Той има над 70 патента и над 150 значими публикации. Експерт е в областта на металите, машиностроенето, боеприпасите и ядрената енергетика. Има компетентности в научната политика. Проявил се е като учен с ръководителски качества.

Не се съмнявам в неговите добродетели и достолепие. Той излъчва авторитет, демонстрира ум, самооценка и уравновесеност.

Административните му умения в управлението на БАН са високо ценени. Участието му в заседанията на Министерския съвет, както и активността му в международното научно сътрудничество, взаимодействието му със Светия синод и Църквата, показват един обществено буден и комуникативен човек.

Издигането на кандидатурата му за президент от националнозначими личности със забележителни приноси в своите области показва, че академик Воденичаров е високо ценен сред елита на нацията.

Тази инициатива не идва след нечия хрумка. Създаването на Инициативния комитет е станало след множество срещи, обсъждания, размисли, консултации. Вероятно в този подготвителен процес е взето одобрението на ключови политически лидери и посолства.

Кои? Не зная. Мога да предполагам. Всички ще узнаем кои са те в следващите месеци...

Пиша това по повод интервюто на академик Воденичаров по БНТ на 11 ноември.

Една негова реплика силно ме смути и гледах видеото няколко пъти, за да съм сигурен какво чувам: "С политика никога не съм се занимавал." После проверих, същото изрича и в други интервюта. Значи той има самооценка на експерт, менаджер и общественик, но не и на политик. Това го приближава до самооценката на Росен Плевнелиев месеци преди да разберем, че ще бъде кандидат за президент - експерт, менаджер и бизнесмен, но не и политик.

Политиката, когато имаме предвид властта в държавата, е професия! ПРОФЕСИЯ.

У нас владее пълно неразбиране. Съвсем не значи, че добрият, честен, почтен и авторитетен човек, който е експерт в някаква област и успешен в своите начинания, може да се занимава с политика. Но у нас значи.

Четох текстове, каквото намерих в интернет, от академик Воденичаров, където споделя разбиранията си за обществото и проблемите пред държавата. Съгласен съм с всичко, което казва. Някъде дори до запетайката. Нещо повече - не познавам човек, който би могъл да му възрази: за допуснатите грешки в прехода, за нуждата от програма за устойчиво развитие, за образованието, за възпитанието, за духовното развитие, за пенсионното дело, за демографската криза, за здравеопазването, за изтичането на умове, за средната класа, за надграждането на постигнатото, за нуждата от непопулярни мерки... Но общонародното ни съгласие по всичко това, което академик Воденичаров излага по чудесен начин, се нарича "аполитичен консенсус". Сиреч, той е честен, когато казва, че "никога не се е занимавал с политика". Той не знае какво е това. Мисли го като бюрократична процедура.

Политиката е антагонистична. Тя е игра на волята и силата. Изкуство и наука. Тя е схватка между привърженици и противници, водени от своите лидери. Политиката започва, когато ясно се съобщи - кои са целите и начините, по които ще се реши един или друг въпрос и на коя общност (партия) ще се разчита. Политикът може да е безспорен авторитет, но по-важно е дали може да води народ и упражнява власт, КАТО ЗАЛАГА СЕБЕ СИ, за да отстранява противници в името на общото благо. Трябва да умее с политически средства да отстранява противници, постига подчинение, печели последователи, управлява и господства. Той трябва да може да убеждава с публична реч стотици, хиляди и милиони, а с кабинетни разговори да постига съгласието на един или неколцина. Да сключва сделки зад кулисите или на сцената, не задължително нечисти, за да постига целите на общото благо. Да изгражда многоходови комбинации на взаимодействия, понякога между държави, ако говорим за президент или премиер, но обичайно между партии и лидери, за да реши проблем. Да владее протокола и винаги, дори с походка и с кимане на глава, да олицетворява общност (партията си) или нацията и държавата. Политикът, за разлика от учения, не открива истини и не се стреми към оригиналност, за него са важни постигнатите конкретни резултати за общото благо. Затова ученият има меценат, а политикът е саможертвен рицар - сам или в отряд, който се бие за кауза и се стреми не само да оцелее, но и да ПОБЕДИ. И всичко това се доказва с биография!

Така би трябвало да бъде.

В нормалните държави подбират политиците, както у нас музикантите - от ранна възраст. Има средни училища - подготвят ги за администратори, общественици, политици, религиозни дейци, военни, полицаи... Или пък те сами от ранна възраст се налагат като лидери сред връстниците си. У нас всеки поуспял човек без един грам политическа дейност в биографията си, без да е забелязан от друг освен от роднините си, се смята годен за политик. В Народното събрание е кошер от такива.

Това довежда до подмяната - вместо с политика, властта се занимава с административни процедури. Вместо с ценности и норми - с чиновнически хватки.

Може и да съм сбъркал. Не намерих името на днешния академик, който е на 71 години (1989 г. е бил на 45 години), в нито една гражданска подписка против тоталитарната система. Ако е вярно, е неловко.

След 1989 г. израсна поколение от мъже и жени, което вече е над 40-годишна възраст, много от тях с политически биографии и видни качества.

Добре ще е да имаме млад президент - от дясно, център или ляво, занимаващ се с политика през последните десетилетия. Такъв младеж с готовност би взел за съветник академик Стефан Воденичаров. Сигурен съм!