нещата. Генералът се засмя. След визитацията аз му казах колко добре се е повлияла от операцията Фатиме и за генералския грип в махалите.

В последните дни преди края на стажа ми постъпи за планова операция, за отстраняване на анус претер, един 75-годишен старец, който още работеше като фурнаджия. Преди да го сложат на операционната маса, му измерих кръвното налягане. Беше почти 200 мм. Едвам ги убедих да го отложат, за да се подготви по-добре за операцията. След консултация с кардиолог три дни го лекувахме, за да му свалим кръвното налягане. Иванов започна да говори за това каква операция видял в София при болен с повтарящ се илиус, подобен на нашия случай, как червата се зашивали като хармоника и повече не можело да се получи преплитане и че той ще направи тази операция на нашия болен.. Аз се изказах твърдо против. Тя е тежка, с голям риск за живота и за толкова възрастен човек е излишна, още повече, че вероятно има доста слепвания на дебелото черво, свързани с предходните операции. Затварянето на червото – това са само няколко шева, не се отваря коремната кухина и няма никакъв риск. Подчинените му си траеха. Той определи да му асистирам, като отхвърли моето мнение като несъстоятелно. Отвори широко коремната кухина и се видя, че червата са сраснали помежду си така, че няма как да се зашиват като хармоника. Той заяви, че ще ги отпрепарира. Започна дърпане и дране. Замириса ми на изпражнения. Казах му, че е пробил черво. Той се разкрещя, че си измислям. Показах му къде е дупката. Той я заши и след малко направи нова дупка. Накрая изряза парче от червото, каза че е много дълго и трябва да се скъси. Постепенно кофата се пълнеше с парчета черва, а в корема оставаха все по-малко. Минаха около четири часа. Болният загуби много кръв. Сърдечната дейност се влоши и накрая сърцето спря. Не издържах и казах на глас: „Действително постигнахте своето, повече няма да прави илеус.“ Хвърлих ръкавиците и излязох навън. Гоцето Николов беше на двора. Попита ме дали не се страхувам. „Няма да правя военна кариера, за да се страхувам. Жалко, че не вие сте шеф на отделението, а този некадърен пуяк.“ Казах го и ми олекна. Край на хирурганската ми кариера. За учудване след месец във военната ми книжка пишеше „старши лейтенант“. Военна специалност хирурган. Събрах си нещата от тавана и вечерта бях в квартирата си в Разлог.

 

ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ

Беше края на юли 1963 година по обедно време. Хранех се в стола на Градския съвет. Той се намираше в мазето на съвета. Излязох и тръгнах към поликлиниката. Направи ми впечатление, че има много хора на улицата и говорят нещо оживено. Някой ме попита: „Усети ли?“ Не бях усетила нищо, а земята здравата се е разлюляла. Паднали няколко комина и хората се поуплашили. В поликлиниката сестрите разказваха как д-р Пирин Рачев изоставил преглежданата жена на акушерския стол и изхвърчал навън с медицински ръкавици на ръце. Изоставената жена трябвало сума ти време да я успокояват. Поликлиниката беше строена паянтаво, а горният ѝ етаж се държал на магия. Всичките ѝ комини се срутили, а сградата се понапукала. Скоро дойде една сестра, която се смееше от вратата. „Само да бяхте видели семейство Ашминови как изскочиха на улицата. Напред Ашминов с черпака, таман е сипвал чорбата. След него жена му с ножа за хляба, а децата с лъжици.“ Всеки стискал каквото държал и така се озовали на улицата. Ние се смеехме със случилото се и с преминалата уплаха, а в това време в Скопие се разигра една от най-големите трагедии, постигнали този град. Градът полуразрушен, хиляди осакатени и убити. Майката на Марияна беше дошла с Наджакова на Пирин. Бяха отседнали в профсъюзния дом. Двете възрастни жени всеки ден излизаха на разходки в планината. Вечерта постъпих на дежурство. Първият ми пациент беше Идакиев. Беше се току-що върнал от х. Яворов. Чувстваше се зле, с много високо кръвно и замаяност. Бил е над хижата в гората. Трусът го повалил. Видял как се разлюляват дърветата. Някои паднали изкоренени. Откъм Козенозе се чул тътен на падащи камъни и се вдигнала пушилка. Когато спряло друсането и тътенът, тръгнал надолу. Заслонът към хижата, който беше направен като спалня с нарове на два етажа и побираше двадесетина туристи, представлявал купчина греди и тухли. Добре че бил без посетители. Хижата била здрава, с понапукана мазилка. Дълго трябвало да лежи, докато се пооправи, за да може да се прибере. Преди много години и Разлог бил поразен от такова силно земетресение. Разказваха как земята се разтворила и погълнала една каруца с каруцаря и коня и отново се затворила. Една нива в подножието на планината пропаднала и сега тази местност се нарича Спропадналото. Оправих Идакиев и щом влязох в поликлиниката, ми се обади Марияна, да видя в Банско двете баби, защото Наджакова никак не била добре. Цяла нощ обикалях домовете. Този път бяха все възрастни хора със сърдечни проблеми. Градът не спеше. От отворените прозорци се чуваше гласът на говорителя на Скопското радио. Четеше с траурен глас списъка на откритите мъртви в града. От време на време от някоя къща се чуваше плач. Много близки хора имаха разложани в Скопие. Беше голяма трагедия.

След дежурството заминах за Банско с чанта най-необходими медикаменти. Заварих бабите в леглата. Малко е да кажа, че ми се зарадваха. Наджакова е била асистентка на майка ми по физика в СУ. Мама казваше, че била по-умна от Наджаков, който също бил там асистент. Когато сключили брак, единият трябвало да напусне, защото в университета не можели да работят хора в близки роднински връзки. За най-голямо огорчение на студентите напуснала Наджакова и останал Наджаков, който бил доста скучен. Сега Наджакова беше развила Мениеров синдром. Имаше ужасен световъртеж и повишено кръвно. Три дни ходих да ѝ правя инжекции и тя си стъпи на крака. Доведох ги в Разлог и ги настаних в хотел “Рила”. След работа ги разхождах в околностите на града и в неделя на обед пристигна професор Наджаков да ги прибере. Тогава той беше вече академик и председател на Комитета за мир[8]. Дали на световния или на българския, не помня. Мисля, че на световния беше Жолио-Кюри, та затова и на българския сложиха физик. Бях поканена в хотел “Рила” на прощален обяд и за благодарност. Седнахме на отделна маса. Наджаков поръча храната. Чакахме дълго, защото келнерите се въртяха около друга маса, на която бяха насядали председателят на Градския съвет и партийното ръководство на града с някакви шефове от София. Накрая се наложи да отида до един от келнерите и да му напомня, че вече дълго чакаме и това прави лошо впечатление на професор Наджаков. Веднага се разбързаха да вземат поръчката. Като наляха чашите ни, Наджаков вдигна своята за тост за вечен мир между народите. На мига му поставих диагноза, но не я изрекох. В това време от централната маса дойдоха да ни поканят при тях. Бяха познали Наджаков. Той им благодари, като каза, че е семеен обяд и по-добре ще се чувства на самостоятелна маса. След малко ни донесоха подарък от шефската маса по една прясна печена скумрия. Беше ми доста смешна цялата ситуация, но не изразих чувствата си. Хапнахме си сладко, след което си тръгнаха с колата, с която беше дошъл професорът. Тя беше служебна и шофьорът също. Келнерите дълго се извиняваха и трябваше да ги успокоя, че няма да има последици, че професорът вече е забравил за забавеното обслужване.

 

НОВИ ХАЗЯИ

Скоро след като се прибрах от Благоевград от военната мобилизация, ме посети Вера. Хвана ме за ръка и ме поведе. „Няма да те оставя тази зима да зимуваш тук. Окрадоха ти дървата. Щяха да ти стигнат за три зими. Намерих ти много убава хазяйка. Ела да видиш.“ Тръгнахме нагоре по улицата към Предела. Влязохме през една ниска врата и в малкото дворче ни пресрещна стройна слаба жена със забрадка, вързана отзад, и с пъстротъкана престилка, наподобяваща родопските, но с по-малко ярки цветове. Беше си типична разложка престилка. Срещнаха ме живи, усмихнати и добри очи. Стиснах енергична силна ръка на работна жена. Почувствах доверие. Заведе ме да ми покаже стаята. Хубава обширна стая, от която се излизаше на обширна тераса, от която се откриваше разкошна гледка към Пирин. Предупреди ме, че сутрин изнася да се проветрят постелките и на терасата си суши прането. Казах  ѝ, че съм ранобудно птиче и няма да ми пречи. Разбрахме се веднага и Вера не си отиде, докато не ме видя нанесена на новото място.

Новите ми хазяи бяха едно голямо сплотено семейство. Имаха три деца. Най-голямата Калина следваше медицина. Средната, Бойка беше ученичка в гимназията. Най-малкият Румен щеше да тръгва в пети клас. Беше светлокосо пъргаво момче, което беше постоянно в движение. Бащата беше председател на Градския общински съвет, бивш учител по математика. От него също лъхаше енергия и доброта. Неца Дана, както наричаха хазяйката ми комшиите, и аз започнах така да я наричам, работеше в стопанството и изпълняваше голям план тютюн. По тъмно хазяйката със съпруга ѝ отиваха да берат тютюн. Като се връщаха с пълни кошове, хазяинът се преобличаше и отиваше на работа, а свободната част от семейството сядаше с острите дълги игли да ниже листата на дълги нанизи, които изнасяха да съхнат. Това беше рядко сплотено, работливо и организирано семейство. Най-много се разбирах с Румен. Понякога излизахме заедно с него да се разхождаме. Отивахме към изкуственато езеро или в гората да берем гъби. Разказвах му истории, които сама измислях. Един ден дойде много разстроен при мен. Някакви големи момчета свалили от едно дърво гнездо на гарги с четири гарджета голишарчета. Той ги убедил да му ги дадат и ги беше настанил в един полог, в който кокошките не снасяха яйца. Хранил ги с намокрен хляб. Едно след друго гарджетата умирали и като му останало само едно, дойде за помощ. Майка му току-що мелеше месо и аз я помолих да ни даде малко от него, като ѝ казах за какво ни трябва. Тя прояви разбиране и ни даде исканото мляно месо. Отидохме заедно да нахраним гарджето. С голям апетит то изгълта всичко. След туй го посъветвах да прекопава градината и да събира червеи, които ситно да нарязва. Заедно хранехме гарджето. Хазяйката беше доволна от обработката на градината. Гарджето започна да расте и да се оперва. Изнасяхме го навън и започнахме да го упражняваме да лети. Разбрахме, че яде варено яйце. Опитахме със сиренето, нали имаше басня за гарвана, сиренето и хитрата лисица. Оказа се, че и него яде, като особено обичаше немското сирене ементал. По това време то беше най-евтино. Продаваха го в консервни кутии. Излизахме на разходка с Гарджо. Пускахме го и той тичаше след нас като кученце и леко подрипваше, като пърхаше с крила. Един ден литна и кацна на рамото ми. Той се привърза към Румен, който много по-често се занимаваше с него, и към мен. Спеше в сеновала. Рано сутрин долиташе през отворения прозорец, кацваше на гърдите ми и започваше да пляска с криле, докато не ме събуди. Надигах се и отварях чекмеджето на нощното шкафче. Там от вечерта поставях парче сирене и половин яйце. Внимателно ги отнасяше на терасата, изяждаше ги и отлиташе. Понякога, като отивахме с медицинската сестра на адреси, над главите ни високо виждахме да лети гарга. Щом вдигах глава и изграквах няколко пъти, гаргата се спускаше на рамото ми и пъхваше човката си в косата ми, сякаш искаше да каже колко много ме обича. Стоеше на рамото ми някоя и друга минута и пак излиташе, като оставяше в почуда хората, които случайно са я видели.

