Никола Григоров

 

На 26 12.1872 година Апостола на свободата Васил Левски замръква в Къкринското ханче!

 

Където на следващия ден е заловен.

Да си припомним кой го предаде!

"Преди почти век Данаил Кацев Бурски прави своята анкета в Троян и Ловеч, която е първият сериозен опит за поврат в левскиведението, посочвайки истинския предател, а през последните десетилетия невероятната драма на Константин Илиев „Великденско вино“ (1979), видяна от хиляди наши сънародници, отново бръкна в раната. Създаде се и комитетът, който направи не малко за оневиняването на поп Кръстьо, но ако минете и днес пред кварталната църква във Вароша, в която е служил дамгосания като предател поп ще видите следите на силата на вековната манипулация – неговото име продължава най-упорито да се замазва с блажна боя. Отвоюването и налагането на истината, която трябва да пребори втълпеното ни, е все още трудно за преодоляване. 

Едни от най-активните изследователи на живота на Апостола и до днес са членовете на Общинския комитет „Васил Левски“ в Троян, а сред тях е неговият доайен учителят Дочо Дулев. Троянци не случайно имаха и имат това самочувствие на най-тясно свързани с личността и дейността на Апостола на българската свобода: – Левски беше основател на Троянския революционен комитет и на революционния комитет от монасите на Троянския манастир, начело на който застана неговият игумен Хаджи Макарий, а член на комитета е и бъдещият Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Най-прекият път за Апостола от Южна България по посока на Влашко минаваше през Троянския манастир и Орешака. В манастира и в съседната махала Миленча той имаше своите тайни квартири. Левски необезпокояван и непредаден никога на турските власти от местните хора не рядко служеше както в Троянския манастир, така и в църквата „Света Параскева“ в самия Троян. 

Без много шум и показност в нашия Троянски край продължава и до днес таченето на паметта на Апостола, а благодарение на игумена на Троянския манастир Величкият епископ Сионий не само се поддържа, но и обновява експозицията на музея в манастира. Да се надяваме, че някой ще се сети най-после да укрепи и реставрира и Тайната къща на Хасъмите в махала Миленча, откъдето Левски потегля на 23 декември 1872 г. към Ловеч и към Къкринската Голгота. 

Прави чест, че именно троянец най-сетне след 140 години разкри истинският предател на Апостола без да се влияе от написаното от Иван Вазов, проф. Параскев Стоянов, Димитър Страшимиров и Иван Унджиев, а напротив със сериозен анализ на известните досега факти и документи обори техните аргументи и твърдения, като доказа че предателят на Левски е утвърдената от историографията и от местната митология като укривателка на Левски Величка Хашнова, дъщерята на поп Лукан Лилов и сестра на Марин Поплуканов. 

Този утвърдил се със своята дейност и изследвания е учителят Дочо Дулев. Той е роден на 20 декември 1926 г. в троянското село Терзийско. Възпитаник е на елитната Троянска гимназия „Васил Левски“, след което завършва Института за прогимназиални учители в Плевен. Учителствува в родното си село Терзийско и в Шипково. Той е не само един от най-активните членове на Троянския комитет „Васил Левски“, но и постоянен негов лектор. 

Сладкодумният и изключително убедителен в своите твърдения краевед излага без каквото и да е притеснение своята теза, доказвайки със силата на фактите и логическите си построения и проследявайки пристигането на 25 декември 1872 г., пребиваването и срещите на Апостола в Ловеч, че не поп Кръстьо, а именно дъщерята на поп Лукан и сестра на Марин Поплуканов е предателят.

По-долу ви предлагаме пълният текст на книжката на този утвърдил се левскивед тъй като тя е и сериозен пример как историка трябва да представя и анализира фактите, още повече, че Д. Дулев борави със същите сведения и документи които са довели посочените по-горе изследователи до противоположни изводи и твърдения. 

С представянето на пълния текст на книгата на Дочо Дулев искаме да популяризираме неговото изследване сред милионите читатели на сайта „Сите българи заедно“, като изкажем и нашето уважение към този достоен народен будител от Троянския край, както и към народополезната дейност на Издателство „Линеа принт“ ЕООД. Текстът на книгата ви предлагаме в неговият пълен вариант, без каквито и да е допълнения и промени, като единствено сме си позволили да включим и ръкописното допълнение към книгата на г-н Д. Дулев на 41 страница."/Цочо Билярски/

 

НИЕ ТРЯБВА ДА ОСЪЗНАЕМ, ЧЕ ИСТОРИЯТА СЕ ГРАДИ И ТРЯБВА ДА СЕ ГРАДИ САМО ОТ ИСТИНИ.

А ДАДЕНА ИСТИНА НЕ МОЖЕ И НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕИНАЧАВА.

ВСИЧКИ НЕВЕРНИ ФАКТИ И ТЪЛКУВАНИЯ В НЕЯ СА ВРЕМЕННИ И ТЕ РАНО ИЛИ КЪСНО ОТПАДАТ.

ОСТАВА ВЕЧНА САМО ИСТИНАТА.

ПОНЯКОГА ЗАКЪСНЯВА, НО РАНО ИЛИ КЪСНО ТЯ ВСЕ ПАК ИДВА ПРИ НАС, ЧИСТА И ОТКРОВЕНА.

„Именитата укривателка - вярна и решителна сподвижница на Левски през целия период на неговата революционна дейност в България - Величка поп Луканова, по мъж Гечо Хашнова, е първородната дъщеря на семейство поп Луканови. Родена е в гр. Ловеч през 1831 г. Природно интелигентна, грамотна (завършила Началното училище в гр. Ловеч) и отличаваща се с решителност, безстрашие и присъствие на духа, тя работи за успеха на народоосвободителното дело, защото е убедена в него и високо цени Левски... До задомяването си Величка живяла в дома на баща си поп Лукан. След омъжването си тя заживяла в къщата на своя съпруг, която се намирала недалеч от дома на баща й до църквата „Св. Богородица“. Новият си дом тя превърнала в една от сигурните тайни квартири на Апостола... Известно е, че когато брат й Марин бил откаран в София, за да отговаря пред съдебноследствената комисия за участието си в комитетското дело, Величка заминала за София, за да се види с брат си и другаря му Димитър Пъшков, да им даде по 100 гроша помощ от Левски и да разучи как вървят разпитите. Когато се върнала в Ловеч, тя докладвала на незасегнатите членове на комитета всичко, което чула и научила.“ (Из „Възрожденският деец поп Лукан Лилов и неговият род“ от Петър Луканов)

Левски, когато бил в Троян, праща Никола Ръженков в Ловеч да закара коня му у Никола Сирков. Същият Ръженков научава от Мария Сиркова, че Величка е ходила до София със същата цел.

За това пътуване, след като го разтълкуваме, е необходимо да направим известни уточнения. Необходимо е да се знае, че това пътуване е било през месец ноември, когато времето почва да се разваля, почват да валят дъждове, студът почва да сковава земята.

И още. За онова време превозни средства като рейс или влак въобще не е имало. То значи, че тя с примитивни дрехи и обувки е пътувала денем и нощем само пеша.

И още. При това пътуване тя, като сама жена, може пияници да я нападнат и да се гаврят с нея, може кучета да я ухапят, дрехите й да разкъсат, може и вълци да я изядат. Тя преодолява тия рискове и отива в София при следствената комисия, среща се с арестантите и почва най-оживен и динамичен разговор най-напред с брата си Марин: „Досега какво те питаха и ти какво отговори?“ След това с Димитър Пъшков: „Досега какво те питаха и ти какво отговори?“ При Димитър Общи: „ Досега какво те питаха и ти какво отговори?“ При Анастас поп Хинов: „Досега какво те питаха и ти какво отговори?“ При Дидьо Пеев: „Досега какво те питаха и ти какво отговори?“ При Вутьо Ветьов: „Досега какво те питаха и ти какво отговори?“

Така Величка, най-усърдно събрала голяма информация, се връща обратно по същия начин, със същите рискове в Ловеч и казва всичко, що чула и разбрала от арестуваните в София, на Ловешкия комитет.

