СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ

 

ЖИВОТ В АПАРТАМЕНТ

Преместването ни от Гара Искър трая около десет дни, за което време бях изпратена с малките при леля Анче в Иваняне, където тя със семейството си се беше преселила. Бяха си купили три декара място на южен склон в местността Суходолие на близо един километър от селото, до рекичката. В мястото имаше няколко големи дъбови дървета. Къщата, която построиха с помощта и на войници на свако Коце, не беше голяма. Долу имаше холче с трапезария и кухничка с тоалетна и баня. По тясна вита стълбичка се качваше до горния етаж, който беше скосен като таванско помещение и имаше две спални и една много малка стаичка с кръгло прозорче, която наричаха каютата. Братовчед ми Богдан я беше обзавел по свой вкус. Брат му се беше вече оженил и имаше свое семейство, което живееше в етажа на родната ни къща. Долният етаж на тази къща беше обсебен от Олга Дряновска и семейството ѝ и нямаше никаква възможност да се приберем там. Това семейство беше много силно политически. За малко татко не заплати с живота си, за да могат те да вземат къщата. Пък и неприятностите на свако Коце и неговото уволнение от армията точно когато щеше да стане началник на военното училище, може би беше с нейна помощ. В тежките за тях моменти баща ми им се беше притекъл на помощ. Даде им жилище, в което да живеят. Взе на работа сестра ѝ Лиляна, на която помогна да си възстанови следването по химия. В отговор - пълна неблагодарност.

Овцете закарахме на леля Анче. Също и кокошките. От зайците беше останала старата зайкиня - мама Канка. Тя живееше свободно в двора. Оставихме я там. Имаше много места, където да се укрие, и приятели в лицето на вардяните, които бяха и наши приятели, тройката стари руснаци. Те винаги намираха нещо да ѝ дадат и тя им се доверяваше.

 Луиза ни напусна. Построи със семейството си къщичка от другата страна на реката. В тази част на Искъра къщите никнeха върху общинска земя като гъби. Хората натрупваха строителен материал и канеха близки и познати на помощ. В събота следобед почваха строежа и гледаха къщата да е покрита до понеделник сутринта. Не успееш ли, идваха и ти я разрушаваха и плащаш глоба. Успееш ли, ти издават документи за собственост и живееш в къщичка с половин декар дворче. Без помощта на добри комшии и приятели не можеш успя. Луиза успя и беше много щастлива. В тази спретната къщичка отгледа и задоми Гошо и изкара старините си. Много беше изпатила през живота си. Хората я одумваха, но мама я обичаше и уважаваше.

Така през август 1954 година напуснахме нашия дом и аз вече никога не се върнах да го видя. Исках да го помня такъв, какъвто ми беше в детските спомени. Когато го напускахме, всичко беше различно. Реката беше мътна и отровена, без почти никаква риба. Въздухът беше изпълнен с дървесен прах, който навлизаше през прозорците и покриваше всичко с белезникав слой. Вятърът довяваше зловоние от купищата кокали и копита, натрупани на камари край фабриката за туткал. Оттам идваха и рояци мухи. Изобщо нашият квартал на Гара Искър вече не беше добро място за живеене.

През тези дни, които прекарахме при леля Анче, ние имахме постоянно нещо да правим. Децата пасяха овцете, а аз и свако Коце косяхме, сушехме и прибирахме сено за зимата - за храна на овцете. Една нощ се събудих, защото почувствах, че нещо необичайно става с Маничка. Светнах лампата и я видях, че има гърч, сякаш се задушава. Дишането ѝ беше на пресекулки и цялото ѝ тяло се гърчеше и тресеше. Мисълта ми беше да не се задави и задуши и затова ѝ обърнах главата и леко издърпах долната челюст да освободя дишането. Леля Анче и свако Коце също дотичаха. Скоро Маня се успокои и заспа дълбок сън. Събудихме я, за да се уверим, че е добре, и тя отново веднага заспа. До сутринта я наблюдавах и не смеех да я събудя. Като се прибрахме в София, тя отново направи нощен гърч и я подложихме на изследвания и консултации. Оказа се, че е развила епилепсия. Вярваха, че след преминаването на пубертета ще се излекува. Причина можеше да бъде травма на главата, която беше получила като пастирка на овците. Тя не беше много по-висока от тях. Овцете се бяха покачили на площадката при главния вход на дома ни. При опит да ги накара да слязат, те я бутнаха и тя падна на главата си от площадката. Друга причина можеше да е и маларията, от която боледува като бебе. Сега трябваше да пие луминал в малки дози и да се пази от големи вълнения. Луминалът  я правеше леко сънена и по-бавна в реакциите.

 

***

Баща ми имаше роднина адвокат, когото наричаше бати Захари Корнаджиев. Бате Захари се занимаваше с продажба на недвижимо имущество. Имаше два апартамента за продажба. Като разбра, че ние сме притиснати за кратък срок да напуснем Гара Искър, ни пробута по-лошия апартамент, който имаше наематели в едната стая и трудно можехме да се освободим от тях. Така седемчленното ни семейство се напъха в две стаи и малка кухничка, в която влизахме в индианска нишка, да се подредим край масата, и я напускахме по същия начин. Двама души не можеха да се разминат в нея. Който беше до мивката, осигуряваше водата за пиене, а мама седеше до печката, за да може да сервира. В празник се хранехме на голямата маса в стаята, в която беше изградена камина, с която се отопляваше целият апартамент. Палеше се от банята и така отопляваше всичко. Като се прибирахме премръзнали, сядахме на топлото столче на камината. Това беше и любимото място на татко. С тази камина той си изпълни една отдавнашна мечта. По-хубавия апартамент Захари продаде на професор Боршуков - съпруг на моята учителка по история и правист. За това татко не знаеше. Явно всеки гони своите интереси и при това не търси благородни подбуди. Ама и това научих много, ама много по-късно.

В северната стая до кухнята живееха двама художници, които работеха в Народния театър, където рисуваха декорите. Художниците ни се виждаха, ни се чуваха. Спяха до късно и се връщаха по нощите. Когато Данито се разболя от туберкулоза, веднага се съгласиха, срещу известна сума, да отидат да живеят другаде. Тогава родителите отидоха в тяхната стая, ние останахме в хола, а Дана получи южната стая. Всичко това стана след около две години, а до тогава си бяхме на гъстичко. Със сестра ми спяхме под ъгъл. Главите ни бяха под прозореца. На горния етаж живеел болен от туберкулоза, който храчил през прозореца. Аз бях имунизирана в Прага срещу туберкулоза и явно имах добър имунитет. Сестра ми нямаше и се разболя.

 

ПЪРВИ КУРС

 На 15 септември в осем часа бях седнала в голямата аудитория на Анатомическия институт. Цялата аудитория беше изпълнена с младежи и девойки. Някои се познаваха и веднага образуваха групи. Аз стоях сама, докато не зърнах момиче с дебели очила, тъмна къдрава коса, дребен ръст, което също като мен се оглеждаше да зърне позната физиономия. Погледите ни се срещнаха и аз извиках: „Пенджи!“ (това беше нейният ученически прякор, произлизаше от пенджери –прозорци), поради дебелите очила, от които не се разделяше и за миг. Тя ме назова на име. Беше Елена Даутова от Разлог, същата от лагер-школата в Берковица. Веднага седнахме заедно. В аудиторията имаше около шестстотин души. Въздухът буботеше от развълнуваните ни гласове. Изведнъж настъпи тишина. На катедрата се появи слабичък висок мъж на средна възраст, който ни поздрави за добре дошли и се представи като наш курсов отговорник. Съобщи ни, че ще слушаме лекции на два потока, и от кой факултетен номер до кой ще сме в първи поток, а останалите във втори. След това започна да чете имената на груповите отговорници и кой в коя група ще бъде. Ако някой иска да си смени групата, това можеше да стане само в първите два дни. Смяната става само ако намериш от другата група някой да те замени. Елена веднага откри, че от нейната група Здравчето иска да отиде в моята, където има приятелки,  и аз така попаднах от осма в десета група, с групов отговорник Кичка Деянова от Кърджали. Тя беше хубаво момиче с много къдрава тъмна коса. Беше медалистката на Кърджалийската гимназия. Цялата тази дандания трая до обяд. Дадоха ни седмичната програма за лекции и упражнения. Така от следващия ден се хванахме на работа. Нямам никакъв спомен за някакво тържествено откриване. Всичко беше делово.

На другия ден имахме три часа анатомия, упражнения върху кости на долни крайници при професор Балан. Той беше син на известния от първата половина на 20 век професор Балан, който бил страшно популярен между студентите. Бил ревностен радетел на чистия български език. Враг на всякакви чуждици. Така вместо кибрит, казвал „драснипалниклечица“. Даже Христо Смирненски му посветил стихотворението „Баланиада“, в което имаше думи като „устодопирници“, „гърбосложен“, „дървосад“ и накрая завършваше „И в унесица благата стих въртя ала-Балан.” Е, разбира се, бяхме много любопитни да се запознаем с неговия син, още повече че писмото на Балан до ръководството на университета по повод неговото пенсиониране, се знаеше от повечето българи и се предаваше като бисер в българската литература. ВЪПРЕКИ ЧЕ СЕ СМЯТА, ЧЕ ТО Е ПИСАНО ОТ НЕГОВИ СТУДЕНТИ В ТИПИЧНО БАЛАНОВ СТИЛ. Това научих скоро в статия по случай на годишнина от смъртта на колоритния професор. Мисля, че старият Балан вече наближаваше стоте и ние му се възхищавахме не по-малко от нашите родители. Сега щяхме да се запознаем с по-младия Балан. По едно време в залата за упражнения влезе един пълничък чичко със синя леко раздърпана престилка, обут в сандали с чорапи със скъсани пети. Той носеше голяма тава с кости на долния крайник. Едно от нашите момчета, бате Весо, което беше с три-четири години по-възрастен от нас, се обърна към него с думите: “Байчо, кога ще дойде професор Балан? Ние имаме упражнение при него.” “Той вече е пред вас и ще можем да започнем.”

Колегата пламна и започна да се извинява. Професорът се засмя: „Всичко е наред, По облеклото се посреща, а по акъла се изпраща.”

Упражнението беше интересно. Всяка браздичка, грапавина, дупчица по костта имаше свое име, което показваше какъв нерв, вена или артерия е лежала в нея, прониквала в костта. Грапавината е място на захващане на даден мускул. Неусетно минаха трите часа и ние със ставане на крака изпратихме усмихнатия професор.

 

НАШИЯТ КУРСОВ РЪКОВОДИТЕЛ

Казваше се Иван Попов и беше преподавател по латински език родом от Белица, Разложко. Слаб, съсухрен, на неопределена възраст, енергичен, излъчваше някаква независимост и вътрешна свобода. Явно че имаше добри организаторски способности, защото всичко беше добре организирано. Учебната програма беше направена така, че рядко имахме големи пролуки. Занятия имахме на много места, а не само в двора на Александровска болница. Химия и физика слушахме в стария Биологичен факултет на ул. “Московска”. Упражненията по биология се водеха на Четвърти километър. Да се съгласуват толкова много групи, за да може учебният процес да протича гладко, трябва да си умен и съобразителен. Попов ни преподаваше латински език. Имахме един час седмично, два семестъра. Материалът се ограничаваше в медицинската терминология и правилното изписване на рецептите. По наше време нямаше класическа гимназия, латински не се изучаваше никъде, освен факултативно в някои централни училища. Всички бяхме на никакво ниво. Понякога „Попето“ изпадаше в отчаяние. При един такъв изблик извика: „Тука май всички сте от Бусманци!” Бусманци беше нарицателно име за изостаналост и тъпотия. Шопите много обичат да се правят на тъпи и това е защитна реакция да ги оставят на мира. Да, ама в това тъпо село са имали училище от средата на 19 век и читалище. След тези думи на курсовия всички от групата се разсмяха и завикаха: „Само Ружена е от Бусманци.” Попов започна да ми се извинява. Вече си беше създал добро мнение за мен, въпреки че езиците никога не са ми се отдавали. Аз се засмях и казах, че това изобщо не ме засяга и селото не знам откъде е добило тази слава, но и най-простият от селото, Спас Бусманеца, може да сложи в малкия си джоб всекиго, когото пожелае, със своята хитрост и находчивост. Самата аз съм завършила Бусманската прогимназия и са ми предавали учители с възрожденски дух.

 

***

Вече бях детски лекар в Разлог и замествах за няколко дни колегите от Белица. Тогава видях на площада пред кръчмата как нашият Иван Попов, леко пийнал, играе хоро с още двама съселяни. Свириха им група цигани. Шапката му беше килната, стъпките му мъжки удряха земята, а лицето му изразяваше щастие, пълно отдаване на родната земя. Университетски преподавател, ама на първо място македонец от Белица – бунтарски планински край. Не му се обадих, не исках да го изведа от състоянието на щастие.

Много по-късно приятелката ми и колежка Марияна Дабева сподели с мен, че Попов разбил кариерата на брат ѝ. Брат ѝ бил с дарба за хирург, но той направил всичко възможно да не се занимава с хирургия. Работил две години в Бяла в хирургическо отделение. Правел самостоятелно и успешно операции, но не го допускали до специализация. Причината била лошата политическа характеристика, написана от Попов, който бил сътрудник на ДС. Самата Марияна загуби една година поради намесата на Попов. По това време много хора бяха с две лица. Трудно можеш да разбереш кое е истинското.

 

***

По латински получих отличен, въпреки че не го заслужавах, просто имах късмет да направя правилно всичко, което ми възложи. Много от колегите ми имаха повече познания. Просто бяха от лекарски семейства и средата им беше друга. Аз раснах на Гара Искър и много от другарчетата ми бяха от Бусманци. Раснахме в недоимък и бяхме много деца в семейството. Бяхме ангажирани с много работа и около нас бяха точните науки. Баща химик, майка физичка. Мама имаше много широка култура, но нямаше време за нас. Самата тя беше впрегната от зори до късна вечер с безкрайната домашна работа. Но не бих искала да заменя с никого своето семейство. Ние се обичахме, бяхме сплотени, научихме се на труд, организираност и да се справяме с всичко, което се изпречваше пред нас. Бяхме научени да мислим и да не се предаваме. Да не бягаме от трудностите, а да ги преодоляваме.

