Да започнем с очевидното. Българската политическа система се провали. Именно системата – а не отделните партии. Разбира се, провалиха се и те – но някак съвкупно, заедно стигнаха до непотребство, за да се илюстрира стария принцип, че грехът вкупе произвежда колективно непотребство. Да, всяка от съставките на системата има свой индивидуален и даже някак ярък принос в колективното непотребство. Някои от най-ярките моменти безспорно ще се запомнят. Без съмнение бъдещите летописци на великия провал ще описват и ще се смеят как СДС е провеждало „Избори до дупка”, как Ал. Йорданов е определял кои дни са „хубави за българската демокрация”, как някой доволно е съобщавал, че „вече е милионер в зелено”, как друг е молил братята българи да не купуват и как един особено ярък представител на новата българска политическа класа е изисквал от българина да не го „гледа тъпо”. Индивидуалните и груповите приноси към съвкупното непотребство могат да се описват до безкрайност. Но вече е ясно – провалиха се не съставките. Провали се Цялото, цялостният замисъл, началното хрумване, „първичната интенция”.

Докато някои от съставките на системата потъваха, а други – поне на пръв поглед не потъваха, можеше да се твърди, макар и с намигане, разбира се, че по-добрият побеждава, напр. с тенденция и с „временно преимущество от 1,72%”. Очевидно, цялото бесовско хоро не можеше да се играе, ако не се размахва някаква социологическа кърпичка, на която бащите и майките на българското обществено мнение (имената им са известни) пишеха някакви добре заплатени социологически проценти. Работата е там, че така измислената система много скоро след началото започна упорито и тъпо да показва нежелание да се възпроизвежда. С други думи политическата система на България започна да изисква все повече пари за възпроизводството си (да погледнем само ценоразписа на депутатските места), но пък, от друга страна, заплашваше да живее все по-кратко.

Нека повторим. В България катастрофираха не отделните политически партии, макар че на пръв поглед точно така изглеждаше, а тяхната общност и цялост, цялостта, която партиите образуваха. Вече е очевидно, че се е провалил първичният замисъл и затова си струва да погледнем към него. Без да потъваме в историята - тези, чиято памет не е напълно форматирана и моделирана, си спомнят ясно, че първичният замисъл беше не „Долу комунизма, да живее демокрацията!” (макар че и това се чуваше по първите митинги, защото това си е политически evergreen). Замисълът беше друг – как да обърнем социализма в кеш и да си отживеем. Моя позната, опитна преподавателка по дисциплината „Научен комунизъм” убедено отстояваше тезата, че е дошло времето да се съчетаят историческите завоевания на социализма (тя явно имаше предвид факта, че мъжът й беше зам.-зав. отдел в ЦК на БКП) с достиженията на световния научно-технически прогрес - като зад тази обла формулировка се имаше предвид непреодолимата историческа необходимост, ако ние се возим на черни волги, децата ни да се возят на мерцедеси. Защото нали това е прогресът?

Днешната политическа машинария на България (избирателна система, партии, парламентаризъм, конституционализъм и всички останали хубавини плюс, разбира се милите на всяко българско сърце омбудсмани, омбудсманки и омбудсманчета) - целият този шарен, весел и безсмислен панаир на новата българска политическа суета, която днес откровено гние и ръждясва, всичко това е овещественият и институционализиран мерак на българската номенклатура от етапа на късния социализъм – „Вацев, борили сме се достатъчно, сега трябва да заживеем най-после като бели хора”. Целият модерен политически свят на България беше призван да сбъдне мечтата на късната номенклатура – да си отживеем, като за целта се превърнем от чиновническо съсловие изцяло под властта на Живков и кръга му в класа от модерни собственици (съкратено – успели българи), и то такава класа, на която никоя комунистическа гадина няма да може да отнеме собствеността и да я предаде - с извинение - на трудовите колективи.

Именно това беше замисълът на димукрацията в България, това беше и Великата мечта на 80-те год. на 20-ти век – как да сме на власт винаги, ние и децата ни, в условие на съхранен управленски комфорт, и то по волята не на някакви си там смешни партийни конгреси, а чрез нотариалните си актове, които свидетелстват за това, че сме вечни ефективни собственици и, разбира се, чрез очевидността на нашето нравствено и интелектуално превъзходство на фона на окончателно изпадналите от историята български боклуци.

Така се осъзнаваше новата раса на България и така чертаеше мястото си в светлото бъдеще.

След 20 години е очевидно – резултатите не са вдъхновяващи. Нова класова структура в България не се наблюдава, за модерна техноструктура никой не се сеща да пита, на мястото на обещаното „общество на знанието” се появи обществото на доноса и на досието – да, доносите също са нещо от рода на знанието, но не това се имаше предвид в началото.