И следва преценка на Ловешкия комитет, а и не само на него. Това е подвиг, който не може да го стори никой мъж в тогавашната поробена България. Това го е сторила само една велика жена, която е от град Ловеч, и тя се казва Величка Хашнова. Най-вече заради това пътуване д-р Параскев Стоянов след години предлага на тая Величка Хашнова да се издигне голям паметник в центъра на Ловеч за възхвала, за величие. Димитър Страшимиров, старши научен сътрудник по история, също предлага на Величка Хашнова, най-вече заради това героично пътуване, да се издигне голям паметник в центъра на Ловеч за възхвала, за величие. А проф. Иван Унджиев, най-големият капацитет по въпросите за Левски, я определя за българската история, за българския народ за втора баба Тонка.

Сам Левски, възхитил се от тоя подвиг, вади от джоба си 200 гроша, като пише в своето тефтерче: „На 18 декември на ловчанските затворници в София - за двама души - 200.“ За тия пари той ще прави отчет пред Любен Каравелов, когато се върне в Букурещ. Тия пари Левски ги дава на Никола Ръженков, който нарочно да отиде в Ловеч, да ги даде на Величка Хашнова, която от своя страна да отиде втори път до София и да ги даде на Марин поп Луканов и Димитър Пъшков, не че ще им трябват, било за дрехи или за храна. Левски знае, че те там са с какви да са дрехи, но все пак няма да умрат от студ. Ако са за храна, храната им в следствената комисия не е най-добра, но все пак няма да умрат от глад. Най-важното е, като ги получат от Левски, да се сетят, че са се клели пред него, и да не признават, и да не изказват нищо, когато турците почват да ги разпитват.

Всичко дотук е добре казано и добре написано. Но трябва да осъзнаем, че при тогавашните природни и обществени дадености не е било възможно коя да е жена, в случая Величка Хашнова да отиде пеша до София. И още. Не е било възможно тя да е допусната в следствената комисия, и то до самите арестувани. Трябва да е ясно, че в онова време, както е и в нашето съвремие, при осъдени може да се определи ден и час за свиждане, но при следствени, и то лица, уличени като борци срещу устоите на държавата, това е недопустимо. Но защо? Защото на подведените в дадено престъпление арестанти може да се повлияе.

Трябва да осъзнаем, че това пътуване на Величка Хашнова до София е един фалш, който няма равен на себе си. На този фалш се подвеждат видни личности като Димитър Страшимиров, д-р Параскев Стоянов и проф. Иван Унджиев. На този фалш се подвежда даже и самият Левски, като вади от джоба си 200 гроша, за да ги даде заради едно нищо.

От всичко това е необходимо да знаем, че Величка не е ходила втори път до София, за да ги даде на Марин поп Луканов и Димитър Пъшков. И още. Парите не ги е върнала на Левски, а ги е запазила за себе си. И още. Тя е запомнила много добре името, физиономията и откъде е Никола Ръженков, което от наша страна и ние трябва да запомним също много добре, защото ще ни трябва във връзка с по-сетнешни пояснения, свързани с тази Величка.

Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и поп Лукан Лилов са арестувани на 29.X.1872 г. Тях ги задържат 2 седмици в конака - гр. Ловеч заради поп Лукан, защото в турското законодателство и по „Черковното право“, отразено в Гюлханския хатишериф от 1839 г. и в Хатихумаюна от 1856 г., е писано, че не може арестуван поп да се задържа повече от 24 часа, ако не е заловен на местопрестъплението, и ако в него не е намерено оръжие. В противен случай трябва да се търси съгласието на Екзарха. Тогава за екзарх от м. февруари 1872 г. е бил избран Антим I.

Той, като се запознава със случая, дава съгласието си да продължи ареста на поп Лукан Лилов. На 13 ноември тримата арестувани ще ги откарват за София, но през нощта, пред самия 13 ноември, ловешкият каймакам повиква в собствения си дом Димитър Пъшков и 3 часа го е кандардисвал да прикани Васил Левски в Ловеч, за да го залови, като му обещава, че ако се съгласи, ще го освободи завинаги от арест. Ако при това приканване ловешкият каймакам би го заловил, той ще му даде от името на държавата като дарение 200 000 гроша.

Но ловешкият каймакам нищо не е можал да откопчи от Димитър Пъшков и сутринта тримата арестувани ги откарват за София. На 18 ноември те вече са там. По-нататък стават различни случки, за които няма да се спирам, но важното в случая е да запомним, че отиването им до София е било за 5 дена.

Необходимо е да отбележа, че Величка Хашнова също е арестувана на 29 октомври. За нейното арестуване няма писмен документ, но по спомени на редица членове на комитета тя е арестувана също на 29 октомври. Като жена, като българка, като християнка, по тогавашните турски правила не трябвало да я държат арестувана в конака, а да я държат арестувана в къщата на свещеника, в чиято енория е тя. Тя била в енорията на поп Лукан и на поп Кръстю. Но понеже поп Лукан Лилов бил вече арестуван, ще рече, че трябвало да я държат арестувана в къщата на поп Кръстю.

Така и станало. Минават дни. На 17 ноември тя се помолила чрез заптието, което я пазело, ловешкият каймакам да я пусне поне за един ден да се види с родната си сестра Йорданка, понеже била болна пред умиране.

(В биографичен спомен за Величка Хашнова от гр. Ловеч пише, че поп Кръстю я пуснал, да се види с болната си сестра Йорданка. Трябва да е ясно, че поп Кръстю не е бил турски служител, за да я задържа арестувана, или да я пуска от арест. Това е право и задължение на турската власт.)

Каймакамът дава съгласието си и заптието я завежда при него. Същият най-умело използва случая и почва с нея откровен разговор. Той не подхожда към нея като при Димитър Пъшков с разни умилквания, прилъгвания и пр., а пристъпва към нея с твърд респект, със заплаха. Той й казва направо в очите, че е арестувана като укривателка на Васил Левски. Казва й още, че по сведение на Вутьо Ветьов, който е в ръцете му, братята й Тошко и Христо са косвени помагачи на Левски и Вутьо Ветьов при опита им да оберат къщата на Денчо Халача в гр. Ловеч. Казва й, че Тошко е занесъл дрехите на Вутьо в Кайряка, а Христо му е закарал коня в Топузовата кория. Казва й, че братята й Тошко и Христо, баща й поп Лукан, заедно с брат й Марин поп Луканов и Димитър Пъшков, които са в следствената комисия - София, или всичко шест души, главите им ще се търкулнат на дръвника или ще увиснат на бесилката. След това обръща другия лист, като й казва, за да не стане така, й предлага по някакъв начин да подмами Левски да дойде в Ловеч, т.е. у тях, за да го залови. Ако се съгласи на това, той ще я пусне завинаги от арест, ще й позволи да се види с бодната си сестра Йорданка, а за тия, които са в София, ще направи така, че косъм няма да падне от главите им. И още. Ако при това подмамване се случи така, че Левски е заловен, той ще й даде от името на властта 200 000 гроша. Напомня й да помисли добре и да реши така или иначе. И тя се замисля. Тя обича Левски. Посрещала го е, укривала го е, хляб му е давала, дрехите му е прала, но по-обича себе си, баща си, братята си. Па 200 000 гроша. Та това са много пари. И след кратък размисъл тя решава твърдо: „Добре, ще го подмамя, за да го заловите, т.е. ще го предам!“

Че така е протекъл и завършил разговорът, личи от последиците. Тя е освободена завинаги от арест. Братята й Тошко и Христо не са арестувани. На 18 ноември тя е при болната си сестра Йорданка. Но как ще се спасят тия, които са в София? Това ще го поясня.

На 19 ноември пред конака е прекаран турски шеркет. В шеркета е Величка. До нея е седнал служител от конака, който държи в себе си писмо от името на каймакама - гр. Ловеч, адресирано до председателя на следствената комисия Саиб паша в София, в което пише: „Тъй като прилежната Величка Хашнова е обещала да предаде Левски, нека да се пусне при брата си Марин поп Луканов и при Димитър Пъшков, за да им каже, като ги разпитват, да казват, че не познават нито Левски, нито някакъв революционен комитет в Ловеч“. (В това писмо не фигурира името на поп Лукан, защото той, погрешно арестуван, с телеграма номер 1097 от 18 ноември е върнат обратно в гр. Ловеч.)