 

ИВО КАНАЗИРЕВ

Донесоха го в много тежко състояние. Едвам дишаше. Беше около две годинки. При всяко вдишване гърдичките му хлътваха. На всички места по гръдния му кош се чуваха крепитации[9]. Силна ливидност[10] около устата и носа. По цялото тяло синкави петна като тези, които се явяват след смъртта. Сърдечна дейност толкова ускорена, че не може да се преброи. Пулс толкова мек, че не може да се напипа почти. Веднага напълних спринцовката с урбазон и бавно го вкарах във вената. Беше чудно, че успях, защото вените бяха колабирали. Постепенно детето почна да порозовява и да успокоява дишането, което беше повръхностно и много ускорено. Започна да се долавя и пулсът. Състоянието обаче продължаваше да е много тежко. Съмнявах се за бронхиолит, изключително тежко заболяване, което в повечето случаи завършваше със смърт. Цяла нощ останах при детето. На три часа слагах пеницилин. Наложи се още веднъж да инжектирам урбазон. На другия ден пристигна консултант от ИСУЛ, който отказа да вземе детето, защото с този тежък бронхиолит нямало да оцелее. Майката плачеше, че Бог я наказва, защото смятала да пометне детето, с което в момента е бременна във втория лунарен месец. Казах ѝ, че просто така се е случило и детенцето ще оцелее и ще си има и братче. Майката ми повярва и за пръв път се усмихна. Втората нощ беше по-лека. Детето постепенно започна да се оправя. Вече дишаше и когато го слагахме да лежи. Две денонощия се сменяхме да го държим на ръце. Водичка и полутечна храна му давахме с лъжичка и чрез системи. На третия ден детето вече беше извън опасност. Колежките, които ме увещаваха, че няма смисъл така да се мъча, защото без това детето ще умре, разбраха че нямаме право да се отказваме от борбата за живот. Майката беше безкрайно щастлива, когато ги изписвахме, и аз не по-малко от нея. След няколко дни майката дойде в болницата и ми донесе една бяла найлонова блуза от тези, които в момента бяха много модерни и се носеха от жените на дипломатите и чужденците. Беше ми неудобно да я взема и тя просто се свлече в краката ми да ме моли да не ѝ отказвам. Вдигнах я и сърдечно ѝ благодарих. Като разказах на хазяйката какво съм преживяла, тя ми се скара. „Това е подарък от сърце, за здравето на детето и от голяма благодарност, че си го спасила. Друг път да не отказваш!“ Блузката беше красива, почти не прозираше. При пране лесно падаше всякаква мърсотия и съхнеше за минути. През лятото я тръсвах и обличах. Малките ми пациенти често я пипаха с мръсни ръчички, но винаги бях с безукорно бяла блуза. Майката, като ме виждаше с нея, направо засияваше. Тази блуза носих дълги години. Нямаше скъсване, но след много години пожълтя и се разделих с нея. Скоро научих, че моят бивш пациент станал богат бизнесмен, а майка му все още ме помнела.

 

НЕУСПЕХИ

Не мога да кажа, че това бяха мои неуспехи. Това бяха неуспехи на медицината в този момент. В отделението постъпи четиригодишно момченце, което веднага ми грабна сърцето. Заболяването почнало като простудно, но се появили клонични гърчове и детето получило парализа на лявата половина на тялото. В това състояние постъпи в отделението. С лекуването му се залови д-р Чилев. Детето започна постепенно да се подобрява. Започнах да му правя лек масаж и да го раздвижвам. Появиха се леки движения на пръстите на ръката и крака. Всички се радвахме. В това виждахме надежда да се възстанови. Консултантът от детската неврология преведе детето в нервна клиника на Института по детски болести. След един месец казаха, че детето починало. В мозъка имало множество кисти. Кое доведе до това състояние на детето, каква беше болестта, остана неизвестно. Казаха, че е енцефалит, но какъв е причинителят? Отново си задавах въпроса, какво струваше на колегите от университетската клиника да обсъдят случая с нас? Правилността на проведеното лечение. Всеки починал болен би трябвало да бъде урок какво да правим, че да няма други с такава съдба. Отново разбрах, че трябва още много да уча, но от кого?

Човек може да научи нещо полезно и от обикновените хора. Имахме едно момиченце с неповлияваща се от лечението диария. Детето слабееше и един ден майката дойде при мен, че са ѝ казали, ако свари 3-4 стръка семенник на живовляк в чаша вода и започне да дава на детето по ракиена чашка да пие от този чай 3 пъти на ден, то ще се оправи. Знаех, че в тази доза живовляка не е вреден и ѝ позволих да направи чая и да го донесе да започнем лечението. Още с първите две дози диарията спря и ние изписахме детето. „Както виждате, накрая антибиотичното лечение си свърши работата“ – каза шефът. „Ама ние започнахме да го лекуваме с билки“ - му отговорих и разказах всичко. Въпреки недоверието към билките всички се съгласиха, че те понякога помагат и не трябва да бъдат пренебрегвани.

Един ден дойде в отделението едно много симпатично момче, около петгодишно. Имаше температура и особена бледост. Беше от едно село към гр. Гоце Делчев. Сини очи с руси коси и поглед на ангелче. Баща му горски работник беше с висок ръст и също много светъл. Не можеше да скрие голямото си безпокойство. Страхуваше се за малкия Мехмед, който беше най-малкият в семейството, девето или десето дете и любимец на всички. Батко му беше войник в разложката казарма. Приехме детето и седнах да гледам кръвната картина. Броят на левкоцитите му беше силно увеличен. Още при първия поглед на препарата изтръпнах. Цялото зрително поле беше изпълнено с бластни клетки. Смъртната му присъда беше написана върху осветения кръг на препарата. Нямаше и грам съмнение в диагнозата. Болестта беше напреднала и детето имаше сериозна анемия. Трябваше час по-скоро да му се направи кръвопреливане. Ново затруднение, кръвната му група е В Rh отр., много рядко срещана кръвна група. На другия ден бащата дойде. Носеше увити в зелеви листа няколко прясно уловени пъстърви и ми ги подаде с такава усмивка, че сърцето ми се сви и ми премаля. Поех пъстървите и ги сложих настрана. След това започнах да му говоря за болестта на синчето му. Наблегнах на анемията и нуждата да му се прелее кръв и за това, че кръвната му група е много рядка и трудно се намира. След това минах на същността на заболяването му. Виждах как лицето му сякаш се удължи и по челото му започнаха да се стичат струйки пот. Подадох му чаша вода. Сега трябваше да прелеем кръв. Предстоеше борба за живота му. Не можех да лъжа бащата. Този грамаден планинец сякаш се смали. Отидохме с него в казармата. Командирът веднага пусна брат му да даде кръв. Всички войници проявиха желание да помогнат. От над двеста момчета само трима имаха такава кръв. Още същия ден преляхме една банка от брата. Изпратихме детето след няколко дни в клиниката по детска хематология. Моята диагноза се потвърди. Започнаха лечение. Бащата отишъл при Ванга и тя му казала: „Лошо, много лошо, в София няма да му помогнат. В Разлог доктор Велев може повече да помогне.“ В София не могли да намерят необходимата кръв и с удоволствие се съгласили да го изпишат. Така малкият Мехмед попадна в мъжко вътрешно отделение и казармата осигуряваше нужната кръв за преливане. По едно време доста се подобри, но една нощ направил масивен кръвоизлив и си отиде. Той беше станал любимец на казармата и на болницата. Всички дълго скърбяхме за него. И сега, като си представя как баща му си мачкаше шапката в ръцете и потта се стичаше по бузите му, очите ми отново се изпълват със сълзи. Като лабораторен лекар неведнъж откривах най-различни кръвни заболявания, но при тежките случаи на левкоза с лоша прогноза, ми беше най-трудно да кажа на родителите. Моите думи сриваха целия досегашен свят, в който живееха.

 

СРЕЩИ ПО ПИРИН

При едно изкачване на Пирин видях, че близо до хижа Яворов има опъната малка двуместна палатка. От палатката се показа рошавата очилата глава на Марияна Дабева. Тя изпълзя навън, обхвана ме с широката си усмивка и здраво раздруса ръката ми. След нея се измъкна и майка ѝ. Ниска, пъргава, с проницателен поглед. Към този поглед прибави: “Това трябва да е Ружена“, и разтърси не по-малко енергично ръката ми. Зарадвах им се. Отдавна не бяхме се виждали и имаше много, за което да си говорим. Марияна беше вече аспирантка при Румен Цанев – ЦБХЛ (Централна биохимична лаборатория) към БАН.  След малко трите седяхме на дългата дървена маса пред хижата и се наслаждавахме на вкусното овче кисело мляко, подквасено в глинени гювечета. Стадото овце пасеше по поляните към стъпалата и звънът на чановете му създаваше незабравимата мелодия на планината. Оставихме баба Нона да си почива край хижата, а с Марияна дръпнахме към реката по пътеката към Разложки Суходол. Отдавна не беше валяло и реката беше изтъняла. Вървяхме край коритото нагоре, докато стигнахме мястото, откъдето водите ѝ сякаш изпълзяваха от скалите и към тях се появяваха други струйки по-встрани и постепенно ставаше река. Бяхме стигнали извора на реката. Загребвахме с шепи и пиехме с наслада вода, която рядко може да се намери. Истинска жива вода. Спуснахме се по коритото ѝ надолу. Водата се беше вдълбала в мраморната гръд на планината и изваяла пързалки, драперии и водоскоци. Гуменките ни се плъзгаха от време на време и макар и рядко сядахме в пенестата ледена вода. Марияна се огледа и извикна: „Виж!“ Погледнах към скалите, които сочеше. Отгоре се беше изправил гордо козирог. Вдигнал красивата си глава, окичена с дълги извити рога, той беше застинал в съзерцание. Отнякъде се понесе туристическо ехо...! Явно някоя група тръгваше от хижата и демонстрираше гласовите си възможности. Козирогът трепна и с един скок изчезна от погледа ни. Двете бяхме онемели от възхита. В едно се убедих от скитанията по планината. Искаш ли по-пълно да я опознаеш и разбереш, движи се тихо и внимателно като другите ѝ обитатели. Уважавай ги, и те ще те уважават. Изчакай ги да минат по пътя си, и ще можеш по-добре да ги опознаеш.

