Пламен Акълийски

 

Луца Бегова е родена през 1927 г. в бедно семейство в тогавашното село Даваджово (днес квартал Миромир в град Хисаря), тя е втората по-големина от петте деца. Селото се отличава от околните с изповядваната от тях религия – католицизъм. Приема се, че то е създадено в началото на 17 век от покатоличени павликяни. Според друга теория населението идва по тези земи след жестокото потушаване на Чипровското въстание от 1688 г. Тогава в селото има около 80 къщи, всяка от които с по 5-6 деца.

Луца разказва, че децата тогава не били като сега, те нямали свободата да разполагат със свободно време, да ходят насам-натам. Ежедневието им е заето с работа. Всяко дете има някакъв добитък, с който го пращат на къра да го пасе, а в къщи има и още много други задължения. Хранели се основно с хляб. Казва, че тогава били деца и не усещали толкова мизерията, освен това не могат да сравнят живота си с други, за да разберат дали живеят добре. И въпреки немотията, по големите християнски празници има голямо веселие, събира се цялото село, играят се хора. Сватбите са исторически събития, на които отново се събира цялото село и се празнува няколко дни. Тогавашният им живот оприличава с този на сегашните цигани – мизерия, неграмотност, но гледат много деца. Разликата е само в огромното трудолюбие на населението и честния начин на живот.
 

 

Алай в Миромир – най-големият религиозен празник, провеждащ се всяка година на Петровден
 

На 8-годишна възраст тръгва на училище, с голям мерак, но малко възможности – без тетрадки, без учебници, гладна и боса. Училището е в окаяно състояние – две тесни и мизерни стаички, но след 1-ви клас ги изместват в малко по-голямо и добре устроено училище. След 4 години в това училище, отива в Хисаря – на 3-4 км разстояние, където учи още 3 години. Тя е отлична ученичка. Един от нейните даскали иска да я прати в Карловската гимназия, за да се учи да стане учителка. Тя е много щастлива от това и има огромно желание.

Но мечтите й пропадат, когато България се включва във Втората световна война и всичките й учители ги взимат запас. В училището остават само 3-4 учителки. Тогава им казват, че който иска, може да напусне училище и почти ги изгонват, като им казват: „Я се вижте, станали сте цели моми за женене, какво ще учите повече, вървете си!”  Така след 7 години учение, свършва своето образование.

 

Луца Бегова, пременена мома - вляво на снимката
 

Силно впечатление й правят германските войници, които вижда в Хисаря по време на първия етап от войната. Те са стегнати, хубави хора, във военни униформи, всичките еднакви – като в калъп направени. Държат се изключително възпитано. Не могат да им се нагледат колко са красиви.

Противоположно впечатление им правят руските войници, които идват след 1944 година. Те са дрипави, мръсни, въшкави, пияни. Запомнят ги как минават с една каруца, накачурени по 20 войника и всичките пияни, пеят и викат.

По време на войната положението на населенито става много тежко. Въвежда се купонна система. На всеки се пада по 300 гр. хляб на ден. След като са лишени от мъжете, които отиват на война, вече няма кой да оре, земята запустява, гладът бил ежедневие.

Жените ходят пеш до Пловдив през десетина дена, за да търсят хляб, и ако успят да намерят, се връщат отново пеш с чувалите хляб. Разстоянието е около 50 км. Сега то се изминава за 45 мин. с автомобил, а тогава се ходи цял ден пеш!

След като завършва училище, продължава трудоемката борба със земята за прехранване на семейството. Ходи на къра да копае, гледат се животни. Но производителността на труда им е изключително ниска. Няма никакви технологии, земята се обработва по един и същ начин от векове. Посевите дори не се поливат. В цялото село има едва десетина кладенеца.

Вода не достига и за хигиенните нужди на населението. Има само една открита обществена баня с изворна вода, в която през деня жените се къпят и перат дрехите, а мъжете ходят през нощта.

Като става на 22 години, се омъжва за Неделчо Бегов, който живее от другата страна на улицата. По това време е нормално родителите да женят децата си, за когото те сметнат, че е подходящ. Но при тях не било така. Те сами се харесали. След като се омъжва, се премества да живее в къщата на неговото семейство, където остават за 6-7 години.

