Копнея да стане събрание, което надявам се, ще доживея...

В салона на старото читалище са се събрали петдесетина души, хора всякакви - млади, стари, леви, десни, мъже, жени. Но всички са образовани. Не че имат дипломи, дипломите не им пречат, те са образовани, защото са завършили своето вътрешно самоучилище. Поводът е новоизлязла книга на автор, когото не познават. Чули са по радиото, видели са афиша пред библиотеката. Никой не ги е канил лично. Дошли са поради своя интерес към литературата.

Сред присъстващите има приятели и познати. Но това не е приятелско и роднинско събиране. Дошлите се поздравяват, преди да влязат, заговарят се, представят се един на друг. Шепне се общ въпрос - кой е авторът? Оказва се, че никой не може да го посочи. Тръгва полушеговит въпрос. Питат непознатите: да не сте вие?.. Всички са чели книгата. Споделят мненията си - преобладават оценките, че книгата като цяло не е нещо особено. Някои намират, че образът на един от героите е находка, други са впечатлени от сюжета, трети искат да чуят повече за тезата на автора.

Събранието в старото читалище би било невъзможно, ако не доминира представата, че народът и неговият език ще пребъдат. Оптимизмът е предусловието за всяко човешко събиране.

Дори на погребение се събират хора, които са убедени, че покойникът остава сред живите като спомен. С други думи - присъстващите на траурната церемония са оптимисти по единствения възможен за случая начин, но са оптимисти.

Още по-валидно е това за събранието в старото читалище. Отишлите там вярват в бъдещето на народа и на езика. Те иначе не биха почитали литературата. А има ли основание за такава вяра при състоянието на демографската структура на населението, бедността на държавата, проблематичния политически елит и процесите на глобализацията?

Социалните процеси зависят толкова от обективните фактори (пари, демографска структура, плътност на населението, природни богатства, климат и пр.), колкото и от субективните (масови нагласи и настроения, общоприетите цели, интегритета, последователността в следвания път и пр.). Както при отделния човек, така и при обществото, може да се очаква успех само ако има желание и работа за успех. Колкото и инвестиции да се наливат в общество, което е решило да се погуби - спасение няма. Смята ли един народ, че без диктатор не може, колкото и нефт да има - демокрация няма да има. И обратно - увереният в мисията си народ не може да бъде унищожен. Примерът с евреите е показателен.

Затова в социалните науки се знае, че прогнозите за обществените процеси са по принцип невъзможни и винаги са условни. Годините, в които рухваше комунизмът, дават достатъчно примери за провалени прогнози и намерения.

Вярата в бъдещето на народа не е резултат на пресмятане. Тя се ражда от волята и желанието за живот. Бъдещето на народа не се изчислява с формула, то се създава като стихотворение: с талант и чувство.

В нашата история има ярък пример: падането на България под османска власт. При завладяването народът е лишен от елит (избит, асимилиран от османци и фанариоти, емигрирал). В следващите векове всеки буден младеж, обладан от амбиция за успех, има три пътя - църквата (където се погърчва), държавната администрация, включително армията (където се потурчва), борба за богатство (потурчване или погърчване). При завладяването градовете са тотално обезбългарени, а повечето и помохамеданчени. Разместванията на населението стават вековна практика. Цели села са изселвани в Анадола, други села бягат във Влашко, Унгария, а по-късно и в Русия. Накъсва се обитаваната територия. Прекъсват се вековни поселищни връзки в народното тяло... Приемането на исляма и излизането от етническата среда по различни причини продължава през целия период. Езикът е изхвърлен от употреба в администрацията и църквата. Той не е инструмент на властова комуникация в легитимни институции.

В течение на три века действа практиката на девшермето. Девшермето преминава като вълна през християнските земи на всеки няколко години, без строго определена периодичност. Първото сведение за девшерме, т.е. за набиране на момчета за еничари, е от 1395 година. Последното е за 1705 година. Може би има рекрути и преди това, може би има и след това, но в общи линии в границите на три века всяко християнско семейство с момче от Балканите е трябвало да премине през изпитанието. Едно от първите неща, които е научавало малкото момче, е, че ще дойдат турците и могат да го отвлекат завинаги.