От пътуването на Марин поп Луканов и Димитър Пъшков запомнихме, че те са пътували до София 5 дена. То значи, че Величка, като е тръгнала от Ловеч на 19 ноември, ще е в София на 24 ноември. На тоя 24 ноември тя веднага се среща с Марин поп Луканов и Димитър Пъшков и те веднага казват пред следствената комисия това, което пише в писмото, т.е., че не познават нито Левски, нито някакъв революционен комитет в Ловеч.

Ето как се засича датата 24 ноември с телеграма номер 1117 от 24 ноември, в която пише: „...но понеже поменатите Димитър и Марин ... засега отказват да са взимали участие в това отвратително дело...“ Да, отказват, защото самата Величка им е казала да отричат всичко.

Трябва добре да се осъзнае, че думите на Димитър Общи в следствената комисия тежат и не може да се пренебрегнат, но думите на Марин поп Луканов и Димитър Пъшков са все пак основание на следствената комисия да се оправдаят пред надигащата се турска общественост, не напълно да ги освободят, но като ги имат в предвид, да ги накажат с нещо съвсем формално, колкото за очи.

В 1925 г. Данаил Кацев - Бурски се среща с доживелия Димитър Пъшков, който му казва: „Ние не бяхме съдени, а ни изпратиха с другите на заточение. Там бяхме добре, защото получавахме пари“.

Трябва да се знае, че там те са получавали по 60 гроша на месец. И още. Марин поп Луканов и Димитър Пъшков там, в гр. Адана, не са били в условия на каторжници, а са били като на курорт. Там Марин поп Луканов е бил кундурджия, а Димитър Пъшков е бил търговец на дребен добитък. И още. Те там са били под закрилата на жената на султана. Това води до негодуванието на Анастас поп Хинов, който е бил заточеник там, и вижда, че всички каторжници са пребивавали затворени зад дебели и високи каменни стени, и всяка сутрин ги изкарват на каменисти кариери с кирки и железни лостове да къртят камъни. Това са тъжни картини, в които лицата им са облени в пот, а ръцете и краката им - оцапани в кръв. Условия, при които много каторжници са умирали от тежък труд, от мизерия и глад.

Свидетел на всичко това, същият Анастас поп Хинов пише саркастично писмо до брата си Данаил Попов в Турно Мъгуреле в знак на протест срещу загадъчните добри условия, в които са поставени Марин поп Луканов и Димитър Пъшков.

Димитър Страшимиров от своя страна пък пише, че Марин поп Луканов и Димитър Пъшков, като не се признали за съучастници в съзаклятието, били осъдени на вечно заточение и че присъдите им са публикувани във всички турски вестници, и в някои европейски.

Трябва да се знае обаче, че присъдите им не са били публикувани в никои турски вестници, нито в някои европейски.

Преседяла за кратко време в София, колкото за едно свиждане, Величка се връща по същия начин с турския шеркет в Ловеч, а то значи, че тя се връща на 29 ноември.

Трябва да се запомни много добре, че това е единственото пътуване на Величка до София, а онова, дето е писано, че отишла до София да занесе дрехи и пари на брат си Марин, е чиста измислица или е резултат от недобра осведоменост.

Върнала се от София и обещала, че ще предаде Левски, Величка се споразумява с ловешкия каймакам последният да я пази завинаги от ловеш¬ката общественост, от българската общественост, от българската история, че тя ще е предала Левски.

От редица случки след това, свързани най-вече с Къкринското ханче, личи, че ловешкият каймакам спазва най-стриктно, колкото е възможно, това си обещание. Но пък кой би предал Левски? Величка сама се наема да го посочи, да го набеди. След като се спира на тоз, на оня, на трети, на четвърти, тя се спира на поп Кръстю. Но защо на поп Кръстю?

Величка е дъщеря на поп Лукан. Той е от гр. Тетевен. Преселил се е в гр. Ловеч и се е оженил за Мария Кочова Джанкова. От нея има като мираз едно лозе на местността Саръкая и друго нищо. Навъдил е 10 деца, от които 3 умрели, но 7-те останали здрави и читави. От тях най-голяма е Величка. Поп Лукан, отдал се на духовна служба в църквата „Св. Богородица“ в града, само от своята професия като поп е имал малка възможност да отгледа своите деца. В същата църква бил и поп Кръстьо. Но по характер и по разбиране те били различни. При сватба поп Лукан съветвал тя да е тридневна, да е разкошна, за добър спомен, с много и много дарове. От друга страна погледнато, ще рече, че в тоя разкош ще падне някакъв келепир и за дядо поп, т.е. на рамото му ще има някоя риза, на попадията - някоя престилка, а на децата му - някои обувчици или чорапца.

При погребение и следващите панахиди след това той съветвал да се коли курбан, по-големи хлябове да се месят, с по-чисто брашно, по-много да се готви и още и още ..., че това ядене ще се намери на оня свят на починалия. От друг ъгъл погледнато, ще рече, за дядо поп да има по-много порязаници, по-много мръвки, сърми, сладкиши.

Поп Кръстю бил с друго разбиране. При сватба той съветвал тя да е само от един ден и без никакъв разкош, без никакви дарове. „Какво е това - казвал той - майка да роди дете, и то да се случи момиче. От детството почва да му преде, да му плете, да му тъче, за да има повече дарове. И то, като се ожени, вземе та си пръсне тия дарове по свахи и сватове, та да не може да си стъпи в дирята след това с години“.

При смъртен случай и след панахидите след това той съветвал да не се коли курбан, по-малко да се меси, по-малко да се готви и от всичко по-малко, колкото при тая сиромашия да се спазва все пак традицията. А то ще рече, че при сватби и при погребения той бърка в гърлото на поп Лукан и особено в гърлата на неговата челяд. И следва омраза на поп Лукан и на неговата челяд към поп Кръстю.

При такова положение Левски идва в Ловеч и създава революционен комитет, отначало частен, но впоследствие го превръща във вътрешен централен. Челядта на поп Лукан се включва активно в него. Включва се активно в него и поп Кръстю, но омразата на поп Лукан и на неговата челяд към поп Кръстю не престава, а расте с пълна сила. Особено голяма е омразата на Величка, като най-голямо дете на баща си, към поп Кръстю.

При това положение тя, върнала се от София, почва да плете, да създава интриги спрямо него, да го злепоставя, че се е отвърнал от революционното дело, и се е отдал на страната на турците.

Така например, когато била арестувана в къщата на поп Кръстю, тя почва да казва след това, че заптието, което било пред къщата му, в къщата му, вардело не нея, а попа, да не би някой от комитета да дойде у тях и да му тегли куршума.

Да. Заптието вардело поп Кръстю. А тя, като арестувана, навярно е била без вардач? Що за истина, що за разсъждение е това?

Тя почва да казва, че когато била в къщата на поп Кръстю, той повикал даден член на комитета у тях на разговор по разни комитетски въпроси. Но преди това той повикал от конака турчин и го скрива в долапа в същата стая, в която ще се проведе разговорът. После следва самият разговор. Да си представим, че той е траял час-два-три, и това заптие, скрито в долапа, през това време трябва да мълчи, да се спотайва, да се сдържа да не покашли, да не кихне и пр. И на другия ден арест на тоя член на комитета, за да си тегли теглото в турските зандани или като каторжник в Диарбекир. Да, арест, но историческата справка говори, че не е имало никакъв арест. Даже не е имало никакъв арест и през всичкото време, когато е била в къщата на поп Кръстю.

Друг път, пак когато била там, видяла през една пролука на дъските на горния етаж двама души. Огледала се по-съсредоточено и видяла, че били двама турци. И при още по-съсредоточено поглеждане познала даже единия от тях, че бил Етем ефенди. Да, видяла през дъските и познала.

