МОЯТА ГРАЖДАНСКА ПОЗИЦИЯ

Когато коментираме някаква по-сложна ситуация, за която има противоречиви становища, казваме: „историята ще отсъди".  Но тъкмо историята дава изобилие от примери, че не винаги има верни отговори. Съществуват загадки и нерешени проблеми с давност от хилядолетия до няколко века. Причините за мълчанието на историята са в обяснението, че някой е бил заинтересован истината да не излезе наяве, да бъде подменена с полуистина, а често пъти и с откровена измама. Занимаващите се с такива проблеми знаят, че историята ни се поднася такава, каквато я представят историците, а не каквато е била всъщност. Поради това трябва да гледаме по-скептично на изразени становища или утвърдени истини от признати авторитети, водими от презумпцията, че абсолютната истина често пъти е непостижима.

През 1993 г. излезе книгата „Предатели и предателства в българската история", в която със свои наблюдения участваха известни на обществото учени и писатели, между които: Тончо Жечев, Николай Хайтов, проф. Елена Грозданова, проф. Драгомир Драганов, проф. Георги Марков и др. В книгата бяха изложени, от гледище на фактологията и причинно-следствената връзка, около 30 тежки предателства - от разкриването на византийските шпиони в двора на кан Телериг през 770 г. до пленума на ЦК на БКП от юли 1973 г., на който се обсъжда присъединяването на България към Съветския съюз. По това време изживявахме най-тежките дни на разруха, безнаказан бандитизъм и поголовно обедняване, и на хората не им беше до четене на книги. Постепенно срамният „Пантеон на черното безсмъртие", както го бяха нарекли самите автори, потъна в забрава.

Покойният Тончо Жечев казваше - цялата история на българите от времето на богомилите до днес преминава в борба между Бога и Сатаната. Българите като че ли са орисани да живеят от отрицание в отчаяние, ,,защото наистина едва ли е поправим и може да се подобри един свят - пише Тончо Жечев -който е творение на Сатаната, в който неизменно побеждава Злото. По този път религията на отрицанието (богомилството ск. м.) естествено се превърна в религия на отчаянието. Нищо не е така чуждо на мрачния дух на богомилите, както идеята за земно и обществено строителство, за бавно и последователно усъвършенствуване на човешката общност ".

Българите са много самокритични и си приписват какви ли не пороци, между които завистта и предателството. Вярно е, че чувството на корпоративизъм е много закърняло, това пречи и във вече подходящи условия да се изгради гражданско общество със силно обществено съзнание, непримиримо към недъзи на политици и престъпни елементи. Но да се представя завистта и предателството като характерни черти на народопсихологията ни, е бих казал пресилено. Световната литературна класика гъмжи от персонажи, олицетворяващи подобни пороци, но те винаги са били възприемани като изконно присъщи на човешката природа, като последица от първородния грях, а не като характеристика на определен етнос. Онова, което наистина може да ни се вмени като национален недостатък е безкрайната ни търпимост и примиримост, слабата реактивност към злото около нас, култивирана, най-вероятно, в дългите години на чуждото иго.

Днес ни е събрал един конкретен повод, организиран от Културното общество „Поп Кръстю", Фондация „Граждани срещу насилието" и Църковноисторическия и архивен институт при Българската Патриаршия, а именно Юбилейната национална научна конференция „Поп Кръстю - живот и дейност", посветена на 125-годишнината от смъртта му. В тази връзка ще припомня, че преди година и половина пред българската общественост бе представена третата поредна книга след „Ръкописите" и „Клеветата" - „Правото излезе налице". Съставител е Светлана Колева с редактор Георги Мишев. Книгата не прави анализ на фактите и не търси разночетенията при интерпретациите. Тя отразява мнения на над 50 видни общественици, които не приемат версията за предателството на поп Кръстю. Обобщавайки изречените мисли в книгата стигаме до извода, че клеветата за предателството на поп Кръстю е обяснимо  следствие  от  психозата  след Освобождението.