След 9 септември 1944 г. за партизани се самообявяват „някакви дрипльовци” от селото (20-30 човека). Но те изобщо не били такива, а просто са по-будни хора, които по-добре са се ориентирали в политическата обстановка. Викали им „боядисани”. През 1947-48 г. се облагодетелстват, като им дават най-плодородните земи – „зеленчуковите градини”.

Новата власт започва да им взима „наряд” за държавата от всичко – жито, мляко, месо, за което почти нищо не им плаща. Но заедно с това започва да намира работа за населението, макар и много ниско платена. Започват да се садят гори, започва строежът на балнеолечебни санаториуми в Хисаря, известен от римско време с лечебните си минерални води.

В началото на 50-те години партията започва разправа с католическата църква. Пропагандира се против нея, забраняват им да ходят на църква, не им дават работа заради религията. През 1952 г. обявяват 30-тината свещеници от всички католически села в Пловдивска околия за шпиони на Запада и ги осъждат на по 10, 15, 20 и 30 години затвор, а четирима от тях – на смърт. Тогава те били най-образованите и умните хора в селата. Всичките са завършили в Рим и знаели по 6-7 езика, някои от тях дори по 12-13!

Въпреки забраните, тяхната вяра не отслабва и те продължават да посещават църквата, криейки се. След 1974 г. станало по-лесно, тогава започнали да идват и работници поляци, които също са католици, и забраните или паднали, или загубили своята задължителност. Първоначално и самото население в съседните православни села ги мразели заради религията, но след като започват да работят с тях и виждат колко са трудолюбиви и човечни, започват да дружат с тях и да ги взимат с предимство на работа.

В продължение на 12 години нямат свещеник в селото, а през 1964 г. идва отец Тимотей. Той остава до 1992 г., когато след нещастен инцидент загива. През същата година идва свещеник от Италия – Дон Франческо, който с добродушието си печели симпатиите на всички и връща вярата в сърцата на хората, включително и в много от младите. Остава до 1996 г. и от тогава за свещеници са се сменили двама млади българи.

През 1952 се национализират ½ от нивите, а през 1956 г. – всичките.

Същата година се премества с мъжа си в самостоятелна къща в края на селото. Тогава една „гола къща”, те работят цял живот по нея. През 1958 г. мъжът й се разболява от неизвестна болест на кръвоносните съдове, която му причинява непрекъснати страдания.

Държавна работа започва през 1961 г. като санитарка в един от санаториумите в Хисаря и такава остава до 1990 г., когато се пенсионира. Работи усърдно, получва значки и похвали от партията за това, „Но каква полза? Значките не се ядат!” (неин цитат). Въпреки че започва да взима по-добра заплата, по-голямата част от нея отива за лекарствата на мъжа й, който става инвалид.
 

 

На работа в санаториума
 

 През 1964 г. копаят кладенец в двора и започват да поливат насажденията. Оттогава започват да засаждат мента, която продават изчистена и изсушена, и с това си докарват малко допълнителни приходи. Това прави до 2006 г. Наколко години гледат и тютюн.

Няма деца.
 
  

Със съпруга си пред собствената им къща
 

 

Снимка със семействата на трите й сестри и брат й пред къщата
 
 

За весели моменти от своя живот си спомня турнетата, по които са ходили из страната със самодейния колектив, за да пеят.

Друг приятен спомен й остава пътуването заедно със съпруга си до Източна Германия през 1981 г. Посещава градовете Берлин, Дрезден, Лайпциг, Хале, а на връщане минават през Прага, Будапеща и Букурещ. Тогава немците отнови й правят силно впечатление на трудолюбиви и устремени към успеха хора.

След 1990 г. им връщат земите и започват да ги обработват. Отново настъпват трудни години и след като са пенсионери, започват да се изхранват със селскостопанска работа – сеят зеленчуци, берат плодове, отглеждат кокошки, кози и други животни, което макар и все по-трудно прави и до днес.

През 1995 г. съпругът й почива и тя остава да живее сама и до днес в малката си къща в края на квартал Миромир, гр. Хисаря. Заради непрекъснатия къртовски труд през целия си живот, сега изпитва силни страдания от болките в ставите и костите. Самотата допълнително смрачава ежедневието й и я кара да проклина живота си, преминал в мизерия и нещастие. Крепи я единствено вярата в Бога, която вяра вероятно е и причината за страдалческия й живот.