да им бъде "дарена" свободата

За пореден път наближи ли 3 март, започва да ни залива мътна словесна пяна за това как сме били получили "даром" свободата си, как от най-благородни чувства и подбуди Руската империя е започнала осмата си поред война с Османската империя. Каква е целта на поредната агресивна война свидетелстват писанията на славянофилите. Особено красноречиво, художествено и с истинска страст тази цел е разкрита в публицистиката на известния писател Фьодор Достоевски, поместена в неговото списание "Дневник на писателя". Той я формулира ясно и категорично: овладяване на Проливите и на Цариград. Превръщането на древната византийска столица Константинопол в столица на все по-раздуващата се Руска империя, която имала била мисия да обедини целия свят и да го "обнови".

Затова сега, в навечерието на поредното лъжливо в същината и в духа си славословене, на което ще станем свидетели на 3 март, си струва да припомним, че най-добрите български синове не са чакали да им бъде "дарена" свободата. Че те, макар да са съзнавали обречеността на усилията си, са въстанали през 1876 г. и са положили живота си в основите на бъдещата своя държава, за да бъде здрава сградата на свободната Родина. Faktor.bg ще публикува в три части изследване за Поп Харитон.

 

Виолета Радева

През 2007 г. се разгоря ожесточена дискусия във връзка с проекта на Мартина Балева и Улф Брунбауер „Батак като място на паметта”. Тя актуализира необходимостта да се вгледаме по-детайлно в събитията, предшестващи самото въстание и в случилото се върху територията на цяла България след 20 април 1876 година. Според посочените лица през 1876 г. въстание на българите е нямало, а били въстанали …мюсюлманите. Като неоспорима истина се натрапваше мнението, че Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Петър Горанов са самозванци, самовъзвеличили се като революционери. Негативизмът на М. Балева спрямо видните дейци на национално-освободителното движение и по-късно държавници в свободна България не срещна тогава почти никаква реакция, макар да беше повече от ясно, че той е резултат от идеологически предубеждения. За М. Балева опозицията русофилство/русофобство, която в младата българска държава има драматични проявления, е трансформирана в нейното съзнание и на подобните ѝ през последните повече от две десетилетия в опозицията комунизъм= русофилство / антикомунизъм= русофобство. Щом като Захари Стоянов и Стефан Стамболов са срещу имперската агресивна политика на Русия, то за комунистите, които са склерозирали русофили, те са „самозванци”, „диктатори”, изобщо „лоши хора”.

Ако днес припомням един скандал с почти десетгодишна давност, то не е, за да възобновявам ожесточените спорове Батак въставал ли е или не е. Имало ли е клане и кой кого е клал. Припомням го, защото както тогава, така и през десетилетията след възстановяването на Българската държава споменът за Априлското въстание е едностранчив, несъразмерен с обективния развой и характер на въстанието. Отдавна е време дисбалансът да бъде преодолян.

Всеобщо признато е, че подготовката, избухването и ходът на въстанието в Южна България са проучени основно и многократно подробно са осветявани в редица научни трудове. Събитията и техните герои са пресъздавани в художествени произведения – стихотворения, разкази, филми, картини. Не може да се каже същото за въстанието на север от Балкана, макар героизмът и самопожертвувателността на селяните в Батошево, Кръвеник, Ново село, Бяла Черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград да не са по-малки, по-незначителни. А сраженията, които водят четите на поп Харитон в Дряновския манастир и на Цанко Дюстабанов в подножието на връх Марагидик, са сред най-героичните епизоди от историята на Априлското въстание и показват редица драматични примери на самопожертвувателност и съзнание за мисия.

Предлаганата статия има скромна цел – да проследи революционизирането на селяните от търновските села и по-важните моменти от деветдневната защита на Дряновския манастир от четата на поп Харитон, както и да припомни за по-изявените личности, намерили смъртта си по време на отбраната и след опожаряването на обителта.

Замисълът

Неуспешното въстание през септември 1875 г. в Старозагорско, Русенско и Шуменско не охлажда ентусиазма и готовността на младите революционери, скъсали с Каравелов след скарването му с Христо Ботев, да вдигнат друго въстание през пролетта на следващата година. Те се надяват, че искрата на революцията ще продължи да тлее и следващият опит ще е по-сполучлив. Чувствата и настроенията на неговите подбудители е изразил красноречиво определеният за войвода на подготвената от Колю Ганчев чета в Стара Загора, Стефан Стамболов, в писмо от октомври 1875 г. до Никола Обретенов: „Мъча се, приятели, пея, смеем се, но всякой път съм умислен. Като пея, сякаш че оплаквам някого. Опустяло е сърцето ми. Сякаш че липсват от мене моята сила, моята подпорка. Изгубихме… Изгубихме най-добрите си приятели, опропастихме добрата работа. Изгубихме!... Кой може проумя всичката безмерна бездна на тая проклета дума? От сега нататък, на нас, техните приятели и другари остава да живеем за едното отмъщение. Но доста! Доще тази пролет, тогава ще видим!”

Подгонени от османската власт след пропадането на опита за въстание, по различни пътища в Гюргево се озовават Никола Обретенов, Стефан Стамболов, Стоян Заимов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Христо Караминков, Георги Апостолов, Никола Славков, Георги Бенковски, Георги Икономов, Георги Обретенов, Георги Измирлиев. Настанени в къща накрая на града и материално подпомогнати от Димитър Горов и богатия търговец от Русе Иван Стоянов – Соларя, те започват заседания, на които да решат как и кога да се обяви през пролетта на 1876 г. въстание. За председател на така сформирания комитет е избран Стефан Стамболов, а за секретар – Стоян Заимов. Заседанията завършват преди Коледа. Решено е страната да бъде разделена на четири революционни окръга: Търновски, Сливенски, Пловдивски, Врачански. Отхвърлено е предложението за пети окръг с център София.

За апостол на Първи революционен окръг, Търновски, е определен Стефан Стамболов, а за негови помощници Георги Измирлиев, Иван Панов Семерджиев, Христо Караминков – Бунито, Христо Иванов – Големия. За Сливенски окръг – Иларион Драгостинов, Георги Обретенов, Георги Икономов и Стоил войвода, за Трети, Врачански окръг – Стоян Заимов и Георги Апостолов, а за Четвърти, Пловдивски окръг заминават Панайот Волов и Георги Бенковски. Едно от най-важните решения е да се изградят няколко големи опорни бази на въстаническите сили, където да се организира продължителна отбрана срещу противника. Замисълът е бунтовният огън да привлече вниманието на международната общественост и да предизвика политическо решение на българския въпрос.

Търновският революционен окръг обхваща, както посочва Ал. Бурмов, Търновско, Габровско, Тетевенско, Севлиевско, Горнооряховско, Троянско, Ловчанско, Еленско и Дряновско. Според К. Косев и Н. Жечев към този окръг са включени и районите на Североизточна България. Като средищен се явява революционният комитет в Русе. Неговото място и роля са от особено значение, тъй като осъществява основната връзка между революционерите-емигранти в Румъния и тези в страната.