 

ТУБЕРКУЛОЗАТА

Цялото ни голямо семейство бяхме в две стаи. Аз и Дана спяхме на леглата под ъгъл под прозорците. Владимир спеше още в стаята на родителите на малкото си легло, което вече му окъсяваше. Той тръгна в първи клас на съседното училище. Маня и Коли спяха на походни легла, които през деня се държаха под леглата на мен и Дана. Татко държеше всички да си бъдем към 21 часа вечерта в къщи, защото постилането на леглата беше цял ритуал.

Владимир ходеше на училище с черна престилчица. Красивите му руси къдри бяха подстригани и той заприлича на стандартен първокласник. Дана всяка неделя беше с колежки на Витоша и обичаше да взима със себе си и Владимир. Тя му приготви и необходимото снопче с пръчици и торбичката с бобчета. Това бяха задължителните неща в чантата на всеки първолак, помощни средства за смятане Подвърза му буквара и сметанката. Много обичаше да се занимава с него. Аз бях обсебена от следването. Стоях до късно в дисекционните зали и учех, свита в някое ъгълче на апартамента, като постоянно се местех, когато някой нахлуеше в моята територия. Бързо се пренастройвах и щом почвах да уча, не чувах и не виждах нищо.

По това време Коли се влюби. Разбира се, Дана постави правилната диагноза. Коли се готвеше да излиза и някак по-грижливо се приготвяше. Изми си зъбите и застана пред огледалото. Тогава Дана извика: „Мамо, Коли е влюбен и отива на среща.“ Мама само попита: „Коли, как се казва момичето?“ Коли се смути, зачерви се и каза:„Фанка“. Така си призна без бой. Аз изобщо не забелязах как той се приготвя да излезе. От зоркия поглед на сестра ми нищо не се пропускаше. Всичко виждаше. Бързо съобразяваше. Искаше да знае всичко за всеки. Затова за себе си я наричах свекървичката.

 

***

В началото на ноември Дана се простуди и вдигна температура. Отначало на това се гледаше като на нещо обикновено. Появи се и кашлица, която беше особено мъчителна нощем. Един ден докарали въглищата. Коли бил на среща с Фанчето, а аз – в академията. Дана и мама били сами в къщи и болната ми сестра кофа след кофа прибрала грамадния куп въглища в мазето. Когато се прибрах, заварих само черния кръг пред входа, където са били въглищата. Дана лежеше и вдигна висока температура. Отиде на преглед в студентската поликлиника, където ѝ поставиха диагноза грип. Състоянието ѝ се влошаваше. Изследваха я и установиха много висока утайка. На еритроцитите.  Старият лекар намерил, че няма нищо в белия дроб и че най-вероятно има ревматизъм, защото при него има така висока утайка. Дана не издържала и му изкрещяла, че не я болят ставите, а кашля. Тогава я изпратили на рентген, където писали „б.о.“ (без осбености). На рентгена в тубдиспансера обаче намерили голяма каверна. Рентгенологът на тубдиспансера едва не убил другите двама лекари. Резултатът беше, че след два дена сестра ми постъпи в студентския санаториум във Владая. Оказа се, че отделя и бацили и е опасна за другите. Владимир и Маня бяха с жлези – начална туберкулоза, и почнаха да пият ремицид. В това време отчуждиха къщата ни на “Гургулят” и получихме някакви пари, които отидоха изцяло за засилване на храната. Мама приготвяше еликсир от сурови яйца, поставяше ги в лимонов сок, докато им се стопи черупката, и след това ги разбиваше с мед. Този еликсир се носеше на Дана в санаториума и с него се подсилваха и малките. Дана щеше да изгуби учебната година. Нито за миг не помислих, че може да загуби и живота си. Въпреки че това не беше толкова рядко. От време на време някой получаваше масивен кръвоизлив и си отиваше. Тогава в целия санаториум лягаше тишина и някаква мъка, която сякаш витаеше във въздуха. Всички болни се влошаваха. Колко важно е доброто настроение за оздравителния процес!

 Гледахме всяка седмица да има при нея някой от нас. Приятелката и – Вергиния, беше най-редовна. Тя беше заредена с добро настроение и имаше весел нрав. Влияеше ѝ най-добре. Аз бях много заета с учене и до ден-днешен чувствам вина, че не бях много редовен посетител.

 Дана изкара една година в санаториума. Състоянието ѝ бързо започна да се подобрява, след като от Прага изпратиха достатъчно количество стрептомицин за пълен курс лечение. В края на август си беше вече у дома. Художниците си бяха отишли и Дана се отдели в южната стая. Мама и татко за пръв път останаха сами в стаята на художниците, а останалите бяхме в хола.

 

ПЪРВА СЕСИЯ

През първия семестър имахме да взимаме няколко изпита. Излизаше ни химия І част - неорганична. Професор ни беше Александър Спасов, приятел и съкурсник на баща ми. Вкъщи имаше доста снимки от татковото студентство и на всичките се мъдреше и професор Спасов. Дали ще стърчи на шейната до татко, или с него ще вдига грамадна дамаджана, или пък ще се мъдри до него на хорото, но навсякъде бяха двамата. Изпитвах тих ужас от този изпит. Ужас да не се изложа. Лекции ни се четяха в залата на ул. „Московска”, където е чел лекции и професор Асен Златаров. Мама и татко за пръв път са се срещнали там. Чел е лекции и Методи Попов по биология. Сега ние слушахме други великолепни лектори като проф. Радой Попиванов и проф. Спасов. И двамата бяха с голяма култура, богат език и дар слово.

Професор Радой Попиванов обаче беше леко объркан, когато ни чете лекции за Олга Лепешинская и самозараждането на клетките от разрушена „напълно” клетъчна маса. Чувстваше се, че сам някак си не е съгласен с коректността на нейните опити. Избягваше да отговаря на зададените въпроси в тази област. Просто се страхуваше. Тогава не знаех, че големият руски биолог Вавилов е бил убит. Че много от неговите последователи, сътрудници и ученици са били ликвидирани в сибирските концентрационни лагери. Тогава не знаех за отвратителната роля на Лисенко в това престъпление. Просто чувствах, че нещо не е в ред. Същото чувство, което изпитвах, когато изучавах този материал в училище и за конкурсния изпит. (Лисенко е посредствен биолог-агроном. Виновник за Сталинския погром над съветските генетици и гибелта на много видни учени. Издигнал се чрез партийни лозунги.)

Учихме още физика при професор Карабашев. Той ходеше и говореше винаги с разтегната от усмивка уста, от което лъхаше на неискреност. Студентите измислиха единица за усмивка „един карабаш“.

Физиката и биологията ни излизаха на юни. Анатомия щяхме да учим три семестъра и изпит щяхме да имаме във втори курс през януари.

През първия семестър на януарската сесия ни излизаше неорганична химия, топография, марксизъм и колоквиум по анатомия.

Военната катедра се поместваше в един от старите павилиони на Александровска болница. Болницата била открита в старите турски казарми по време на Руско-турската война. Всичко в тази катедра беше секретно. Записките ни се съхраняваха под ключ. За да четем от тях, си предоставяхме студентската книжка. По топография ни четеше лекции и водеше упражнения майор Панчев. Баща му беше написал знаменитото стихотворение „Сине мой”, преди да тръгне за последния си бой през Балканската война. Това стихотворение беше изписано пред входа на катедрата.

 Майорът беше интелигентен и тих човек. Отнасяше се с уважение към нас и ние му отвръщахме със същото. Материалът ми беше интересен. Учехме се да правим карти и да ги разчитаме. Уставите бяха самата скука. Хубавото беше, че при изпитване никой не те слуша и минават всякакви глупости, стига да употребяваш военната терминология и няколко определения.

 С тази катедра се разделихме чак след държавния изпит. Нейният шеф, полковник Мицов, беше рядко ограничена личност. За съжаление ,мисля, че беше медик. Всяка сесия имахме по два-три военни изпита и поне един от катедрата по марксизъм-ленинизъм. Шеф на катедрата беше професор Иван Панев. Та този „велик” учен-марксист станал професор с разобличаването на научните работи на професор Методи Попов като дълбоко реакционни, основаващи се на западните генетици. Това било повторение на разправата с руските генетици от Лисенко, ама на българска почва, от българската воинстваща посредственост. Тази воинстваща посредственост се разкри с целия си „блясък” на дискусията за ролята на ДНК в наследствеността. Тя беше съвместно мероприятие на Медицинския институт на името на Вълко Червенков и Централната биохимична лаборатория на БАН, откъдето основни доклади изнесоха професор Румен Цанев и Асен Хаджиолов (младши), а от Медицинския институт – шефът на катедрата по марксизъм Ив. Панев и проф. Векилов (преподаваше ни диамат /дилектически материализъм./). Разбира се, не мина и без военната катедра с доклад на „великия“ професор Мицев. За тази дискусия ще пиша по-нататък „като му дойде времето“. Това ще е втората половина на трети курс. Сега съм още на сесията през месец януари на първи курс, 1955 година.

 

***

На 4 януари имахме изпит по топография. Беше ми интересно да се оправям с карти и без спънки го взех с отличен. На изпит отивах винаги с бодро настроение. Имах един чифт копринени чорапи, подарък от леля Надка, които слагах на всеки изпит.

Вторият ни изпит беше при Сашо Спасов. За него се готвех през целия семестър. Професор Спасов ме изпитва обстойно, зададе ми няколко въпроса допълнително и ми писа 5+. Тогава най-високата оценка беше 5. След това отвори и разгледа книжката ми и взе листовете, на които си бях развила въпросите. Загледа се в писаното и каза: „Този почерк ми е много познат. Баща ви не е ли химикът Николай Колев?” Отговорих положително и той му изпрати много поздрави. Добре че не ме попита в началото на изпита, тогава сигурно нямаше да съм така отлична. За юнската сесия учих като луда, но от притеснение не бях така добра. И тогава ми писа отличен, ама без +.

Кичка също получи отличен с +, а на Елена Цветкова писаха 4 и тя беше много нещастна. С Кичка не искахме да я оставим сама. Говорихме ѝ, че всеки изпит при една и съща подготовка може да се взима с различни оценки, има фактор късмет, умора, отегчение на професора и ред други. За студента е важно, че си е взел изпита, а чак на второ място с колко. Заведохме я у тях и тя си взе цигулката и засвири. Музиката накрая я успокои. Хората, които са много амбициозни, не са много щастливи.

Следващият изпит беше по марксизъм. С колоквиума по анатомия приключи на 23 януари първата ми университетска сесия.

Имахме две седмици зимна ваканция и започваше вторият семестър.

 

ВТОРИ СЕМЕСТЪР

Първото, което направих, беше да се запиша в кръжока по анатомия. Мислех да ставам хирург и за това ми трябваше сериозна подготовка по анатомия. Като член на кръжока имах право на свободен достъп до дисекционните зали. Ръководител на кръжока беше нашият асистент по анатомия, доктор Ванков. Той работеше докторска работа върху вените на долния крайник. В началото ни възложи да правим анатомични препарати за учебна цел. Даде ни ръка и ние трябваше да отстраним всички меки тъкани така, че да се покажат връзките на костите на ръката, всички ставни връзки и сухожилия. Бях запленена от изключителната структура, осигуряваща това изящество на всяко движение на пръстите и ръката. Бях във възторг от това съвършенство и съгласуваност. Странно, но като гледах човешките ръце, моята и на другите, вече ги възприемах по съвсем друг начин.

 Дъщерята на Дучевски, същата, която ми беше работник за три дни на Гара Искър на пясъка, беше вече в последния семестър. Тя ми даде човешкия череп, по който тя беше учила. Черепа сложих в кутия под леглото си и всеки ден го вадех, за да го изучавам. Разбира се, имах много неприятности заради него. Дана му беше най-върлия противник. Отначало се чудех къде да се пъхна да уча. Отвсякъде ме гонеха.. Наричаха ме гробар и други подобни. Постепенно моята упоритост победи и ме оставиха на мира да го изучавам. Особено след като Дана постъпи в санаториума.

 Кичка също се записа в кръжока и с нея си правeхме компания. След ставите и костите започнахме да изучаваме мускули, нерви и съдове. Отпрепарирахме мускулите и проследявахме пътя на нерви и съдове и техните разклонения. Имаше период, в който както си вървях по улицата, си представях срещаните хора като анатомични препарати с оголени мускули и всички други подробности. Действително е удивително съвършенството на устройството на всичко живо. С Кичка се заплесвахме в работа и понякога нощнияj пазач идваше да види защо още свети в залите и ни гонеше да се прибираме. Кичка живееше близо до нас и аз я изпращах и след това се прибирах сама.

Гледах след всяка лекция да си прочета записките и да прочета всичко, свързано с нея, от учебника. Допълвах записките си с новопрочетеното. Готвех се сериозно за всяко упражнение. Правех си скици на това, което изучавах.

 Имахме седмично 52 часа лекции и упражнения. Вкъщи се занимавах поне 2-3 часа на ден, а понякога и повече.

 Преподавателят ни по физкултура ме взе в отбора по лека атлетика и два пъти седмично имахме тренировки. Свободно време нямах никакво. В един апартамент работата е много по-малко. Помитане, измиване на мозайката на коридора, банята и кухнята и на три месеца чистене и лъскане на паркета. Миенето на съдовете и подреждането на масата не изискваше особено много време, а лъскането на паркета беше като на игра. Стъпваш на парцала и започваш да се фръцкаш, докато той се излъска. Неприятно беше само почистването му, което ставаше с разтворител и токсичните му пари се вдишваха при работа. Затова дежурният по паркет го чистеше в неделя, когато всички са излезли, и бързаше да свърши, за да се проветри, докато се приберат. Имаше и друг момент в полза на избора да работиш, когато другите ги няма, като търкаш със смрадливия разтворител, надупен на пода, все ще се изкуши някой, който мине край теб, да те посрита или поне закачи, което ама никак не беше приятно.