Системата се провали, защото идеята за преход от номенклатурно съсловие към капиталистическа класа си беше тъпа и ялова от самото начало. Просто класите се появяват в човешката история не чрез мародерство и не чрез плячкаджийски мероприятия, наречени кой знае защо риформи. Нова класа може да се появи на базата на някакво старо съсловие (и така е било в историята – виж Западна Европа), когато обществата са отговаряли на историческия повик на модернизацията. А българският случай е точно обратния. Не модернизация, а тъкмо напротив – българската номенклатура на 80-те год. се беше размечтала да изведе своето и на децата си благосъстояние не от съграждане, концентрация на капитали, усъвършенстване на техноструктури и модернизация, а от плячкосване, мародерстване и радикална търговия с всички активи, които могат да бъдат продадени, като се започне с материални производствени мощности, които следваше да бъдат продадени нацяло или на скрап, като се премине през такива никому ненужни абстракции като национален суверенитет и се стигне до такива смешни измишльотини от рода на чест, съвест, достойнство, родолюбие, цивилизационна идентичност.

Обществото на успелите българи се провали с трясък. Появи се не едно общество, а – съвсем в духа на стария досадник Платон – две общества и даже две държави, между които се вихри студена война. Малката България на успелите българи (очевидно тук приляга повече терминът българяни) мрази българите от голяма България и се страхува от тях. Тя живее в затворени региони около столицата и на други места, за да не влезе там някой от долното племе. А голямата България, вече достатъчно вмирисана и оскотяла, вечер заспива със сладки сънища, в които непременно някой българян е набит на кол.

Така се появи обществото на омразата, в което българи и българяни се дебнат и не си пожелават нищо хубаво. На мястото на щастливия капитализъм от нов тип, в който всеки честен българин развива малък семеен бизнес, труди се честно, по капиталистически, 11 месеца в годината, а през 12-я месец почива на Канарските острови с жената, децата и тъщата – се появи общество с проста тройна структура: 0,1% елит, които говорят български с американски акцент (а децата им дори не знаят български, което се смята за преимущество), 15-20% изморена, объркана, тревожна и озлобена средна класа, която не успява да направи никакви натрупвания и заради това се радикализира политически; като всичко останало влиза в графата „лош човешки материал” (по думите на един известен български политик, изречени при едно негово пътуване в една известна западна страна). Другото име на тази социална група е простолюдие – отработен ресурс, резултат от успешната демодернизация на страната. Това е българският аналог на семейство Бънди от прочутия американски сериал – хора, живеещи от тази за другата седмица, мислещи в категорията на чалгата и управлявани - разбира се - чрез телевизията.

Този свят е неуспешен и объркан, без исторически шансове, нежизнеспособен. Днешният политически елит на България очевидно живее в някаква паралелна социална вселена и няма намерение да се връща при народа си. Там му е добре.

Това, което важи с пълна сила за всички политически елементи на системата, важи, разбира се, и за БСП. С една малка разлика. Ако другите партии са отминали вече в зоната на политическата несъстоятелност, все още БСП - просто поради много голямата си политическа маса и разбира се, поради наследената от предишни ръководства разгърната оргструктура - е в сивата зона, в ничията земя между политическото битие и политическото небитие.

За разлика от другите партии, които нямат  никакъв шанс, БСП все още има - макар и теоретически.

Но по никакъв начин този шанс няма нищо общо със смешната процедура на лидерското надбягване. Лидерски беше проблемът на българските социалисти преди повече от 10 год. Тогава все още беше възможно при вярно решение на проблема за лидера (и за обкръжението му, разбира се) да се получи нещо смислено. Днес обаче лидерските трепети могат да бъдат само смехотворни и едновременно с това недостойни.

Ние си знаем, че нищо не е вечно, може пък това да е начинът голямата партия на новите български времена да отмре. А може би грубостите, стигащи – казват – до ръкоприкладство, разменени между А. Кутев и К. Добрев, и двамата свидни рожби на партията, са просто изблик на ергенска енергия пред лицето на наближаващата пролет – млади хора, кръвта им играе, какво ли не би направил човек, за да привлече върху себе си благосклонния поглед на Мая Манолова...

Но самият опит да се решава проблема именно като лидерски, а не като друг, практически е опит - вероятно несъзнателен - да се търси не там, където е загубено, а където е по-светло. Пък и самата лидерска надпревара предизвиква не толкова размисъл, колкото развеселяване. От едната страна очевидно е досегашният председател Станишев, който, снабден с бели европейски пухкави крила, ще лети вече над Европа, а не просто над бедна България. Проблемът е там, че България и досега не го виждаше и не го чувстваше съвсем ясно. Знае се и досега, че червената бабичка няма какво толкова да каже на Станишев, защото не го разбира, като той й връща със същото. Истинският проблем със Станишев е, че той не е - и никога не е бил - народен човек. Напротив, той е международен, и телефонът му звъни по международному, и изказът му е по-скоро брюкселски.