На 6 февруари 1876 г. Стефан Стамболов и Христо Караминков преминават с голям риск за живота си замръзналия Дунав, чийто лед се чупел под краката им. Преоблечени като турски заптиета, те, заедно с водача си, се вързали един за друг с поясите си и след един час, газейки в дълбоката една стъпка вода върху леда, успели да преминат реката. Посрещнал ги драгоманинът на руското консулство и ги завел в дома на баба Тонка Обретенова .

Апостолът Стефан Стамболов и помощниците му Христо Караминков – Бунито и Георги Измирлиев избират за свое седалище гр. Горна Оряховица, а не Търново, където са съсредоточени полицейски и военни сили на турците. Главната квартира на революционерите е в къщата и хана на Маню Тодоров Арабаджията. Известно време след това Стефан Стамболов премества седалището си в село Самоводене, което е голямо българско село с изявени родолюбци, дало след разгрома на въстанието подслон, храна и помощ на оцелелите въстаници от четата на поп Харитон, на ръководни дейци от Средногорието като Панайот Волов, Георги Икономов, Павел Бобеков.

Работниците

Българите в Търновския край са потомци на част от избитите и прогонени при падането на България под османска власт боляри, занаятчии, майстори-строители, ваятели, иконописци, калиграфи от престолния град Търнов. Те са хора трудолюбиви, будни, сводолюбиви. Затова и Васил Левски при своите обиколки из Българско успява да привлече за революционната кауза стотици учители, свещеници и селяни от търновските села. За първи път в този край той идва през февруари 1869 година. В Преображенския манастир се среща с Отец Матей Преображенски и заедно обикалят търновските села. През май двамата отиват в Габрово и Елена, където оставят препис от Паисиевата история, а през лятото посещават Стара Загора, Пловдив, Сопот, Чирпан, Карлово, Калофер. През лятото на следващата 1870 г. Левски и Отец Матей са отново във Велико Търново, а след това обикалят Долна Оряховица, Калтинец, Мусина и други околни села. Работата по създаването на тайни революционни комитети ги отвежда и до Панагюрище, Копривщица и София. Левски и Отец Матей създават комитети и подготвят базите на бъдещото въстание в Търновско и през следващите 1871 г. и 1872 година.

Пътищата на родения през 1828 г. в с. Ново село Моно Петров Сеизмонов и на карловеца Васил Кунчев се кръстосват през 1862 г. в Белград, където и двамата се включват в Първата българска легия. Някои изследователи дори предполагат, че Матей Преображенски (монашеското име на Моно Сеизмонов) е бил адютант на Георги С. Раковски, поради което го наричали „капитан Матейче отец” . Монахът-бунтар открива нещо от собствените си пориви и копнежи у хвърлилия расото дякон Игнатий. Жаждата за наука отвела и двамата под манастирската стряха. Поривът към свобода и национално самоутвърждаване ги тласнал към Легията. Сродява ги по-късно и доброволното им скиталчество от село на село, за да проповядват една нова вяра. И двамата минали през хайдутството – Васил Левски като знаменосец в четата на Панайот Хитов, Отец Матей като водач на малка чета в Западна Стара планина – те разбират, че е немислимо и невъзможно да се отхвърли османското владичество, ако целият народ не се напрегне мъжки. Затова не е чудно, че Отец Матей става един от най-преданите помощници на Апостола.

В спомените си даскал Руси Стоянов Русев от с. Русаля отбелязва: „Пръв апостол за свободата по тукашните села бил Отец Матей Преображенски, наричан от населението „Миткалото”. Той обикалял селата, сял просвета, събуждал заспалия дух на българина, разнасял навсякъде забранената от Отоманската империя литература, която му била доставена от идващите емигранти – главно от Букурещкия централен революционен комитет. В нашето село Голямо Яларе (дн. Русаля – б. а.) той е идвал доста често и обикновено отсядал в старата къща на дядо ми Стоян, който тогава е бил селски чорбаджия и учител…”

С дисаги, пълни с книги, революционни вестници и оръжие, той обикаля търновските села и се среща с будните млади учители, свещеници, занаятчии, селяни. Говори им за естественото право на човека да бъде свободен, да са защитени неговите живот, имот, чест и достойнство. Обикновено говорел тихо, но отворел ли уста да изрече мисъл за бунт, той, по думите на Филип Симидов, се преобразявал – „очите му светваха, пълни с огън, речта му ставаше рязка, отчетлива, убедителна”. „Дето е отишъл, добра работа е свършвал” – ще каже по-късно един от апостолите, Христо Иванов – Големия. Съвременниците отбелязват неговото красноречие, с което държал слушателите си приковани по цели нощи. Много читалища из търновските села са основани от Отец Матей. Той разбира колко важно е за революционното пробуждане умственото повдигане на народа. Съзнава колко важно е българите да се сдружават за общи действия в областта на просветата и икономиката. Затова през 1872 г. създава в с. Михалци земеделско дружество „Начатък”, чиято цел е да изпраща по-будни българчета да учат в чужбина. Търси и намира за училищата в търновските села млади и способни, добре образовани учители. Успява да убеди търговеца Теодор Лефтеров, завършил висше образование в Англия, да се откаже от блестящата си кариера на търговец и да стане учител в с. Михалци.

Отец Матей е природно надарена, оригинална творческа личност. Въпреки слабото си образование, пише книги, предназначени за малограмотния народ. Докато е на Атон, прави опити да построи „морска мелница” на брега на Бяло море. Създава вечен календар. Изучава билките и умее да лекува. Остротата на неговия ум и неговият необикновен дух обгръщат с ореол личността му, затова селяните го наричат „Втори Паисий за народа ни”.

Гибелта на Апостола

през зимата на 1873 г. покрусява и най-сърцатите българи. Мнозина се стъписват и смятат революционното дело за безвъзвратно пропаднало. Но Отец Матей продължава да шета из търновските села. Той не унива, не се отчайва. Още през лятото на 1873 г. тръгва със Стефан Стамболов из Северна България, за да подтикват създадените комитети на работа и да създават нови. Неговият динамичен и отдаден на готвената революция живот е внезапно прекъснат на 9 март 1875 година. Отец Матей умира от „ухобол” в комитетския хан на родното си село.