Вечерта се прибрахме в Разлог. Заведох ги в туристическата спалня. Имаше само едно свободно место, на което оставихме баба Нона, а с Марияна отидохме в моята квартира. Леглото ми беше двойно. Имаше достатъчно място и за двете, но не спахме много. Почти цяла нощ си приказвахме. Говорихме за новите простори на науката. Как познанията за наследствеността могат след време не само да доведат до нови лекарства, но и да разрешат много проблеми с наследствените  заболявания. Сутринта закусихме в закусвалнята, след като взехме и майката на Марияна. Те отидоха на гарата, а аз на работа.

Още една среща в планината ми остави траен спомен. Бях си запланирала преход през хижа Дамяница към Безбог и от там през х. Гоце Делчев в Добринище, откъдето с теснолинейката вечерта да се прибера в Разлог. По пътя към Дамяница ме настигна джип, от който слезе хазяинът. Получила се за мен телеграма: „Честита племеничка.“ Беше се родила Савена, сестра ми Богдана пак беше улучила. Беше обявила, че ще роди дъщеря, която ще се казва на името на свекърва ѝ Савена.  Датата беше 14 август. Роди се лъвица. Да ни е жива и здрава за общо щастие и преди всичко за свое. Благодарих на хазяина, той тръгна надолу с джипа, а аз нагоре. Минах хижата и продължих към езерата. Настигнах група с побелели глави. Оказа се туристическо дружество „Еделвайс“, група на пенсионирани учители от София. Всред тях зърнах др. Димитриева, учителката ми по български език и литература в последния клас. Много ѝ се зарадвах. Стори ми се и тя на мен. Тръгнахме заедно и дълго си приказвахме. Говорихме за литературата, за преподаването ѝ. „Разбери ме, Ружена, не можех по друг начин. Имах деца студенти. Вече ме бяха наказвали за Вазов.“ Аз я разбирах, но все пак ние бяхме осакатени с това предаване на родната литература и не само с нея. За нас големите западни автори останаха неизвестни. Извиних ѝ се, че съм ѝ създавала доста грижи с активната си позиция, която заемах върху разглежданите автори. „Но Вие си отмъстихте жестоко с трудовете на Мао Дзедунг.“ (Др. Димитриева беше човекът, който определи какви книги и на кого да се подарят на завършващите абитуриенти. За мен беше избрала трудовете на Мао Дзедунг.) Тя се усмихна. Аз продължих пътя си. Те насядаха край езерата, а аз поех към Добринище, почти без да спирам. Към 5 часа бях в банята на Добринище и в 7 взех вечерния влак. Минералната вода отне умората ми и се чувствах готова за нови пътешествия.

Това лято се видях с Елена и Мишо на Василашките езера. Те си бяха опънали палатката близо до едното езеро. Тръгнахме заедно да се разхождаме и неусетно разговорът доби политически характер, за икономическото развитие на страната и изоставането ѝ от съседите, които се развиват с по-бързо темпо и живеят по-добре от нас. Както си спорехме, Елена направи много остро изказване за нашата плановост. Чувствах, че е права, но за пръв път я виждах в тази светлина. Изтърсих без всякакво лошо чувство – „Брей, че ти си ми била фашага“ – тази дума се употребяваше за всеки, с мнение различно от официалното. Мишо изведнъж се развика и се нахвърли върху ми. Елена едвам го успокои, като му каза, че не влагам лош смисъл в тези думи, а само учудване за различното ѝ мнение. Тогава осъзнах колко важно е човек да си мери думите и да мисли как би ги приела отсрещната страна. Осъзнах, но не се научих и това често ми създаваше по-големи или по-малки неприятности. Винаги чувствах Елена много близка. С нея като че ли имахме общ светоглед. Винаги имаше какво да си кажем и за какво да говорим. Не помня някога да сме се скарали за нещо. Ако имаше нужда от нещо, аз щях да съм насреща, и знаех, че същото мога да очаквам от нея. Може би това състояние може да се нарече духовен мир. Такова чувство имах и с Джени, но не и с Кичка. Не знам защо, но помежду ни имаше някаква невидима преграда. С Елена Цветкова също. Обичах и двете, но не бяхме „с една кръвна група“. Не бяхме направени „от едно тесто“. Бяхме различни в нещо важно. С Елена и Джени също бяхме различни, но в най-съкровеното, най-основното, бяхме едно цяло.

Един ден при мен дойде една учителка от Разлог. „Като те гледам каква си стройна и с хубава фигура, си рекох, че това е сигурно защото ходиш много по планината. Ще може ли да излизаме заедно?“ Аз се съгласих и в съботата тръгнахме след работа нагоре. Раницата ѝ беше пълна с вкуснотии. В моята: глава чесън, две три глави лук, някоя и друга чушка и домат, няколко филии хляб, парче сирене и сланина. Някое и друго ментово бонбонче. На вечеря си пекнах малко сланина с резени от лук и чушки. Много хареса шишчето ми. Пихме чай, но тя се зареди с доста сладки неща, които аз отказах. Обясних ѝ, че сладките неща в почивките на прехода ще ни дойдат добре. Рано сутринта тръгнахме към Яворовата чешма и Погледец. Тя през цялото време не спираше да мели. Предупредих я, че с такова шумно придвижване не ще успеем да видим нищо. Леглата на сърните на Погледец бяха още топли, но те никъде не се виждаха. Спрях се край разровен мравуняк. Тя се заинтересува какво толкова виждам в тази купчина пръст. „Виждам, че скоро тук е закусвала Мецана с мравки и ларви, а ние с шумното си движение сме я прогонили.“ Учителката изпадна в паника и поиска веднага да се върнем назад. Едвам я успокоих. Показах ѝ отпечатъци на мечите лапи и нокти в меката пръст. След това следите от сърни и на зайци и скоро тя се поуспокои, но ходеше плътно до мен. Изкачихме се на билото и видяхме стадото от сърни как препуска по отсрещния склон и след миг се скри в посока на Сандански. Кривнахме към стъпалата и след това откъм Разложки Суходол се спуснахме към хижата. Хапнахме сладко боб със сланина и поехме да се прибираме. Моята спътничка постоянно мърмореше и се оплакваше. Втори път не тръгна с мен. В училището разказвала как щяла да я изяде мечка. Така си остана кръгличка.

Понякога отивах на планината с Бойка, щерката на хазяите. Тя също като мен тичаше след сън сутрин на чешмата и се плискаше с ледена вода и играеше физкултура преди закуска. Беше яко и спортно сложено момиче. Вървеше пъргаво, не мрънкаше. Беше си планинарка. Сестра ѝ Калина ми се струваше по-отпусната. Следваше медицина и сигурно не ѝ оставаше време за спорт. Най-добре се чувствах в планината с Румен. За себе си го наричах малкото братче. Всъщност в „Книга на джунглата“ вълчата глутница така наричаше и Маугли. С него се скитахме по възможно най-дивите места. Около Девети септември имах няколко дни почивки и отидохме с него на хижа Яворов. Попаднахме всред клека на обширна поляна с боровинки. Имаше купчини с мечи изпражнения, изпълнени с листа от боровинки, оцветени от боровинков сок. На места боровинковите храстчета бяха оголени. Мечките си служеха със зъбите като гребени за бране на боровинки. Не бяха изяли всички храстчета и ние не ги обрахме съвсем, а оставихме и за други. Набрахме цяла кофа боровинки. В хижата Румен купи захар и буркани от компот. Още същата вечер той приготви десетина буркани с боровинки и боровинково сладко. На другия ден си тръгнахме с пълни раници. По пътя напълнихме и кофата. На един склон с доста боровинки Румен се подхлъзна и тупна върхо едно храстче. Новите му панталонки добиха голямо тъмночервено петно отзад. До Разлог Румен се притесняваше как ще реагира майка му. Надяваше се, че ще я омилостиви с набраните боровинки. Като се прибрахме, майка му се засмя и го изпрати да си събуе панталонките в легена и да ги пропикае. Урината има много редуктази, които превръщат багрилото на боровинката в безцветно вещество. Сутринта панталонките бяха като нови. Знаех защо урината избелва такива плодови петна, но не бях се сетила, че това свойство може да се използва в практиката. Неца Дана си го знаеше от отколешната практика на поколения, забелязали това свойство на урината.

 

СЕСТРА ТУМБЕВА

Сестра Тумбева ми беше участъковата медицинска сестра. Тя беше от Търново, омъжена за момче от Разлог.  Запознала се с него по време на военната му служба. Беше ниска, с много черни коси, които падаха на вълни. Големи черни очи, които будеха доверие и излъчваха доброта. Децата я обичаха и родителите ѝ имаха доверие. С нея бяхме като Крачун и Малчо. Когато задухваше студеният пределски вятър, тя се криеше зад гърба ми, да не я отнесе. Водеше читателска група към ОФ. Събираха се група жени, повечето баби, те си носеха плетива и плетяха, докато тя им четеше. След това разговаряха върху прочетеното. Сбирките ставаха по домовете, нещо като седенки. По едно време ми се оплака, че читателската ѝ група се разпадала и тя не знае какво да прави. Знаех колко важно е да се повиши здравната култура на хората, за да се намали заболяемостта. Сблъсквах се и с много грешки при грижите за бебетата и малките деца. Хрумна ми да комбинираме четенето на книги със здравни беседи. При обиколката на децата канехме бабите да се запишат. Събраха се достатъчно жени. Започнахме курса. Първата ни сбирка беше с разговор за тяхното здраве и за болестите на възрастните хора. Носех си апарата за измерване на кръвното налягане и го премерих на всичките. След това Тумбева им прочете една глава от книгата и жените се разотидоха. Казах им каква ще бъде следващата беседа и че аз редовно ще нося апарата със себе си и ще меря кръвното на всеки желаещ. Следващия път се събраха още повече хора. Говорих за грижите за новороденото, за къпане, повиване, грижи за родилките. Пак мерих налягания и отговарях на въпроси, свързани със здравето им. Накрая водихме разговори за развитието на децата, за създаване на здравни навици, закаляване – кога да се търси лекарска помощ. Нашият кръжок предизвика голям интерес. За него се говореше в града. Тумбева беше наградена като най-добър кръжок ръководител. По това време водех кръжок с медицинските сестри на тема „Ролята на изкуството в изграждане на новия човек“. Кръжокът беше само за членовете на ДСНМ[11]. Говорехме за въздействието на изобразителното изкуство. Носех албуми с репродукции, които разглеждахме. Носех и грамофона си, да слушаме класическа музика. В процеса на водене на кръжока осъзнах колко много сме осакатени в това отношение. Колко е скъсен моя културен кръгозор и колко малко мога да им дам. Това не беше защото не съм имала интереси, а защото не съм имала откъде да науча нещо. Сега си поставих задача да открехна пред моите кръжочнички, че има един друг свят на духовността и да събудя интерес към него. Осъзнах колко много има да научавам и аз самата. Говорехме за поезия, литература и въздействието ѝ върху човешката личност. По това време в Разлог се появи журналистката Дарина Герова, която беше разложка снаха. Беше съпруга на Иван Грънчаров. Неговият брат беше инженер в мината в с. Елешница. Веднъж ме извикаха при секретаря на градския комитет на ДСНМ Слави Асиов, който беше любим на моята Бойка – дъщерята на хазяите. Там беше и Дарина Герова, която държала да се запознае с мен. С нея водихме дълъг разговор за кръжока, който водя. С Дарина се срещнахме години по-късно, когато ме посети, за да пише за една многодетна майка с висше образование. Оттогава с Дарина ни свърза приятелство, което продължава до днес. Неведоми са пътищата Господни, казваше майка ми. Тя беше пълна с подобни мъдрости и народни поговорки.

