ТВЪРДЕНИЯТА ЗА ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ПОП КРЪСТЮ СА ДИЛЕТАНТСКИ ИЗМИСЛИЦИ
Още в ранна детска възраст всеки българин получава по всевъзможни начини любопитна информация за Апостола на свободата Васил Левски. Всичко чуто за него прави силно впечатление като нещо интригуващо, забулено в загадъчна тайнственост с ореола на свръхчовешкото, а същевременно привлича вниманието с приключенския драматизъм. Така образът на Апостола трайно и завинаги прониква дълбоко в душата на всеки от нас. С течение на времето, заедно с растящата ни осведоменост за личността и делото на Левски, както и осмислянето на стореното от него, Апостола още повече се извисява в нашето съзнание. При това масовата почит към него нараства още повече с изминалите години. Левски импонира на всички българи, първо за това, че буквално посвещава целия си живот всеотдайно на святата българска национално-освободителна кауза; второ - защото загива трагично като герой-мъченик; и трето затова, че съчетава по невероятен начин почти всички най-прекрасни морални и делови човешки качества. Едва ли ще ни стигнат прилагателните в позитивен смисъл, за да изброим всички отличителни добродетели в характера на Апостола и неговото поведение като национален революционер и всепризнат лидер на революционното движение. Всеки който се докосне до него и делото му, остава смаян и силно респектирай от необикновената му личност. Неговата магнитна привлекателност се оказа навремето една от важните причини да избера специалността история като професионално поприще в живота ми. И то не историята изобщо, а историята на Българското национално възраждане, когато Левски се появява на историческата сцена. В процеса на моето формиране като историк на възрожденската епоха живота и делото на Левски са били постоянно в обсега на проучванията ми. Многократно съм изследвал в детайли и подробности цялостното документално наследство свързано с Апостола, за да си изясня поне найсъществените неща от живота му. Това се оказа изключително трудно. Първо, защото документацията за Левски е много оскъдна. Второ, защото дейността на Левски протича в условията на пълна конспирация. И трето, защото огромната част от сведенията за него, поради рязко нарасналия масов култ към Апостола, добиват до голяма степен легендарен характер. Истината и мълвата за Апостола се сливат и преплитат в невероятна смесица, което силно затруднява обективното историческо изследване. Точно такъв е случаят и с така нареченото предателство на поп Кръстю Никифоров при залавянето на Левски в Къкринското ханче.
Признавам си откровено, че някога пристъпвах към тази тема с предубеждението, че се касае за нещо абсолютно ясно и доказано. Бях напълно убеден в тезата за предателството, която безусловно се споделяше от такива именити автори като Л. Каравелов, 3. Стоянов, а също и от официалната историография по онова време. От позициите ми на професионален историк по-късно обаче тази теза започна да ме смущава и да ми изглежда все по-неубедителна. Строго научният обективен анализ на наличната документация по въпроса не предлага конкретни факти и доказателства за извършено предателство от поп Кръстю. Сериозната историческа наука не може да служи на преднамерени и тенденциозни тези, тя борави с ясни методологически правила върху основата на солидна аргументация. Това ще рече, че ако дори само един факт противоречи на някоя теза, тя се смята за несъстоятелна. В случая с т.нар. предателство на поп Кръстю не се посочват конкретни факти като доказателство. Напротив, като доказателство се използват всевъзможни съмнения, подозрения и тенденциозни предположения, плод на наивни измислици и злонамерени клевети, без елементарна документална аргументация и логически правдоподобен анализ. В това отношение ще припомня следния добре известен и достатъчно красноречив факт. След залавянето на Левски в Къкринското ханче ловешкият каймакамин организира очна ставка с него на видни ловешки първенци за идентификация на арестувания. Между тях е и владишкият наместник поп Кръстю Никифоров. Левски не е разпознат. Това наложило каймакаминът да изпрати арестувания в Търново за установяване на неговата самоличност. Само този факт е предостатъчен, за да отпадне всяко подозрение срещу поп Кръстю за извършено предателство. Ала по странни причини този факт остава сякаш незабелязан, без разумно и логично обяснение. Тълкуванието му се прави от гледна точка на презумпцията за вече доказано предателство, а очната ставка е само някакъв камуфлаж. Сиреч, поп Кръстю не казва, че това е Левски, но не за да го спаси, а за да не издаде себе си, че го е предал. Странна и съмнителна логика!?. А турската полиция пък, която знае от своя доносчик кого е заловила, се прави, че не знае и вместо в София го праща в Търново за идентификация. Ловешкият каймакамин прави всичко това съгласувано с началниците си в Търново и София, само за да не злепостави доносчика поп Кръстю? Още по-странна, дори абсурдна логика!?
