Айше Гази

 

Айше Реджеб Гази е моята леля, на която съм кръстена. Тя за мен е един изключително скъп човек. Много ми е трудно да опиша живота й в няколко страници - живот, изпълнен с много премеждия, страдания и лишения.

Айше Реджеб Гази е родена на 9 април 1936 г. в село Безводно. Майка й се казва Дурдугюл, а баща й -  Реджеб.

Айше Гази (отдясно) и сестра й Селиме Гази (от ляво)

 

Семейството й е десетчленно - освен двaмата родители са и 8 деца - 3 момичета (Айше, Селиме, Сеферие) и петима братя (Махмуд, Мустафа, Ърфан, Исмаил и Реджеб - баща ми, най-малкият брат, който е кръстен на баща си, ражда се много късно, когато баба е на 42 години).

Родителите й са полусираци и по-големите от селото ги събират под един покрив, женят ги, като са едва по на 16 години. Първата им рожба - леля Айше, се ражда една година след брака им.

Семейството обработва земя, стопанисва  много гори и нива, имат много волове и коне и са сравнително заможни за времето си. Дядо ми е единственият човек, който има мелница в селото. Той е изключително строг и работлив, затова отглежда леля като мъжко момиче.

Тъй като леля ми е най-голяма, върху нея падат най-много отговорности. Отглежда  по-малките си братя и сестри, грижи се за домакинството.

В началното си образование тя се откроява като умна и напориста. Не може да учи кой знае колко, но с нейните новаторски виждания, винаги намира начин да улесни нещата в къщи и в училище.

Тя е с истинско човешко сърце, изпълнено с любов, вяра и милосърдие. Изключително трудолюбива, след училище винаги изтичва на помощ на баща си в мелницата. Даже безплатно мели на бедните, скришно от баща си, понеже много се страхува от него. По цели дни работи, без да се оплаква, без да се изморява, даже без да спи. Обича да помага на хората, затова я обичат всички и е най-харесваното момиче в селото. Тя е много красива, но блестяща още повече с благородния си характер, мъдрост и чиста душа.
Баба ми, изключително трудолюбиива жена, я научава на най-важното в живота - да обича и да уважава хората.

Завършва основното си образование в село Безводно през 1950 година. Според баща й училищната дейност не е работа за момичета и затова тя остава със завършено основно образование (или както тогава са наричали четвърто отделение). Тя е много ученолюбива, но заради баща си не продължава образованието си, за което много съжалява по-късно.

Единственото забавления за нея са ежеседмичните седенки на чешмата в центъра на селото, където се събират всички млади хора, “за да се опознаят”. Благодарение на своето чистонравие среща Раиф Хасан, с когото се харесват и си разменят погледи дълго време. След известно време любимият мъж на леля отива да служи войник. Преди да тръгне, Айше му обещава да го чака да се върне и след това да направят сватба.

Тогава мъжете  служат в казармата 36 месеца. Две години след като Раиф заминава да служи войник, родителите на Айше искат да я ”дадат” на заможен човек за голяма зестра от съседното село Жълт камък. Тя обаче не се съгласява с това решение на родителите си и една нощ решава да избяга при родителите на Раиф и да го чака при тях, да се върне и да се оженят. Няколко пъти баща й отива да я върне от съседната къща, много пъти я бие, но тя категорично отказва и решава да чака още 3 месеца връщането на любимия човек.

И така три месеца по-късно, през 1956 г. се жени, като баща й и братята й не присъстват на сватбата. След близо една година, в която са сърдити и не се виждат с баща си и братята си, тя започва да прави постъпки към сдобряване с тях. Постепенно и това става, след като се ражда първото им дете на 3 март 1957. Но за съжаление първата им рожба не живее дълго, разболява се тежко и умира от висока темпертура, когато е едва на 8 месеца. Майката много тежко преживява смъртта на малкото си момиченце и не се примирява с това, че вече го няма. Изпада в депресия и обвинява себе си дълго време.

Сватбата на Айше и Раиф през 1956 г. в читалището на село Безводно

След тази тежка за нея 1957 година, тя свиква да живее с усещането за непълнота и тъга и се “изправя” на крака.