Сред усърдните работници в Търновско на подготвяното още от Левски въстание е и Киро Петров от Бяла Черква. Известният като Бачо Киро селски учител е роден на 7 юли 1835 г. в с. Горни Турчета, (дн. Бяла Черква). Баща му Петър Занев е говедар в селото. Майка му Цона Добрева е родена в с. Мусина, но напуска рано бащиния си дом заради тормоза на мащехата си. Семейният ѝ живот също не е бил лек. Петър Занев е неустановен, склонен към авантюри човек, чудак. Необузданият му характер го кара да зареже говедарството, да продаде земята, която има и да тръгне да странства с едно магаре, жена си и малкия си син. Вятърът го отвява в разградското село Хърсово, където скоро го настига смъртта. Останала сама с шестгодишния Киро, Цона се прибира в Бяла Черква и през 1843 г. се омъжва за Трифон Гайдаря от с. Коевци. Отначало Киро пасе селските говеда, но когато става 12-годишен майка му го изпраща в Батошевския манастир да учи четмо и писмо. На следващата година отива да даскалува в с. Коевци, където учениците знаят повече от 13-годишния учител. След още няколко месеца на упорито самообразование и учение в Батошевския манастир, Киро е цанен за даскал в Мусина. Седял там една година, а платата му била 200 гроша. В това село той учителства дълги години, макар и с прекъсване. За по-дълго или по-кратко е даскал и в много други търновски села, като Вишовград, Бяла черква, Михалци.

Интересите му са широки и той се изявява като поет, театрален деец, пътешественик.

„Надарен със силно чувствителна поетическа душа, Киро имаше възпламеняващо слово. Още щом почваше да говори, той веднага трогваше, наелектризирваше. Трепваше нещо в душата на слушателя, запалваше се и той … Такава магическа сила имаше неговото слово! И селският оратор, в потури и салтамарка, биваше слушан с внимание, еднакво от селяни, както и от граждани, от прости хора, както и от интелигентни… Киро винаги говореше възторжено. Той беше винаги ентусиазиран, особено когато говореше за народното дело” – така предава живите си детски впечатления Гено Недялков от с. Мусина, издател на „Селски вестник” и ученик на Бачо Киро.

Стиховете на Бачо Киро са непосредствен израз на горещия му патриотизъм и на готовността му да даде живота си за освобождението на българите. Той възхвалява освен това и учението, просветата, без която човек тъне в нищета и невежество. В стихотворението „Жив и мъртъв все едно” той се моли:

Дай ми, Боже, йоще да живея,

за мила свобода кръв да пролея.

За свобода и за братя мили –

тогиз да замръзнат мойте сухи жили,

тогизи ще бъда во гроба спокоен,

че на България бил съм син достоен,

тогаз благодарно ще лежа во гроба.

Туй желая, туй ища от Бога!

„Повечето пъти патриотът и революционерът засенчваха учителя – твърди в цитираните спомени Гено Недялков. – Киро обръщаше и географията на патриотическа история. Тъй учеше Киро, тъй подготвяше своите ученици и помощници по революционното дело в селата, в които учителства 25 години: Бяла Черква, Мусина, Михалци, Вишовград, от които сега десетки негови ученици и помощници сложиха буйни глави в светата Дряновска обител за българската свобода.”

Стефан Стамболов е най-младият от определените за апостоли революционери. Той заема едно от челните места сред ярките личности в нашата история. Поет, революционер, апостол, държавник, Стамболов е сред извънредно заслужилите за освобождението от османски гнет българи. Но още по-важно, той е държавникът, отстоял независимостта на България от Руската империя с невероятна прозорливост, дипломатически такт и политически усет. Десетилетия името на Стамболов е водораздел между „фили” и „фоби” и не оставя равнодушен никой, който се занимава с исторически изследвания или се интересува поне малко от хода на историческите събития на България през последните почти 140 години.

Главно действащо лице в несполучилото Старозагорско въстание през есента на 1875 г., Стамболов не губи нищо от ентусиазма и готовността си да се втурне в подготовката на ново въстание. Той е на 21 години – роден е в Търново на 31 януари 1854 година и още 19-годишен се включва в революционната борба. Проявява такава активност и работи с такъв огън, че през август 1874 г. представлява своя роден град на общото революционно събрание в Букурещ. Русенският комитет, на когото на това второ общо събрание се възлага задачата да укрепи мрежата от комитети във вътрешността на страната, пострадала след залавянето и обесването на Васил Левски, определя за заместник на Апостола Стефан Стамболов. През ноември той предприема голяма обиколка из страната. Придружава го, както знаем, Отец Матей Преображенски.

„Стамболов говореше убедително като Левски и като него пееше песни, само че сам ги съчиняваше. Когато не можеше в някои случаи да си послужи с проповед и убеждение, той употребяваше песните…” Забележителното му и вдъхновено слово увлича мнозина младежи от търновските села Мусина, Михалци, Сухиндол, Емен, Ново село, Бяла Черква, Вишовград. Но възторжените му речи намират добре обработена почва, тъй като из тези села години наред е скитал и разнасял нелегалните вестници на Раковски и бунтовни книжки Матей Преображенски, а Бачо Киро е учителствал и възпламенявал у учениците си копнеж за свобода.

ВТОРА ЧАСТ

Предателството

Преждевременното избухване на въстанието в Копривщица на 20 април 1876 г. сварва дейците на Търновския революционен комитет в разгара на подготовката. По това време е насрочено събрание на окръжния революционен център в Горна Оряховица. Според едни съвременници то е определено за 25 април, според други за следващия ден. В книгата си „Мусинската република” Димитър Рачев Димов посочва 24 април, позовавайки се на в. „Нова България”, бр. 33 от 29 септември 1876 година. Събранието обаче се провежда на 25 април и се взима решение въстанието в окръга да се обяви на 28 април. Присъстват Стефан Стамболов, Иван Панов Семерджиев, поп Харитон Халачев, Георги Измирлиев, Христо Донев, Петър Пармаков, Стефан Пешев, Тодор Лефтеров, А. Каменов. Междувременно полицията започва арести, след като е заловила сливенския комитетски куриер Георги Н. Бъчовката и е обискирала къщата на Марин Станчев в Лясковец.

В своите „Възпоменания по въстанията в Търновския санджак” Юрдан П. Теодоров пише: „Преди да избухне въстанието, местните шпиони А. Панчев, П. П. и др. бяха известили турското правителство за него. И така главатарите на бунта Иван Панов, Георги Измирлиев Македончето, Мано Тодоров Арабаджиев и други някои бяха хванати и арестувани в Търново… При това турците хванаха всичката им кореспонденция, географическите им карти, оръжията им, фишеците им и пр. Бунтът в град Оряховица прочее преждевременно се осуети и не можа да избухне… Градът се напълни с въоръжени турци, башибозуци и турски цигани, като тръгнаха от къща на къща да търсят бунтовници и бунтовни вещи, хванаха да правят обиски даже по таваните, отваряха сандъците на хората под предлог, че търсят оръжия, а всъщност да грабят дрехи, пари и нанизи. Освен това тия диви орди си точеха ножовете и из ден в ден очакваха кога ще им се даде заповед да почнат да колят българите и да ограбват града.”