Но да разсъдим. Дъските, ако са били отначало сурови и след това да са се разсъхнали, би се получила между тях една пролука, колкото да се провре през нея острието на една джобна ножка. Или ако е имало някакъв чеп и той да се е разсъхнал, да е паднал, от там би се отворил отвор, колкото едно яйце. То значи тя да се е лепнала на тоя отвор като някой прилеп и по такъв начин да е наблюдавала. Що за истина е това?

И още. Когато била в къщата на поп Кръстю, видяла по прозорците накачени бунтовни вестници.

И още по-интересно. В стаята, на масата, вместо покривка, бил постлан в-к „Независимост“ на Любен Каравелов. Трябва обаче да се знае, че първият брой на в-к „Независимост“ излиза на 23.II.1873 г.

Следва друг случай, по-голям, по-загадъчен, на който редица наши историци десетилетия наред се позовават и обосновават своите тези. Този случай се състои в следното: Една сутрин тя вижда от вътрешната страна на портата на нейния двор паднало на земята писмо. Тя го взема и вижда, че е адресирано до нея с подател „Аслан Дервишоглу Кърджалъ“. Веднага се досеща - „Аслан Дервишоглу Кърджалъ“ е псевдоним на Васил Левски. В това писмо той й нарежда да занесе архивата (тефтера, копирната хартия и другите комитетски книги) в колибата на нейното лозе на местността Саръкая и той ще мине оттам, и ще я вземе.

Тя прочита няколко пъти писмото, но, познавайки някои писма на Левски, й направило впечатление, че тоя почерк не е негов. Тоя почерк е друг. Той е по-хубав, по-красив, по-четлив. Но кой пък познава псевдонима на Левски? И се досеща - само членовете на ръководството на комитета го знаят. И почва да ги изрежда на пръсти един по един. Но нали брат й Марин поп Луканов и Димитър Пъшков са арестувани и са откарани вече в София. Нали Иван Драсов е забягнал в Чехия, а Иван Колев е отишъл пък в Румъния. От досегашните „случки“ нейното съзнание се насочва към поп Кръстю. Това писмо тя няма да го скъса, няма да го изгори, няма да го унищожи. Тя вижда в него предателски намерения и го слага в архивата. Един ден то ще потрябва. Но на другата сутрин нейният брат Христо, който живеел у тях, вижда на същото място второ писмо, със същия почерк, със същото съдържание и със същия псевдоним.

На третата сутрин Величка вижда на същото място пък трето писмо, буквално същото. Тия две допълнителни писма тя също ги слага в архивата, премества я на по-скришно място и незабавно с мъжа си Гечо и с брата си Христо взимат по една мотика, чувал, торби, каквито имали, и тримата отиват на Саръкая да сеят лук. Но най-важното било да види тя какво ще се случи през деня там. Като наближават колибата, тя вижда в малката горичка от дребни храсти край пътя 4-5 турци - арнаути, че се сгушили, и сред тях поп Кръстю. Същите тия турци през деня идват при тях, претърсват най-щателно колибата, претърсват дрехите им, чувала, торбите, нищо не намират и си отиват. Но тя вижда сред тях предрешен лично ловешкия каймакам. И в нея узрява напълно едно убеждение, че поп Кръстю е станал предател. Предател от голям мащаб, предател с голям замах. Той иска по тоя начин цялата архива да попадне в ръцете на турците, за да загинат всички революционни комитети, и по такъв начин да се осуети едно бъдещо въстание, за което най-усърдно ратува Левски. И веднага пише писмо на същия, в което му съобщава как намерила зад портата си писма, какво пишело в тях, неговия псевдоним ... и му го праща по Никола Сирков.

Левски получава това писмо. Доказателство за това е писмото му до Величка от 12 декември 1872 г., в което пише: „Току да тръгна за градът Ви, получих писмо, в което ми са бележи, че са биле подхвърляли в някоя къща писма с моя подписка... Писмено да ми дадете за тия писма, които са писани от Вас...“

Но в това писмо ни впечатлява следното: Писмото е до Величка, т.е. тя е в единствено число, а Левски пише „...тия писма, които са писани от Вас“, т.е. „Вас“ е в множествено число. Но да се вгледаме по-съсредоточено. Думата „Вас“ е с главна буква. То ще рече, че е учтива форма. Като махнем учтивата форма, текста ще го видим в неговата реалност, т.е. „...тия писма, които са писани от теб“.

Тук виждаме колко той е прозорлив, колко е досетлив. Да, Левски осъзнава, той се досеща, че тия писма, пуснати през нейната порта, или са неверни, или си ги е спуснала Величка.

Затова той сваля доверието си към нея и пише: „...колкото писма, пари, вестници, и всичко, каквото има оставено във Вас,... да се пренесат у Николча“. (Никола Сирков - Д. Дулев)

Тя изпълнява това негово нареждане и пренася архивата заедно с писмата у Никола Сирков.

Ще е необходимо да проследим по-нататъшната участ на тия писма. Левски идва последния път в Ловеч у Никола Сирков. Сирков, нареден от Левски, скришом, взема самара на коня от яхъра на дядо Иван Крачола (той е втори баща на Никола Цвятков, с който Левски ще отива за с. Къкрина, и е съсед на него), двамата го разпарят от вътрешната страна, изваждат сламата, пъхат в него архивата заедно с писмата, зашиват го отново и Никола отново занася самара в яхъра на дядо Иван. Дядо Иван не е знаел това нещо.

Левски отива с Никола Цвятков в Къкринското ханче. Там е заловен и заедно със същия Никола и с Христо Латинеца, съдържателят на ханчето, са докарани в конака - гр. Ловеч. Конят му обаче останал вързан в яхъра на ханчето. Три дена стоял там и никой не смеел да му даде нито стиска сено, нито капка вода. Научил се за това дядо Иван и се уплашил, че ще му умре добичето. Този кон го бил купил наскоро от един турчин от Ловеч. Той отива при турчина и му казва най-грижливо:

- Слушай, ти нали знаеш, че си купих кон от теб.

- Е, да.

- Моят син тръгнал с него за Търново да се види с майстора си и да си купи бакър. На път се спрял да преспи в Къкринското ханче. Но там имало някакъв крадец ли е, вагабонтин ли е бил, не зная, но турците го угадили, заловили го и го докарали в конака - гр. Ловеч, но докарали и моя син, защото се случил с него в ханчето. Те не може да не го освободят, но кога, аз не зная. Но случаят е такъв, че конят ми стои три дена вързан в яхъра на ханчето и никой не смее да му даде нито стиска сено, нито капка вода. Ще ми умре добичето от глад, пък аз съм сиромах, на него разчитам. Моля те, иди в конака и ги помоли да ми позволят да си го взема, защото без тяхно разрешение аз не смея да направя това.

Дал му и една рубла да се почерпи

Турчинът отива в конака и им казва:

- Вие сте задържали сина на дядо Иван Крачола. За какво, то си е ваша работа, но баща му ми се жали, че конят му стои вързан в яхъра на Къкринското ханче, и никой не смее да му даде нито стиска сено, нито капка вода. Без вашето разрешение той не смее да си го вземе. Тоя кон го купи преди известно време от мен.

И те му казват:

- Кажи му, че сме му докарали коня и сме го пуснали край Ловеч като юва (свободен - Д. Дулев) да пасе. Да иде и да си го вземе.

Турчинът казва това на дядо Иван, който отива край града, намира си коня и го докарва у тях. Никола Сирков, скришом, взема самара от яхъра на дядо Иван, разрязва го, където е шит преди, изважда архивата, заедно с „писмата“, пъха отново сламата вътре, съшива го и отново занася самара в яхъра на дядо Иван. И дядо Иван пак не е знаел това нещо. Така Никола Сирков става вече стопанин на тая архива. Но през м. ноември 1873 г. той умира и архивата я поема жена му Мария Сиркова. В 1876 г. тя се жени за Никола Цвятков, от което следва, че и Никола Цвятков става стопанин на тая архива. В 1901 г. той я дава на д-р Параскев Стоянов. Той пък от своя страна я дава на градското читалище. След Освобождението идват наши историци в същото читалище, намират архивата, търсят в нея „писмата“, но няма писма.