 

ВАРНА, КОНКУРСИ И РАЗОЧАРОВАНИЯ

Получих писмо от Николай Темелков, с когото работихме в Студентското научно дружество. Съобщаваше ми, че се обявява конкурс за научен сътрудник по фармакобиохимия към катедрата по фармакология и проф. Желязков искал да кандидатствам за това място. Взех си отпуска и реших да замина лично да си подам документите. Можех да отседна колкото си искам дълго при една първа братовчедка на Аврам, сестра на неговия кум. Библиотекарката на Разлог Троицка ме помоли да се отбия на отиване в Пловдив, за да посетя голямата ѝ дъщеря Клавдия, която беше разпределена на работа там. В Разлог бяха пуснали силно миризливото сирене рокфор, което Клавдия много обичала, и аз ѝ купих половин кило. По това време амбалажът беше хартиен, още не беше настъпила ерата на пластмасата. Хартията не можеше да изолира добре аромата, въпреки няколкото вестника, с които подсилих опаковката. В теснолинейката все още не просмърдя, но когато на гара Септември се качих в пловдивския влак, сиренето почти изпразни купето. Оказаха се единични любители на това сирене, които го издържаха до Пловдив. На гарата ме очакваше Клавдия. Пое ароматния пакет с възторг и ме поведе към квартирата си. Остатъкът от нощтта премина в приказки. Троицки бяха много мило семейство. Бащата беше украинец, довеян в България с войските на Врангел. Беше завършил агрономство и работеше в ТКЗС на  с. Баня. Имаха две дъщери, Клавдия и Теменужка. Втората беше още ученичка в гимназията. Клавдия имаше приятел студент по медицина, на когото му оставаше още малко до завършването на обучението му в Пловдивския медицински институт. Двамата ми бяха много симпатични и искрено им се радвах. След като закусихме заедно, ме изпратиха да продължа пътуването си до Варна. Следобед пристигнах и се настаних при Аврамовите роднини. Посрещнаха ме като близък човек. Братът на братовчедката на Аврам, при която отседнах, Сотир, кум на сватбата на сестра ми, беше препатил човек. Работеше по сондажите, не му бяха разрешили да учи висше образование, защото беше минал през месомелачката на властта. Противил се на помакедончването и отказал категорично да се откаже от българския си произход. Не помогнали три години в лагери и забраните за заемане на по-престижна работа. Остана си българин с разрушено бъдеще и здраве. Аврам го беше взел на работа по сондите и той му беше много благодарен за това.

На другата сутрин отидох в Медицинския институт. Подадох си документите и се видях с познатите колеги, които вече работеха там. Виктория Радева беше асистентка по анатомия. Катедрата се ръководеше от проф. Ванков, моя асистент по анатомия и кръжок ръководител. Аспирантката по патофизиология Кемилева, също беше станала професорка. Изобщо срещнах много познати хора. Марияна ме беше помолила да посрещна на гарата нейна приятелка биохимичка, завършила в Москва, за да ѝ помогна с клетката плъхове, с които отива при проф. Желязков, с когото имат обща тема от БАН. Явих се навреме на гарата. Поех от вратата на влака големия кафез с плъхове и я поведох към Института. Предадохме в катедрата животните и след това я заведох да обядваме. Оттам отидохме в хотела, в който имаше запазена стая. Тя ме покани в стаята си да се изтегна на леглото, да си почина преди да излезем. Почна да ме кара да се разсъблека, за да не ми се измачкат дрехите. Отказах. Тя остана по бельо и изведнъж се нахвърли отгоре ми, като искаше да си трием коремите и започна да говори глупости. За секунди скочих, но тя пак ми налетя. Зашлевих я здравата и ѝ хванах ръцете, като ѝ говорех. След като кротна, я накарах да се облече и я заведох край морето. Беше прохладно. Не помня дали беше края на есента или ранна пролет Студеният вятър я освести. Казах ѝ, че ако разговарям още с нея, това е, защото е приятелка на моя приятелка. Казах, че гледам на нея като на сериозно болен човек с объркана сексуалност. Казах ѝ, че това, което може да я спаси, е да си роди дете. Говорихме си много. Тя се оправдаваше, че в московското общежитие това било просто игра, взаимно да се възбуждат. Тя беше една разглезена министерска щерка, която е имала прекалено много време да скучае, защото не е имала идея какво да прави.

На другия ден си заминах да се готвя в къщи за изпита. Когато отидох на гарата да си купя билет, един човек ми предложи да ме откара с лека кола, като цената ще бъде като за влак. Просто се връща в София и тъй като е сам, си търси дружина. Вече беше намерил двама. Съгласих се. Другите пътници бяха възрастна докторка със сина си, вече мъж. Двете седнахме отзад и започна разговор чак до София. Колежката си разказа живота. Била със съпруга си в самолет на път за Варна. Отивали да приберат децата си, които карали ваканцията си при роднини. Съпругът ѝ бил народен представител от партията на Пастухов. В самолета се качили няколко млади мъже и една дама с кошница с малко кученце. По средата на пътуването мъжете измъкнали от кошницата с кучето пистолети и принудили пилота да промени курса към Турция. Пилотът се противил и те го простреляли. На мястото му седнал единият от мъжете. Колежката се притекла на помощ на ранения. Притискала с кърпа раната му, да намали кървенето. Дала му обезболяващи. Пристигнали на летището в Истанбул. Въпреки нейните призиви незабавно на ранения да се окаже болнична помощ, тя била оказана след повече от два часа. Докато стигнат в болницата, пилотът издъхнал. Оказало се, че мъжете, извършили отвличането на самолета, са авиатори, които били уволнени и очаквали да ги арестуват. Съпругът на колежката бил уведомен, че в България е арестуван Пастухов и са започнали арести на всички депутати от неговата партия. Колежката отказала да остане със съпруга си, защото не можела да изостави децата си. След като се завърнали, я пуснали, защото много от пасажерите разказали колко геройски се е държала и как се е борила за живота на летеца. Разбира се животът ѝ се объркал. Станала селска лекарка и децата ѝ не могли да получат образование, такова каквото иначе биха могли да получат. Разказваше без злоба или обида. Веднъж катастрофирала с двуколката си и си счупила лошо крака. Колегите които я лекували, не успели да го оправят. Тогава нейни пациенти я закарали при известен народен правач. Той с пресни кори от върба и лико успял за няколко дни да намести счупените фрагменти и да ги фиксира така, че след месец да проходи и да се върне на работа. Говореше за обичта на обикновените хора по селата, за тяхната непосредственост, честност и доброта. Неусетно стигнахме София и се разделихме като хора с вяра в доброто, което все пак съществува.

Когато след месец се явих на изпита, разбрах, че Петко Узунов, който беше асистент в катедрата три години, бил принуден да се откаже от асистентството, защото се развел със съпругата си, от която имал малък син, и се оженил за асистентка от патофизиологията, от която очаквал дете. Заради „моралното“ му падение не можел да бъде асистент, но можел да се занимава с наука и затова открили това място за научен сътрудник. Моята оценка беше пет и половина, а неговата шест. Е, той се върна в катедрата, която не беше напускал. Неговото асистентско място беше обявено и аз кандидатствах. След конкурса то беше блокирано. Документите си изтеглих вече когато бях отишла на работа в БАН и мястото се зае от следващия по успех. Веднага след моя отказ беше деблокирано. След години разбрах, че са го блокирали, за да не ме назначат, защото са имали много лоши сведения за мен. Така и не разбрах какви и от кого. Махнах с ръка и си рекох „Всяко зло за добро.“

И това пътуване след изпита не беше обикновено. Бях тръгнала към гарата да си купя билет за нощния влак, когато срещнах Виктория Радева, която също щеше да пътува за София. Предложи ми да видим дали не можем да си закупим самолетни билети и да се приберем за два-три часа у дома. Влязохме в бюрото точно когато едно момиче връщаше два билета за полета, който щеше да е след два часа. Ние ги купихме и си определихме среща на летището. През нощта бях сънувала, че летя със самолет. Моторът се повреди и започнахме да падаме. Аз си разкопчах и разтворих палтото, като с ръце го разпънах, и скочих от самолета. Самолетът се разби преди аз да падна и взривната вълна ме повдигна, забави падането и тупнах в дебелия пухкав сняг, като ме заболя само ръката, от което се събудих. В съня си бях я притиснала и тя беше неприятно изтръпнала. Първата част на съня се сбъдна, ще летя със самолет. Навреме бях на летището. Скоро дойде и Виктория. Самолетът беше малък от типа Ан. Беше с 30 места. Зад нас седна една млада германка, която на сутринта заминаваше от софийската гара с влак за Германия. Издигнахме се и полетяхме. Почнахме да си говорим и от дума на дума стигнахме до сънищата. Взех че си разказах съня, и Виктория пощуря. Как съм могла да не ѝ кажа за този сън, като сме отишли за билетите. Ама дали самолетът от моя сън е бил като този. Признах, че е същият, едно в едно. Ужас! В това време започнаха турбуленции, раздрусвахме се все едно че сме в камион по разбит междуселски път с дупка до дупка. Виктория вече се тресеше. Аз се разсмях. Тя ми се нахвърли: “Какво се смееш, сега ще се разпаднем, ще се разбием....“  „В съня ми всичко свърши добре, спасих се“ – казах аз. „Да, ама дали ние се спасихме, другите, а?“ В това време стюардесата каза: “Затегнете коланите. Кацаме на летището на Горна Оряховица. Запазете спокойствие. Кацането е наложително, защото единият мотор отказа да работи. Нещата са под контрол.“ Да, ама Виктория беше извън контрол. Немкинята запази спокойствие, като ме гледаше как се усмихвам. Накрая самолетът кацна сполучливо. Слязохме на снега. Край пистите беше пухкав и мек като в съня ми. Казах го на глас и Виктория само въздъхна и ме нарече откачалка. След това ни покани на гости при свои роднини. Синът им беше студент медик към края на следването си. Стана д-р Чучков и мисля, че накрая стана и професор. Пристигнахме при роднините ѝ, когато се готвеха да сядат на вечеря. Сякаш ни очакваха, защото имаше предостатъчно ядене. Нагостиха ни пребогато. Прекарахме чудесна вечер. В полунощ заминахме с бързия влак, с който смятах да пътувам. От летището бяха запазили билети първа класа. Само си казахме имената на касата и си получихме билетите. Стигнахме навреме в София, така че успяхме да настаним германката в нейния влак. „Все пак беше весело приключение“, казах на Виктория. „Друг път няма да пътувам с теб и пари да ми дват. Не ти ща приключенията.“ Така се разделихме с Виктория, за да се видим години по-късно. Тя беше доцент в Софийския университет по анатомия, вече забравих на кои, май че бяха биолозите, и пишеше и издаваше книги с любовна лирика, нелоши, но еднообразни. Нямаше деца и семейство, май че се беше женила, ама не знам какво се е случило. Беше си емоционална и си живееше с преживяното и по-скоро с изфантазираното. Имаше успех със стиховете си. Издаваха ѝ ги.