 Всички бяхме облекчени с преместването ни в София. Да не говорим колко време спестявахме от пътуване.

През втория семестър започнах да изучавам и хистология, която излизаше на януари във втори курс. Включиха и изучаване на чужд език. Преподавателката ни по немски беше дребна и не особено симпатична. За да я назначат на редовно място, трябваше да се съберат достатъчен брой желаещи. С това се заех аз и успях да намеря достатъчно хора и започнахме занятия. На юни ни излизаше органична химия, биология, физика, марксизъм, руски, латински и устави на БНА. Между другото бях избрана в ръководството на курса. Отговарях за културно-масовата работа. Организирах пролетна вечер с музика и танци и всеки получи по едно кокиче още на вратата при влизането.

Менка Лобутова ни беше секретарка. Тя беше работила в Чиловата клиника като медицинска сестра. Била е и две години в Корея по време на войната и затова я бяха приели без изпит да следва. Не беше лош човек. Беше готова да помогне на всеки. Беше много старателна и учеше прилежно. Съпругът ѝ беше ректор на партийната школа в Драгалевци. Курсът ни имаше и хор. Ръководител на хора ни беше Рувим Беличинов от Якоруда. Той беше доста музикален и свиреше на мандолина. В началото нямаше квартира и спеше по гарите. В един сак си носеше цялото имущество. Момичетата му се смееха на мръсната риза и даже някои се подписваха с молив отзад на яката, за да видят кога ще я смени. Аз страшно се разгневих на глезените момиченца от големия град и от заможни семейства, които не знаеха какво е нямане.

 Хорът на Медицинския институт се ръководеше от Христо Недялков и излезе на първо място от хоровете на висшите училища. По-късно Недялков стана академик, и ръководи Детския хор на радиото и телевизията, в който пеят моите внучки.

 

***

Тъй като в къщи ставаше все по-трудно да се учи, започнах да оставам да чета в читалнята на Института. За такава беше определена аудиторията на Детска клиника. Скоро се създаде една група от нашия курс от редовно четящи. Помагахме си с учебници и записки. От колегите от по-горните курсове получавахме информация за предстоящите изпити и за особеностите на преподавателите ни, както и за любимите им въпроси и за какво най-често късат.

В читалнята идваха да учат и групата на младежите от западните покрайнини, съученици от Трънската гимназия. Те се уговорили след завършване да дойдат в България да следват медицина. В това време се развалиха отношенията ни с Югославия и не искали да ги пуснат. Те нелегално минали границата и след няколко години проверки им разрешили да следват. Викаха им “сърбите”, а в родните им места им викали “бугари”. Ньойският договор направи живота на тези хора, меко казано, труден, а това е бил на времето си процъфтяващ край. Те бяха страшно упорити момчета. Някои от тях станаха доценти и професори, всички се изградиха като добри лекари.

 

***

Нашата група стана много задружна. Понякога ходехме на театър и на екскурзии. Аз бях близка с всички, но най-много с Кичка и Елена. Не знам защо, но ми се струваше, че имат нужда от закрила, и аз до известна степен се стараех да им я дам, доколкото мога. Много харесвах Джени, която живееше на Руски паметник в голям апартамент с още лели и братовчеди. У тях имаше нещо от атмосферата на нашето семейство, същият дух. Майка ѝ беше от Кюстендил. Дядо ѝ беше основател на списание „Здраве“ и автор на книгата „Домашен лекар“, по която мама ни лекуваше като деца и помагаше и на съседи. Беше направил за здравето на българите повече от всеки друг. Разбрал колко важна е здравната просвета за предпазване от болести.

Джени Маркова обаче беше много близка с Росица Стаматова, която хич не ми допадаше. Но другата ѝ приятелка Юлия Денева Желязкова направо обичах. Тя и Джени имаха страхотно чувство за хумор, нещо, което високо ценя. Юлия имала проблеми с разрешението да следва. Защо ли такива проблеми са имали повечето от най-качествените колеги? Качествени като хора и като интелект. Бате Весо, както наричахме Веселин Кантарджиев, също не е бил допускан да учи. Даже е бил изключван и осъден на една година затвор заради това, че защитил Иван Вазов, като изгорил училищен стенвестник, в който имало материал, оплюващ народния поет.

 

***

От много учене почнахме леко да откачаме. Постепенно свиквахме с работата в секционните зали. Труповете и частите от човешкото тяло започнахме да възприемаме като учебни експонати. Един ден момчетата зърнаха, че ученичките от отсрещната гимназия[1] са застанали на прозорците и гледат към нас. Те грабнаха кой каквото свари от анатомическите експонати и с ръце в червени ръкавици ги заразмахваха през прозорците. От отсрещната страна се чу пищене. Мене ми стана смешно, но и страшно се разсърдих. Това за мен беше кощунство, неуважение към науката. От друга страна, беше смешен начинът, по който нашите момчета търсеха вниманието на ученичките. Бях учудена, че иначе сериозният бате Весо също участваше. Интересно как на моите протести за поведението им, те виновно се отдръпнаха от прозорците и оставиха това, което държаха на анатомичните маси, като започнаха да ми се извиняват.

 

***

Датите за изпитната сесия получавахме непосредствено пред самата сесия. Изпитната програма се изработваше от група колеги, партийни активисти. Всичко се правеше скришом, не се разрешаваха никакви промени. Разбира се, тяхната програма беше с най-много дни пред трудните изпити. Те преди всичко се облагодетелстваха с най-благоприятна програма.

 

***

Когато станахме в пети курс, аз отговарях за учебната работа и курсовата ни възложи на мен да направя изпитната програма. Още в началото на семестъра помолих груповите да си дадат предложенията. Пред всички правих по желания преместването на датите и съгласуването с всички останали групи. При липса на съгласие за дадена дата се теглеше пред кандидатите „късметче“. С много зор програмата стана един месец преди сесията. Само с нашата група не се съобразявах, ама пък за нас останаха първите дати за тежките изпити. Моите хора се бяха убедили вече, че това е най-добре. Но този път другите групи ме обвиниха, че съм дала на своята група най-добрите дати. Та на този свят няма угодия. Който е с нагласа да злоупотреби, смята, че другите злоупотребяват. Все пак повечето колеги бяха доволни, че могат да си планират подготовката, защото от рано знаеха датата, на която щяха да се явяват на изпит.

 

***

По биология учихме сравнителна анатомия на животните и паразитология. На Лепешинская и на Лисенко отделихме много по-малко време, отколкото в училище. Мендел и Морган бяха разобличени, а „хромозомите не бяха нищо друго освен артефакт, който се получава при фиксиране на хистологичните препарати“. Да се ровиш и питаш по въпроса, не беше желателно. Наследствеността беше свойство на цялата клетка и се променяше от условията на средата. Това беше положението.

Лекциите на Каданов бяха доста скучни. Според мен изучаването на анатомията става не като слушаш откъде излиза даден нерв, накъде се насочва и откъде минава, а сам като го проследиш в секционата зала и сравняваш в атласа. От лекциите нищо не остава и беше просто губене на време.

През втория семестър започнахме да изучаваме хистология. Преподаваше ни професор Асен Хаджиолов. Изпитът ни излизаше през третия семестър с анатомията. Това правеше тази сесия една от най-трудните през следването ни. Хаджиолов беше артистична личност. Синът му беше аспирант в катедрата по биохимия. Съпругата му била французойка и се разправяха някакви истории с цирк, които и така не запомних, защото ми липсва усет за вицове и интриги. Твърдяха, че лекциите му не струват, а на мен ми бяха интересни. Той правеше невероятни отклонения и често забравяше за какво говори, докато се отплесваше в историята или политиката. Явно имаше разностранни познания и обширна култура. Много беше пътувал и видял. Пък изглежда, че понякога не беше съвсем трезвен. Учебникът му беше солидно дебел. Първата му част беше разгром над „формалната генетика“ и „мракобесното“ учение на Вайсман, Мендел и Морган.

Когато се ровех в библиотеката да търся материали за доклада си „Динамична локализация на функциите на главния мозък“, който трябваше да изнеса пред кръжока, от дебелата книга, от която четях, изпадна лист от пишеща машина, който беше донос срещу професор Каданов, написан от тогавашния доцент Асен Хаджиолов. В този донос Каданов беше представен като реакционен прозападен учен, който признава генетиката. Бил главен редактор на списание „Природа и знание“, в което развивал религиозни чувства у подрастващите. Имаше още глупости в този дух. Накрая заключаваше, че по тези причини Каданов не може да бъде начело на катедра по хистология и анатомия, а той, Хаджиолов, е най-подходящ. Каданов обаче бил световнопризнат авторитет и някак не можело лесно да бъде отстранен. Партийното ръководство взело Соломоновото решение катедрата да се раздели на две: хистология с Хаджиолов и анатомия с Каданов. Какво от това, че Каданов е преди всичко хистолог, а Хаджиолов?...

 

***

На упражненията по хистология се научихме да работим с микроскоп. Изучавахме клетки и тъкани, взаимоотношенията на тъканите при оформяне на органите. От хистологията особено интересно ми беше устройството на бъбрека. Искаше ми се едновременно да изучаваме структура и функция, а не разделно. По-късно отново се връщах към хистологията и анатомията при изучаване на физиологията.

Органичната химия също ми беше много интересна. Особено интересна ми беше структурната теория и теорията на колоидните разтвори. Физиката се преподаваше сухо и не се свързваше с получаване на знания, отнасящи се към медицината като зрение, слухов апарат, въздействие на различните физични фактори върху здравето на човека, използване на физиката в диагностиката. Изобщо тя се преподаваше безлично, постно, откъснато от значението ѝ в биологичните функции и процеси, окичена с широката усмивка на професор Карабашев.

Да си призная, от лекциите и упражненията по марксизъм нищо не ми е останало. Същото беше и с уставите на Народната армия. Само като си помисля колко много пропиляно време и енергия за нищо, ми става мъчно за мене си и моето поколение.

Преподавателката ни по руски се оказа, че била в комисията по оценка на работите по български език на предложените за медал от столичните училища. Като ми видя името, тя каза, че моята работа била толкова различна от всички работи, получени за оценка, че много искала да се запознае с мен и много се радва, че това се е осъществило. „Знаеш ли? Ти си много различна – каза тя – и никак няма да ти е лесно в живота. Хора като тебе са солта на земята.“

Руският ми беше лесен. Бях прочела много книги на руски. Почти целият Горки, доста от Толстой, Шолохов и други преминаха в раничката ми от училищната библиотека през Цариградско шосе в къщи и обратно, след като бяха изчетени в часовете за почивка след усилената работа на кариерата (до библиотеката отивах с колело).

С латинския имах късмет, пък и симпатиите на курсовия. За моя изненада и по него получих отличен. Органичната химия ми беше кошмарът, защото професор Спасов вече знаеше на кого съм дъщеря. Паднаха ми се колоидни разтвори, въпрос, който много обичах. Единственият въпрос, на който не успях да отговоря, след като развих въпроса за хемоголобина, беше за това, че в хлорофила вместо желязо има магнезий. Получих отличен, ама не бях доволна от себе си.

Преди изпита си тананиках песничката на брат ми Николай: „Като вещица прилична, дебне страшна органична и за хубавата есен ми напява тъжна песен.“ И при него падна голямо учене на органичната химия и то с по-големи подробности, като за химици.

Сесията приключих с пълно отличие. От следващата година щях да мога да получа стипендия за отличен успех. С това поне малко можех да подпомогна семейния бюджет.

 

***

Лятната ваканция мина неусетно. Дежурства в бараката на ДСНМ (Димитровски съюз на народната младеж) два-три пъти седмично, работа по анатомия, посещение в санаториума и на Витоша и работа на мястото в Иваняне. Сестра ми вървеше към пълно възстановяване. Имаше надежда скоро да я изпишат и да продължи следването си. В края на лятото бях поканена в Кърджали при леля Вела. Това беше братовчедката на баща ми, която беше останала сираче и живееше у нас на “Гургулят”, докато се омъжи. Съпругът ѝ работеше в ГОРУБСО-Кърджали като икономист. Тя имаше малко момиченце за втори клас. Казваше се Валентина. Това момиченце е вече възрастна жена и лекар, който завежда лабораторията на Неврологичната болница на Четвърти километър. Разбира се, приех поканата. Обичах да се запознавам с нови места, пък и там щях да се видя и с Кичка.

 

КЪРДЖАЛИ

До Кърджали се пътуваше дълго, цяла нощ, от единия край на България до другия, и то по дължина. На гарата ме посрещна леля Вела. Тя винаги беше елегантна, с дрехи, каквито никой друг нямаше. Това беше много трудно да се осъществи през онези времена. На пазара се пускаше еднаква конфекция с еднакъв цвят и кройка. Хората бяха еднакви. Всяка индивидуалност можеше да ти донесе неприятности. Да, ама леля Вела беше внучка на Никола Комитата[2] като баща ми. Това означава независим дух и ярка индивидуалност и то във всичко. Тя си купуваше плат и го прибираше. На улицата, скоро след пускането на този плат, се появяват много жени с рокли с един и същ десен. След две-три години роклите с този десен почти изчезват. Тогава леля Вела се появява с нова рокля, различна от тази на другите.

Щом пристигнах, тя ме прегърна и ме изпълни с ухание на качествен парфюм. Хвана ме под ръка и след десетина минути бяхме в кварталчето на ведомствените жилища на ГОРУБСО. Ниски еднофамилни къщи с всички удобства и малки градинки пред тях с цветя и храсти, уютно и красиво. Бях в друг свят. Къщите бяха от тип сглобяеми. Явно строежът им не е изисквал много време, за да поеме специалистите, и то предимно руски.

