(п р е д г о в о р )

          Книгата на полк. д-р Тодор Ников „Плашилото” представлява успешен аналитично-мемоарен опит за историческа реабилитация на демонизираната от началото на прехода до днес Държавна сигурност. Всъщност даже не толкова реабилитация. В очите на разума реабилитация изобщо не е необходима - реално необходима е съдържателна и респективно оценъчна диференциация на различните компоненти от дейността на съответните структури.
          Точно това е направил авторът, който в Държавна сигурност дълги години се е занимавал с теория на разузнаването и аналитична работа (бил е и началник на аналитичното звено на Направлението за борба с терора към VІ управление). От позицията на богатата професионална и житейска биография, базирайки се върху натрупания личен опит, той разказва увлекателно (и подкрепено с интересни илюстрации) за методите и формите на работа на органите на сигурността, обяснява технологията на събирането и обработването на информация, разкрива „тайните” на оперативната и аналитичната дейност, с болка проследява съдбата на своите незаслужено заклеймявани колеги.
          Мемоарите обикновено са субективно оцветени, без това да намалява съществено значението им за проникването в същността на дадения времеви период. Обективността на професионалните исторически интерпретации като че ли изисква по-голяма времева дистанция (поне 50-60 години). Тук своеобразните мемоарни откровения и теоретичните разсъждения са вплетени. Струва ми се, че мемоарните моменти в текста, каквито и субективни нюанси да се долавят в тях, не замаскирват действителното положение на нещата, не изкривяват истината. „Розовите очила” са прибрани в калъфа. Не се усеща срещащата се в подобни съчинения носталгична идеализация на миналото. Няма укриване и оправдаване на репресиите. Не личи идеологическо фалшифициране.
          Тодор Ников, разбира се, нито е първият, нито ще е последният, сблъскал се с парадоксалната неспособност на външно разсъдливите пришълци по високите етажи на българската власт да разберат елементарната разлика между структури на сигурността и репресивен апарат, „досиета” и дела, „доносници” и агенти, и най-важното – между променящи се конкретно-исторически външно- и вътрешно-политически приоритети и мотивационна историческа неизменност на службата в полза на родината.
          Парадоксална, докато не осъзнаеш, че става дума не за неспособност, а за стандартна способност и безусловно разбиране на горните разлики, но още по-безусловно нежелание да бъде признато съществуването им поради абсолютното несъвпадение на въпросното разбиране с императивите на корпоративни и лични интереси, със стремежа към запазване на криминалния рахат, с възможността и съблазнителните условия да грабиш спокойно и безнаказано.
          Точно такъв е и основният стимул на всички кряскащи „разобличители” на Държавна сигурност в безкритично  екстраполираната пълнота на всички нейни (заслужаващи разобличаване и незаслужаващи разобличаване) функции. Според мен, в крайна сметка именно този стимул прозира дълбочинно и предопределя три основни причини за разбиването на службите (четвъртата – идеологическата слепота и обикновения житейски кретенизъм - оставям настрана):
          - първата, паническият инстинкт за самосъхранение на БКП (имам предвид висшата партийна и стопанска номенклатура), продиктувал „сценария” за прехвърлянето на цялата вина за тоталитарните престъпления върху фактически подчинените им структури (и синхронизиран с решението на бъдещите „червени” капиталисти да си осигурят чисто минало, т. е неопетнена от свидетелствата в натрупаните документални масиви на ДС биография);
          - втората, външен натиск, който е вътрешно аплодиран, доколкото съвпада с желанието на местните далавераджии да си гарантират безнаказано разграбване на държавните активи (бих попитал, апропо, свалилите гащите пред исканията на Съединените щати български политически плазмодии дали са чували, примерно, Япония, Израел и всички останали американски съюзници и сателити да са разпуснали съответните служби и да са прекратили покорно разузнавателните си мисии в задокеанската „метрополия”!);
          - третата, целенасочено (планирано, организирано) „разграждане на двора” в интерес на „новорегистрирали” се мераклии за незаконно и неморално разбогатяване, както и на вече награбили се и възнамеряващи да продължат да грабят сънародници, и стратегическа подготовка на плацдарм за повсеместна хайдутизация на родината и разгръщане на масовата корупция.
          Така че „самоотвержената” и красиво „жертвоготовна” борба на запенените „неодемократи” с ченгета, досиета, комунета и прочие „ментета” в действителност се оказва (като изключвам, разбира се, масата почтени, но заблудени в своя автентичен антитоталитарен патос и наивно подведени от „кукловодите” на прехода хора) борба за безнаказано ограбване на народа и автокриминализирано осигуряване на личния и семейния просперитет.
          Самият аз съм понасял многократно зловещите удари на митологизираната по онова време, санкциониращата свободомислието и опозиционните настроения, институция. Затова ми се струва излишно да подчертавам, че не бих си позволил да защитавам безотговорно партизираните и идеолого-репресивните компоненти от дейността на въпросните структури и не бих могъл (ако държа на хармоничното съгласие със себе си) да пледирам за реабилитация в каквато и да била форма на мръсниците (епистоларни или оперативни), разсипвали човешки съдби.
          В книгата впрочем това също не е направено.
          Там категорично е подчертано (като „Заповед първа” от метафоричните „Божи заповеди”, които трябва да бъдат наложени в сферата на борбата с престъпността, именно за да се избегнат евентуалните рецидиви на партизирането и политическите репресии): „Органите за сигурност и обществен ред са стратегически държавен инструмент и като такива трябва да бъдат равноотдалечени от политическите сили”.
          В противовес на доминиралите досега мафиотски интереси, България се нуждае от възраждане и стабилизиране на органите за сигурност и обществен ред. Такива структури неизбежно разгръща и задължително поддържа всяка държава по света – независимо дали тоталитарна или демократична, древна или модерна, примитивна или цивилизована.
          Длъжни сме да заглушим невежествените криминофилски крясъци на национални предатели, „демократични” престъпници, „преходни” мошеници и вечни далавераджии, залегнали зад паравана на псевдоидеологическата „лустрация” и фалшифицирания „антикомунизъм”.
          България се нуждае от тези органи:
          - първо, за да гарантира националната сигурност и държавния суверенитет;
          - второ, за да защити ефективно живота, здравето, честта и имуществото на своите граждани;
          - трето, за да осигури провеждането на неизбежните за всяка политико-икономическа общност разузнавателни и контраразузнавателни мисии;
          - четвърто (което е от особено, не само конюнктурно, но и принципно значение!), за да разследва детайлно криминалната активност на кряскащите корумпирани властници и да събере достатъчно убедителни доказателства за законовото им ориентиране (при реформирана и обективна съдебна система) към килиите на Централния софийски затвор.
          „Плашилото” не е само хладен анализ, трезва равносметка, строга интерпретация. Макар че е и всичко това. Книгата на полк. Ников е искрена, честна изповед, писана от позициите на патриотичната ангажираност и гражданската отговорност. Тя е тревожно послание към съвестта на нацията.
          Дано я чуят онези (не кряскащите, те чуват само себе си!), от които зависи възстановяването на жизнено важните за родината структури!

Март 2013