 

КОЛЕКТИВЕН ИЗЛЕТ НА ХИЖА ЯВОРОВ

На хижата вече беше пролет. Поляната пред самата хижа беше обсипана с игличини. От тази поляна бай Владо береше игличини листа за своя боб. От профсъюза на болницата бяха организирали по случай празника на труда излет. Разбира се, не ходихме пеша, а ни извозиха с джипката на болницата. Горе беше и строителната бригада, която строеше новия завод за дрожди. Решихме, докато стане агнето, с което се занимаваше готвачът на болницата под вещото ръководство на д-р Велев, да дръпнем нагоре край Яворовата чешма към билото и да се върнем след това за печеното агне с по-голям апетит. В раницата си винаги носех голямо парче найлон срещу дъжд и да сядам на него при почивките по време на преход. Изкачихме се постепенно по заледения склон, болничният състав и строителите. Сума ти народ. Тук-таме имаше малки островчета, свободни от сняг и лед. Стигнахме горе на билото. Направихме си снимки и потеглихме надолу. Тука вече беше големият кошмар. Времето топло. По заледения склон се стичаше вода и го правеше още по-хлъзгав. Моя милост – по басмена поличка с гуменки, с бели чорапки и вързан анорак на кръста. Тъй като бяхме с превоз, не си бях взела и тояжката. Омръзна ми да се движа пълзешката и то най-отзад и ми хрумна гениална идея да се спусна „рамаз по гъз“ върху найлоновото платнище. Извадих го от раницата, седнах и тръгнах. Ама това не беше едно тръгване, направо летеж. Отначало виках „варда-а-а..!“, а след това: „дръжте ме-е-е....!“ Ама резултатът беше един и същ, всеки бързаше да се отдръпне, да не повлека и него. Ледът свърши. Останаха каменни плочки, по които седалищните ми части оставяха част от кожата си. Успях да се обърна по корем и да хващам неравностите на скалата та забавих движението и спрях и с раздрани ръце и крака се изправих. Сега бях най-отпред. Каишката на часовника ми се скъса и той излетя. Успях да спра на броени метри от толкова стръмен склон, по който ако се бях затъркаляла, щях да се изпонатроша, ако изобщо бях оживяла. По ръцете и краката ми се стичаше кръв, а моя милост, както си знам да пея фалшиво, изпях с възторг Гагариновата песен „Я люблю тебя жизнь и надеюсь, что это взаимно“[12]. Целият склон проехтя от общ смях, в който се чувстваше общото облекчение за успешния завършек на моя полет. Старшата сестра на болницата, която беше хирургическа сестра, носеше аптечка с нужните материали за оказване на първа помощ. На Яворовата чешма измих калта и кръвта, след което сестрата добре ме йодира, налепи и превърза. Един от строителите ми беше намерил часовника и ми го донесе. Още един повод за радост от това, че се намери, и от това, че още има много честни хора. Този часовник за втори път се върна при мен чрез добри хора и ми служи вярно повече от 50 години. Всички бяха насядали на масата, а аз се храних права. Всеки, който минаваше край мен, затананикваше Гагариновата песен. Две седмици спях на корем и не можех да седна. Седалищните ми части отначало бяха на джурулици като яйца, а след това станаха ливидни, зелени, жълти и накрая вече можех да сядам. Ура!  Какво щастие.

 

ДАУТОВ ВРЪХ, МЕЧКА СТРЪВНИЦА

Преспах в хижата и рано сутринта, още преди съмване оставих листче с маршрута си на масата в кухнята, така че бай Владо да го види, щом стане, и потеглих към Даутов връх. Пресякох по мостчето реката и слънцето обля цялото Разложко поле. При такава гледка те обзема възторг. Връх Даутов се извисяваше величествено, а под него проблясваха водите на езеро. Намерих подходящо място да напаля огънче. Събрах от клека сухи клечки. От двете страни на два по-големи камъка, които ограждаха огнището, сложих разклонени пръчки, на които подпрях тояжката с нанизаната котленка. Сипах в нея от манерката вода и драснах клечката. Много скоро водата завря и аз свалих котленката и запарих чая. На друга пръчка нанизах парчета сланинка и парчета лук. Скоро сланината почна да църка и от нея закапа мас. От време на време подлагах комата хляб, за да не става маста зян. Когато и лукът се зачерви, сложих вкусното шишче върху капака на войнишкото канче и се залових със закуската. По-вкусна закуска от тази на Пирин, приготвена на жив огън, не съм имала. Хапвах, пийвах чая и се любувах на приказната природа. Обширна поляна, заградена с клек и зелен килим с множество дребни пъстри цветчета. Въздух с мирис на огън и клек. След като закусих, засипах с пръст огъня. Сложих отгоре му и камъните и огнището изчезна. Бях засипала и обелките от лук. По нищо не личеше, че е имало огън и някой е бил там. Изправих се и метнах раницата на гръб. Край езерото имаше голямо кафяво животно, което стоеше на брега и пиеше вода. Явно беше мечка. Бях може би на сто-двеста метра от нея. Изчаках я да се напие и щом вдигна глава, зачуках с туристическото си ножче по котленката си. Звънкият метален звук я обезпокои и тя се скри в клека. „Все пак мечка ли беше, или ми се е сторило?“ Реших да проверя, като тръгнах към езерото и за всеки случай от време на време удрях върху котленката. Стигнах брега на езерото. В мократа пръст личаха отпечатъците на мечите лапи с всички пръсти и нокти. Отпечатъци като за картинка. Хвърлих някое и друго камъче, да направи подскоци във водата, и горда с множеството подскоци потеглих към върха. Сякаш за миг се бях преселила край бреговете на река Искър, където група хлапета се състезавахме на кой камъкът ще направи най-много подскоци по повърхността на реката, преди да потъне. Много скоро нагазих в сняг. Над езерото беше надвиснала голяма снежна козирка. Аз престанах да виждам козирката, защото се бях доближила към езерото. Свих настрани и видях следите от моите стъпки как отбелязват пътя ми, който минаваше до самия ръб на козирката. Само няколко стъпки встрани към езерото, и щях да се срутя заедно с нея в ледените му води. Продължих нагоре на зиг заг, като внимавах да не се доближавам към езерото. Обувките ми се напълниха със сняг. От време на време спирах и се оглеждах. Колкото по-нагоре се качвах, по-голям кръгозор се откриваше пред очите ми. Най-после стъпих на върха. Ширна се море от върхове. Над тях се търкаляха бели облаци, които тътнеха като вълни при започваща буря. Проблясваха светкавици. Над мен синьо безкрайно небе. За минути бях обгърната от плътна мъгла. Не виждах даже обувките си. Направих няколко крачки встрани от пирамидата и сякаш нещо ме спря да не продължа, а да седна. Сложих си раницата и седнах. Свалих си обувките, изтърсих снега и изцедих вълнените си чорапи, като отново ги обух. Вързах обувките и зачаках да се разсее мъглата. След известно време духна вятър и мъглата се вдигна. Краката ми бяха на ръба на вертикална пропаст. Дъното ѝ беше покрито с остри камъни. Още само една крачка ми трябваше и нямаше да ме има. Тогава аз, невярващата в Бог, му благодарих от сърце. Като прибавих: “Ако те има.“ Все пак прибавих малка доза съмнение.

Слизането от върха стана бързо и към два часа бях на хижата. Първия човек, когото видях, водеше едно леко накуцващо конче и беше с пушка на рамо. Той беше стар комита и добър ловец. Обясни ми, че ще закара към ливадите на Даутов връх кончето като примамка за мечката стръвница, която предния ден с мечето си натръшкала цяло стадо шилета и отнесла едно. Шилетата били откарани с камиона на стопанството в Разлог и пуснати като кебапчета за консумация. Кончето било бракувано, защото окуцяло. Бай Владо, като ме видя, се зарадва, че не съм се срещнала с мечката. Казах му, че съм я видяла на езерото, ама не съм видяла мечето ѝ. Двамата почнаха да ме разпитват и аз разказах подробно за срещата. Имала съм късмет, ми казаха, щото мечката била сита. Аз пък мислих, че съм я прогонила с металния звук от ударите на канчето с ножа ми. Една седмица се говореше за вкусните кебапчета. Даже от околните села дошли хора на кебапчета, когато мълвата за шилешката скара стигнала до тях. Хората се смееха, че просто са ги надушили. За Даутов връх ми разказаха легенда, как един момък се влюбил в щерката на Даут чорбаджи. Бащата искал да изпита кандидата за зет, доколко обича дъщеря му и доколко е здрав и силен. Казал му, че ще му я даде за жена, ако я изнесе на един дъх до върха на Даутов връх. Отишли сватбарите с каруци до езерото под върха. Момъкът грабнал на ръце любимата и пъргаво я понесъл нагоре. Малко преди да стигнат, паднала мъгла и когато се разнесла, не видели никого на върха. Изкачили се момци да ги търсят, но от влюбените нямало никаква следа. Решили, че вятърът ги е издухал. Е, мене не ме издуха. Казват, че оттогава нарекли този връх Даутов.

Цяло лято виждах кончето по ливадите. То весело ме посрещаше и винаги имах за него комат посолен хляб. Косъмът му лъсна и престана да куца. През есента ловецът го върна здрав на стопанството. Мечката вече не се появи в Разложкия район.