В квартирата на малка кръгла маса седеше и прилежно нижеше букви едно пълничко момиченце. Това беше Валентина, дългоочакваната дъщеря на леля Вела. Сега беше второкласничка и амбициозната ѝ майка я преследваше като диверсант, да се упражнява с писането. Взе тетрадката ѝ, хвърли поглед на листовете и започна да ги къса. „Това не е хубаво и това също“ – повтаряше тя. – „Трябва да се стараеш повече! Започни от начало!“ Валентина се изпъна, тропна с крак и рече: „Е пък няма!“ Леля Вела се протегна да я хване и тя се изплъзна и хукна покрай масата. Тази гонитба трая няколко минути и накрая Валентина отново се наведе над тетрадката.

 

***

Побързах да намеря Кичка. Цяло лято не се бяхме виждали. Намерих къщата, в която живееше. Двор без дървета и цветя. Баща ѝ е имал собствен камион и в двора не е трябвало да има нещо, което да му се пречка. Къщата беше тъмносива, на три етажа, без балкони. Цялата имаше нещо студено, почти траурно.

 След като звъннах, излезе майката на Кичка. Стори ми се притеснена жена, потисната. На лицето ѝ не се появи усмивка. Не ме покани у тях, а Кичка излезе навън. Колкото Кичка изглеждаше цветна, мога да кажа ярка, толкова майка ѝ беше безцветна и безлична. Кичка ми се зарадва и веднага ме помъкна да ми показва града и неговия център. След това с Кичка се срещахме някъде в града или идваше тя да ме взима..

 Когато бяхме четвърти курс, Кичка остана без баща. Отсъстваше около една седмица и каза, че баща ѝ получил хранително отравяне и от това се споминал. Едва след промените сподели, че баща ѝ бил в Белене и го пуснали да умре в къщи. Сподели, че го пратили в концлагер, защото имал камион. Освен това не живеел добре с майка ѝ. Това ми обясни поведението ѝ, когато се запознах с нея„

Кичка много ми беше говорила за баща си. Когато била в началото на гимназията, се разболяла от асептична некроза на костта под коляното. Не бивало да стъпва на крака си и баща и я е водил на училище с камиона и на ръце я отнасял в класната стая. След часовете отново отивал да я вземе. Бил любещ баща. Въпреки че бяхме много добри приятелки, тя никога не споделяше за това, че той е бил преследван от властта. Даже бил въдворен в Белене. След промените си зададох въпроса, как така беше посочена за групов отговорник, при положение че баща ѝ е бил преследван от властта? Как така беше разпределена в окръжната болница при толкова много свободни места по селата в окръга? Тя беше станала веднага завеждащ кабинет на активните борци и първа от курса стана носител на значката на МНЗ /Министерство на народното здраве/ „Отличник на здравеопазването“. Освен това, още първата година след разпределението стана член на БКП. Дори и да е била вербувана, бих могла да я разбера. Не е имала друг изход да завърши образованието си.

 

***

От Кърджали ми остана спомен „стъргалото“. Всяка вечер целият град се изсипваше на главната улица и започваше движение напред и назад. Там се обменяха градските новини и клюки, а младите се опознаваха и сватосваха. Два-три пъти излязох с Кичка и след това се отказах. При леля Вела имаше много хубави книги.

Друга забележителност на Кърджали беше циганската махала. Къщите бяха малки, накачулени една въз друга с много пристроявания, и раздвижени, оцветени в различни цветове, от яркожълто до синьо и червено, оранжево и виолетово. Изобщо всички цветове на дъгата. Стръмни и тесни калдъръмени улици, пране по дворовете и над улиците и навсякъде чистота. Кой казва, че циганите били мръсни?

 

***

След десетина дни гостуване при леля Вела се прибрах у дома и се застягах за втори курс. Предстояха ми много тежки изпити. На януари излизаше анатомията, която предишният курс е учил четири семестъра. Излизаше още хистология с ембриология, военна история и история на БКП.

 

ТРЕТИ СЕМЕСТЪР

В края на септември си дойде и сестра ми Богдана. Къщата отново се изпълни с всичките си обитатели. Татко вече работеше в Научния институт по химия и химически производства. Беше щастлив и пълен с идеи. Мама, която вече нямаше на главата си двор, пълен с животни, и магазини на разстояние над километър, имаше повече свободно време за него. Беше му нещо като секретарка. Когато имаше да пише отчети и статии, тя ги пишеше на пишеща машина. Подсещаше го за неотложните задачи за деня. Обикновено на вечеря сядахме заедно, но често без Коли. Той излизаше на среща.

Вечер след вечеря мама и татко отиваха на разходка в квартала и близката градинка. Говореха си за децата, за неговата работа. Като си лягаха, мама му четеше на глас някоя хубава книга или нещо от вестника, което смяташе, че е интересно.

Коли работеше върху дипломната си работа. Правеше колонки с пълнеж от стъклени тръбички, в които се извършваха химически процеси или пречистване на някои вещества. Бях любопитна и често му задавах въпроси, а той обичаше да споделя за опитите си и резултатите от тях. Хрумна ми, че принципите на работа с тези колонки много наподобяват процесите, които се извършват в бъбречните тубули. Разказах му това, което знаех, и той много се заинтригува. Помагах му при приготвянето на пълнежа от нарязани тръбички. Молех в аптеките да ми дават ножчета за рязане на ампули и с тях режех тръбичките. Те бързо се изтъпяваха и работата се забавяше. Тогава ми хрумна да опитам да работя с една малка пила за метал, с която мама си остреше ножовете. Получи се. Работата заспори и скоро вече имаше нужната апаратура, с която брат ми започна опитите. Аз му чертаех таблата с постановката на апаратурата, а Дана ги надписваше с красив технически шрифт. Мама пишеше на пишеща машина текстовата част на дипломата, а Дана правеше таблиците.

Маня и Владимир бяха тихи и послушни деца, които чувстваха, че големият им брат има важна работа. Аз имах много тежка сесия. Работех до късно в анатомичната зала. Асистентът ни по анатомия правеше докторат върху венозната система на долен крайник. С Кичка отпрепарирвахме вена сафена магна, измервахме разклоненията ѝ и ъгъла на вливането ѝ в илиачната вена. Търсеха се анатомични вариации, които спомагат за развитие на разширени вени. До късно учех в кухнята, за да не преча на другите да спят.

Един ден, след като Коли беше закъснял доста от срещата си с Фанка, татко проведе сериозен разговор с него. Предупреди го да не ходи навътре в парка по тъмните алеи, защото може да ги нападнат. Скоро беше починала майката на Фанчето от кожен рак и Коли смяташе, че трябва да ѝ отделя повече време, за да може тя да се справи с мъката си. Не минаха и три дни след като татко разговаря с Коли и той закъсня повече от обикновено. Татко стана особено неспокоен. Аз учех в кухнята, Дана в стаята си, а децата спяха, когато се чу отключване на вратата. Всички се втурнахме да посрещнем „блудния“ син. Той стоеше на рамката на вратата с раздърпани, изкаляни дрехи, окървавено лице с метални щипки на сцепената му устна. Не ми направи впечатление лошият вид на брат ми, а некадърната работа на този, който му беше обработил раната. Не беше нужно да си учил медицина, за да разбереш, че тези щипки ще оставят грозен белег на лицето му. Брат ми със затруднение изфъфли: „Това което каза татко, че ще се случи, се случи“. Мама веднага се залови да го оправя. Помогна му да се преоблече и измие. Дезинфекцира му всички ранички и драскотини. По гърдите и гърба му имаше отпечатъци от подметките на груби войнишки обувки с габъри. Явно много са го ритали. Той успял да освободи Фанчето и тя избягала на Цариградско шосе и започнала да вика за помощ. Нападателите били двама войници, които жестоко пребили брат ми. Избягали, като го оставили почти в безсъзнание. Не било много късно, някъде към осем часа. Първо отишли да го зашият и след това в милицията. Там ги забавили почти до полунощ. На Фанчето изчезнал златният часовник, останал от майка ѝ. Добре че Коли успял да задържи известно време и двамата нападатели. Фанчето беше невредима, а Коли лежа няколко дни, като още на другия ден вдигна висока температура. Това премеждие сякаш заздрави тяхната връзка и след дипломирането си създадоха семейство.

 

***

През третия семестър започнахме да слушаме лекции по физиология и биохимия. Физиология ни преподаваха академик Ораховац и професор Гоцев. Ораховац беше учен с авторитет и тежест. Лекциите му бяха изпълнени с експерименти, материала предаваше интересно, на високо ниво, изискано. Личеше си класата. Гоцев беше конкретен, ясен, без допълнителни отклонения и разяснения. Не разбираш ли нещо, питай! Не чакай разяснения без въпроси. Внимавай и слушай. Двойките са за студентите и той често ги раздаваше. Наред с анатомията и физиологията в негово лице беше страшничка. Няма да забравя лекцията на Ораховац за далака. Той разказа за своя преподавател, който навремето си запитал един студент за функциите на далака. Студентът започнал да твърди, че много добре знае този въпрос, но в момента не можел да си спомни, и професорът го помолил да се успокои и да се опита да си спомни, защото той самият не знае и няма как да научи. Засега само той, изпитваният знаел нещо по въпроса. „За съжаление – добави Ораховац, - и до ден днешен не знаем почти нищо.“ Ораховац беше немски възпитаник с докторат от Лайпциг.

 

***

Наближаваше краят на семестъра и вече бяхме предали студентските си книжки за събиране на подписи от груповите отговорници и в анатомичната зала връхлетя курсовият ни ръководител, който беше асистент от катедрата по физиология, д-р Иванов. Той съобщи, че във връзка с решение на Министерството на народното здраве лекциите за студентите ще продължат до 30 декември включително, на 31 ще се раздадат на студентите заверените книжки и от втори януари започва сесията. Програмата за сесията ще излезе в близките дни и ще се закачи на стената в тунела до деканата. В миг целият курс скочи на крака и започна да удря по банките, като се разнесе мощно „у-у-у-у-у......!” Курсовият отваряше уста като риба, но не издаваше глас. Здравко Киряков скочи и призова незабавно да излезем на протест пред министерството. Колегите се заобличаха и се насочиха към вратата. Разбрах, че ситуацията е опасна. Нищо нямаше да постигнем, но много колеги щяха да пострадат. Не и Здравко. Родителите му бяха „активни борци“ и работеха в министерството. От мястото си силно извиках да спрат и да се върнат. Гласът ми беше мощен и редовно ме използваха да правя съобщения. Може би затова ме послушаха и се върнаха. Излязох на катедрата и им разясних за последиците от нашите действия. Попитах ги как мислят, какво ще постигнат и кой ще си изпати от това. Дали това щеше да е инициаторът за протеста или някой друг? Предложих да се избере група представители за разговор с деканата и даже с ректора. Курсът се успокои. Избраха се хора, предимно активисти, партийни членове и от по-възрастните от курса. Още същия ден те бяха извикани в партийното бюро и строго смъмрени. Представители от деканата дойдоха на лекции на курса и предупредиха, че това са решения от по-горе и тежко на който се противопостави. Обясненията ни, че вече сме си взели всички лекции и упражнения и само си губим времето, което ни трябва за подготовка, не помогнаха. Мисля, че всички разбраха, че се разминахме на косъм от тежки последици за повечето от нас.

На лекциите професорите говореха общи приказки и ни оставяха да си четем учебниците за предстоящите изпити. На 31 ни върнаха книжките и от 2 януари започна поголовно късане. Такива бяха директивите, да се накажат непокорните.

На 4 януари имахме изпит по хистология при професор Хаджиолов. Първа излезе Данчето Моева. Падна ѝ се първият въпрос, само локуми, заклеймяващи класическата генетика. Тя запъна на едно место, професорът ѝ се скара, а тя му отговори, че е писал и разтягал локуми така, че всеки нормален човек не може да се оправи в това, което е писал. Последва гръм и трясък. Данчето изхвърча с двойка. Последваха я едно след друго още двама, трима. Хаджиолов стана и отиде да се успокоява. Каза на асистента да вземе следващия. Седнах аз. Въпросите ми харесаха и бях ги развила подробно с рисунки и схеми. Започнах и Хаджиолов, леко успокоен, се заслуша. Може би ме беше запомнил, че посещавам лекциите му и не ме засече. Започна да ми задава въпроси. Постепенно изпитът се превърна в разговор. По едно време се усмихна. Накрая ми писа отличен, след което всички останали получиха много добри оценки. Тогава групата взе решение да ме пускат първа да говоря, за да подобрявам настроението на изпитващия.

Изпитът ми по анатомия обаче не протече така добре. Председател на комисията беше професор Гълъбов, който беше заместник-министър на здравеопазването, преподаваше на стоматолозите, а на нас изнесе само една лекция за лицевите мускули. Тогава ни проверяваше ушите и търсеше атавистични белези за сродство с маймуните. Това беше малка издатинка върху ушната мида. Снима ми ухото, защото видя такава и на моето ухо. Първо говорех пред Балан за стомашно-чревния тракт и ме изпитва практически върху мозъка. Посочих му всичко, което искаше и той беше доволен. След това седнах пред Гълъбов и той започна да говори срещу курса ни и да ни нарича с доста нецензурни думи. Не се сдържах и му казах, че нашето поведение спрямо курсовия ръководител е било нормална реакция срещу необмисленото, да не кажа глупаво решение на министерството да удължи семестъра, въпреки, че е приключила учебната програма и имаме изпит, материалът за който е бил свит от четири семестъра - на три. За този изпит имахме нужда от повече дни за подготовка, а те ни лишиха от тях. Имах да говоря за черепномозъчните нерви. Те имаха имена и номера според положението на ядрата им в мозъчната основа. Бях сецирала мозък и знаех местоположението на всяко ядро. Гълъбов поиска да му говоря по реда на номерацията на нервите. В това време влезе и професор Гоцев. Той работеше върху тема за енергийния разход при усилена умствена работа. Взимаше ни кръв преди изпита и два три дни след него, и ни мереше температурата по време на самия изпит. За да изпълня искането на Гълъбов се напрегнах, да си представя местоположенията на ядрата и оттам номерацията на нервите. Получиха се малко грешки, където визуално не можех да преценя точното разположение, поради голямата близост на ядрата. След това трябваше да говоря за полуподвижните стави на стъпалото. Почти на всяка дума която казвах, той викаше, че не е така, и трябваше да доказвам правотата си. Гълъбов искаше да ме скъса. Балан престана да изпитва и следеше моя изпит. С голям интерес това правеше и проф. Гоцев. Накрая Гълъбов ми писа три и половина. Температурата ми беше 40 градуса по целзий. Гоцев беше щастлив. Аз бях най-яркото доказателство, че при усилена умствена работа се изразходва даже повече енергия от физическа такава. Гоцев ме поздрави за познанията ми, които не са зубрашки и за юначното ми държание. Това, разбира се, стана не в присъствието на зам.-министъра. Въпреки ниската оценка аз бях победителят, а не Гълъбов. Една трета от курса беше скъсан! Другите изпити минаха безпроблемно с отличен.