От всичко това следва, че не е имало никакви писма пред портата на Величка или, ако е имало, тя си ги е писала и след това ги е унищожила.

Това е пореден номер на тая Величка. Коварен номер срещу поп Кръстю, срещу свой революционен брат, с когото са се клели заедно да бъдат верни и предани на революционното дело, и то е цел Левски да дойде в Ловеч и да тегли куршума на поп Кръстю. И още. Тия писма да бъдат примамка за Левски да дойде в Ловеч, единствено заради тях да дойде при нея, у тях, е което ще й падне на чалъм да изпълни обещанието си пред каймакама и да го предаде.

Коварен номер, коварни номера, които са достойни само за едно заплюване.

Сега ще си позволя едно отклонение, за да доведа читателите на други „случки“, казани от Тодор Луканов и Димитър Пъшков след години по спомени уж от Мария Сиркова, които се състоят в следното: Поп Кръстю, като усетил, че Левски ще идва последния път в Ловеч, почнал да ходи по 5-6 пъти на ден у Мария Сиркова да я пита Левски кога ще дойде да му се отчете с парите от комитета. Ходил и всяка вечер у тях със същата цел.

Един път стоял у тях до среднощ. През това време Мария излязла навън за съчки ли, за друго ли, но видяла, че навънка около оградата се гушат турци с пушки в ръце. Като влязла, казала на поп Кръстю какво видяла, а той й казал: „Не бой се. Като изляза и, ако ме попитат за какво съм идвал, ще им кажа, че съм дошъл да чета на болен човек.“

 

Друга вечер поп Кръстю стоял у тях чак до сутринта, та ако дойде Левски, да му се отчете. Последният път Левски, когато вече дошъл, поп Кръстю пак довтасал при него, отворил списъци, квитанции и пр., но не стигнало време за отчитане и затова двамата си насрочили среща следната вечер в Къкринското ханче. Да, не стигнало време!? Но да разсъдим. За това отчитане, при тия конспиративни условия, е било необходимо не повече от 1 час. А до среднощ или до съмнало не стигнало време. Що за вярване е това?

Но да видим какво става по-нататък. През м. ноември 1873 г. Никола Сирков, да повторя, умира. След 3 години Мария Сиркова се жени за Никола Цвятков. От него тя има дете - момиче, което кръщават Боцка. Боцка расте здрава и читава и, като станала на възраст, се омъжва за младеж от село Угърчин и отива при него. Никола Цвятков в 1904г. умира. Мария Сиркова, останала втори път вдовица, отива при дъщеря си Боцка в същото село. Оттам тя чува какво се е говорило уж от нея, отива при тамошния учител Иван Войников и му казва: „Поп Кръстю никога не е идвал по 5-6 пъти на ден у дома да пита за Левски кога ще дойде, за да му се отчете е парите от комитета. Никога не е идвал вечер у дома да го чака за същата цел. Никога не е стоял у дома до среднощ или до съмнало да чака за Левски. Левски, когато дойде последния път, поп Кръстю не е знаел това, не е идвал при него, не се е срещал с него, не се е отчитал на него, нито са се наговаряли за допълнителна среща в Къкринското ханче. Аз съм стара жена, вярвам, че има Господ, и не мога да си кривя душата. Това от никого не съм го чула, освен от Величка Хашнова и от Лукановци.“

Това обаче Иван Войников в момента не се е осмелил да го оповести, защото е знаел, че в Ловеч силните на деня са Лукановци, и те ще го уволнят. Тая истина е криел в съзнанието си, за да се стигне до 1981 г., когато неговият внук Павел Войников я оповестява във в-к „Литературен фронт“.

Ще е необходимо да запозная читателите и с друга „истина“. В 1926 г. идва в Ловеч известният историк Димитър Страшимиров да събира спомени за неговата книга „Левски пред Къкринската голгота“. В момента той се натъква на местния учител Н. Тодоров, който му дава спомен от тъй наречената Натя Джанкова, доведена сестра на поп Кръстю, дала му спомени от далечната 1872 г., като ще се спра само на един от тях, който се състои в следното:
Левски, при последното си идване в Ловеч, отива в дома на Величка Хашнова. Натя Джанкова се оказала също там и чула, видяла Величка, като казала на Левски, че поп Кръстю станал много близък с турците, ходел начесто в конака и готвел нещо лошо за комитета. На това Левски й отвърнал: „Тази вечер аз съм викал поп Кръстю в Къкринското ханче и там ще си разчистя сметките с него“.
Следва на тая случка малко коментар. Натя тогава е била на 7 г. Значи пред това 7-годишно сополанче Левски ще казва, че ще преседи и ще преспи в Къкринското ханче. Що за истина е това?

И още. Натя, като доведена сестра на поп Кръстю, би следвало да се казва Натя Тотева Никифорова. Но при омъжването си тя поема името на съпруга си Джанков и е вече Джанкова. От друга страна, попадията на поп Лукан, преди да се омъжи, се е казвала Мария Кочова Джанкова, от което следва, че Натя служи вече на интересите на Лукановци и, още по-точно, на Величка Хашнова.
Дали е ходил Левски при последното си идване в Ловеч у Величка Хашнова, за яснота по тоя въпрос ни дават думите на самия Левски, казани вечерта на Никола Сирков: „На никого да не казвате, че съм дошъл!“, от което се разбира, че той не е ходил и не се е срещал с Величка.

В 1925 г. идва в Троян Данаил Кацев - Бурски, среща се с Васил Бочев, бивш член на Троянския революционен комитет и доживял до тая година, който му казва: „Когато ... заминаваше Дякона за Ловеч, два дена по-рано изпратихме Ганко Маринов Лисицата (Лисичков - Д. Дулев), комитетски куриер, да отнесе писмо, че Левски ще отиде в Ловеч... Писмото било предадено на Величка Хашнова, сестра на Марин поп Луканов“. („Истината по предателството на Васил Левски“ от Данаил Кацев - Бурски, 1991 г.)

Тук е необходимо да се подчертае, че това писмо е на Троянския частен революционен комитет, но със знанието на Левски.

Изниква въпрос: Кога Ганко Маринов е отишъл в Ловеч? От редица спомени на Никола Сирков, на дядо Петър Попов от с. Къкрина, свидетел на залавянето на Левски, на Христо Цонев Латинеца, съдържател на Къкринското ханче, се вижда, че Левски е дошъл последния път в Ловеч на 25 декември. Необходимо е да се знае, че тоя 25 декември е бил понеделник. Следва, че Ганко Маринов е пристигнал при Величка на 23 декември, т.е. в събота. Разстоянието от Троян до Ловеч е 35 км. В тоя студен зимен ден, при тогавашния примитивен път, това е тежко пътуване. Ганко не е можел да се върне веднага и е останал в неделния ден у тях да се почине. Като се има предвид, че Ганко е член на Троянския революционен комитет, а, от друга страна, Величка е член на Ловешкия революционен комитет, то следва, че двамата, от породено любопитство, са имали оживен разговор през целия неделен ден.

Така настъпва 25 декември (понеделник) и тя изпраща Ганко за Троян. Необходимо е да се подчертае, че на тоя 25 декември в Ловеч никой не е знаел, че Левски ще пристигне там, освен Величка. Тя изпраща Ганко за Троян и след това веднага отива в конака и донася, че Левски на тоя ден ще пристигне в Ловеч. По съобразителност тя не дава писмото на турците в конака, не споменава и името на Ганко, защото в противен случай те ще арестуват тоя Ганко, с което членовете на Троянския революционен комитет ще се сетят, че Величка го е предала, и ще й отмъстят. Доказателство за това е фактът, че с връщането си Ганко не е арестуван. Тя вероятно е казала, че непознат за нея комитетски куриер е придошъл отнякъде, пътьом се е отбил за малко при нея и й е казал, че Левски ще пристигне тоя ден неизвестно откъде в Ловеч.