На 27 април от къщата на баба Пантелеица в Горна Оряховица потеглят, за да се присъединят към четата на поп Харитон, двайсетина революционери. Но предателят Павел х. п. Петков се появява насреща им начело на турската войска и башибозук.

Вестта за арестите бързо обхожда търновските села и мнозина се разколебават в намерението си да излязат с въстаниците. Другаде от записалите се десетки четници верни на клетвата си остават двама-трима. Така преждевременното избухване на въстанието в Четвърти революционен окръг, извършените арести и предателствата на турските шпиони сериозно навреждат на замислените масови бунтовни действия. Когато узнават за пламналия бунт в Южна България, делегатите на общото събрание били останали като поразени от гръм.

В Мусина

На 27 април 1876 г. следобед, след като получава разрешение от апостола Стефан Стамболов да обяви въстанието, поп Харитон се завръща в село Мусина. Определен за войвода на четата от западния търновски район, последните две седмици той прекарва там в усилена подготовка на четата и оръжието. На намиращите се в селото Христо Караминков – Бунито, Георги Тюфекчийчето и чорбаджи Аврам Петков Стамболски, председател на мусинския революционен комитет, той съобщава, че въстанието е вдигнато.

Село Мусина е избрано за сборен пункт на четата не току-така. То е чисто българско и всички се държат здраво един за друг. Съществува от времето на траките, името му също е тракийско , а особеното му местоположение като средищно място на пътя от Свищов до Търново, Дряново, Габрово и Севлиево го прави изключително подходящо за комитетските дела. Привилегията да е чисто българско село Мусина дължи на Дели Рад. Ето как предава историята главният учител от с. Русаля Руси Стоянов Русев в своите спомени:

„Чорбаджи Рад, наречен по-късно от турците Дели Рад, на младини служил в султанските конюшни в Цариград. В края на 18 век каябунарските турци нападат селото, ограбват го и отвличат двете сестри на чорбаджи Рад. Тогава той поема към Цариград, където написал писмо до султана, окачил го на дълъг прът и когато султанът излязъл от двореца, Дели Рад вдигнал високо пред лицето му писмото. Султанът спрял и поискал да му бъде донесено. Не минало много време и Дели Рад бил повикан в султановите канцеларии. Дали му ферман-заповед. В него се казвало, че ако турците в Мусина получат фермана сутринта, да не замръкват в селото, а ако го получат вечерта да не осъмват там. Ферманът донесъл лично Дели Рад един следобед. До вечерта турското население излиза от селото с част от багажа си. Нощта прекарва на поляната между Мусина и Голямо Яларе. На другия ден се пръсва – заселва се в околните села Балван, Ново село, Кестямбол, Каябунар, но най-голямата част се заселва в Голямо Яларе, което имало обширна общинска мера, а малко население.”

За Дели Рад и за неговия син Петър Делирадев в околността се пеят народни песни. Възпети са като умни, смели и свободолюбиви мъже, като хайдути и помощници на хайдути. През лятото на 1861 г. турците от съседното село Емен разбират, че Петър Делирадев е ятак на хайдутите. Идват една сутрин в Мусина и зверски го убиват, а на жена му Мина отрязват гърдите. Снаха им Руса се опитала да защити свекърва си, но единият от нападателите разсича с ятагана си лицето и ръцете ѝ. Нейният внук Ради Аврамов Делирадев през 1964 г. разказва на Димитър Р. Димов, че до смъртта си баба му имала дълбоки белези по лицето и ръцете. Изследователят на историята на с. Мусина описва срещата и разговора си с дядо ми в писмо до моя баща. Самата аз съм слушала тази история многократно от дядо си Ради. Тази бунтовна фамилия дава и друга жертва за свободата на България. Синът на Руса и Ради Делирадеви – Петър Радев Петров Делирадев, отива с четата на поп Харитон и загива в сраженията. Майка му оплаквала: „Не ми върнаха нито момчето, нито кончето от Дряновския манастир”.

В Мусина работи още една забележителна личност, хаджи поп Иринчо Петров, чиято бакалница е нещо като якобински клуб. Роденият през 1817 г. в богато семейство Иринчо учителства известно време в селото, а през 1854 г. е ръкоположен за свещеник и служи 35 години. През 1871 г. Васил Левски посещава Мусина, придружен от Христо Иванов – Книговезеца и в старата къща на хаджи поп Иринчо Петров провежда събрание. В дома му често отсяда Отец Матей Преображенски, който довежда там през февруари 1872 г.. и Ангел Кънчев. Поп Иринчо изпълнява редица революционни поръчения. Поддържа връзка с Ловчанския революционен комитет и да не разберат турците от околните села кога излиза от Мусина и кога се прибира, подковава коня си обратно. Когато заптиетата залавят Левски, Христо Иванов – Книговезеца нарежда на поп Иринчо да отиде в Ловеч, за да провери дали пътят Велико Търново – Ловеч – София е чист, защото Търновският революционен комитет е решил да нападне и избие стражата, конвоираща Апостола. На връщане конят му пада от преумора и умира, а поп Иринчо си контузва лошо крака и окуцява. През 1873 г. митрополит Иларион Макариополски посещава Мусина и отсяда в къщата на поп Иринчо Петров. През лятото на 1874 г. за пръв път в дома му идва и Стефан Стамболов и оттогава многократно намира убежище и подслон там. Често у поп Иринчо отсядат Христо Караминков, Георги Измирлиев, Петър Пармаков, поп Харитон. През април 1876 г. в дома му живее Георги Тюфекчийчето, който поправя оръжието на бъдещите въстаници и излива куршуми. След разгрома в Дряновския манастир е арестуван и около два месеца прекарва в Търновския затвор. Във въстанието загиват и тримата му зетьове – Христо хаджи поп Иринчев (брат на Бачо Киро), Петко Генев и Гено Димов Рачевски. Дочаква Освобождението и на 7 юли 1877 г. посреща в дома си ген. Гурко. Умира на 30 август 1892 година.

Четата

Завърнал се в Мусина, след като апостол Стефан Стамболов е обявил за начало на въстанието 28 април, поп Харитон разпраща куриери до околните села, за да свика вечерта събрание на представителите на революционните комитети. То се провежда в сливовата градина на куриера на мусинския революционен комитет Колю Генов. За войвода на четата единодушно е избран поп Харитон Халачев. Подвойвода е Христо Караминков – Бунито. За военен ръководител е определен завършилият военната школа в Кишинев портупей-юнкер Петър Пармаков. Знаменосец е Димитър Атанасов - Русчуклийчето. Изпратени са куриери до околните села, за да съобщят, че сборният пункт на въстаниците е в Мусина. Юнаците трябва да бъдат там вечерта на 28 април 1876 година.