Българската общественост е потресена от екзекуцията на Апостола, за която съвременниците чувстват известна вина. Най-естествената и като че ли удобна реакция в случая е да се намери един „низък роб" , един предател, който целокупно да понесе вината на бездействието и да стане обект на масово заклеймяване. Така нещата стават ясни, обясними и удобни за общественото съзнание. Твърде очевидно е, че в деня на залавянето на Апостола турските власти не са знаели кого са арестували до самопризнанието му в Търново. Случилото се е фатално стечение на обстоятелства, низ от случайности, които довеждат до ареста в Къкрина. Освен, ако, разбира се, не потърсим първопричината в обширните самопризнания на Димитър Общи, които разплитат пред османските власти мащабите на една твърде опасна и добре замислена конспирация. В случая няма да интерпретирам и реанализирам вече познатите факти, тъй като цялата книга третира въпроса за истината и лъжата, за моралните стойности и отговорности пред обществото. Трилогията за поп Кръстю се спира на някои съществени пропуски, които са отбягнали от вниманието на мнозина изследователи, каквито са бележките и съчиненията му в „Требника". Именно оттам е взет и израза, послужил като заглавие на тази книга: „коги да е, правото ще излезе налице" - вопъл на един омерзен човек, изправен пред стена от ненавист, заради мнимо предателство. Права е Цвета Трифонова в констатацията си, че цялото ни общество е подведено от „ефекта на една поетическа ругатня", която изречена, написана и влязла в учебната литература, възпитава поколения млади българи в ненавист към един човек, който заради клеветите на виновни хора е станал „козел опущения".

Нека пак да се върнем към запазените писмени свидетелства от поп Кръстю. Когато се търсят основания за дадено поведение трябва да се взема под внимание всичко, което характеризира дадена личност. „Требникът" на поп Кръстю свидетелства за духовно равновесие и хармоничност на автора, несмущавани от никакво чувство за вина. А можем да си представим какъв потрес и смут би обладал човек дръзнал да предаде Апостола - иконата на националното ни самосъзнание. Нищо подобно не откриваме в писанията на автора, даже напротив. С нетърпимостта на човек, служил на народната кауза, поп Кръстю е безпощадно критичен както към своите събратя духовници, така и към кариеристите и мними поборници след Освобождението.  Именно в тази категория попадат истинските клеветници на поп Кръстю, каквито са Величка Луканова-Хашнова, дъщеря на поп Лукан Лилов, която съобщава за подхвърлени писма в двора след 18.XI.1872 г. Оттук започва и зловещото тиражиране на лъжата, за нещастие чрез перата на толкова заслужили българи като Любен Каравелов, Захари Стоянов и Иван Вазов. Мария Сиркова свидетелства, че при последното посещение на Апостола в дома й пред Христо Бояджията Левски заявява: „Казах ли ви ,че тези писма са лъжовни и не са писани от поп Кръстю ". Страхът от предателство извършено от поп Луканови ги кара злонамерено да подхвърлят, че поп Кръстю е „съмнителен и твърде близък с турците". Останалото е довършено от прибързаността, неосведомеността и предоверяването.

Според Вътьо Раковски търпимостта към обвинението на един невинен човек вече повече от век, говори зле за духовното здраве на нацията. Не че не са правени опити и преди, имам предвид думите на вярната укривателка на Апостола Мария Сиркова или разследванията на поп Матей от Български извор, както и продължителя на работата му Евтим Танчев, учител и син на свещеника. И ако цялата ни довоенна литература и публицистика бе приела безкритично писаното от Каравелов, Стоянов и Вазов, то след 9.IX.1944 г. версията за предателството на поп Кръстю бе раздухана до крайност, поради твърде удобната идеологема да бъде заклеймен един служител на Църквата. Подобно опозоряване работеше за атеистичната кауза на новото интернационално пролетарско възпитание, към което неудържимо бе тласкан българският народ. В тази насока трябва да търсим и отговора, поне за последните 50 години, защо историците не намериха кураж и сили да отхвърлят клеветата и да вложат в учебниците по история истинската версия за залавянето на Апостола, която е стечение от случайни обстоятелства, за които по-късно е съчинена клеветата за предателството.

Направеното напоследък от общественици и граждани за оневиняването на свещеник Кръстю Никифоров е от всяко гледище полезно за духовното пречистване на нацията. Плочата пред храма „Св. Богородица" в Ловеч, където е служил, е все пак знак за изличаване на клеветата, но е потребно да бъде реабилитиран в историята, което е несъмнено много по-трудно, но пък е дълг на будната съвест на българската общественост.

От -  Сборник с материали от Юбилейната национална научна конференция „Поп Кръстю - живот и дейност", посветена на 125-годишнината от смъртта на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров (1838 - 1881), проведена на 22 ноември 2006 г. в гр. София