С. Станишев можеше да бъде (и може би още не е късно да стане) идеалният външен министър на България – коректен, прецизен и добронамерен, изпълнителен и позитивен. Такива никога не губят папки. И когато организират среща на министър-председателя си (който и да е той) в – да кажем – Бахрейн, със сигурност на срещата ще дойдат седемте най-дебели бахрейнци. Такива министри имат одобрението на Москва и на Вашингтон, разбирането на Брюксел, имат зад себе си и гордостта на Тел Авив. Станишев очевидно е от този кръг хора, на които мястото им е във и около властта, но никога начело на нея – защото властта понякога е мъка. А хората от този тип са готови на всичко, стига то да не е мъчително.

Гордият конкурент на Станишев е Първанов. На пръв поглед тука всичко като че ли е обратно. Първанов никак, ама съвсем никак не е международен (макар че, нека не злобстваме, вероятно той знае думата „мерси”). Нищо международно няма в Първанов, всичко си му е народно, родно, даже някак регионално, с елементи на махленско. От това в България само се печели. Наистина, има ли по-голяма гордост от това някой от нашата махала (долната, сиреч) да е начело на властта? И тъй като България, в резултат на шеметната и тържествена демодернизация, се е превърнала в глобална провинция, „махала, съставена от махали”, Първанов успя достойно като президент да репрезентира българското национално махленство. В ролята на Човека от Нашата Махала на Власт Първанов бе убедителен.

Трябва само да се съжалява, че конституцията не разрешава доживотно президентство, бих го поддържал в тази роля винаги.

Но българският президент – не като личност, а като роля - не е замислен, и не е кроен да върши някаква работа. Затова 10 години нищонеправене в Президентството, 10 години обграждане с успели българи, 10 години кадруване в съдебната система и с посланиците, 10 години мишкуване в тайните служби могат, разбира се, да представляват един добре запълнен отрязък от нечия биография, но по никакъв начин не могат да се броят за активен и съдържателен политически опит. Мишкуването, интригантстването, другаруването с успели българи, тържественото и благообразно, но безпроблемно каканижене на тържествени дати, и разбира се, ловуване (какъв аристократичен спорт!) - всичко това не е политическа активност, а е вдъхновено политическо нищонеправене.

Първанов беше политик, когато стана президент – съвкупност от здрави инстинкти, добра реактивност, култура в комуникацията и усет за политическа проблемност. Но сега той вече не е политик – силно дисквалифициран е, така както и най-виртуозната балерина, ако в продължение на 10 години не прави ежедневните си екзерсизи, просто надебелява.

Народното начало в Първанов вероятно ще го изведе все пак на верен път. Но за тази цел щеше да му бъде необходимо да реши определен брой политически проблеми, да си спомни, че партиите, за разлика от ловните дружинки, имат идеология, и просто да погази калта известно време по българските черни междуселски пътища. Защото днес Първанов е просто една надебеляла политическа балерина...

Какво пък, тренировките правят чудеса.

И все пак, най-важното не е в личностите на претендентите. Първанов все някога ще отслабне  (в политически смисъл, разбира се), а Станишев може все някога да припознае за свой този народ, а не „човечеството изобщо”. Ако тези неща не станат, винаги ще има други достойни кандидати – например на гореупоменатата Мая Манолова какво й липсва, че да не може да стане председател?

Въпросът обаче не е лидерски. БСП няма нужда от лидерски драматизми, а от отговорно и честно, напрегнато и може би болезнено търсене на собствения си смисъл, на своя raison d`etre.

Другите партии вече отминаха и гледат от по-добрия свят, БСП е още тук, но е поразена от най-страшната политическа болест – деморализация, безсмислие и лицемерие. А нима не е прав Пророкът (мир на името му), когато твърди, че лицемерите са по-долни и от кефирите?

БСП е като совите. Тя не е това, което е - и съвсем не е това, което претендира да бъде; разминала се е със себе си, със смисъла си и с предназначението си. Превърнала се е в свърталище на богати циници, които просто светят от щастие, вдъхновени от лозунга „По-добре ляв и богат, отколкото беден и десен”. А българите не обичат точно това – самодоволния цинизъм и наглото лицемерие просто озлобяват обществото. И затова вместо да решават въпроса Първанов или Станишев, (или – вариант - Кутев или Добрев) ръководителите на БСП е най-добре да се замислят дали съществува шанс БСП да стане това, което обещаваше да бъде и което продължава да бъде, единственото, което е необходимо на България – политическа сила, воюваща неотклонно не за стомашно-чревна хармония, а за модернизация на страната - защото без модернизация България съвсем отчетливо се връща в 19 век.

Защото битката за модернизация е единственото нещо, което може да даде оправдание на БСП и да върне нейния смисъл.

БСП претендираше в момента на своето създаване, преди около 20 години, да е партия с мисия. Днес в БСП мисия не се наблюдава, затова пък е богата на чекови книжки. И това днес е голямата дилема – мисията или чековата книжка, тук трябва да се избира...

Струва ми се, че времето за избор изтича.

Колкото до Първанов и Станишев – няма никакъв проблем. Те могат да се договорят да управляват по ред – Станишев – на четни дати, Първанов на нечетни. Или обратно.

Само мир да е.

от отвъдното:
Валентин Вацев - политически покойник
24 март 2012