 

ЗИМЕН ЛАГЕР В КОСТЕНЕЦ

До края на втори курс продължих да тренирам лека атлетика, по-специално хвърляне на диск и тласкане на гюле, при др. Трайков. В отбора дойде ново попълнение от първи курс. За тласкане на гюле беше определена Мариана Дабева. Тя беше моя възраст, също медалистка, но беше записала физика. Не ѝ разрешиха да се прехвърли медицина, каквато е била волята на баща ѝ. Тя беше започнала да посещава нашите лекции, но Иван Попов, нашият курсов, я гонеше като диверсант. Сега вече посещаваше редовно занятия и тренираше. Нейният дядо е един от основателите на Българската социалистическа работническа партия. Марияна беше много амбициозна, работлива и умна. Допадна ми от пръв поглед. Не допускаше обаче много до себе си. С нея се сприятелихме доста по-късно.

След като свърши сесията, отборът отиде на зимна подготовка на лагер в Костенец. Лагерът беше разположен във вилички недалече от водопада. Имаше доста студентски отбори и от Софийския университет. Имаше и самостоятелно почиващи студенти, снабдени с карти. Цялото това вилно селище беше дадено за нуждите на студентите. Леката атлетика беше разположена в две вили. Още в момента на настаняването ни видях едно момиче, което се мъчеше да разпали голямата пернишка печка, с която се отопляваха всички помещения.

Вилата имаше едно салонче с коридор и няколко врати към стаите. Точно в това салонче беше голямата печка. Нашата група пристигна сутринта, когато настанените от предния ден се разбуждаха. Настаних се и излязох в салончето, но момичето продължаваше да се мъчи, да драска клечка след клечка без всякакъв резултат. Огънят не поемаше. Не се стърпях и я помолих да ме допусне аз да опитам. Извадих наблъсканите дърва и отново ги подредих. Сложих по тънки клечки и малко хартия и веднага щом палнах клечката, огънят се разпали и скоро печката забумтя. Подадохме си ръцете. Казах кратко: „Ружена“. Отговори ми се: „Вера“ и отидохме заедно на закуска. Оказа се, че Вера не е студентка, а вече лекар и специализира спортна медицина. Била е в шахматния отбор на Медицинска академия и е републикански шампион. Беше в националния шахматен отбор. Лекар е в Софийския университет и отговаря за спортистите.

От този момент грижата за печката беше моя. Ставах още в тъмно, палех я и после правех разходка до водопада, който беше замръзнал като някакъв приказен леден дворец. След закуска имахме тренировки на открито. Следваше обяд и чак следобед преди вечеря имахме още 1-2 часа тренировки.

 

***

Все още не можех да се освободя от неприятния спомен за изпита по анатомия. Когато говорех за полуподвижните стави на стъпалото и споменах талокалканеарната става, Гълъбов се изсмя и подигравателно каза, че пак не съм улучила отговора, че тя е подвижна. Все пак ми позволи да изброя връзките между талуса и петната кост. За да престана да мисля и да се връщам към гадното държание на професора, взех и му написах писмо. Още в началото си дадох адреса, факултетния номер и пълното си име. Отпратих го към учебника на Каданов и му препоръчах да си поднови знанията, за да не се излага с неверни твърдения пред студентите. Заявих му, че не държа на оценката, особено неговата, а само да се уточнят нещата. Залепих марката и пуснах писмото. Отговор не получих, но и престанах да мисля за това. Нямаше и последици за дръзкото ми поведение.

 

***

На този лагер се запознах с Чудото – Чудомир Начев. Той ми беше връстник, но с два курса пред мен. Започнал на 6 години и взел 9 и 10 клас за една година. С това много се гордееше и за това му викали Чудото, въпреки че може да е и от името Чудомир. Стремеше се всякак си да бъде център на вниманието. Твърдеше, че може да хипнотизира. Направи неуспешен опит и мен да хипнотизира. Сеансите провеждаше пред публика. Караше ме да повтарям една и съща дума и да следя движението на махалото. За махало му служеше джобен часовник с верижка. Разбира се, че се хвалеше и с този си прадядо, от когото му беше часовника. Въпреки усилията си, не успя да ме хипнотизира. Попита ме откъде идва родът ми и дали изобщо знам нещо за него. След като казах за панагюрския произход на дядо ми и споменах, че неговият баща е пръв братовчед на Райна Княгиня, той рече, че тогава и ние сме някакви братовчеди. След това си казвахме братовчедке и братовчеде.

 

***

Аз носех водни бои и блокче с намерение да рисувам, но не допрях до тях, защото времето ни беше изпълнено с тренировки. Веднъж Чудото с приятеля си Сашо дойдоха да им дам боите, защото били поканили женския волейболен отбор на гости във вилата, в която са настанени. Поканиха и мен, но отказах. На другия ден следобед заминавахме. Сутринта на закуска се чу, че компанията им била заловена в нетрезво състояние и неприлично поведение в украсена стая с еротични рисунки и непристойни лозунги. Разбрах за какво са ми искали боите и блока. Групата беше изключена от лагера и ги очакваха административни и комсомолски наказания. Багажът им беше пренесен от приятели до гарата, а те дойдоха пеш в отлично настроение. Чудото дойде при мен и каза, че ме е спасил, като не ме е издал за боите и блока. Онемях от възмущение, едва не го праснах. Наказание не последва. Доколкото разбрах, Чудото решил да стане център на вниманието, като сам подал анонимен сигнал за готвената нелегална забава.

След години Чудото призна, че няма нищо общо с Панагюрище, а искал само да ме впечатли. Мама също ми каза, че не знае за такива роднини.

Сашо и Чудото станаха професори. Сашо беше патолог, а Чудото смени много и най-различни длъжности и накрая беше шеф на пропедевтиката. Оказа се, че и двамата приятели били педерасти и Сашо стана жертва на СПИН. Чудото, който към множеството си специалности беше и кардиолог, имаше някакво разделено семейство и умря не знам от какво. Отдавна е покойник.

Той държеше много за здравето си. Това, че пушеше с удивително дълга лула, беше повече за фасон, отколкото за никотин. Остана си ексцентрик, много образован, с нестандартно мислене и действия. Доброто, което остави в сферата на медицината, е, че организира с европейски пари образователни симпозиуми по определени области на медицината, с лектори най-изтъкнатите специалисти. Той беше и едно от протежетата на Живков. Лекуваше съпругата му. Известно време имаше кабинет и в Трета градска болница. Той постави вярната диагноза на брат ми Владимир. Приятелката ми Елена, която беше кардиолог в интензивно отделение, не можеше да го понася. Твърдеше, че е безнадежден фукльо, който е безпомощен пред леглото на болния. След тази почивка започна четвъртия семестър.

 

ЧЕТВЪРТИ СЕМЕСТЪР

През този семестър започнахме да изучаваме микробиология. Лекции ни четеше доцент Бърдаров. Шеф на катедрата беше професор Марков, човек на завидна възраст и, ако не се лъжа, и академик. На юни ни излизаха биохимия при Боби Койчев, физиология при проф. Гоцев, истмат[3] с диамат[4] и военна тактика.

Един ден с мен заговори Петър Георгиев, член на вузовския комитет на комсомола. Той започна да ме разпитва що за човек е Лалка Орошакова. Лалка беше страшна скица. Много умна, пряма, с хъшлашко държание и език, изпълнен с псувни. Тя беше дъщеря на генерал Баларев, математик, бивш професор във Военната академия по балистика. Свако Коце, който беше артилерист беше във възторг от него. Лалка беше расла с гувернантка и знаеше перфектно немски и английски. Говореше се, че и френският не ѝ е чужд. Била е ученичка в гимназията, когато ги изселват и я изключват от всички училища в страната. На 16 години постъпила в тъкачна фабрика, за да може да завърши вечерна гимназия. Мъжът ѝ беше художник, и то един от големите, но работеше в Кремиковци по украсата, за да може да издържа семейството си. Изказах се ласкаво за нея, като казах, че има син, за когото тя се грижи. „Знаеш ли, че тя кърпи чорапи в часовете по диамат“? – ме попита той. Обясних му, че това не е грях, защото тя може да слуша лекцията съвсем внимателно, а за чорапите вкъщи да няма време. Този, който е видял, че кърпи, явно не е внимавал в думите на професора. „Но тя не е член на Комсомола!“ – възкликна Петър. „Вероятно, защото е доста по-възрастна от нас“ - отговорих аз.

На другата сутрин отидох при Лалка и направо ѝ казах да подаде молба за членство. Даже ѝ написах прототипа на заявлението. Просто ѝ казах, че няма никакво време и трябва всичко да стане много бързо. Повече не ѝ обяснявах. Аз написах характеристиката. Дадох молбата ѝ на Менка Лобутова и Мария Узунова да се подпишат също като гаранти. Мария беше дъщеря на участник в Септемврийското въстание и политзатворник, а Менка беше секретар на курсовото ръководство и партиен член. След малко кандарма и те подписаха. За десетина дни я приехме и изпратихме в Районния комитет. Оттам я одобриха веднага при всичките тези гаранти. Аз бях писала, че мъжът ѝ е член на Партията /БКП/. Тогава нямаше други партии и се пишеше само „Партията“ с главна буква. Лалка ми се сърдеше, че сега всеки месец ѝ събират пари за членски внос. „Приеми го като индулгенция не за рая, а за завършване на образованието си“ - ѝ казах.

 

***

От четирите изпита на юни, два само бяха медицински. Биохимията и физиологията ми бяха много интересни. По биохимия асистентка ни беше Калицина. Тя беше умна и знаеща жена. По-късно стана професор във Варненския университет. Койчев беше скица. Лекциите му бяха скучни, с изключение на опитите му да улучи с тебешира някоя формула или реакция, написани на дъската. Мяташе го към дъската, като казваше например, че се извършва точно такава реакция, и тебеширът никога не попадаше в целта, но той не се смущаваше. Признаваше си несполуката и казваше, че ние всъщност си знаем коя е реакцията или веществото, без да го покаже. Беше много слаб и понякога не съвсем адекватен. Изглеждаше на изплашено момче, което все се извинява. Говореше се, че е наркоман.

Когато бях вече в пети курс, се разгоря страхотен скандал в катедрата по биохимия. Койчев беше обвинен в сексуално изнудване на колежки, за да им даде изпита. Не ми се вярваше, че това е вършил той. По-скоро смятах, че е бил изнудван от някоя колежка да ѝ подари изпита и при отказ от негова страна тя да го е натопила. Тъй или иначе, Койчев беше уволнен дисциплинарно. Той беше единственият професор с такава участ. Казват, че накрая стигнал до психиатрията. Беше ми жал за него. Беше много интелигентен и възпитан. Изглеждаше на наранен човек. Ако действително е бил зависим, може да се обясни поведението му. На изпита се държеше много добре с нас и изпитваше обстойно, като поставяше реални оценки.

 

***

Физиологията ни преподаваше професор Гоцев. Чухме само една лекция от Ораховац. Той просто искаше да ни покаже какво е академизъм. По време на лекцията Ораховац направи отклонение, като разказа нещо като виц. На един студент му се паднало да говори за далака. Той обяснил за устройството му, хистологията му, а на въпроса, каква е функцията му, се смутил и казал, че и този въпрос знае много добре, но сега не може да си спомни. Професорът го помолил на всяка цена да си спомни, защото до този момент науката не е запозната с това.

Когато на другата година започнах да уча патология и влязох в дисекционните зали и ходех да работя извънредно в празничните дни, ми направи силно впечатление, че при всички случаи с рак и множествени разсейки, далакът е с намалени размери, а при някои особено агресивни случаи, той буквално е атрофирал. Тогава обърнах внимание на асистента си Велизаров и той кимна с глава, че заслужава да се проучи тази връзка. Сега вече се знае за ролята на далака за имунитета и оттам и за карциноматозата и редица имунни заболявания. Тогава това още не беше известно.

 

***

 На изпита Гоцев късаше на поразия. Бях отлично подготвена и продължавах усилено да чета и в дните за подготовка на политическия и военен изпит. Преди изпита Гоцев ми се зарадва и ме изпрати да ми вземат кръв. Аз му бях “опитно зайче“ за изследванията му за конгреса на физиолозите в Швейцария. Минах бързо и успешно практическия изпит и седнах да ме изпитва с термометър под мишницата. Започна яко изпитване по целия материал. От време на време проверяваше температурата ми и отново слагаше термометъра. Следваха все по трудни въпроси, за които човек трябва да се замисли, а не може просто да се назубри. Писа ми отличен и заяви, че и по анатомия съм се отличила. Изглежда не знаеше за оценката ми и съдеше от това, което сам беше чул. Оказа се, че отново съм вдигнала температура над 39 градуса.

 Пълната отличничка Дорияна била скъсана. Мислех, че сигурно са я карали да реже жаба, но тя ми разказа по-късно, че просто е имало недоразумение какво да говори. Гоцев държеше да се говори стегнато, по същество и тя вкратце отговорила на въпросите, без да ги развие обстойно. Той не е искал да ѝ разваля книжката с по-ниска от отличен оценка, защото по всичко досега имала отличен. Затова не ѝ писал оценка, а я върнал за поправителната сесия, на която ѝ писал отличен. Сесията приключи благополучно.