Поп Харитон Ст. Халачев е роден през 1830 г. в Габрово. През август 1909 г. свещеник Петко Франгов от Бяла Черква, въстаник от четата на поп Харитон, посещава манастира „Света Троица” край Велико Търново, за да види килията, където някога е живял Отец Матей, но тя била унищожена. Там той срещнал 75-годишния йеромонах Сергий, който до преди три години бил в манастира „Свето Преображение”. Калугерът разказал на П. Франгов за поп Харитон, когото добре познавал. Първоначално училище бъдещият бунтовник завършил в родния си град. След това учил занаят – чехларство, но не се задържал дълго и постъпил послушник в Преображенския манастир, където бил подстриган за монах на 20-21-годишна възраст. Не след дълго бил ръкоположен за дякон. Отец Сергий добавил пред П. Франгов, че отец Харитон имал „извънредно добър, сладък и висок глас”. Когато пеел в църквата, скалите отвън отразявали гласа му. Четял хубаво и чисто. Останел ли без работа, хващал шишането и тръгвал из гората на лов.

Христо Марков описва поп Харитон като „левент, гиздавец, юначина, носел се напето, ходел въоръжен и яздел хранен кон”. С тези си качества предизвикал ненавистта на някой си Осман ага. Враждата им довела до там, че поп Харитон, причаквайки го веднъж в усойно място, отнема коня, оръжието и всичко останало на бабаита-турчин. Оставил го жив, но го накарал да се закълне, че на никого няма да каже за случилото се. След това заминал за Добруджа. Д. Страшимиров отбелязва, че до 1875 г. той „бил спечелил за революционното дело почти цялата околност”.

Според отец Сергий, поп Харитон става свещеник в с. Конгас, но тъй като хората не ходели на черква, а стояли по кръчмите, той тръгнал с една суровица и принудително ги подкарвал към черквата. Като направил това три-четири пъти, те се научили. Заповядал освен това на кръчмарите да не отварят преди свършването на Божествената литургия. Турците го наричали Дели Папаз и се боели от него. Когато минавал край тях, никога не го закачали. Според други източници поп Харитон е бил свещеник в голямото българско село Карапанкьой (Бабадагско) и често ходел в Тулча, яздейки хубав червен кон. Споменават се още селата Долно Чамурлий и Фрикацей. Така или иначе, както е писал на отец Сергий някой си Иванов, родом от Тулча, когато поп Харитон минавал с коня си по улиците на града, засукал големите си мустаци, турци и българи го изглеждали. Българите се радвали, че имат такъв юнак поп, който постоянно гонел и биел лошите турци, безчинстващи из селата.

През май или юни на 1875 г. поп Енчо от Тулча го предал на властта с обвинение в канонични нарушения. След месец затвор бил изпратен с един конен стражар за Кюстенджа. По пътя поп Харитон успял да подлъже стражаря и да избяга. Събрал около себе си 10-12 души юнаци и се криели в блатистата гора край село Касакьой, Бабадагско. Когато разбрал, че Старозагорското въстание е пропаднало, той разпуснал дружината си и заминал за Браила. После Гюргевският революционен комитет го определя за войвода в Търновски окръг.

Но да се върнем в сливовата градина на Колю Генов. Избраният единодушно за войвода поп Харитон държи пламенна реч, чието съдържание било приблизително следното:

„Юнаци! Много благодаря за избора, който ми правите. На вас е вече познато, че ние тука се събрахме да се заловим за онова велико дело, което е очаквала нашата злощастна България в продължение на пет века. Ние отиваме сега да се борим с нашия мъчител – тиранин, който ни е притеснувал цели 500 години. Борбата ще бъде неравна. Да се бием ние няколко души с турските многочислени войски, башибозуци и черкези, но ние ще изпълним своя дълг към отечеството си. Братя! Удари вече часът, който очаквахме от толкова години! Ние сега отиваме с оръжие в ръка не да убиваме и да обираме мирните жители, а да търсим нашата свобода, която ни грабна така насилствено турското хищничество. Другари! Ние ще пролеем кръвта си за скъпата свобода на нашето поробено отечество България. Много жертви са паднали за тази свобода, нека умрем и ние! А ние, една шепа хора ще можем ли да освободим поробена България? Не, но ще посеем семе, което ще пусне дълбоки корени и които последват нашия пример, те ще пожънат добра и плодородна жътва...”

Хоро като на сватба

Сутринта на 28 април Бачо Киро казва на даскал Васил Неделчев и на Петко Франгов, че през нощта в Бяла Черква дошли Никола Маринов Червеноводеца и Костадин Колев от Михалци и известили, че войводата поп Харитон и другите апостоли ще ги чакат вечерта в Мусина.

Петко Франгов картинно описва събирането, сбогуването и тръгването на белочерковци към сборния пункт в Мусина. Вечерта почти цялото село се събрало край река Росица хем на разходка, хем да посрещне добитъка. Цигуларят Георги Нанков засвирил и се завихрило хоро, което продължило буйно и весело до късно. Към 9 часа след залез слънце белочерковци, подготвяни отдавна за тази минута от Бачо Киро, се събират в месността „Черниците”. Около два часа трае събирането на четниците. Река Росица е придошла от пролетния дъжд и сто и тримата момци и млади мъже загубват няколко часа, докато преминат буйните ѝ води с каик. Когато стигат до източната окрайнина на село Михалци, наречена Начов трап, там отдавна ги очакват тридесет души.

„Навсякъде беше тъмно, нямаше ни една небесна светлинка да освети нощта, мрачината беше непроницаема, а при това дъждът валеше и правеше пътя труден” – свидетелства Петко Франгов.

Минава полунощ, докато въстаниците от Бяла Черква и Михалци успяват да се придвижат до Мусина. По лицата им било изписано въодушевление. Сякаш то можело да компенсира лошото им въоръжение. Носели стари кремъклийки и евзалии пушки, някои били с ловджийски чифтета. В плевнята на Рачо Пенев ги чакали мусинчени. А когато се появил облеченият в красива униформа поп Харитон, ентусиазмът достигнал своя връх. Внушителният му вид трогнал още повече младите души. Тук трябва да добавя, че от четниците около шейсет души били въоръжени само с револвери и ножове, но всички имали саби. Почти цялото хладно оръжие изработил на наковалнята си Паскал Ковача от Мусина. Помагал му юношата Симеон Стойнов, баща на моята баба. В паласката си всеки носел по 100-150 фишека. Облечени били в своите селски полянски носии, с изключение на войводата поп Харитон и по-видните четници.

Природата сякаш иска да ги спре, а може би ги оплаква заради трагичния им жребий, защото тъкмо четата потеглила по предначертания си път, и пролетният дъжд преминал в порой. Въстаниците намерили подслон в близката къща на Гено Костадински, който извадил от избата си хубаво вино. Едва когато дъждът понамалял, те поемат към Балкана.