 

СПОРТНА ОЛИМПИАДА НА МЕДИЦИНСКИТЕ РАБОТНИЦИ В ГРАД САНДАНСКИ

Беше обявена за медицинските работници от Благоевградски окръг. Болницата имаше мъжки волейболен отбор. Аз щях да тласкам гюле. Всички щяхме да бягаме 800 метра. Някои на късите разстояния. Подготовка нямахме, защото имахме много работа, а и болницата помагаше на ТКЗС-то, като имаше за обработка, плевене и прекопаване доста декари царевица и картофи. Прибирахме и пластяхме сеното, скубехме лен. В седмицата излизахме най-малко по един път от сутрин до вечер на работа в стопанството. В това време в отделенията оставаше да работи само един човек. Аз повдигнах въпроса хирурзите и стоматолозите да не се закачат, защото работят с ръцете си и имат много пациенти, а те са само по двама. Ръководството се съгласи с мен. Гюле бях тласкала преди повече от пет години. Волейболистите успяха два пъти да се съберат на тренировка. Олимпиадата се проведе в последните дни на май. Откараха ни с линейката на болницата и камиона на ТКЗС. Колегите от Сандански ни посрещнаха и разпределиха по домовете на персонала, защото хотелът вече беше пълен. Първото ми впечатление от града беше лекотата, с която дишах. Все още пиех малки дози кортизон и понякога гърдите ми свиркаха, а тук изпитах истинско чувство на щастие, че така леко дишам. Самият град беше чист, хубави градски къщи с градини и цветя, прекрасен парк и стадион. Хората бяха приветливи и усмихнати. Цареше атмосфера на сърдечност и доброта. Може би всичко ми се виждаше така хубаво поради лекотата, с която дишах. Носех със себе си фотоапарата и направих хубави снимки. На волейболните мачове се покачих на страничната греда и оттам хванах чудесни моменти. Д-р Аврамов по едно време се разгорещи и започна да се разправя с рефера и аз го щракнах с жестовете му. Излезе страхотна снимка. Той беше винаги уравновесен и любезен. Никога не показваше чувства, а сега изскочи друг човек. Като се върнахме, направих табло за мероприятието с много снимки и смешни моменти. Всички се смяха много, но някои не чак толкова. Таблото изчезна след два дни. Нашата болница взе най-много първи места. Аз бях с много прилични резултати и с повече от метър пред другите тласкачки на гюле. Изобщо тези три дни много ни освежиха и ободриха. Това беше последното спортно мероприятие, в което участвах. Не че не съм желала, а просто не са се организирали повече на местата, където след това работех.

 

ПИОНЕРСКИ ЛАГЕР НА БЕТОЛОВОТО

Бетоловото беше местност между Предела и Пирин, гориста и красива. Прекрасна гора с малки полянки, обсипани с диви ягоди и гъби. Там се намира горски дом, където са пребивавали Фердинанд и Борис, и всяка пролет, когато започват да зреят дивите горски ягоди-звоники, в дома пристига Тодор Живков със съпругата си Мара Малеева с генерал Гръбчев със съпругата си и добавъчния персонал. Двете дами се разхождаха по поляните, дискретно охранявани, беряха ягоди и си варяха ухайното сладко за радост на децата си и гостите на следобедно кафе. Близо до хижата се намираше разложкият пионерски лагер. В този лагер цяло лято прекарваха сирачетата от дома в Якоруда, бавно развиващите се деца от пансиона в Драглище и то тези, които родителите им ги бяха изоставили. Останалите бяха ученици от училищата на Разложкия район.

Първа смяна беше през юни. Определиха ме да бъда лекар на лагера. Дадоха ми палатка с лекарска кушетка и шкаф с инструменти и спешни лекарства и превързочни материали. Получи се нещо като полева амбулатория. От Прага пристигна леля Славка с внучката си Яна. Яна взех със себе си на лагера. Леля Славка отиде на Пирин да рисува, а след това в Банско при своя приятелка. Бях я финансирала за това ѝ посещение. Направи чудесни картини от близките села и планиските градове, както и от дебрите на Пирин и Рила. През юли замина с внучката си на море, отби се и в Арбанаси и Търново. За Прага се върна с много картини. Там направила изложба, която имала голям успех, и разпродала всичките си картини. Това беше времето, когато чехите откриха красотите на България и станаха първите организирани туристи по Черноморието.

Аз прекарах с децата близо един месец и бях част от походите им и военните игри. Проведохме нощен поход до Предела, където имаше софийски пионерски лагер, за да откраднем лагерното знаме. Всеки лагер пазеше денонощно лагерното си знаме. Когато дежурният усети чужди индивиди, дошли за знамето, вдигаше обща тревога и всички скачаха да ловят пришълците, а след закуска отвеждаха пленниците в техния лагер и тържествено ги предаваха  Разбира се, ние успяхме да вземем чуждото знаме, като оставихме бележка къде да дойдат да си го вземат. След това с много смях и шеги им го върнахме. Един ден в лагера дойдоха мъже с дълги якета, които закриваха пистолетите им. Започнаха да оглеждат лагера, разпитваха за всекиго от персонала. Отидоха си, като ни съобщиха между другото, че в горската хижа има високи гости. Тодор Живков беше пристигнал с антуража си. Сирачетата много се въртяха около моята палатка. Играеха си с Яна и се радваха на всяко бонбонче, което получаваха. Те ми носеха и всички новини за това, което става в лагера и около него. На другия ден дойдоха много развълнувани. Видели как в горската хижа разтоварват от кола различни вкуснотии и щайги с някакви оранжеви топки, като всяка топка била в книжна паничка. Питаха какво е това. Обясних им, че сигурно са портокали, и им разказах за тези плодове, които те виждаха за пръв път и за пръв път чуваха за тях. Разказах им къде растат и описах вкуса им и аромата. Да си призная и аз бях на тяхна възраст, когато видях това чудо в Прага. На другия ден след следобедната закуска ни съобщиха, че Мара Малеева с Тодор Живков ще ни посетят. Всички се стреснаха и изпаднаха в паника. Накарах децата да направят уборка на гората наоколо за сухи клони за лагерен огън. Ръководителите се втурнаха да приготвят стихотворения и песни и в разгара на бъркотията високопоставените гости се появиха. Мара Малеева беше възпълна възрастна жена с благ поглед на детски лекар. Впечатлението ми беше благоприятно. Към Тодор Живков се приблжи едно 12-годишно момче от бавно развиващите се от пансиона в Драглище. Той ходеше с груб шаечен панталон с една презрамка, преметната пред гърдите му. Като лягаше да спи, поставяше панталона прав до леглото си. Толкова дебел и плътен беше панталонът, че си оставаше изправен. Напомняше ми това момче на Крачулан от детската книжка на Слав Красински „Крачулан и Караман”, от която преди доста години се учех да чета. Илюстрациите ѝ бяха май че от Александър Божинов. Та застана нашият герой Наско пред Първия и изръси: „Аз знам кой си. Ти си Тодор Живков, портретът ти ни беше в стаята, ама като се бихме с възглавници, го бутнахме и той се счупѝ и сега е под леглото на дружинната[13].“ Настъпи тягостна тишина и аз я прекъснах, като го подканих да поздрави другаря Живков с неговата си песен. Наско не чакаше да повторя. Застана мирно и опъна врат: „В гъста гора живееше вълк със страшни, остри зъби. В гъста гора срещна той Червената шапчица и я попита той къде живее баба ти....“ След това продължи, докато вълкът изяде бабата. Тогава го прекъснаха, а Мара Малеева изръкопляска, последваха я всички. След това строихме децата по отряди, направиха си рапорта. Той завършваше с думите “рапорт даден” и “рапорт приет“. Мара Малеева забеляза едно момче с навити ръкави на ризата си и ме попита дали не му е студено с така навити ръкави. Вечерите в планината през юни бяха доста студени. Обясних ѝ, че тези деца са сирачета от дома в Якоруда. Той и сестричката му, която беше до него, са осиротели преди наколко месеца. Майка им беше починала от инфаркт. Ръкавът му е скъсан и затова го е навил. Използвах да ѝ разкажа за снабдяването на децата с дрехи и обувки, колко е недостатъчно и нередовно. Не е съобразено с бързото им израстване. Накарах я да погледне панталоните им, които трябваше да бъдат дълги, а едвам стигаха до коленете. Тя започна да ме пита за храненето в лагера и аз ѝ издекламирах седмичното меню. „Нима само три пъти седмично получават месо?“ – възкликна тя.  Трябваше да ѝ обясня, че в Разлог може да се купи месо в магазините много рядко. В достатъчно количество само на големите празници. Иначе веднъж в седмицата и свършва за по-малко от час. „Какво правят тогава месарниците?“ – попита. „О, месарниците рано сутрин продават мляко, което е със специални бележки за болни и деца, а някои продават и зеленчуци.“ Тя беше безкрайно учудена. След това ѝ казах за въпросите на децата за портокалите, като се надявах да им изпратят някоя щайга, ама нямаше реакция. Запалихме огъня. Децата пяха и рецитираха стихове. Скоро гостите си отидоха, да вечерят, и ние също, след което пратихме децата да спят. На другия ден ми казаха, че дошли да разпитват за мен от какъв произход съм и що за човек съм. Не е приятно да чуеш истината при толкова много подмазвачи. След като свърши лагерът, аз посетих няколко пъти изоставените деца от домовете. Бях им направила снимки и им ги раздадох. Беше голяма радост. Донасях им сладки и дребни подаръчета. В тези случаи ми беше тежко, че нямам достатъчно пари.

 

СЪБОР В БЪНДЕРИШКАТА ГОРА ЗА ГОДИШНИНАТА НА ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

Бях определена като лекар към Планинската спасителна служба. Върху джоба на анорака си носех значка на планински спасител. Няма да забравя една вечер на хижа Яворов. В хижата се събраха доста туристи. Седяхме в столовата и си пиехме чая. Някои запалиха цигари и аз излязох навън. Беше безлунна нощ. Такава тъмница, че на две крачки не се вижда. Хрумна ми, че е добре да ударя камбаната, да не би някои туристи да са закъснели и да не могат  да се оправят в тази тъма.

Още с първите удари на камбаната чух викове за помощ. Те бяха съвсем близко. Извадих си фенерчето и тръгнах по посока на виковете. Пресякох поляната пред хижата и в една падина в края на гората осветих група туристи, вкупчили се около няколко деца, трепереха от студ и се развикаха. Обвиняваха ме, че не сме ги потърсили по-рано. От сума ти време са там, а никой не им се притича на помощ. Помолих ги да млъкнат и да тръгнат след мен. Те тръгнаха, ама не млъкнаха. Накрая не издържах и им викнах. Попитах ги на кого са съобщили, че ще нощуват в хижата. Дали смятат, че могат да бъдат чути, като са се наврели в тази дупка, а не са се изкачили по-нависоко, за да имат по-голяма видимост. Как са тръгнали толкова късно от хижа Бъндерица с деца, че да замръкнат в планината, и защо са тръгнали без фенерчета и подходящи дрехи. Един от мъжете си беше скъсал ризата, за да направи факла. Тази факла беше върхът на глупостта им. Добре че ги намерих, преди да я запалят, защото наоколо имаше толкова много суха шума и изпопадали сухи клони, че щяха да спретнат такъв пожар, от който нямаше да могат да се спасят. Тези мои доводи ги накараха да млъкнат. Не им споменах, че не съм чула от тях думи на благодарност, а само на укор. Всеки с манталитета си. Заведох ги в столовата на хижата и бай Владо им направи ароматен чай и ги нахрани с най-вкусния боб, който някога са яли. Той слагаше в боба и листа от иглика, които не само са много богати на витамини, но му придават и чудесен вкус. Като се нахраниха и стоплиха, станаха други хора. Оставих ги и отидох да спя. Още по тъмно потеглих към Кончето и в. Вихрен и оттам за Банско и Разлог. Това беше маршрутът на похода за събора за Илинденското въстание, за който отговарях като лекар. На другата седмица бяха тържествата в Бъндеришката гора.