През ХVІ век рекрутите на еничари ставали според нуждите на 3 или 7 години. При всяко събиране са подбирани между 1000 и 3000 деца между 7 и 14 години. Всичките от селата. За еничари са вземани само най-здравите, най-хубавите, най-будните. Така българският народ генетически е бил "изцеждан"...

Ако вземем всички тези факти и се опитаме да построим прогноза за бъдещето на българския народ от позицията на 1700-та година - тя би била еднозначна: в никакъв смисъл не може да се очаква възстановяване на българската държава, народът ще изчезне.

Кое спасява народа, е тема доволно голяма и без да навлизам в нейната сложност, ще посоча главното: култ на образоваността, отвореност към света, съзнание за принадлежност към християнската цивилизация, себеотрицанието на лидерите! С други думи: вярата в бъдещето на народа спасява народа. Необоснована, немотивирана, нерационална, но вяра силна и резултатна. Паисий формулира идентификационния код на нацията: разумният човек е горд, че е българин. Ботев с няколко стихотворения фиксира книжовния език. Левски с дейност, идеи и живот полага основите на държавата: самоорганизирани люде, клетва за вярност, свобода, дълг, равноправие, чиста и свята... Простите орачи и копачи, лишени от векове от потомствен елит, намират в себе си силата да изградят своя държава. От нищото. Със спомени за Симеон, Крум, Кирил и Методий...

Нека се върнем към събранието в старото читалище.

Тези хора са дошли не само защото обичат литературата. Те имат потребност от художествена рефлексия на собствения си живот и всекидневие. За тях е важно да видят България, народа, съвременните българи, протичащите взаимодействия в българското общество като литературен разказ.

За тях книгата не е само забава, не е само форма на бягство от действителността, не е само естетически и философски феномен, тя е преди всичко художестена интерпретация на онова, което преживяваме. Но интерпретация артистична и безпартийна. Тези хора презират политизирането и партизирането на изкуството. В мислите им книгата и авторът нямат отношение към лагера на "нашите" или "чуждите". Нямат връзка с избори, парламент, правителство, президент, лидери и партии. Авторът винаги е "един от нас", неговата книга е "наше нещо".

Те знаят, че литературата развива с образи неизменна идеология - хуманизма. Знаят, че литературата с образите си има неизменна цел - препотвърждаване и развитие на идентичностите на аза и народа. И това е всичко. Затъне ли в блатото на измите и партийната политика - литературата спира да бъде литература. В най-добрия случай се превръща в документ за политическите страсти на обществото.

Споменах, че събраните хора в старото читалище се интересуват от литературния разказ за нашия живот, така както има интерес към политологичния, правния, икономическия, финансовия, публицистичния разказ за същото това общество. Тези разкази, където се изявават специалисти от различни области, са неделими един от друг. Те взаимно си влияят и се подпомагат.

Събраните хора имат потребност от художествена рефлексия на собствения си живот и всекидневие. Това е рядко качество в днешно време, защото както обществото се глобализира, така се глобализира и разказът за него. В технологията доминират американските постижения, доларът е в ролята на световни пари, а Холивуд с продуктивност, пари и класа е световният разказвач. Той е главният играч в световния пазар, където се предлагат продуктите, задоволяващи художествените потребности. Така за повечето хора интересът към собствения, български живот, се задоволява с разказа за американския живот. Това непрекъснато се преутвърждава от медиите. Филмът за живота в американски провинциален град е "по-роден", "по-наш" от филма за българската провинция.

За повечето хора българските проблеми не са тематизирани. Те са художествено неясни и трудно разбираеми. Не се знае кои са добрите, кои лошите. Няма ги типичните герои, няма ги познатите сюжети, няма го специфичния хепиенд. Българската тема от художествената литература не е част от българското всекидневие.

И после - господстващият песимизъм. Бедни сме, нещастни сме, нацията остарява... Прогнозата е нерадостна.

А известно е, че изкуство, което не утвърждава живота, а в масовите жанрове директно - чрез хепиенд, е мъртво. Високото изкуство също има своите формули. Хамлет умира, но Фортинбрас поема трона и обявява Хамлет за велик и царствен. Животът продължава.

При сегашната самооценка за криза, самооценка, че Хамлет е мъртъв, в българската литература трябва да влезе Фортинбрас, който да седне на трона по право.

2007