Следва да се позовем на книгата „Спомени и очерки на българските революционни движения“ на Минко Ив. Марковски. В нея той пише:
„На 26 декември пристигна в Троян известният в ловчанското окръжие Хаджи Есад ефенди... Той се установи на квартира у интимния си приятел Димитра Попов.“

Тук е необходимо да кажа, че Димитър Попов е бил член на Троянския частен революционен комитет, даже негов председател, което турчинът не е знаел. От друга страна, е необходимо да се знае, че в 1876 г. гр. Троян е бил обсаден от две башибозушки орди. Ръководител на едната орда е бил Хаджи Асанаа от с. Борима, а на другата орда е бил Хаджи Есад ефенди от с. Турски Острец (днешното с. Малиново - Д. Дулев), от което се разбира, че Хаджи Есад ефенди е бил действително известен за ловчанското окръжие, т.е. за ловешкия конак.
За вечерта съпругата на Димитър, както е обичаят при посрещане на турско заптие, е приготвила вкусна баница и варена кокошка, а Димитър от своя страна - в котленица греяна троянска сливова ракия, разбира се, подсладена обилно с топена захар. В провелия се разговор след заловения вече Димитър Общи е и за Васил Левски. Хаджи Есад, като си пийнал доста порядъчно, му казва: „Димитър ефенди, една тайна ще ти кажа, ама думата тук да си остане: Аз вчера бях в Ловеч, когато се донесе на властта, че тоя пезевенк (Васил Левски - Д. Дулев) бил там и полицията взе всевъзможни мерки за улавянето му; всички пътища, улици и съмнителни къщи са запазени от шпиони и заптиета и вярвам, че с божията воля и силата на Мохамеда, скоро ще бъде хванат.“

Тук е необходимо да се знае, че тоя разговор и за това донесение е бил в 1872 г., а книгата на Минко Марковски е издадена чак в 1902 г. От това изниква въпрос: „бил там“ или „ще бъде там“. Навярно сведението за печат до Марковски е дадено много късно, поради което паметта е изневерила и вместо „ще бъде там“ е записано „бил там“. На „ще бъде там“ най-подхождат следващите думи: „...полицията взе всевъзможни мерки за улавянето му; всички пътища, улици и съмнителни къщи са запазени от шпиони и заптиета...“
За потвърждение на това е необходимо да се знае, че цялата турска полиция на 25-ти и 26-ти декември в Ловеч е вдигната на крак и почва претърсване на хотели, кафенета, сладкарници, обущарници, шивачници. Това се потвърждава и от честото шатрене на Пано Петков Бонджора и хаджи Мичо, уличени като турски шпиони, и на честото влизане на Али чауш в кръчмата на Добри Койнов на 25 декември, за да се стигне чак до Пази мост, където не случайно Али чауш пита Никола Цвятков: „Тоя човек зад теб познаваш ли го?“ и към Левски: „Ти къде отиваш бе, момче?“ и „Ти откъде си, не те познавам.“

Ето как тая Величка Хашнова, обещала да предаде Левски, прави вече реален опит, за да го извърши.

Да се спрем на последното идване на Левски в гр. Ловеч у Никола Сирков. Аз доказах преди, че Левски е дошъл у Никола Сирков на 25 декември. Но Мария Сиркова казва, че Левски е дошъл у тях на 24 декември, т.е. на Бъдни вечер. Бъдни вечер е християнски празник от голяма величина, който се врязва дълбоко в съзнанието на хората за много години, поради което редица наши историци приемат нейното сведение за истина и градят вече по-нататък своите тези, посветени на тая тема. Никола Сирков и Мария Сиркова са здраво семейство и по отношение на революционното дело са еднакво посветени, но пред нас се изпречва това противоречие като много голям въпрос и ние трябва да следим най-зорко през всичкото време при тълкуването на тая случка. За да бъде убедителна, Мария Сиркова описва дадени случки в тая Бъдни вечер, т.е. на 24 декември, с много голяма подробност. Например на тоя 24 декември те си клали прасето, след уреждането му помагачите си отишли, но Христо Цонев Латинеца останал вечерта с Никола Сирков да си похапнат, да си попийнат и в тоя момент, същата вечер, Левски идва у тях.

По-нататък. Случката продължава вече с пълна подробност между тримата. От това следва, че Христо Цонев Латинеца е знаел, защото е видял, че Левски при последното си идване в Ловеч е бил у Никола Сирков.

По-нататък. През нощта, като на Бъдни вечер, идва, както е обичаят, голяма група коледари, които, между другото, са видели Левски, от което следва необорим факт, че и те са знаели, че Левски на Бъдни вечер е бил у Никола Сирков.

По-нататък. Посред нощ, като чукнала черковната камбана, Левски казал на Мария Сиркова да отиде с Марийка Латинката на църква. И те, разбира се, отиват.

По-нататък следват редица подробности, от които следва, че и Марийка Латинката е знаела, че Левски на Бъдни вечер е бил у Никола Сирков.
По-нататък. Левски преспива у Никола Сирков. На другия ден, 25 декември, той се облякъл като циганин, надянал един наръч съчки и отива у Величкини, за да получи по-точна информация за писмата, пуснати през нейната порта. И още. По предварително поръчение поп Лукан е бил у Величкини и Левски се среща и разговаря с него по въпроса как е протекъл разпитът му, когато е бил в следствената комисия в София, както и как е протекъл разпитът на Марин поп Луканов и Димитър Пъшков там.

От всичко това следва, че и Величка е знаела, че Левски последния път, на 24 декември, е бил у Никола Сирков и оттам идва у тях, а така също, че и поп Лукан е знаел, че Левски е бил предварително у Никола Сирков и оттам е дошъл у Величкини.

От всичко това следва, че Христо Цонев Латинеца, коледарите, Марийка Латинката (съпруга на Христо Латинеца), Величка Хашнова, Гечо Хашнов (съпруг на Величка), поп Лукан Лилов, Христо поп Луканов и Тошко поп Луканов (синове на поп Лукан) са знаели, че Левски последния път, при идването си в Ловеч, е дошъл у Никола Сирков.

Но да видим всичко това вярно ли е или не. Левски, когато идва вечерта у Никола Сирков, му казва да съобщи на Христо Цонев Латинеца следващия ден да отиде в Къкринското ханче, че за отиване в Търново там ще се отбие да преспи. От това следва, че Христо Цонев Латинеца вечерта, при последното идване на Левски в Ловеч, не е бил у Никола Сирков.

Първите думи на Левски при последното му идване в Ловеч у Никола Сирков били: „На никого да не казвате, че съм дошъл!“ От това следва, че Марийка Латинката не е знаела за последното идване на Левски у Никола Сирков.
От Анастас Цочев Хитров, бивш член на Ловешкия революционен комитет, имаме сведение, че на 25-ти и на 26-ти декември пред къщата на Величка Хашнова вардели турци. Това показва, че Левски при последното си идване в Ловеч не е ходил у Величка Хашнова и не се е срещал с нея. Гечо Хашнов като съпруг на Величка също не е знаел за последното идване на Левски в Ловеч, било у Никола Сирков, било у Величка Хашнова. Поп Лукан Лилов също не е знаел, че Левски при последното му идване в Ловеч е дошъл у Никола Сирков, а то значи, че не се е срещал с Левски у Величкини и не е разговарял с него. След като поп Лукан не е знаел за последното идване на Левски в Ловеч у Никола Сирков, то значи, че и синовете му Христо и Тошко не са знаели това.
Но изниква въпрос: Защо Мария Сиркова казва, че много хора са знаели, че Левски при последното си идване в Ловеч е дошъл у Никола Сирков? И следва логичният отговор: Понеже нашите историци след Освобождението са узнали, че Левски е заминал за Къкринското ханче от дома на Никола Сирков и тъй като е заловен в това ханче, биха помислили, че Никола Сирков има някакъв пръст в залавянето на Левски, и тя, за да неутрализира това съмнение, е предпочела да наортачи, че и много други, които проличаха в горните редове, са знаели за последното пребиваване на Левски в Ловеч, и то у Никола Сирков.
И още. Тя внушава, че Левски е тръгнал за Къкринското ханче не от дома на Никола Сирков, а от дома на Величка Хашнова.