От дъжда дрехите им подгизват и натежават. Още повече, че всеки носел на гърба си по около 20-30 килограма провизии. Напредват бавно, но неотклонно към мястото, където, вярвали те, ги чака четата на Цанко Дюстабанов. Призори се сблъскват с воловари-турци от село Балван. След престрелката турците побягват към махалата. Не след дълго башибозушка потеря тръгва по дирите им. Движението им от тук нататък се следи непрекъснато. Поверителни донесения и заповеди потичат по телеграфа. Четата продължава пътя си през хълмове и чукари. Към обяд слиза в дола до село Плачка, после поемат през вековната дъбова гора. Там въстаниците обядвали.

ТРЕТА ЧАСТ

В светата обител

Към 3 часа след пладне на 29 април навлизат в Дряновския манастир. След кратък отдих момците тръгват към колибите Върлица. Властта обаче реагира бързо. Войниците от Дряново и башибозуци са обградили светата обител. Въстаниците разбират това и се връщат обратно. Забиват знамето насред манастирския двор. Войводата гръмогласно издава заповеди да се заемат по-скоро позиции. Нарежда поп Балчо Колев с 10 души да отиде под скалите „Момерини пещери”, за да се попречи на настъплението на потерята, идеща откъм с. Цинга. Иванчо Марангозов и поп Петър Драганов с 10 души заемат позиция на пътя към Цинга. Христо Караминков с 10 души отбранява манастирската ограда. Аврам Стамболски с 10 души отбранява „Поличките” и „Пролеза”, а останалите въстаници заемат позиции в манастира. Самият поп Харитон, заедно с Петър Пармаков и Бачо Киро, остават в западните стаи, а поп Гавраил и поп Стефан – при въстаниците в югозападната сграда. Дъждът не спира да вали. В душите на обградените отвсякъде звучи заповедта на войводата: „ И пиле да не прехвръкне към манастира, защото работата е страшна, ха! Юнашки удряйте!”

„Сутринта на 30 април, петък, ни завари в манастира с пушки в ръце против неприятеля – пише в спомените си Петко Франгов. – Битката се усилваше се повече и повече и ставаше опасна и жестока за двете страни. Куршумите сееха смърт около манастира почти цели четири часа. Нашият войвода ни насърчаваше и защитата ни беше доста сполучлива. Виждаха се труповете на нашите неприятели черкези и башибозуци, как падаха по скалата и се ронеха надолу. Пушката на войводата ни мереше добре и рядко излъгваше опитните ръце на нашия достоен водител, поп Харитона.”

За нещастие, на 4 май, вторник, както уточнява Петко Франгов, при нещастен инцидент войводата ослепява... Поп Гавраил Трифонов и поп Харитон пълнели фишеци в една от манастирските стаи. Пред тях върху медна тава имало купчина барут. Зърна барут имало разпилени и по пода. Осемнайсетгодишният Тодор Генчев от Горна Оряховица влиза да предаде някакво съобщение с цигара в ръка и в желанието си да я прикрие, от уважение към войводата, я изтървава. Барутът се подпалва и взривът обгаря и ослепява и тримата. Налага се ръководството на четата да бъде поето от Петър Пармаков.

Въстаниците едва ли биха могли да направят по-добър избор. Военният ръководител на четата е роден през 1850 г. в котленското село Градец. След като завършва трети клас в селското училище, най-малкият син на Станка и Никола Алтъпармакови отива овчар в Добруджа, на бащиния си чифлик в с. Малък Гаргалък, Кюстендженско, където работят двамата му по-големи братя Тодор и Васил. След три години овчарлък Петър отива в Котел, където учи година и половина. Но тъй като нямало какво повече да научи там, заминава за Тулча и става ученик на Сава Доброплодни и Тодор Икономов. В 1870 г. Пармаков отива в Цариград. С помощта на руския посланик е изпратен във военното училище в Одеса.

При избирането му за войвода на четата, П. Пармаков се обръща към въстаниците с кратка реч, за да вдъхне отново кураж у стъписалите се от нещастието четници. Лайтмотивът ѝ е, че няма от какво да се боят, най-малко от смъртта, защото няма човек, който да не е умрял. Всъщност трябва да се радват, че ще умрат за свободата на отечеството. По-славно е човек да умре с пушка в ръка, казал Пармаков, отколкото да бъде жив заловен и да изгние в заточение или да увисне на бесилката. Достойната смърт е само смъртта с оръжие в ръка.

На 6 май зверски жестокият Фазлъ паша, изпратен със задачата да смаже въстаниците в Дряновския манастир, пропуска през обръча на командваните от него редовни части пратеника на дряновските чорбаджии Райко Палето, който носи писмо от пашата и чорбаджиите. То е лицемерно загрижено за обителта и четниците, които щели да бъдат опростени от пашата, ако се предадат. Предложението е отхвърлено единодушно и с общи усилия Бачо Киро написва отговор: „Чорбаджии, добре ни съветвате, но не питате какво ни е принудило да се вдигнем на оръжие и да се бием, а ни пишете да се предадем… Ние можем да послушаме вашите съвети, но преди всичко заповядайте да дойдете лично да се разговорим с вас и турците, да си кажем желанията, за да видите вие и турците за какво сме нарамили пушките и сме се опълчили срещу царя си.” След първоначалното раздвижване в лагера на Фазлъ паша, настава тишина. Така минават остатъкът от деня и нощта.

Петко Франгов, покрай няколкото издадени от него брошури със спомени, е написал и поемата „Приключенията в Дряновския манастир през 1876 година”. Стихотворният текст няма никакви художествени качества, но възсъздава подробности, които обогатяват неимоверно представите ни за случилото се в Дряновската обител:

В монастиря редовно девет дни се бихме,

народни песни гръмогласно пеехме…

Около шест хиляди аскер ни вардеше,

да не излезем навън ни пазеше.

Момчетата народни песни като пеяха,

скалите много шумно ечаха.

На войводата много му драго беше,

и той на нас песни пееше.

…

Повторно турците докараха два топа,

и два английски с комбара,

дупки пробиваха на монастиря в дувара.

Фазлъ паша много ядосано се закани.

След 70 топовни гранати монастиря се запали.

Дружината сега много се стресна,

от огън и пушек монастирът светна.

Рекохме: тук за нас вече спасение нема,

хайде, напред! Всякой пушката си да вземе!

Командирът Пармаков ни поведе,

че ни от монастиря изведе.

Сутринта около десет-единадесет часа на 7 май Балканът затреперва от страшна буря. Силен вятър, дъжд, градушка и най-сетне сняг вечерта връхлитат цялата Търнов-ска и Дряновска околност. Обградените отвсякъде мъже забелязват необикновено разд-вижване. Изкарани са оръдията на открита позиция. Аскерът и башибозуците заемат местата си и очакват заповед за нападение. Но пашата, грозният Фазлъ паша, когото западните журналисти наричат в дописките си „Коняк паша”, все още не дава сигнал за атака. Напрежението на изтичащите минути свършва, когато пристига писмото-улти¬матум: „Комити, послушайте моите думи и се предайте, защото няма да се мине много време, когато манастирът ще бъде превърнат в прах и пепел, а вие всички ще бъдете в мои ръце.