В съботата хижата и заслонът бяха препълнени. Сутринта рано пристигнаха с джипове и важните гости от София и Благоевград. Приготвихме се да тръгнем. Трябваше да се движа в непосредствена близост с партийните ръководители, за да мога да им окажа при нужда своевременна помощ. Още преди тръгването се представих пред всички, за да знаят кого да търсят при здравословни проблеми. Всъщност шефът на окръга Кръстьо Тричков беше дошъл още от вечерта. Бяхме запалили в негова чест огън, край който насядахме на раздумки и песни. По едно време някой подхвана „Мила родино“ и всички с възторг я подеха. Винаги, когато се пееше тази песен, имаше много чувства и възторг. Тя беше родена от възторга на млади патриоти, завръщащи се в родния край, и така и въздействаше на всички ни. Тричков попита, защо ли националният ни химн не действа така на хората. Отговорих му: „Той ни е чужд на духовността. Някак си изкуствен, подобен е на съветския. Не го чувстваме свой. Друго би било, ако „Мила родино“ ни стане химн, въпреки че туристите ще загубят най-обичаната си песен.“ „Между другото, има такива предложения и заслужава да се помисли върху това, да се обединим чрез една любима песен“ – спомена Кръстьо Тричков. След някоя и друга година това се случи, ама думите бяха променени и с това тази песен, вече наш химн, като че ли загуби от чара си. През по-голяпата част от пътя вървях с Елена Лагадинова. Тогава тя беше председателка на Комитета на жените. Брат ѝ загинал като партизанин малко преди Девети септември. Тя ми разказваше за Паница и неговата чета. За това как при един поход през нощта през Пирин непосредствено зад него вървяла съпругата му, те били тогава младоженци, той я предупреждавал за всички препятствия на пътя, които могат да доведат до падане и нараняване. Тя се възхищавала, колко мил и внимателен е нейният съпруг, докато той не се спрял, наругал я, нарекал я глупава гъска, че не предупреждава за неравностите на пътя тези, които вървят след нея. Разказваше ми за борбите за освобождение на нейния роден край, за антифашистката борба, за Никола Парапунов. Той бил образован, влюбен в планината. Построяването на хижа Яворов била негова идея и осъществяването й станало с дейно негово участие. Разказа ми за гибелта на Костадин Рачев. Винаги бил добре облечен и се държал изискано. Имал много хубави туристически обувки и яке. Веднъж когато тръгнал за среща с партизанския отряд, го срещнал партизанин, който не го познавал, и го убил, за да му вземе дрехите, раницата и обувките. Върнал се да се похвали с придобивката си, като казал, че тези неща взел от един фашист, когото ликвидирал. По бързата процедура партизанинът бил съден и разстрелян. Костадин Рачев обаче не могъл да бъде върнат.

Само на Кръстьо Тричков се наложи да премеря кръвното и да му дам лекарства за свалянето му. Благополучно преминахме Кончето и прехвърлихме Вихрен, като се озовахме в гората между х. Вихрен и Бъндерица. Другите лъчи на похода откъм Добринище и Гоце Делчев и Сандански вече бяха дошли и поляните бяха запълнени с хора. Миришеше на скара, изстудяваха се в реката дини и вино. Ехтяха македонски песни. След това започнаха речите, ръкоплясканията и накрая голямата кльопачка. Моето дежурство свърши и поех надолу сама към Банско. Мислех за разговорите ми и за миналото на този край и за неговата съдба. За това как всичко накрая се свежда до яденето и пиенето. Докъде ще стигнем с това?

 

ОЩЕ ЗА МОИТЕ ХАЗЯИ

Бойка не можах да опозная за тази година. В къщи никога не седеше без работа. Или учеше, или помагаше на майка си, или изчезваше на среща със Слави. Товя беше любимото ѝ момче, с което не се е разделила и до днес. Слави беше завършил история и работеше като секретар на комсомола на градския комитет. Хубаво снажно момче. Когато нощем ходех по адреси при болни, понякога ги виждах в сенките на някое дърво прегърнати да се целуват. Бойка ми правеше сигнал да си мълча и аз нито веднъж не я издадох. Баща ѝ явно знаеше, но си траеше, защото го одобрявеаше. Веднъж викнали баща ѝ в Градския комитет на партията. Казали му да не дава дъщеря си на Слави, ако той не се съгласи да отиде на работа в МВР. Хазяинът им казал, че той не може да се бърка в живота на дъщеря си. Щом се обичат и се искат, ще се вземат и той ще е последният човек, който ще им пречи. Отишъл при Слави и му казал: “Тези хора решат ли нещо, ще го постигнат, и ако ти се противиш, ще си вгорчиш живота. Така Слави стана началник в милицията и струваше ми се, че животът не му беше лек. Сега вече е инвалид след инсулт. Това момче ми беше симпатично и се надявам, че не е правил компромис със съвестта си. Беше способен и фактът, че не сложи генералски пагони, говори, че е останал почтен. Бойка завърши химия в СУ и отиде на работа в завода за дрожди. Скоро я взеха на партийна работа. Започна да пише и отиде в редакцията на „Пиринско дело“ и след преместването на Слави в София, във вестник „Работническо дело“. Осинови си син и след това роди дъщеря, която стана също добра журналистка. Бойка се оказа доста талантлива. Издаде няколко тома разкази, един от които „Сребърната пара“ беше филмиран. Разказите ѝ са живи, ярки картини на разложкия живот с умело използване на разложката реч, което им придава особен колорит. Издаде и роман „Яловата вдовица“, в който също показа своето дарование. Някои работи не оставя да отлежат, за да ги погледне отново с нови очи и да ги дообработи. Книгите ѝ се издават и се превеждат на други езици, въпреки че смятам, че преводът им би била задача, ако не невъзможна, но много трудна и разказът ѝ би загубил от своята първична колоритност и чар на изказа. Все едно Радичков да се преведе. Езикът е голямо съкровище и колкото повече се задълбочаваш в него, толкова повече безценни камъни можеш да намериш, особено скрити в различните диалекти, а в Разложкия и в този край е извор на езиково богатство.

Калина стана лекар и остана на работа в София и тя се задоми и има две деца. Сигурно и тя е баба. Моето малко братче Румен завърши химия в СУ. Като студент покори връх Мон Блан. Работи в дрождения завод в Разлог, а след това в обогатителната фабрика за уран в Елешница. Като студент се ожени за студентка по испанска филология от Стара Загора. Тя му роди три деца – син и две дъщери. Жена му го напусна, след като отгледаха децата. Увлече се по някаква секта. Работеше като библиотекарка. Румен е пенсионер и домакин на базата на екоминистерството на Предел. Баща му, Петър Бонков се разболя от диабет. Дойде ми на гости, когато бях в отпуска по майчинство. Беше много отслабнал. Целува петичките на дъщеря ми и искрено ѝ се радваше. Беше в София по работа и прескочи да ме види. Това ме трогна. След това научих, че по време на партийна конференция получил мозъчен кравоизлив и починал. Румен беше ученик в гимназията. Бонков беше честен, работлив и достоен човек. На конференцията се нахвърлили върху му. На все повече властови постове стояха представители на войнстващата посредственост.

Веднъж хазяинът донесе телешка глава. Приготви я с подправки и я зави в шкембето. Отнесе я на фурната и ме покани да я изядем с цялото му семейство. Когато се наредихме на масата и той започна да разделя порциите, ми беше много интересно да го наблюдавам, сякаш свещенодействаше. Той искаше да достави удоволствие на всички. В семейството им всичко беше скромно, без излишества и ето сега миг на удоволствие. Всички се бяха събрали на масата. От дума на дума се стигна и до липсата на разум в някои решения, взети от горе. Разложкото поле е студено и късно се стапя снегът, пък и често е по-обилен. Получило се нареждане от „горе“ да се започне пролетната сеитба. Да, ама на полето метър сняг. Не се търпят възражения. „Да се събере населението и да се изнесе снега“, на това нареждане хазяинът не реагирал. То може да бъде издадено само от малоумник или психар, и не го изпълнил. Да, ама го наказали с глоба от тримесечна заплата. Три месеца семейството му останало без доходи. Такива заповеди вече не получавал, ама парите не си ги получл. Е, това си е нашата действителност. Абсурдистан не е от сега и преди 50 години той беше вече създаден.

 

С ДЖЕНИ НА ПИРИН

Благоевградската болница беше организирала излет до хижа Яворов. Джени ми се обади, че ще пристигнат със следобедния рейс в събота. Ще пренощуват в хотел “Рила” в Разлог и на сутринта ще потеглят към хижа Яворов, като вечерта ще слязат. Посрещнах ги на рейса и ги заведох в хотела. Там доста време ги задържаха, докато ги настанят. Фимчо заведе Силвичка до тоалетната. Тя беше скоро проходила и се подхлъзна на мокрия под в предверието и цопна в една локвичка. Моята уравновесена приятелка изведнъж избухна. Накара се на Фимчо. След това се нацупи. Каза остри думи, които не можех да свържа с нейната личност, и се разплаках. Тя беше шокирана от моята реакция. Трябваше да ѝ обяснявам, че те двамата са ми били кумир за хармоничен брак. И не мога да си представя, че могат да се скарат за нещо така незначително. Кой знае колко смешна съм изглеждала. Тъй или иначе напрежението изчезна и отново се възцари хармония. След години, вече като семейна, установих, че голямата част от караниците и скандалите стават все по възможно най-глупави поводи. Сякаш се отпушваше някакъв авариен клапан за изпускане на натрупано вътрешно напрежение, което обикновено няма нищо общо с възникналата разправия.

На другия ден тръгнахме към хижата. През по-голямата част от времето Силвичка ми беше на гърба. Малките ѝ ръчички се държаха за мен, като се преплитаха на челото ми. Чувствах доверието към мен на моята ездачка. Това е едно много приятно чувство. След години, вече майка, дълго време някой стоеше на гърба ми при преходите ни през Витоша. Тези мигове на единение не се забравят.

Денят беше прекрасен. Разхождахме се край хижата. Започнах да правя снимки. Силвичка седеше на една скала. Гледаше нещо съсредоточено. На босото ѝ краче беше кацнала муха и тя я наблюдаваше с учудване. Хванах този миг. Това беше може би най-хубавата ми снимка, направена дотогава. Тя вече беше любопитно момиченце, а не бебе.