От всички умишлено лъжливи сведения на Мария Сиркова, които вече се изясниха, има друго сведение, което е вече вярно. А то се състои в следното: Никола Сирков, след като научил от поп Цоко, че Левски е заловен в Къкринското ханче, по думите на Мария Сиркова пребледнял. „Три дена - казва тя - синията не се е слагала нито за закуска, нито за обед, нито за вечеря. Никола се въртял като замаян вкъщи, на двора и само пушел и пиел мастика.“
Но, като днешни вече граждани, ние сме задължени да видим кои са причините Никола Сирков да изпадне в това болезнено състояние.

Да отнесем мисълта си отново към Величка Хашнова. Аз споменах, че тя е получила писмо от троянеца Ганко Маринов Лисицата, че на 25 декември Левски ще пристигне в Ловеч и още по-точно, че ще пристигне у тях. Тя чака сутринта Левски да дойде у тях, но го няма. Чака го до обед да дойде, но също го няма. Чака го вечерта - също го няма. Чака го цяла нощ, но няма Левски. Идва 26 декември. Чака го сутринта, но Левски не идва. Чака го до обед, на обед, Левски пак не идва. Чака го до вечерта, на самата вечер, но Левски пак не идва. Тя губи вече търпение и вечерта, по тъмно, решава и тръгва към кв. Дръстене. А той е на разстояние повече от километър. Среща се е Никола Сирков и му казва: „Преди получих писмо от един троянец, че Левски на 25 декември ще дойде в Ловеч и по-точно у нас. Чаках го цял ден, но не дойде. Чаках го цяла нощ, но пак го няма. Тая сутрин го чаках, няма го. Чаках го до обед, на обед, но няма Левски. Чаках го цял следобед до вечерта, но Левски пак го няма. Па реших да дойда при теб, като член - съзаклятник, да ти кажа, да ти се оплача. Да не би да е станало е него нещо лошо? Да не би турците да са го убили? Да не би да се е затрил някъде?“ А той й казва: „О-хо, Левски дойде още снощи у дома. Беше много късно. Първата му дума, като влезе, беше: „На никого да не казвате, че съм дошъл!“ През нощта правихме това-онова и днес следобед замина за Търново, но каза, че ще се отбие и ще преспи в Къкринското ханче. Но това, като изключение, като на вярна съзаклятничка на революционния комитет, го казвам само на теб. На никой друг това няма да го казвам. Няма да го казваш и ти“.

След това Величка се връща, отива в конака и казва на каймакама: „Нали бях ви обещала, че ще ви помогна да заловите Левски. Научих от Никола Сирков, че Левски снощи е дошъл късно у тях, че днес следобед той е заминал за Търново и че тая вечер ще е в Къкринското ханче, където ще преспи“.
Приятно изненадан, каймакамът извиква онбашията Юсеин Бошнак и му нарежда веднага да събере 15 души конни заптии, в които, макар да им се полага нощна почивка, да бъдат онбашият Али чауш и Асан Оджоулу. След като се събират и оседлават конете, каймакамът им казва: „След продължително търсене най-после имаме приятния шанс да заловим тоя опасен Джин-гиби - Васил Левски, който тая нощ е в Къкринското ханче. Като заптии бъдете на ниво. Като отидете при Къкринското ханче, за да го изненадате, ви препоръчвам да се представите, уж че сте търговци и че карате добитък от Плевен, че сте много изстинали и искате ханджията да ви отвори, за да се стоплите. Като ви отвори, ще влезете и още заспал ще го заловите. И още. Ако се наложи да гърмите, ще гледате да не стреляте на месо, защото аз го искам непременно да е жив. Пожелавам ви успех. С вас е славата на Аллаха и силата на Мохамеда. Бегом!“

Акцията е сполучлива и Левски е заловен. Поп Цоко, по някакъв начин се научил, че Левски е заловен, казва това нещо на Никола Сирков. Ето как стигаме до истината за заболяването на Никола Сирков. Да, той пребледнява, три дена, по думите на Мария Сиркова, синията не се е слагала нито за закуска, нито за обед, нито за вечеря. И още. По цял ден ходел като замаян, пушел и пиел мастика. И то защо? Защото Сирков осъзнава, че е сбъркал, че не е спазил думите на Левски: „На никого да не казвате, че съм дошъл!“ Сирков се чувства вече като косвен предател на Левски. Той е чувствителен, честен и не може да се помири с това нещо. Сложил вината на сърцето си, той се разболява. Болестта му преминава в цироза и през месец ноември 1873 г. умира. Умира, останал за следващото поколение като пример на горещ родолюбец, активен съзаклятник на Вътрешния централен революционен комитет, къщата на когото е била винаги отворена за Левски, била е негово скривалище, бил е дисциплиниран куриер. Необходимо е да се знае, че ловешкият каймакам спазва най-стриктно предварителното споразумение с Величка Хашнова да не казва публично, че тя се е съгласила да му помогне да залови Левски и че тя го е предала. Даже при самото залавяне на Левски той се прави, че не е знаел кой е заловеният.

Но да видим какво прави Величка Хашнова след залавянето на Левски. Узнавайки, че Левски е вече заловен, още на следващия ден праща писмо до Троянския революционен комитет с кратък текст: „Поп Кръстю предаде Левски на турците. Пазете се!“

Тя прави и съобщение за залавянето на Левски чак до Влашко, до Любен Каравелов, и той в бр. 38 на в-к „Независимост“ от м. юли 1873 г. пише в статия, че Левски е заловен рано сутринта, като излизал на прага на поп Кръстювата къща. Да, на прага на поп Кръстювата къща!?

Необходимо е да се знае, че тая статия на Любен Каравелов редица десетилетия е основание нашите историци да пишат, да казват, че Левски е заловен по предателството на поп Кръстю.

Нека да си спомним от преди, че при загадъчното ходене на Величка Хашнова до следствената комисия в София, уж да занесе пари и дрехи на брата си Марин поп Луканов, тя е запомнила името, физиономията и откъде е Никола Ръженков. Но да видим какво става с него след залавянето на Левски. Величка веднага съобщава в конака - гр. Пазарджик, че Никола Ръженков е бил сподвижник на Левски през м. декември до гр. Троян. Турците веднага го арестуват. Бият го на умиране. По някакъв начин обаче той успява да избяга от ареста и се скрива в с. Баня, Панагюрско, където, от тоя бой, там наскоро умира.

Но пак за Величка. Нали ловешкият каймакам при разговора си с нея на 17 ноември й е обещал, че ако предаде Левски, ще й даде от името на турската власт дар от 200 000 гроша. Да, ловешкият каймакам държи на обещанието си. Той ще й даде тия 200 000 гроша. Но това са една пълна каруца с грошове. Практически това няма как да стане. Но, за него изгодно и за нея удобно, той решава да й даде 2 000 бр. златни монети (1 златна монета е равна на 100 гроша), които се състоят от римски, австрийски, френски, венециански, но най-много турски, като последните са с емисия от 1867 г. Те, всичките, независимо какви са и от кога са, са равни на 200 000 гроша. Ловешкият каймакам й дава с удоволствие тия 2 000 златни монети.

Но Величка има 3 деца. От тях 2 момчета и 1 момиче. Най-голямото момче Лукан е на 10 г. Второто момче Никола е по-малък, а момичето Марийка е още по-малка. То ще рече, че от тях тя няма в къщата си къде да ги скрие, затова решава и ги носи в къщата на баща си поп Лукан. Той ще ги крие, ще ги съхранява по-добре.

Но да видим по-нататък какво става с тия пари. По сведения на Анастас поп Хинов от Плевен, арестант с Марин поп Луканов, се знае, че когато били в София, поп Лукан пратил на сина си Марин 5 златни турски монети. Когато ги закарали в Цариград, баща му му пратил още 15 турски златни монети. По всяка вероятност поп Лукан е пращал от тях и на сина си Илия, който по това време е учил в град Одеса, така че от тях са останали 1 364 бр., които поп Лукан ги закопава в мазето на къщата си.

В 1877 г., при второто нападение на турците в Ловеч, поп Лукан е убит. Убито е и второто момче на Величка - Никола, убит е и съпругът на Величка Хашнова, така че парите остават в забвение, за да се намерят в 1974 г. при изкопни работи за изграждане на ловешкия музей „В. Левски“, там, където е била къщата на поп Лукан.