Лагер при Цинга, 7 май 1876 г.”

Въстаниците отново отказват да се предадат. Нещо повече. Те написват отговор, който е свидетелство за високия им дух и за съзнанието, с което са оставили дом, родители, жени и деца, за да поемат опасния и пълен с неизвестности път на въстаници. Всеки от тях е бил готов да се раздели с живота си, но децата му да живеят свободни. Ето текстът на това забележително писмо:

„Пашо, от твоето писмо нищо друго не узнахме, освен това, че ни съветвате да се предадем. Вие се отнасяте не като към въстаници, които са нарамили пушките, за да се бият за правото на своя народ, а като към разбойници, избягали от затворите, и ни обещавате царска милост. Вие не ни питате в писмото си, защо сме вдигнали оръжие срещу правителството на султана и какво искаме. Пашо, ние сме въстанали против вас да браним народа си, когото измъчват турските власти. Издаде се хатихумаюнът, който признава нашите права наравно с вашите, но написаното остана само на книга. Проектира се и конституция, която поставяше раята на еднакви права с мюсюлманите, но всичко това остана мъртва буква. Ние и досега чакаме нашите права като хора – но нищо.

Убедихме се, че всичко това се обещава и се пише само да може да заслепи Европа, а не за интереса на поробените народи. И, най-сетне, като се убеди българският народ, че султановото правителство се грижи много малко за неговите права и като вижда, че сатърът и произволът на неговите владетели тежи над неговия врат, реши с оръжие да потърси своите права и свободи. И ако мислите, пашо, че като ни избиете, унищожите, ще можете да смирите народа, много се лъжете. Народът иска своите правдини и е решил да ги спечели, ако ще би със смърт. Ние сме се подигнали не против мирното население, не, ние искаме от правителството да ни признае правата като народ и докато не стане това, живи няма да се предадем в мъчителските ви ръце. Ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъдете отговорни пред Европа за вашите тиранства.”

Топове срещу кръста

Разяреният Фазлъ паша нарежда да се свири сигнал за атака. Влизат в действие круповските топове, а накацалите като гарги по скалите войници и башибозуци обсипват с дъжд от куршуми двора, зидовете, стените, прозорците, камбанарията на манастира. Огънят продължава близо четири часа. Обгърнати в дим, въстаниците стоят с отчаяна решителност на позициите си. Здрачава се. В това време снаряд улучва вещевия склад и избухва пожар. Огнените езици обхващат паянтовите сгради. Манастирът гори като огромна факла и заревото се вижда далече.

Даскал Гено Недялков Костадински от с. Мусина описва този сюблимен момент така:

„А круповската артилерия на Фазлъ паша усилваше канонадата. Пушечни и топовни гърмежи образуваха някакъв адски тътнеж. Скоро артилерията, разрушавайки манастирските сгради, запали ги. И към всичко това прибави се пращенето на пламъците и димът на горящите сгради. И тъкмо в този критически момент, когато въстаниците със запалването на сградите изгубиха всяко прикритие и трябваше да излязат на отворения двор, в тоя момент на отчаяние – зачу се песен: даскал Васил Неделчев от село Бяла Черкова запя свещената черковна песен: „Господи сил с нам буди…”

И тая песен се поде от свещениците, въстаниците и от учителите- черковници. И поде се тя от всички въстаници. И тоя дивен хор, при още по-дивната обстановка, пееше: „Господи сил, с нами буди иного бо разве тебе помощника въскорбях не имаме. Господи сил, помилуй нас…”

И възгласите на свещената песен се смесваха с гръмът на круповските топове, с пукота на винчестерите, с охканията на ранените, със стенанията на умиращите. И като се свършваше песента – подкачаше се отново. И в тоя сюблимен, в тоя възвишен момент тая песен беше и молба, и плач, и вопъл, и протест към Господа на силите. За България ти се молим, Господи на силите, за нашия нещастен и заробен народ, за нашите бащи и братя, майки и сестри, жени и деца. Не ги оставяй, о Господи на силите, в ръцете на страшния тиранин, в ръцете на тая жестока и свирепа сган, която ни обкръжава. Приеми нас в жертва и спаси народа ни. Господи на силите, помилвай ни…” Тъй се молеха въстаниците. Те не чувстваха вече умора, глад и жажда. Те не виждаха смъртта, те я презираха, те тържествуваха над нея. Те виждаха само идеята, за която умираха – свободна България. И когато след малко войводата даде заповед за атака и сам поведе борците, те се хвърлиха с нечуван ентусиазъм върху турската безбройна паплач.”

Когато въстаниците решават да си пробият път, поп Харитон се провиква към четниците:

„Храбра ми дружина, сега се намираме на края на живота си, но ще се запишем в историята на вечно споменуване. Бодри ми юнаци! Макар лишен от зрение да не ви виждам, но всичко чувствам. Не скърбя , че сме заобиколени от множество войска, не скърбя, че монастирът гори сега в пламъци, но дълбоко скърбя, когато щях да ви бъда най-полезен, най-потребен останах по една случайност без очи. Вие вървете напред, ние ще останем тук с другаря си поп Гавраила. Слушайте добрата команда на Пармаков. Минутата е скъпа за вас. Вървете неустрашимо срещу турската сган. Знайте, че ние тръгнахме да мрем за поробеното наше отечество, което ни извика на помощ. Напред, храбри мои момци. Ах, как лошата съдба ме тъй злочесто сполете!”

Цялата дружина вървяла подред, а войводата, изправен до голямата манастирска порта, в засенчено място, което не се осветявало от пламъците, изпращал четата, която си вземаше последно сбогом с него. Неговото огромно тяло се тресеше от трогателност. Дружината му целуваше подред ръка, а той ги благославяше и обливаше със сълзи.”

Оцелелият въстаник от с. Михалци Димо Кроснаков си спомня как в този девети ден от сраженията в Дряновския манастир двадесет и шестгодишният войвода Петър Пармаков повежда четниците на последен опит за пробив. На около километър от манастирското лозе се завързва ожесточено сражение гърди в гърди. В неравната и безмилостна битка по разкаляната земя падат и се смесват труповете на убитите въстаници и турските аскери. Пармаков се бие храбро и с примера си увлича момците, но редовната турска войска, на която са се натъкнали, ги превъзхожда многократно. В жестокото сражение загиват около трийсет четници. Сред тях е и Пармаков.