От следващата година ми предстоеше да вляза в клиниките. Теоретичната основа на медицината беше положена. Тя ни даваше възможност да навлезем в същността на процесите, да намираме причинно-следствената връзка. Да разбираме начина, по който действат лекарствата. Познанията, придобити през тези две години, ни даваха основата, върху която да се изградим като добри лекари. Групата ни се разлетя и всеки си отиде у дома. Само аз бях мобилизирана с още няколко колеги от института в помощ на провеждането на конгреса на студентите икономисти от Социалистическия интернационал, който се провеждаше в зданието на Партийната школа в Дървеница.

 

КОНГРЕС НА СТУДЕНТИТЕ ПО ИКОНОМИКА ОТ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ ИНТЕРНАЦИОНАЛ

В определения час се явих в Партийната школа в Дървеница. Скоро се събрахме цялата помощна бригада. Дадоха ни сини престилки и ни обясниха задачите. Нямаше да си ходим в къщи, защото ще работим предимно нощем, когато ще отпечатваме на циклостил излезлите материали на съответните езици: руски, немски, английски, френски и български. Материалите ще се окомплектоват и ще се разнесат по съответните места в заседателната зала. Всичко това трябва да е готово до закуска. Освен нас работеха преводачи и машинописци, но те бяха щатни. Когато нямаме работа, може да подремнем на едни пейки. При желание можехме да слушаме обсъжданията и докладите в единия край на залата, където имаше слушалки за симултанния превод на български. На всяко място имаше такива слушалки, а в кабинки отзад имаше преводачи, които превеждаха на съответния език по време на заседанията.

Ние се хранехме в единия край на столовата с обикновено меню и черен хляб. Храната ни беше много по-оскъдна от тази на другите. Още на първата закуска на нашата маса дойде един младеж от Швейцария, който ни заговори на великолепен руски език. Проведохме общ разговор. Обяснихме му, че сме студенти от различни факултети и сме нещо като на бригада в помощ на конгреса.

Аз ходех на повечето заседания, когато не бях заангажирана. На втория ден след откриването на конгреса вестниците гръмнаха с новината, че Насър национализирал Суецкия канал. Нашата подкрепа на този акт беше пълна. Казвам наша в смисъл на Съветския блок. Между участниците на форума мненията бяха различни. Нашият швейцарски познат смяташе, че това ще доведе до война, която може да се разрасне. Неговото мнение за Насър беше, че той е националсоциалист, тоест фашист, и твори в Египет диктатура. Още на втория ден се намеси Израел с покровителството на Англия и Франция. Съвсем скоро се обади и Русия с предупреждение за военно участие и от нейна страна, разбира се, в подкрепа на Египет. Това доведе до прекратяване на войната и изтегляне на войските на Израел, както и до затваряне на Суецкия канал за продължително време.

 

***

На конгреса присъстваше датски професор по политикономия, който беше пристигнал няколко месеца по-рано, за да се запознае с икономическите проблеми в България. С него ме запозна швейцарският студент. Разговаряхме Той беше запленен от българската природа. Смяташе, че това е най-голямото ни богатство, което трябва да съхраним. „Европа е замърсена и урбанизирана. България е чиста и девствена. Това е вашето богатство. Това ще направи България по-желана и от Швейцария. Завод с такова замърсяване на околната среда, като този, който искате да построите в Кремиковци, ще погуби Софийското поле. София е прекрасен град за живеене, но ще престане да бъде такъв с построяването на този завод. Той няма и да е икономически рентабилен. Не може да се строи промишленост и да има планова икономика без вярна и отговаряща на истината информация. Вие нямате вярна информация за произведеното, за наличното, за ресурсите. Статистиката ви се гради на неверни данни. Всичко това ще доведе до диспропорции и кризи“ – казваше той. Защо ли този човек споделяше всичко това с мен, 20-годишната студентка по медицина? Може би защото го слушах внимателно. А може би защото тези, на които го е казал, не са го слушали и не са искали да го чуят. Всичко, що противоречеше на доктрината, се отхвърляше като вредно. Никой не се замисляше дали доктрината не е грешна и дали не трябва да се промени. На другата сутрин след основен доклад върху теорията на Маркс и построяването на развито социалистическо общество, датчанинът се изказа много обстойно и критично към много подходи и действия за по-нататъшно развитие. Между другото, той каза, че ако сега Маркс би бил жив, би написал друга теория за социализма. С примери доказваше, че не бива като догма да се приемат някои негови заключения, направени в началното развитие на капитализма, които да се отнасят за много по-късен етап на развитието му.

След датския професор на сцената се появи български от Икономическия институт. Той приличаше досущ на бай Ганьо – рошава сплъстена коса и два доста дълги мустака, широки панталони. Липсваше само червеният пояс. Позата разкрачена, ръцете зад гърба, той важно заяви: „Ние сме материалисти-марксисти и не вярваме, че Маркс може да излезе от гроба си.“ Залата беше притихнала и никой не посмя да се разсмее, въпреки че не липсваха и такива, притиснали с ръка устата си.

Правотата на датския професор разбрах години по-късно, като лекар в Елешница. Един ден в селото беше дошла комисия да провери отчета за броя на овцете в стопанството. Страхотно гонене падна на стадото овце, което по преки пътища се гонеше от кошара на кошара и се броеше по няколко пъти. Според тези отчети, които впрочем се правеха по един и същи начин в цялата страна, се беше сключила сделка с Израел за продажба на овче месо. Неустойките по договора бяха големи и трябваше да се заплатят с износ на тънки дълги борови дървета за правене на заграждения.

Дълго време се сечеше и разреждаше боровата гора. За без пари се изнасяше за Израел. Последвалият смерч унищожи стотици декари гора. Разредената има по-малка устойчивост. Датчанинът беше прав и това се показа в още по-голяма степен по-късно, когато прехвалената ни социалистическа система рухна.

 

***

Близо две седмици не си бях в къщи. Бяха ни дали по едно шкафче, да си държим личните вещи. Двайсет и четири часа бяхме на разположение. Накрая се движехме като сомнамбули. Тази мобилизация ми дойде като отворен прозорец към друг свят. Видях слабата подготовка и ограничената мисъл на нашите професори икономисти, които подготвяха кадри за нашата икономика. И то ръководни кадри. Каква ще бъде нашата икономика с такива специалисти? – се питах. Имаше толкова много въпроси без отговор. Прибрах се в къщи много изморена, но и обогатена. Имаше върху какво да се мисли. Търсех своето място в този объркан свят, който много хора искат да подредят в своя полза, а не в полза на страната и народа. Накрая реших, че икономиката трябва да оставя на други, а аз да усвоявам медицината, за да бъда полезна на другите в своята област.

 

ЗАВРЪЩАНЕ НА ЧЕШКИЯ ЕЗИК

. Извикаха ме по спешност, веднага да се явя в баракага на ДСНМ. След един час пристигаше влакът от Прага с група студенти от Медицинския факултет на Пражкия университет. Преводач на групата бил някакъв студент от горните курсове, който имал две години следване в Прага и продължил в София. Та този студент още не беше се явил, щял да отиде на гарата малко преди тръгването на влака за Варна. Нямаше кой да ги посрещне и настани в този влак и да им занесе билетите, за да седнат на местата си.

С отговорника от факултета хукнах към гарата. Не бях говорила чешки сума ти време. Отново си мислех на български. Нямах никаква представа за групата, която щях да посрещам. В трамвая за гарата ми дадоха програмата за техния едномесечен престой в България. На връщане от Варна щяха да престоят в София.

Пристигнахме на перона в момента на влизане в гарата на влака. Бързо се ориентирах коя ще е нашата група и с възможно най-приветливата физиономия ги поздравих с „Добре дошли в нашата прекрасна страна“. Казах им, че сами ще се уверят в нейната приказна природа и се надявам, че ще си прекарат чудесно. След това се извиних за моя недотам добър чешки, но вече близо десет години не съм го говорила. След това ги уведомих, че техният преводач ще се появи преди заминаването на влака им за Варна. Изглежда, че ме бяха харесали, защото изразиха своето разочарование с едно „АХ“. След това им съобщих програмата за техния престой. За да не стоят на перона, реших да потърся началник-гарата и да го помоля да ги настаня във вагоните на още некомпозирания влак. Той лично дойде при нас и ни заведе и посочи местата на чешката група. Настаних ги и им показах откъде да си напълнят съдовете за вода. До мен се доближи една чехкиня с кестеняви коси и тъмни очи. Попита ме дали имам нещо общо с Православа Стефанова - учителката по живопис. Разбра се, че тя била три години по-горен клас от мен и леля ми е предавала на класа ѝ живопис. Била ме запомнила и много се зарадвала, че ме вижда. Тя се казваше Алена Виткова. Седнах в нейното купе и си приказвахме, докато не стана време за заминаване на влака. Обещахме да се видим, когато се върнат в София.

През нощта спах неспокойно. Чешкият ми се връщаше в цели изречения. На сутринта първата ми работа беше да намеря „Бабичка“ на Божена Немцова. Прочетох я за няколко дни. Друга книга на чешки, която си бях взела от Прага, беше „Фердо мравката“ от Сикора. Нея също прочетох и вече чешкият тръгна по-леко. Когато групата пристигна на софийската гара, аз бях на перона и разговорът ми вървеше добре. Всеки ден бях с чешката група. Развеждах ги по София, Витоша и Рилския манастир. Разделихме се като приятели.

С Алена си пишех дълги години. Тя беше на обмен на опит към нашия Хигиенен институт. Беше се посветила на трудовата медицина. Тогава аз вече бях майка на три деца. Постепенно престанахме с кореспонденцията. Аз вече не принадлежах на себе си и страдах от времелипсия – сериозно заболяване на зрялата възраст.

 

ТРЕТИ КУРС

Групата ни се раздели на две. От десета група станахме деветнадесета и двадесета. Аз бях в двадесета група. Макар и разделени и с отделни изпити и упражнения, ние продължавахме да се чувстваме като една група. Бяхме десетина обучаващи се на упражненията. По този начин имахме шансове да пипнем и да чуем със слушалките си повече. Вече се сдобихме със слушалки. Аз получих такава от Прага. Пак леля Маня се беше погрижила. Колегите се разхождаха със слушалки на врата, аз държах моята в джоба си. Не обичах да се демонстрирам. Вкъщи Владимир ми беше опитното зайче. Той стоеше мирно и послушно, когато му определях границите на сърцето и ги рисувах с молив за вежди. Проверявах рефлексите на коремните му мускули, за изключване на възпалителни процеси, като го драсках с клечка по корема и следях дали еднакво се съкращават мускулите от двете страни. Мачках му корема, преслушвах перисталтиката му.

Гонех и другите да прeслушвам белия дроб, за да видя дали еднакво звучи в различната възраст. За другите бях досадна, а Владимир сякаш се забавляваше с това. Всъщност му беше интересно и все ме молеше да му дам слушалката и той да чуе. Убедих се, че да схванеш патологията, трябва нормата да ти се набие в ухото така, че да почувстваш всяка промяна от нормалното, затова тормозех всички.

Дана понякога също ми позволяваше да я преслушам. Тя беше ценна с това, че имаше срастване с намалена подвижност на дясната половина на белия дроб.

В часовете за упражнения по хирургия бях особено активна. Имах намерение да стана хирург. Затова се записах в кръжока по хирургия.

 

УНГАРСКИ СЪБИТИЯ

В СССР начело застана Хрувчов. Проведе се партиен пленум при пълно затъмнение. Но и при липса на гласност, секретността на пленума се пропука и под сурдинка се заприказва за осъждане култа към Сталин и за нова политика на партията. Дочу се за смекчаване на режима и освобождаване на затворници и въдворените в концентрационните лагери.

В края на октомври в. “Работническо дело” излезе със статия за контрареволюционен метеж в Унгария. Първи излезли на демонстрация студентите с искане за повече демокрация. Пресрещнали ги със стрелба и окървавили улиците на Будапеща. Тогава масово излезли гражданите, между които и много комунисти и работнически колективи. Въстава срещу режима цяла Унгария. Започнали арести и убийства на партийни функционери. По улиците се водели престрелки. Било създадено ново правителство начело с Имре Наги. Това правителство било съставено предимно от партийни кадри, които искали реформи, демокрация и излизане от Варшавския договор. Обстановката бързо се нормализирала.

Тогава нахлу Червената армия. През отворената австро-унгарска граница потече поток бежанци към Западна Европа. Младежи бяха разстрелвани по улиците. Ставаше нещо, с което не бях съгласна, но мълчах. Бате Весо слушаше новините по БиБиСи. Той знаеше добре английски. Забелязах, че край него се мотаят едни момчета от нашия курс, доста слаби студенти, но често присъстваха в бараката на комсомола и нещо говореха с един от шефовете. Не знам защо реших, че са доносници, и предупредих бате Весо да внимава.

След няколко седмици се разчу, че има списъци на студенти, които трябва да бъдат отстранени. От нашия курс това бяха едни от най-умните и отлични студенти. Бързо събрах най-авторитетните пред началството партийни членове и активисти и ги убедих, че не трябва да допуснем това, защото много добре знаем, че това не са никакви врагове, а хора, отдадени на науката. После отидохме при ректора и той ни прие. Накараха ме аз да говоря. Изтъкнах всички добри качества на нашите колеги. Казах, че те са бъдещите най-добри лекари и може би професори, че е престъпление да се отстранява най-доброто. Говорих доста дълго и, мисля, убедително. Ректорът слушаше внимателно, след което помоли всички да излязат и да остана само аз. Каза ми, че живеем в жестоки времена. Действам безразсъдно и мога много зле да си изпатя. В момента нищо не може да направи, но ще стори и невъзможното да се върнат догодина. Даде да се разбере, че споделя моята тревога, ако се поддържа такава политика към кадрите. След това ме предупреди да си трая и да не дърпам дявола за опашката. Като замаяна, излязох.