 

МАНИЧКА СЪЗДАДЕ СЕМЕЙСТВО

Получих покана за телефонен разговор. В определеното време бях в пощата и веднага ме свързаха. На телефона – гласът на Маня. „Какичко, омъжих се. Венко замина днес за Москва.“ Зарадвах се много. Знам, че се обичаха. Връзката им започна още от първия учебен ден на Физическия факултет. Запознали се на трамвайната спирка и разбрали, че ще учат двамата на едно и също място. Освен това разбрали, че са комшии. Оттогава заедно тръгвали на лекции и обратно. Всеки свободен час прекарвали заедно. От втори курс Венко отиде да следва в Ленинград и редовно си пишеха. След връщането му за ваканцията били неразделни. Отишли една седмица на гости на родителите на майка му. Той много обичал дядо си Борис. Там запланували бебето. Преди да замине за Ленинград, отишли и се разписали, като взели за кумове една приятелска двойка, която също скоро се свързала в семейство. Почерпили се със сладолед и на другия ден изпратили Венко. Както закусвали в къщи, мама започнала да разпитва Маня какви са намеренията ѝ към Венко. Дана се намесила и рекла: “Те май че вече са семейство. Вчера Маничка излезе по-официална от друг път от вкъщи. Я, сестричке, си дай паспорта да видим.“ Маничка си признала без бой. Вечерта мама казала на татко и след това двамата отишли на гости у Венкови. Синът не уведомил родителите си преди заминаването си. Когато нашите им казали, бащата едва не получил удар. Как така без сватба е създал семейство. Без сватбена снимка. Нареждал дядо Петър и едва не се разревал. Маргарита, майката на Венко приела всичко по-спокойно. Обичат ли се, взели са се. Какво по-нормално. Разговорите продължили дълго и накрая Петър – свекърът, отсякал: “Булката я искам у дома. Щом вече ми е снаха, тя е част от моето семейство.“ Така на Маничка предстоеше да отиде в чужд дом. Честитих ѝ още веднъж и затворих слушалката. Купих от сладкарницата кутия хубави бонбони и започнах да черпя насъбралите се на площада на приказки колежки. Започнаха коментарии. Как така съм разрешила да ме прежени. Откъде накъде ще се радвам, би трябвало да ѝ се сърдя и до края на живота си да не ѝ проговоря. Слушах ги, слушах ги, па им казах „Какво по-нормално има да се радва човек на щастието на своята малка сестричка. Намерила е подходящия човек, обикнала го е и ще създадат деца и семейство. Тяхното щастие е и мое щастие.“ Предложих им още по един бонбон и си отидох да черпя хазяите си. Те се зарадваха на моята радост. Случих на добри хазяи в Разлог. Една година живях при тях, но и досега ги чувствам близки хора и с топло чувство пазя спомена за тях в сърцето си.

 

КАК БЯХ УПОТРЕБЕНА

Бях избрана за председател на профсъюза в болницата. Виждах, че престоят ми в Разлог повече няма смисъл, защото нямам от кого да уча. Когато идват обяви за кратки курсове, никога не ме пращат, защото не съм от района и ще ги напусна. Напразно им обяснявах, че ако има надежда за перспектива за развитие, не бих ги напуснала. Редовно изпращаха Чилев и понякога Топалова. Това ме принуди да ги уведомя, че ще ги напусна. Тогава шефовете ме извикаха и ми възложиха да напиша доклад за всички слабости, с които съм се сблъскала за тези вече близо четири години, откак съм на работа в района. Слабости в организацията, нарушение на лекарската етика – да пиша за всичко, което смятам, че пречи на добрата лечебна работа.

Залових се със задачата без ентусиазъм. В доклада описах: колко време губи лекарят, когато влезе в кабинета в поликлиниката, да събере необходимите неща за работа, липсват шпатули за преглед на гърло, рецепти, бележки за консултации и лабораторни изследвания, а би могло всичко да бъде поставено от сестрата предварително и лекарят веднага да започне прегледите на вече чакащите го болни. Че това е възможно, дадох себе си за пример. Като се чу, че ми предлагат и има решение аз да стана началник на поликлиниката, всичко в кабинета ми беше подредено така, че не се налагаше да ходя сама да търся. В момента, когато се разбра, че се отказвам от този пост, всичко стана по старому. Липсата на колегиуми, обсъждане на по-трудни случаи, на починалите болни, също намирах, че е слабост. След това писах за нарушаване на лекарската етика и морал. Писах за д-р Димов, който нощем влизал в леглата на спящите болни момичета и млади жени в тубдиспансера, и дадох за пример девойчето от Елешница, което беше избягало след такъв опит от негова страна и за това, че трябваше да го настаня в болницата на Благоевград. Ашминов, другият рентгенолог, който натискал майките на болните деца в тъмната стая по време на преглед. Посочих имената на потърпевшите жени. Повдигнах въпроса за извършване на медицинска дейност без нужната квалификация за това. Отново посочих Ашминов, който беше лекувал новородено на 10 дни с депосулфонамид, който не се дава на деца до пет години, и детето почина вследствие на това лечение, за непознаване на дозировките на лекарствата и тяхното неправилно предписване, непознаване на различните наименования на определено лекарство и предписване на еднакви лекарства с различни названия едновременно в токсични дози. За явяване на работа в нетрезво състояние. За извършване на повръхностни, незадълбочени прегледи на болни, отхвърляне на диагнози, поставени от колеги без нужните аргументи. Предварително разговарях с всеки критикуван от мен и му прочитах написаното и съобщавах откъде и от кого съм събрала информация. Никой не отрече и не реагира, не оспори написаното от мен. Попитаха ме дали ще го дам на д-р Икономов предварително преди събранието. Потвърдих, че той ще има доклада поне три дни преди събранието. Велев и Икономов го прочетоха и ми наредиха нищо да не променям и да го прочета както съм го написала. Предполагам, че колегите са смятали, че ще ми наредят да не съобщавам имена, както са били предишните „критични“ доклади. На събранието присъстваха и сестрите. Заявих, че докладът има за цел не да се преследва някого, а да предизвика разговор за недостатъците в нашата работа и да се направи така, че тя да стане по-добра. Обърнах се с призив този разговор да не се обсъжда навън, а да остане за нас. Да не допускаме да нарушим доверието на хората в лекаря и медицината, а да направим така, че това доверие да се засили. Прочетох доклада при мъртвешка тишина. Малко хора се изказаха, не ме укориха, но сякаш се отдръпнаха. Разбрах, че използваха, аз да напиша критичен доклад, защото си отивах. Дано работата след това да се е подобрила. След години разбрах, че Ашминов си купил къща в Сандански и се преместил там. Други промени не ми казаха, че са станали. Когато напусках Разлог с най-ранния автобус, със същите дрехи, с които бях дошла, и със същия куфар, автогарата беше пълна със сестри с букети есенни цветя. От лекарите беше дошла д-р Топалова. Цветята бяха толкова много, че запълниха пространството край шофьора. Хазяйката ме прегърна и потеглих към дома. Книгите, леглото и етажерката с нощното шкафче хазяинът ми докара допълнително, когато дойде с кола в София. Кюмбето с големия метален леген оставих на хазяйката. Той беше дълбок и тя в него вареше бурканите за зимата.

С връщането ми в София ми предстояха много разочарования и борби да намеря мястото си.

 

ПИСМО ОТ МАНЯ, ПОЛУЧЕНО СЛЕД ТЕЛЕФОННИЯ РАЗГОВОР ЗА НЕЙНАТА СВАТБА

Скъпа какичко,

Аз се ожених.

Мислих, мислих как да почна писмото и реших така, без осукване, защото това нещо наистина се случи и то точно така както казвах лятото, без биене на камбани. Една прекрасна утрин си облякох черната поличка и бялата блузка и тръгнах за лекции. Минах покрай Венкови и след около половин час излязохме двамата – той в спортна бяла риза и сив панталон. Майка му нищо не подозираше и въпреки това ни изпрати едва ли не с благословия. И вместо към факултета свихме към райсъвета, където ни чакаха двама наши приятели Лили и Манчо. След един час чакане извършихме тази велика формалност за пет минути. Трябваше да отговорим на няколко глупави въпроса и да се разпишем под някакви книжа. На втория ден след тази тайна сватба Дана вече подуши работата и след кратък, но обстоен разпит си признах. Майката и сестрата на Венко също бяха уведомени. Последни научиха татковците и за наше голямо учудване приеха новината като нещо очаквано. Сърцата им се размекнаха и в неделя се събрахме да отпразнуваме събитието. От тогава вече живея на нова квартира. Венко вече замина. Още не са уточнили програмите и затова лекциите още не сме почнали. Тук е тихо, спокойно. По цял ден чета. Работата е малко и се свършва бързо. Тежко ми е само, че на мама ѝ е много мъчно, макар че всеки ден прескачам до дома. Много ме очудва поведението на Мири. Когато се събирахме вечерта, той стоеше много мрачен и почти не приказваше. От тогава се държи с мен много хладно и надменно. Мама казва, че доста се е променил. По цял ден чете. Записал се е в библиотеката Кирил и Методи и голяма част от времето си прекарва там. Учи с удивително увлечение езици. Чудно какво ще излезе от него. Дана казва, че когато се стягали да ни дойдат на гости, Методи попитал: „Мамо, какво е сватба?“

„Сватба значи да жениш леля Маня за чичо Венко, както аз съм женена за татко ти“ – обяснила му Дана. А той „Не искам да женим леля Маня, а чичо Мири, защото той много ни дразни. Леля Маня нека си остане при нас.“ Поднесоха ми цветя и цялата вечер ми танцуваха. Държаха се много добре и ми обещаха за следващата сватба да ми изиграят седем виенски танца. Интересни бяха лелите. Леля Маня ме укоряваше, че не съм те чакала, но аз знам, че ти не си еснаф човек и няма да ми се сърдиш. Моите скъпи приятелки все още нищо не знаят. Галя е командирована на панаира в Пловдив, а Марето е на гости в Якоруда.

И тъй, како, в къщи се освободи едно легло, но всички казват, че не им е станало по-широко. Аз се каня да постъпя като учителка по заместителство, защото ще имам 5-6 часа само лекции седмично. Останалото време ще е заето с педагогическа практика, която смятам да заместя с учителствуване. Действително доста ме е страх, но това ще бъде добра школа за мен преди да започна редовна работа. Бащата на Венко ми даде няколко книги методическа литература, а сега чета една хубава книга на Макс Борн, един от големите съвременни физици и основател на квантовата механика „Айнщайнова теория на относителността“. В нея е разгледан с прост и ясен език гимназиалния курс по физика, но от такава гледна точка, че да се съзре необходимостта от новата теория. Чудесно е изяснен физическия смисъл на много физични величини, които в гимназията се разглеждат повръхностно и замъглено. Изглежда така умело могат да популязират само голями учени.

Мисля, че вече е време да ти кажа лека нощ. Чакаме те с нетърпение да запълниш моето място.

Твоя сестра Маня