Когато потеглят от Мусина по славния си път към смъртта, четниците са кръстени с вода. Поройният дъжд, калта, тежестта на мокрите дрехи ги забавят неимоверно. През нощта на 7 срещу 8 май отново се лее дъжд „из ведро”, както го определят Д. Кроснаков и П. Франгов. Развива се грозна буря, която кърши клони, от надвисналите оловни облаци се изсипва градушка и най-сетне сняг около пет сантиметра покрива цялата Търновска и Дряновска околност. Природата сякаш подлага на върховно изпитание мъжете – дали са достойни да бъдат свободни или ще се огънат пред първата трудност. С издръжливостта, с мъжеството, с непримиримостта си те спечелват правото на целия български народ да бъде свободен и равен на останалите народи със своя държава, свое управление, своя култура. Но дъждът и снегът помагат на някои да оцелеят.

Погромът е ужасяващ. Зверствата на многохилядната до зъби въоръжена военна сила, с която Фазлъ паша обсажда Дряновския манастир, са неописуеми. Избити са всички ранени или върнали се в манастира след неуспешния пробив през нощта на 7 срещу 8 май четници. Телата им са разсечени и окачени по околните дървета за назидание на българите. Съсечен е обгореният и ослепял поп Харитон.

Турците разграбват и оскверняват църковната утвар, иконите и всичко по-ценно, що са могли да намерят. Съвременникът Васил Берон свидетелства: „ … по заповед на Фазлъ паша турците натоварили 7 кола с разни скъпоценни принадлежности на монастиря и на църквите му, и именно – светите и честни кръстове, мощи, кивоти, потири, кадилници, венци, всичките сребропозлатени вещи и всичките свещенически одежди - всички тези неща гуждат в сандъци монастирски, натоварят ги на колата, а оттам ги закарват право в Дряново в къщата на един турчин, от който най-хубавите прибраха и усвоиха Фазлъ паша и военачалниците му…”

На 9 май търновци са свидетели на потресаваща гледка: „Много черкези и башибозуци имаше наметнати с черковни одежди, други носеха кандила, свещници и разни скъпоценности. Въобще всичко останало здраво, което огънят не е можел да унищожи, но турците са го опленили. Ужасна картина представляваше това шествие по улиците на град Търново… Между разните черковни потреби и одежди, които носеха, като извънредна декорация на картината стоеше една глава на момче около 18-годишна възраст, тя беше пронизана с една връв през ушите и влачена по калните калдъръми на търновските улици. Дивата сган застана в двора на конака и там на една голяма купчина земя, отгоре на върха, поставиха главата, за да я гледат немирните гявури.”

Въстанието в Търновския революционен окръг не успява, както не успява и в Южна България. Причините са много. Подготовката е недостатъчна, ръководителите му се осланят повече на ентусиазма и храбростта на въстаниците, а не толкова на бойната им закалка. Те са въоръжени лошо и разчитат на юначеството, а не на умението. Бунтовниците, макар да имат подкрепата и да се радват на симпатията на по-голямата част от българския народ, са твърде малобройни, за да могат да дадат подобаващ отпор на многократно превъзхождащите ги и по численост, и по въоръжение противници. Въпреки това моралните победители в тази епична схватка са българите. Най-бляскавите умове на Европа и САЩ не остават безучастни към репресиите, на които са подложени не само въстаналите с оръжие мъже, но и беззащитното мирно население – деца, жени, старци.

При обиколката си из въстаналите български земи американският консул Юджийн Скайлър, журналистът МакГахан, княз Церетелев и преводачът П. Димитров посещават и Дряновския манастир. Пред изгорената сграда ги посрещнали костите и черепите на изкланите въстаници, разпръснати по земята. Но видените от тях ужаси в Перущица, Клисура, Пещера, Стрелча, Батак толкова са превъзхождали бруталността на Фазлъ паша и жестокостта на башибозука, та не са отделили такова голямо внимание на свирепствата в Северна България, каквото са предизвикали опожарените, разрушени, посечени, изнасилени Тракия и Родопа.

Но историкът проф. Александър Бурмов от дистанцията на времето дава следната оценка: „Всред проявите на личен и масов героизъм изпъква с особена яркост боевата твърдост на въстаниците от селата Бяла Черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград и други, организирани в чета от около 200 души под ръководството на пратеника на БРЦК поп Харитон. Обградени в Дряновския манастир от многобройните башибозуци и редовна турска войска, обстрелвани с артилерия, те издържаха ДЕВЕТ ДНИ на бесния напор на врага. Въстаниците в Панагюрище, Копривщица, Клисура, Перущица и Брацигово не устояха на врага повече от три до седем дни, въпреки че тяхното стратегическо положение бе по-добро, имаха и резерв бойци от местното население, имаха неограничени продоволствени запаси.”

***

Започналото премълчаване, потулване и преиначаване на събитията, предшестващи руско-турската война от 1877-1878 г., довела до освобождението на част от българските земи, преследва конюнктурни политически и идеологически цели, но те нямат нищо общо нито с историческата истина, нито с нашите национални интереси. Малко е да се каже, че такава позиция е ненаучна и лъжлива. Тя е престъпна. По тази причина за Април 1876 година трябва да се говори и пише не само по юбилейни поводи, при това трябва да се пише и говори не по начина, по който са скалъпени някои днешни учебници по история, щедро финансирани симпозиуми, дискусии, проекти и промоции. Иначе току-виж потомците ни повярвали в издевателските твърдения, че през април 1876 г. са въстанали … мюсюлманите, а не българите!

Край.

Бележки:

[1] Жеков, Ал. Н. На борците в Дряновския манастир. Търново, 1926 г., с. 94.

[1] Франгов, Петко. Белочерковската чета. …, с. 57-58.

[1] Марков, Христо. Пос. съч., с. 116-117; Страшимиров, Д. История на Априлското въстание, С., 1996, т. III, с. 288-289.

[1] Франгов, Петко. Белочерковската чета. …, с. 76-77.

[1] Франгов, Петко. Приключенията в Дряновския манастир през 1876 г. (от 29 април до 8 май) в стихотворение. Търново, 1913, ДА-Велико Търново, ф. 1599, оп. 1, а. е. 1840.

[1] Франгов, Петко. Белочерковската чета. …, с. 79-80.

[1] Костадински, Гено - ръкопис, статия за неотпечатания бр. 3 на в. „Народен подем”.

[1] Франгов, Петко. Юбилейна сбирка по случай 50-годишнината от въстанието през 1876 год., Търново, 1926, с. 24-25.

[1] Кроснаков, Димо М. Биографични сведения по приключението ми в Дряновския манастир през 1876 година. Търново, 1918, с. 4.

[1] Берон, Васил. Археологически и исторически изследвания. В. Търново, 2005, с. 265.

[1] ДА, ф. 1599, оп. 1, а. е. 727, из статията „Майски сняг” от П. Иванов, 1906 г.

[1] Бурмов, Александър. Юбилеен лист „Родни огнища”, статия „Най-твърдите”.

 

http://www.faktor.bg/politika/na-vseki-kilometar/68373-istinata-za-chetata-na-pop-hariton-ili-zasto-prez-april-1876-g-vastanaha-balgarite-a-ne-myusyulmanite.html