Бяха отстранени студенти от всички курсове, и то най-умните. Лалка не пострада. Ако не я бях накарала да стане комсомолка, това щеше да ѝ се случи. Не знам защо, но някак се чувствах виновна и безпомощна. От нашата група никой не пострада. Но защо се прави всичко това? След време разбрах – за да се всее страх. Уплашеният не излиза на протести. Той се „снижава“, бурята да не помете и него. През турско робство при всяко гръцко въстание репресиите по българските земи се засилвали. При голямото гръцко въстание, което довело в крайна сметка до нейното освобождаване, турците избили всички изявени като водачи българи по села и градове. Е, не може да се позволи да има пукнатини в Съветския блок. Младите обикновено започват бунта на недоволството, и то образованите млади. Тогава трябва да се ударят младите така, че да си мируват.

Удариха, както дочух, и не само младите, но и всички по-рано съдени и неподписали документи за „вярност“, тоест отказалите да станат доносници.

Почнах да се разколебавам в правотата на партийното ръководство. Който се чувства и знае, че е прав, не се страхува. Репресиите са израз на страх. Страх на тези, които ръководят страната. Не може да се гради нещо свястно с насилие и репресии. Все още вярвах, че ако добрите хора се сплотят и си подадат ръце, ще може да се изгради нещо истинско. Трябва да се пазят и защитават добрите и умните, защото те са нашият капитал. Поставих си тази мисия. Да помагам с каквото мога на умните и честните. Не нам защо, но ми се струваше, че на мен няма какво лошо да ми се случи. Работех всеотдайно. Никому нищо лошо не бях сторила.

 

***

Януарската сесия имахме само три изпита - един военен, политикономия и микробиология. По микробиология ни преподаваше професор Бардаров, но изпитваше и проф. Марков, който късаше на поразия. Тъй като Марков беше вече на добра възраст, някои казваха, че е прехвърлил 80, той идваше по-късно и в началото с изпитванията започваше Бардаров. Колегите този път се наредиха пред микробиологията много преди да са отключени вратите. Бяха солидно премръзнали, когато отидох там. Този път всеки се натискаше да бъде пръв. След 9 часа се появи и проф. Марков. Избра си няколко души, между които се паднах и аз. Първите двама скъса. Саламбашев въртя известно време и го перна по главата с молива си: „Симпатичен си ми и затова ще ти пиша три, хайде от мен да мине“ – завъртя му я и го изгони. Саламбашев засия от щастие. Оказа се, че тройките са най-ценени при Марков, защото най-трудно се изкарват.

Саламбашев беше рядко умен. Поетична душа, падаше си бохем. Стана доцент по радиология, пропи се безнадеждно с всички последици на тежкото пиянство и с промяна на личността. Имаше хубаво семейство, което разруши. Отиде си твърде млад, не знам дали беше навършил и 40 години.

Микробиологията бях учила здравата. Падна ми се нещо, което се зубреше наизуст. Бях научила добре биохимичните различия на отделните групи бактерии. Подбираха се среди със състав, който се разгражда от ензими от определен вид бактерий В средите се слагат индикатори, които се променят от определени вещества, получени от биохимичната дейност на дадения бактерий. Тъй като индикаторите даваха различно оцветяване, редицата от епруветки с различни храни в които се посаждат микроорганизмите за диагностика, се наричаше цветна. Не мога механично да помня, и за това дали даден микроб дава оцветка и каква, извеждах от състава на хранителната среда и биохимическите особености на микроорганизъма. Този ми подход даваше по-бавен отговор. Това раздразни професора и ми се струваше, че ще ме скъса. Тогава на глас започнах да разсъждавам и това явно го впечатли. След като развих пълно въпроса, му заявих, че за биохимичната диагностика в микробиологичните лаборатории има таблички, с които се работи. Човешката памет може да изневери и това да доведе до грешна диагностика. Така че да се знае наизуст тази таблица и да се изисква от студентите на изпита, ми се струва излишно. Той се засмя и ми писа отличен. Евгения Маркова скъса просто за нищо. Баща ѝ също се казваше Владимир като него, и той реши, че с това име тя смята, че ще я пусне. На поправителната сесия цялата група дойде да ѝ пази страх пред катедрата. Професорът беше изненадан, като ни видя. „Просто тя е една от най-умните и трудолюбиви от курса и за нас будеше недоумение нейният провал на вашия изпит. Ние много държим на нея“ – му казах. На което отговорът беше: „Има защо, тя отговори отлично.“ Да, ама ѝ писа 4, средно аритметично от януарската сесия и поправката. Беше си особняк този професор и често нямаше покритие в оценките му.

 

ДИСКУСИЯТА ЗА ДНК

Разчу се, че предстои дискусия върху наследствеността. В БАН беше открита лаборатория по биохимия, която се занимаваше предимно с биохимия на клетката. Бяха обявени новите нобелови лауреати. По биохимия бяха английският биохимик Франсис Криг и американецът Джеймс Уотсън, които публикуват в списание „Нейчър“ статия за структурата на ДНК молекулата и нейната роля за наследствеността. В тази статия всъщност се дава отговор за материалната същност на наследствеността, ролята на определена молекула, която се намира в хромозомите. Вече никой не можеше да твърди, че хромозомите са артефакт.

В уречения час анатомическата аудитория беше препълнена. Едвам успях да вляза. Едри момчета от първите курсове се мъчеха да ни спрат. Просто ги избутахме и тъй като банките бяха заети, се настанихме по стъпалата. Основни доклади имаха младият професор Цанев от биохимичната лаборатория на БАН - за структурата и ролята на ДНК в наследствеността, и проф. Панев от катедрата по марксизъм-ленинизъм. Съдоклад имаше и проф. Векилов от същата катедра и от военната катедра – проф. Мицев.

 Всички слушаха със затаен дъх доклада на Цанев. Панев се опитваше да го обори с общи фрази за ролята на цялата клетка и дрън-дрън... Слушателите зашумяха.

Векилов беше по-сдържан. Призна научните открития, но прибави, че и други структури имат отношение към наследствеността. Науката още има да открива и други подобни. Изказа се и младият Асен Хаджиолов Той доизясни ролята на спиралната структура на ДНК и за репликацията на веригите и при клетъчното деление. След приключване на аспирантурата си, той стана сътрудник при проф. Румен Цанев.

Отново залата замря. На сцената се появи полковник Мицов. След него припкаше негов подчинен от военната катедра. Под мишницата държеше свитъци от табла, които започна да закача по стената. Едното табло беше гора и отпред голямо дърво, на което пишеше ДНК. Гората беше замъглена и върху нея пишеше „наследственост“. Важно Мицов посочи таблото и заяви: „Ето, тези виждат само една молекула, едно само дърво в гората, а не цялата гора“. След това посочи табло с някакви човечета с пълни колички, които припкат нанякъде. На количките пишеше „ензими“. Беше нарисувано ядрото, като дебелак, излегнал се мързеливо. „Ето, вие искате да ни убедите, че работливите ензими не означават нищо, а само спящото ядро е важно.“ Мицов продължи в същия дух да „громи“ теорията за ролята на ДНК в наследствеността. Аудиторията зашумя, чу се смях и веднага ръководителят на дискусията предупреди, че ако не се мълчи, ще се изпразни залата. Аудиторията млъкна и Мицов продължи без голям ентусиазъм и накрая си седна. Хаджиолов само каза: „Каква ще е структурата на ензимите, определя ДНК молекулата, чрез информационната РНК, която се образува върху ДНК молекулата“. Мицов мълчеше. Пред нас се откри една безкрайност от нови знания, вече на молекулярно ниво.

Излязох замаяна от залата. Повечето хора мълчаха, замислени за голямото откритие, след което медицината и науката ще са други. Как ли се чувстваше проф. Панев, който беше направил кариера върху отричане ролята на ядрото и хромозомите в наследствеността.

 

ЖИВОТЪТ И УЧЕНИЕТО ПРОДЪЛЖАВАТ

Разчу се, че нашите момчета, които бяха изключени, са ги взели в казармата. Надявахме се все пак да се върнат. Ректорът ми обеща.

В трети курс започнахме да даваме и дежурства в отделенията. Учехме се да слагаме подлоги, да правим тоалет на новоприетите болни. Да снемаме анамнези и статуси. Дежурствата бяха следобедни и нощни.

Два семестра изучавахме и патологична физиология. От този предмет очаквах много. Смятах,че с изучаването му ще вникнем в процесите на възникване и развитие на болестния процес и възможностите за неговото овладяване. За съжаление, не всички очаквания в живота се реализират. Професорът ни Писарев не можеше да говори. Беше претърпял операция на ларинкса и имаше канюла. Служеше си с микрофон, за засилване на гласа му, но микрофонът засилваше и добавъчните шумове при поемане на въздух. Чуваше се дрезгав глас на фона на свистене и шумене. Трябваше да се напрягаш да разбереш какво се казва. Той беше съветски възпитаник, завършил Московския медицински институт, участвал в експедиция в Казахстан, за която обичаше да разказва на лекции. Бил аспирант по патологична физиология и защитил докторска дисертация и след войната се преселва в България и оглавява катедрата. Негов асистент беше Аргиров и още един, чието име се изтри от паметта ми. Аспирантка му беше Кемилева, която по-късно оглави същата катедра във Варненския медицински институт. Катедрата беше оборудвана с апаратура от началото на века. Разполагаше се в най-старата част на бившите турски казарми до военната катедра. По-късно станах кръжочничка в тази катедра. Там научих основни изследвания на клиничната лаборатория, правене пункция на сърцето, хващане на вена за вливане и взимане кръв за изследвания. Тези сръчности ми помогнаха по-късно в работата ми като лекар. И при лоши условия човек, като иска, може да научи доста.

Приключих сесиите с отлични оценки. Няколко дни след последния изпит отидох на бригада на Витоша, на строежа на панорамния път, отсечката от „Златните мостове“ и почивната станция на ВВС /Военно-въздушни сили/. Там до рекичката, горе на равното, беше и лагерът ни. Той се състоеше от дълги бараки, тип концентрационен лагер, с дълги нарове на два етажа със стълбички, сено и платнище върху него. Малки, твърди възглавнички, натъпкани със слама, и по едно войнишко одеяло. Зад възглавницата имаше място за раниците ни с личните ни вещи и дрехи. Хранехме се на дълги маси под навес. Служехме си само с лъжици. Канчетата и чиниите ни бяха метални. Храна – постна, веднъж седмично месо. Картофи, боб и зеле бяха основните продукти и лук. Доста лук.

Сутрин преди шест свиреше тръбата. Имаше чешма с три или четири чучура и планинска рекичка. В рекичката можеше да се види такава картинка. Някой си мие лицето във водите ѝ. По-нагоре някоя си пере гащите, а още по-нагоре друг си мие калните цървули. Оставаше да махнеш с ръка и да кажеш, че ако водата мине през десет камъчета, става отново чиста, въпреки, че се пени от сапуна. Миенето трябваше да става светкавично. После – строй и проверка. Строяваме се и с песен, под строй отиваме на обекта. Спускахме се по любимата ми пътека край хижа “Фонфон”, коята по-късно изгоря и до нея се построи „Луничка“ – място за чай и кафе, но не и за преспиване.

Щом стигахме до обекта, се хващахме на работа. Аз повечето пъти работех с количката. Пренасях чакъл по трасето на пътя, където той се разпределяше с гребла, изравняваше се и с малък валяк се уплътняваше.

Някъде след 8 часа докарваха закуската и се хранехме насядали по камънаците с мръсни от работа ръце. Обикновено беше комат хляб с парче сирене и домат.

Бригадирските ни дрехи бяха изпокъсани, не по мярка, с липсващи копчета, които заменяхме с телчици. Моите бяха къси, но имаше други, на които им бяха дълги и се налагаше да им засукват крачолите и ръкавите. Важното беше, че никой не се оплакваше от несгодите. Бяхме весели, жизнени и млади. Почти всяка вечер имахме лагерен огън.

 Началник на нашия отряд беше синът на Боян Българанов, член на ЦК на БКП. Не го харесвах. Той беше студент от ИСИ – институт по строително инженерство. Беше много важен. Хараса нашето Здравче, едно весело и мило момиче от нашия курс. На другата година тя се омъжи за него. Не беше щастлива. Роди му две деца и умря млада от рак на гърдата. Когато се разболя, той я напусна. А преди това, казват, редовно ѝ изневерявал. Майка му била свястна жена и тя полагала много грижи за Здравчето. Баща му беше негодник и пияница. Информацията е от „Клю-клю информбюро“.

 

***

Голямо събитие на лагера беше посещението на другаря Вълко Червенков. Това беше малко преди да го свалят от власт. Направихме обща снимка. Той трябваше да приклекне и загуби равновесие. Бях наблизо и успях да го задържа преди да вирне краката.

 

***

Бригадата продължи цял месец. Бях излъчена за ударник: 200% преизпълнени норми. Наградиха ме с голямо шише одеколон с помпичка. Действително цял месец без баня, само с плацикане в рекичката, всички замирисахме на вълци.

Прибрах се в къщи отслабнала, почерняла, с корички от изгаряне по носа и ушите. След една седмица заминах за Прага с група студенти от нашия институт. Чешка група щеше да ни посети след това. Щяхме да бъдем там две седмици. Много се вълнувах, защото близо десет години минаха, откакто я напуснах.

 

ОТНОВО В ПРАГА

Мама беше заведена в Прага от брат ми Николай през есента на 1956 година. Той вече работеше и имаше свой доход. Баба Ружа не успя да я дочака. Бяха се виждали в 1937 година, когато сме отишли да приберем сестра ми Богдана. Малко преди мама да замине, тя почина от бронхопневмония. Струваше ми се страшно нелепа смърт. Вече имаше антибиотици, а тя не е между живите. Мислех, че някой не си е свършил както трябва работата. Сега, след като съм видяла и преживяла толкова много неща, разбирам, че не съм била права. Човешкият организъм има граница на възможностите си. Сега, в ерата на химиотерапията със стотици антибактериални медикаменти, пак хората умират от сепсис и бронхопневмония.