След залавянето и обесването на Левски, Величка усеща, че съвестта й почва да я бори, и тя почва да търси, да прави реванш за прикритие. Така например, когато група заловени Ботеви четници били докарани в конака - гр. Ловеч, тя, по сведения от книгата „Възрожденският деец поп Лукан Лилов и неговият род“, отива при тях и получава от Никола Обретенов 2 наполеона, които ги развалила, за да си купят хляб, сирене, мляко и други неща. Но като имаме предвид, че при залавянето им при Балевското ханче, при Ралинския мост в с. Бели Осъм, те са претърсвани най-щателно, че при докарването им в конака - гр. Троян отново са претърсвани, че при докарването им в конака - гр. Ловеч трети път са претърсвани, къде биха се завъртели 2 наполеона в дрехите на Никола Обретенов, та да ги даде на Величка? И още. Като се има предвид, че тия Ботеви четници са се борили против устоите на турската държава и са били още следствени, а не осъдени, турците биха ли допуснали една жена, в случая Величка Хашнова, да отиде при тях, да общува с тях?

От друга страна, Никола Обретенов в своите „Спомени...“ пише, че когато били в конака - гр. Ловеч, дал на Величка 1 наполеон да го развали.

Но и това да разсъдим. Никола Обретенов, след като научава, че Величка Хашнова след Освобождението почват да я величаят като укривателка на Левски, е допустимо да се помисли, че и той от своя страна решава с нещо да я възвеличи, като пише, че когато били в конака - гр. Ловеч, й дал да му развали 1 наполеон. Така че Величка дали е ходила при Ботевите четници и дали Никола Обретенов й е дал 1 наполеон, а според нея - 2 наполеона, е вече под въпрос. Но нещата опират до друго, и то много загадъчно. В книгата си, „Дневници и спомени“ Никола Обретенов пише: „...На другия ден дойде в затвора сестрата на Илия Луканов, г-жа Величка поп Луканова - Хашнова, мъжът на която беше с нас в четата...“

От друга страна д-р Параскев Стоянов в книгата си „Градът Ловеч“, в която най-старателно оповестява имената на всички Ботеви четници от гр. Ловеч, личи, че съпругът на Величка Хашнова, т.е. Гечо Хашнов не е бил в Ботевата чета.
Че Величка Хашнова през размирната 1876 г. е укривала в дома си големия борец за националната ни свобода Христо Иванов – Големия. От автобиографията на Христо Ив. – Големия не личи той да се е укривал в дома на Величка Хашнова. 

Но в тая си реванш постъпка тя не може да прикрие, да сложи в сянка предателството си спрямо най-великия българин, в случая спрямо Васил Левски. В предишните редове споменах, че след залавянето и обесването на Левски архивата остава у Никола Сирков. Сирков обаче в 1873 г. умира и архивата остава у Мария Сиркова. Тя в 1876 г. се омъжва за Никола Цвятков, което ще рече, че и Никола Цвятков е вече собственик на тая архива. При това положение Величка Хашнова почва да се доближава и да внушава на Никола, че поп Кръстю е предател на Левски и на Ловешкият революционен комитет. В тая си близост тя успява чрез Никола Цвятков да се добере до архивата, като унищожава писмото на Троянския революционен комитет, занесено от Ганко Маринов Лисицата до нея, защото в него се казва, че Левски ще пристигне на 25 декември в Ловеч, и то у тях, и с което унищожаване тя прикрива донесението си в конака.

Величка унищожава и своето писмо до Левски, в което му пише за подхвърлените писма зад нейната порта, от което българският народ след време ще разбере, че те са една измислица, една подмамка, с която Левски да дойде в Ловеч, за да го предаде.

Величка унищожава и писмото на брат й Марин поп Луканов от 16 септември до Левски, в което му пише, че имало у него комитетски пари, но ги употребил в своя работа, заради която постъпка би получил според Устава смъртна присъда.

След Освобождението съвестта на Величка почва да я бори с още по-голяма сила. Лошата й постъпка почва да лежи на главата й като воденичен камък. Тя почва да усеща, че гражданите на Ловеч почват да я заглеждат много загадъчно и тя, вече овдовяла, въпреки че има възможност да живее при дъщеря си Мария, решава и забягва далече от Ловеч, от ловчалии, като отива чак в гр. Трън при сръбската граница при брата си Илия. Тоя Илия, като чиновник там, е живял на квартира с редица неудобства, но тя пак е доволна, защото е далече от Ловеч, от ловчалии. След това брат й Илия се премества в гр. Радомир и тя пак е при него. След това пък отива в София при сина си Лукан. При всички неудобства тя все е доволна, защото не е в Ловеч. В София тя живее по-дълго време.

Но в 1906 г. тя усеща, че животът й е вече на икиндия, на малка икиндия, и се връща в Ловеч, за да умре в скута на дъщеря си Мария. Но по едно време тя, усетила, че животът й е вече на дни, на часове, праща дъщеря си Мария да повика поп Георги Антипов, тъй наречения Жълтешки войвода и другар на Тодор Кирков, да дойде при нея и да се изповяда пред него.

Поп Георги веднага идва и тя почва да реди живота си най-вече от основаването на Революционния комитет в Ловеч. Казва му как Левски го основава отначало като частен, след това го определя за вътрешен централен, че в него се включило цялото семейство на поп Лукан начело с брат й Марин. После след някакво предателство брат й Марин е арестуван, па как е арестувана самата тя, как при смъртна заплаха, че ще я обесят, че ще обесят баща й и братята й, но при съблазън от 200 000 гроша, предлагани й от ловешкия каймакам, се подлъгала като обещала, че ще предаде Левски и пр., и пр. до самото му предаване и залавяне.

През всичкото това време поп Георги най-внимателно слушал и най-старателно записвал в тефтера си цялата изповед на Величка, след което й казва: „Чадо, Бог чу молбата ти, изповедта ти, а тя е казана от сърце, затова ти прощава всичко грешно, което си сторила, и ти ще отидеш в отвъдното като другите. Амин.“

След това Величка почива, като е погребана при неясни обстоятелства най-тържествено в двора на църквата „Св. Богородица“ в гр. Ловеч.

В 1925 г. известният историк Данаил Кацев - Бурски идва в Ловеч да търси истината за последните дни на Левски. Среща се и с поп Георги и същият му казва: „Да знаеш, че Левски не е предаден от поп Кръстю. Залавянето на Левски е от жена, която се е изповядала пред мен. Аз няма да ти кажа коя е, защото тя чрез мен се е изповядала като пред Бога. Като умра, ето тефтерът, всичко съм записал в него. Ела и го вземи, и го прочети.“

Необходимо е да се знае, че думите на поп Георги съвпадат с думите на Михал Векилски, виден служител на турско време в конака - гр. Ловеч, казани пред възрастния учител Гено Иванов от същия град, а именно: „В залавянето на Левски е замесена жена.“ След няколко месеца Данаил Кацев - Бурски идва отново в Ловеч и отива отново при поп Георги, но попът бил вече умрял, а тефтерът му безследно изчезнал. Поражда се въпрос: Кой го скри, кой го унищожи? И следва логичният отговор:

Това може да го е сторил синът на поп Георги, учител след това в София, по причина на някаква заплаха или по престъпно невежество. Може да го е сторила Мария, дъщерята на Величка Хашнова, но най-допустимо е това да го е сторила някоя влиятелна личност след Освобождението в Ловеч, свързана с тая Величка, с цел да се прикрие нейната вина, отнасяща се до Левски. Всичко това е въпрос на по-нататъшно проучване, изследване и доуточняване.
С това считам, че истината за последните дни на Васил Левски, лежала в дълбока джунгла и покрита с дебела пепел и гъста мъгла повече от 100 години, съвсем обективно съм я открил, за да излезе целият български народ по тоя въпрос вече на правия път.

Публ. в Дочо Дулев, Предателката на Васил Левски. Издание на Издателство „Линеа Принт“ ЕООД. Троян, 2014, 44 с.

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=864%3Aim&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61