Айше Гази и кооператорите от ТКЗС на екскурзия в Царевец

Започва работа в трудово кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) в края на 1957 г., с мъжа си Раиф. Тя работи като бригадир и е първата жена в областта, която кара трактор "Болгар" ТК-80. С нейните новаторски виждания убеждава много хора да започнат работа в стопанството. Не може да убеди само баща си.

Той не посреща идването на социализма много “гостоприемливо”. Взимат добитъка им на сила, национализират земята им, като в замяна уж получават равностойно обещетение, но дядо Реджеб не се чувства удовлетворен, поради което често го притесняват.

След няколкомесечни убеждения, дядо Реджеб накрая разбира, че няма друг избор и се съгласява. Дава всичко за благото на ТКЗС-то и започва да работи като кооператор заедно със зетя си.

Две годин по-късно, през 1960 г., дядо се разболява и умира от спукана язва, понеже няма доктори в селото, които да му окажат първа помощ. Тогава баща ми е само 10-месечно бебе и остава полусирак. Той няма спомени за баща си, виждал го е само на снимки, не успява даже да се наслади на бащина обич.

Леля е много привързана към баща си и след смъртта му тя взима 10-месечното си братче при себе си, понеже носи името на баща им, и се грижи за него като за собствено дете. Тя тогава е на 24 години и поема ангажиментите за грижа и възпитанието му, което по-късно играе голяма роля в живота на баща ми. На 3 април 1961 година й се ражда второ дете, именува го на баща си и брат си - Реджеб, и заедно със свобствената рожба отглежда и брат си. Малчуганите израстват като братя, ходят заедно на училище, помагат заедно в строежа на новата им къща. По-късно взима и майка си при нея. Семейството с годините става по-голямо, и по-голямо. Раждат им се още двама синове на име Хюсеин и Хасан. Въпреки трудните  времена тя имала семейство за възхищение.

По време на строежа на новата им къща през 1967 г.
Селиме (от ляво), Айше Гази (по средата), Реджеб Гази (баща ми, пред нея), майка й Дурдугюл и Реджеб Хасан (синът й)

През 1971 г. с изселническо споразумение между държавите, заминава със семейството си да живее в Турция. Иска да вземе с нея и малкия си брат - Реджеб, който го отглежда до 10-годишна възраст, но за да не остане майка й сама, се примирява с това да го остави.

През 1973 г. започва работа в Турция като касиерка в магазин за хранителни стоки и всеки месец, след като вземе заплата, праща пари за образованието на брат си Реджеб, който по онова време учи в Икономическия техникум “Алеко Константинов” в гр. Кърджали.

Айше Гази (в ляво) и сестра и Селиме (в дясно) - 1976 г.

В края на 1988 г. се разболява тежко. Постявят й диагноза рак на гърдата.
И така, в последните си години от този толкова вълнуващ, и бих казала нелек живот, тя се отдава на семейството си и на 9 февруари 1989 г. умира в болница “Джихангир“ в Истанбул. За съжаление такива хора като нея си отиват много рано от този свят. Тя винаги е мечтала да доживее правнуци, но съдбата я “взима” прекалено бързо от нас.

Няколко месеца след смъртта й се ражда първото внуче, но за съжаление тя не успява да го види. А сега, ако беше жива, щеше да се радва на 6 внуци и една внучка - това съм аз. Да, тя е отгледала баща ми като собствено дете и затова винаги съм я чувствала много близка и обичта ми към нея винаги е повече от колкото към другите ми лели.

Сега 22 години след смъртта й моите родители си спомнят: “Все така весела си беше, кипеше от енергия, не се спираше на едно място”.

Макар че я знам само от снимки, аз ще я помня като изключителна личност.

Смело мога да кажа, че тя е личност, на която се възхищавам и съм изключително горда, че “нося” името на такъв добър човек, една природно интелигентна личност и една женя, която обичала да помага на  хората. Според мен тя е успяла много неща в своя кратък живот. Винаги ще я запомня като една отрудена жена, която е постигнала всичко сама, а не даром от живота. И силно се надявам някой ден да стана като нея - не просто жена, а силна и  необикновена жена, изпълнена с вяра и надежда.