Впрочем, нека видим как изглеждат най-тежките „доказателства" за предателството на поп Кръстю. Без да навлизам в детайли и подробности, ще очертая накратко само главната схема, по която се изгражда логиката на обвинението. Версията за предателство тръгва от известното писмо на поп Кръстю до Левски от 7 X 1872 г. т.е. две седмици след обира на турската поща в Арабаконак. Поп Кръстю е човек от ръководството на Ловешкия революционен комитет (председател или касиер). Той е силно разтревожен от авантюрата на Димитър Общи и кани Левски в Ловеч, за да обсъдят създалата се критична ситуация и нужните мерки за опазване на организацията. В писмото изрично се съобщава, че останалите комитетски членове в Ловеч са против идването на Левски в града, защото са обхванати от паника и от «кожите им цървули не ставали». От тук се появява подозрението, че поп Кръстю умишлено кани Левски в Ловеч, за да го предаде. Това подозрение звучи абсурдно. Много по-логична е мотивацията на поп Кръстю, че кани своя пряк ръководител за съвет и подкрепа в името на общото дело. Във връзка със споменатото писмо от 7 X в историческата литература битува и друго мнение. А именно, че писмото е от председателя на комитета, а председател по това време е не поп Кръстю, а Марин поп Луканов.*
През нощта на 26 X 1872 г. е арестуван Д. Общи, който прави пълни самопризнания. Полицията извършва масови арести на комитетски дейци в Тетевен, Орхание, Гложене и други селища. По негови показания в Ловеч са арестувани на 30 X с. г. членовете на местния революционен комитет Д. Пъшков и Марин поп Луканов. Д. Общи не съобщава името на поп Кръстю, защото не го знае, но споменава, че ловешки свещеник също е член на комитета. По погрешка е арестуван поп Лукан Лилов, бащата на Марин поп Луканов. След разпита на поп Лукан става ясно, че е станало недоразумение. Главният следовател Мазхар паша нарежда да се арестува и изпрати в София поп Кръстю. На 18 XI поп Кръстю е арестуван и разпитван, но не го изпращат в София, защото като български свещеник е нужно специално съгласие на Българската екзархия в Цариград. С оглед да не се бави следствието Мазхар паша праща на 24 XI нова шифрована телеграма до Търновския мютесариф да не праща поп Кръстю в София, а само да го разпита като „наш доносчик" кои са участниците в комитета. От тук произтича главното обвинение срещу поп Кръстю като предател. Това, че той е арестуван само за 24 часа се смята за достатъчно доказателство на обвинението. Ала нека си припомним, че поп Лукан Лилов също е освободен след 24 часа арест. И още нещо. Веднага възниква въпросът: кого от членовете на комитета в Ловеч е издал поп Кръстю? Известно е, че други арестувани дейци в града няма. „Доносникът" не е издал никого, а по време на разпита „по изкусен начин", както той се изразява, уверявал, че в Ловеч няма врагове на падишаха. Дали каймакаминът му е повярвал или не, не се знае, но е факт, че други пострадали членове на организацията няма. Тогава кого е предал? От тук възниква следващото подозрение срещу поп Кръстю във вид на парадоксалното предположение, че от него не се искало да издава комитетски дейци, а само главатаря на организацията. Така той се съгласил да съдейства за залавянето на Апостола. Застъпниците на тезата за предателството проявяват смайваща находчивост. Те отново припомнят за писмото-покана на поп Кръстю до Левски от 7 X с.п, макар че тогава поканата се прави при съвсем други обстоятелства. Мотивът е, че той кани Левски в Ловеч, за да го предаде. Същевременно обаче всички изследователи на този въпрос признават, че след 7 X, т.е. след извършените арести в града, поп Кръстю не е изпращал други подобни покани до Апостола. Той добре знае, че след ареста му на 18 XI се намира под постоянно наблюдение на полицията и се съобразява с това. Левски също е наясно по този въпрос. Затова, когато решава да посети Ловеч на път за Влашко, той изобщо не предвижда срещи и разговори с поп Кръстю. От всички налични сведения се знае, че при посещението му в Ловеч Апостола не се е срещал и не е уговарял среща с поп Кръстю. А същевременно пък поп Кръстю не е бил уведомен за присъствието на Левски в града, нито че изобщо ще идва. И още нещо любопитно. Както обичайно, Левски отсяда в дома на Никола Сирков. Това е главното му убежище в Ловеч, което е било добре известно на поп Кръстю. Левски обаче не се притеснява. И наистина, до отпътуването му всичко е спокойно. От наличните сведения знаем също, че в Къкринското ханче, където отсядат с Николчо Цветков, Левски не е очаквал никого. Тогава се пита: как поп Кръстю е издал Левски, при положение, че нито го е виждал, нито знае къде се намира? Повече от ясно е, че дори да е искал, няма как да го е издал. Такива са правилата на конспирацията, които, ако не друг, то Левски със сигурност е спазвал.
Твърденията за предателството на Левски от поп Кръстю автоматически пораждат и друг интересен въпрос. Колкото и да са несъстоятелни подобни твърдения, макар и неволно фактически силно принизяват и подценяват кадровата способност на Апостола при подбора на своите сътрудници. Дори не мога да си представя, че Левски, който има удивителната дарба за точна преценка на хората, ще прояви такава лекомислена наивност да допусне в ръководството на Ловешкия комитет недостойни и съмнителни личности, дори доносчици. Още повече като знаем, че той придава голямо значение на Ловешкия комитет, смятайки го за централен с координиращи функции в цялата ВРО. Това е наистина абсурд, сякаш е подигравка с Апостола. В този комитет участват достойни български патриоти, в това число и поп Кръстю Никифоров. Левски го познава от много години, още от времето на Първа българска легия в Белград. Левски проявява пълно доверие към него и, както знаем, имал дори намерение да го направи редактор на местен вестник като орган на ВРО.
Изключителният усет на Левски за адекватна преценка на своите сътрудници е едно от главните условия за успеха му при изграждането на уникалната конспиративна комитетска организация под носа на султанската полиция. С този именно безпогрешен усет той своевременно открива кои са неподходящите лица в организацията и многократно ги критикува. Такъв е случаят с Димитър Общи. Не случайно Апостола точно предвижда, че от него ще дойде истинското предателство и големия провал.
Сборник с материали от Юбилейната национална научна конференция „Поп Кръстю - живот и дейност", посветена на 125-годишнината от смъртта на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров (1838 - 1881), проведена на 22 ноември 2006 г. в гр. София
Twitter
Facebook