 

***

Когато обявиха, че ще има екскурзия до Прага, аз съобщих това, без да се надявам на нищо. Татко каза: „Добре, ще отидеш“. Аз онемях. Заживях с мисълта за това пътуване. Сега, почерняла, отслабнала, с корички по носа и ушите, с изтъркано куфарче в ръка и преправени от сестра ми дрешки и стари сандали се отправих на вълнуващо пътешествие.

Първия път пътувах три дни, а сега за 24 часа стигнахме в Прага. През унгарската пуста пътувахме през деня. Преди беше през нощта. Впечатли ме огромното равно поле. Спомних си стиховете на Петьофи. Много обичах този унгарски поет. Бях чела стиховете му на руски в превод на Пастернак.

В Будапеща трябваше да се прехвърлим на друга гара. Нямахме пари и тръгнахме пеша. Опитахме се да попитаме за пътя. Оказа се, че никой от нас не знае свястно немски. Заговаряхме ли на руски, веднага ни обръщаха глава. Тогава опитах с хитрост. Започвах с немското обръщение с извинение, че ги обременявам с нашата молба. След това уточнявах, че сме българи и чак след това обръщах на руски. Към нас веднага се променяше отношението. Стана ясно, че немалко знаят и руски. Един младеж ни заведе до гарата, като ни преведе през път, който ни позволи да видим прекрасните дворци край Дунава и по-забележителните сгради.

На гарата пристигнахме навреме, за да се настаним спокойно на местата си. Гарата беше с изпочупени стъкла и следи от събитията през есента. Разбрах, че унгарците имат хубаво чувство към българите. Българската колония от градинари се ползваше с много добро име.

Привечер пристигнахме в Прага. На гарата ни чакаха нашите колеги и леля Славка. Тя се обърна към чешката ни водачка, като ѝ каза, че знам чешки и мога да съм им полезна при нужда, но че сега иска да ме вземе със себе си, като утре ще ме доведе където трябва.

Отново се появих на тясната уличка пред познатата врата. Отвори ни леля Маня и потънах в прегръдките ѝ. Извадих подаръците, които носех. Преди всичко цигари, маслини, кашкавал и малко кожухче без ръкави, да топли гърбината на леля Маня. На всичко много се радваха, но най-много на цигарите. Така е със заклетите пушачи. Без всичко могат, но не и без цигари.

Двете лели бяха сами. Младите бяха отишли нанякъде. Все пак беше лято, време за отпуски. На сутринта бях в студентското общежитие, където беше настанена групата. Отидохме на закуска и след това на известния хълм Храдчани. Хванаха ме за преводач, тъй като се оказа, че нашите почти не разбират руски, а пък чешките студенти не го говорят добре. Все повече укрепвах в езика.

Странно нещо е човешкият мозък. закъта нещо в паметта си, то си кротува там с години и при нужда вземе, че изплува, въпреки че смяташ, че си го забравил безвъзвратно. Получи се така, че почнах да си приказвам спокойно с чехите.

Обядвахме и вечеряхме в студентски стол. Супата и хляба се даваха без купон. Всеки, който си е свършил парите, може да си хапне супа с хляб и да си налее чай от огромните самовари, сложени на маса в центъра на стола. Супата беше все една и съща, с кубче бульон и препечено брашно с ким. Нашите момчета побъркаха началник-стола с исканията си за допълнителен оцет, който изливаха в добри количества в супата.

 

***

Отново ходих по познатите ми от детството места, където ме водеха чичо Владик и леля Маня. Сега той беше зад стените на затвора, без надежда да го видя повече. Посетихме също Карлови Вари и Мариански Лазни - прочути чешки балнеокурорти с известност в цяла Европа. Там са се лекували немалко короновани глави. Стара барокова архитектура, прекрасни паркове и множество красиви чешми с минерална вода, от която лекуващите се си пълнят специалните за това плоски шишенца, разхождат се и си отпиват глътка по глътка. В това време оркестър изпълнява прекрасна музика. Само от музиката вече се чувстваш по-добре.

Всичко тук е безумно скъпо. Разбира се, не преспиваме, а продължаваме пътуването. Ето ни в Карлщейн, крепост-замък, ловна резиденция на Карл V. Прекрасни, обширни широколистни гори. Коридор с портретите на съпругите му. Повечето са умирали млади. Не можах да ги запомня всичките. Обърках им имената, като превеждах. Екскурзоводката грубо ме смъмри, че не познавам историята, защото не предавам всички исторически подробности, които тя излива със завидна скорост. Когато и казах, че това не е историята на моята родина и тя твърде бързо говори, за да мога всичко веднага да преведа, а и само година и половина съм била в Чехия и десет години не съм говорила езика, че самата аз съм медичка, а не преводачка и екскурзоводка, тя започна да ми се извинява. В говора ми не забелязала акцент и не могла да допусне, че не съм чехкиня. Това вече беше комплимент.

 

***

Бяхме и в Бърно и посетихме бърненската крепост, която била превърната в затвор от средновековието до след фашистката окупация. Сега беше музей. В изложените книги за затворите по света видях книгата на Константин Величков „В тъмница“. Видяхме залите за мъчения с всичките ужасни уреди и инструменти, изобретени от злия гений на човечеството. Всичко това ме потресе и ми навя не особено оптимистични мисли за бъдещето. Особено като знам, че историята се повтаря и всичко ново е добре забравено старо.

 

***

Времето бързо прелетя и отново се приготвихме за път. Лелите ме изненадаха. Бяха ми ушили чудесно пепитено костюмче, спортен тип, от много приятна немачкаща се материя и купили чудесна чанта, в която можех да си нося и престилката, слушалката и доста други неща. Дълго време тази чанта ми беше лекарска със спешните лекарства и апарата за измерване на кръвното налягане. Леля Славка успяла да издейства да ми платят като преводачка и с парите беше купила за мама и Дана дамски обувки.

Така свърши моята екскурзия, от която се завърнах малко тъжна и много изморена. Беше ми криво, че леля Славка беше говорила да ми се плати зад гърба ми, защото това беше студентски обмен и не ставаше дума за заплащане.

 

НА МОРЕ С ЧЕХИТЕ

Щом се завърнах в София, ме извикаха от ВУЗ-овския комитет и ми съобщиха, че са ме определили за преводач и водач на чешката група и да се приготвя, защото тя ще пристигне след три дни. На другия ден вече получих списъка на групата и една солидна сума с пари, от която една част трябва да раздам като джобни пари на чехите, а с другата трябва да осигуря договорената програма.

Билетите на чехите бяха купени от Прага направо за Варна с прехвърляне в София. Запазени места и билет за себе си отидох веднага да купя. Тъй като се страхувах да нося голяма сума пари, аз оставих само парите, които трябваше да им раздам при пристигането им, а другите внесох в спестовната каса, като взех код, чрез който можех да тегля пари от всичките ѝ клонове в страната. В уречения ден и час стоях с новото си костюмче, малкото сиво куфарче на татко за командировки и чанта през рамо на перона на Софийска гара и чаках влака, с който щяха да пристигнат.

Доста хора от групата познавах. Някои от момчетата завързаха любовни авантюри с чешките колежки. Единият – Христо, беше женен и скоро му се беше родило дете. Той беше партиен член и в курсовото ръководство на нашия курс. Другият, Иванчев, беше член на ВУЗ-овския комитет и отличен студент. Неговата изгора беше много красива. Следвала и работела като манекенка. На нашия Христо пък беше възпълна, сърдечна и лудо влюбена в него. Като тръгвахме от Прага, нашите донжуановци бяха изпратени с много сълзи, целувки и подаръци. Христо получи огромен мечок за своето бебе. И двамата се появиха на перона с багаж и разбрах, че ще почиват в същата студентска станция, в която отивахме и ние.

Влакът пристигна навреме. Шумно и весело се посипаха студентите от влака. Потънах в прегръдките на Итка Вернерова, която се занимаваше с нас в Прага. Веднага се прехвърлихме в новия влак. Настанихме се и аз им раздадох парите, които им се полагаха, поставени в плик с името. С това проверих и наличието на всички от групата. Сутринта пристигнахме във Варна и ги разпределих по помещения. След това веднага слязоха на морския бряг.

 Хубавото на нашата почивна станция беше, че си имахме собствен, малък плаж. Брегът не беше стръмен. Слизаше се по тясна пътечка с десетина стъпала и се стъпваше на мек златист пясък. Местността се казваше Траката. Тук бях преди години като пионерски ръководител на отряд чавдарчета.

Пуснах групата на свободни забавления. Влюбените двойки изчезваха от сутринта и никой не знаеше кога ще се завърнат. Двамата преподаватели също самостоятелно пътуваха. Единият носеше скицник и бои. Направи излет към Добруджа и се върна с много скици. Беше рисувал селяни в народни носии. През тези години все още много хора ходеха облечени в носии. Името на този преподавател забравих. Имаше нещо тъжно в погледа му. От много неща се интересуваше. След години научих, че се е самоубил. Корих, другият, беше микробиолог и фотограф. Носеше филмова камера и постоянно правеше снимки.

 

***

Още първата нощ не можах да заспя от лошата кащлица на Бохунка. Тя беше руса, възпълна и много мила. Беше се простудила от пътуването. Втората нощ не издържах и седнах до леглото ѝ. Сложих топлите си ръце на гърдите ѝ и тя скоро се успокои. От време на време покашляше, но след около два часа загревки с ръце спря. И двете спахме спокойни до сутринта. Повече кашлицата не ѝ се обади. Тя беше не по малко изненадана от мен. „Защо го правиш и как стана?“ – полита тя. „ Не знам, баща ни си слага така ръцете на мястото, което ни боли, и помага. Затова и аз опитах. Не можех да гледам как се мъчиш.“

 

***

Не минаха и пет дни и всички  ни хвана разстройство. Чехите започнаха да се тъпчат с прахчета. Поръчах диетична храна за болните, аз си направих чай от джоджен и се храних с айран и препечена филия, натрита с чесън. Групата беше изцяло със студенти последен курс. Почти вече станали доктори. Тъпчеха се със своите лекарства и дрискаха около четири дни, а аз се оправих още на втория ден, въпреки острите критики на моя подход на лечение. Не можеха да повярват на лечебните свойства на киселото мляко и билките. Но пред фактите дори боговете мълчат.

 

***

 Трябваше да организирам посещение на ресторант. Събрах ги и попитах: „В програмата има ресторант. В Прага има ресторанти. Варненският сигурно е по-лош от пражкия. В Прага няма моряшки кръчми. Какво ще кажете за моряшка кръчма и вечерен огън на брега с нощно къпане?“ Всички извикаха „ура!“ и въпросът беше решен.

Христо Цаловски знаеше къде да ни заведе. Отидохме по-рано, за да заемем мястото. Настаниха ни на две дълги дървени маси. В големи чинии поднесоха пържена цаца, сервираха ни вино и бира. Бях си направила добра сметка за всичко. Докато нашите загряваха, дойдоха вече позагрели рибари и моряци. Започнаха песни. Нашите се включиха. Като разбраха гостите на кръчмата, че това е група от чешки студенти, почти лекари, се започна черпене. Вече нямаше нужда нищо да поръчвам. Отвсякъде се пращаха почерпки. После танци, хора... Изобщо незабравимо веселие. Аз само гледам, някой да не прекали с алкохола. Никой не стана мъртвопиян. Прибрахме се в лагера с първия сутрешен рейс и веднага отидохме да гледаме изгрева. После се наспаха на пясъка, а следобед в леглата.

 След два дни тръгнахме за Несебър с параходче от варненското пристанище. Бяхме на спирката на рейса, когато д-р Корих се сети, че си е забравил фотоапарата в гардероба. Помолих го да не се връща, защото ще изпуснем корабчето, а всички в лагера са бъдещи лекари и няма кой да му го открадне. Колко наивна съм била. За съжаление, той ме послуша.

Екскурзията беше чудесна. Денят беше пълен с впечатления. Вечерта се разбра, че фотоапаратът е изчезнал. Не само че беше скъп, но и неприятностите с милицията, която се отнасяше към нас като престъпници и към д-р Корих като измамник, беше отвратително. След няколко разкарвания ни дадоха документ, че фотоапаратът е откраднат и така поне му се спестиха митническите неприятности. Имах чувството, че хора на държавна сигурност са в дъното на нещата. Имаше едни типове в лагера, които все се интересуваха, какво толкова снима този чех. Това бяха годините на шпиономанията. Защо след като проверят, да не си задържат апарата? Просто не са устояли на съблазънта.

 

***

Лагерният огън на брега на морето също мина чудесно. Домъкнахме щайги с плодове и зеленчуци. Каси бира, вино. Целия ден събирахме дърва. От крайбрежните храсти направихме шишове за печене на мръвки. Имаше разлика дали е сарфалад или ловджийски суджук, или кренвирш. По това време те се правеха от месо и имаше някакъв стандарт на производството. Сега почти всички такива продукти имат еднакъв вкус и се различават само по форма, а то месото сега е символично, за аромат.

Любувахме се на настъпващата нощ. Запалихме огъня. Показах им как да нанизват парче месо със сланина, парче лук, пак месо и някоя наденичка. Донесох чинии от столовата, да не се гарнира печеното с пясък. Замириса на вкусно. Приказките затихнаха и започна ядене. Зеленчуци, мръвки бързо изчезваха. После почнаха да се чукат с шишетата и почнаха песни. По пътеката се заспускаха другите от лагера. Всичко бързо се омете, но песните и смехът кънтяха до късно.

Като започна нощното къпане, бях нащрек. Все преброявах моите хора, молех ги да ми се обаждат, като влизат в морето. Слава богу, минахме без произшествие. Странно, всички бяха по-възрастни от мен с по две-три години, а аз се чувствах отговорна за тях, да не би нещо лошо да им се случи. Сякаш бях с моите чавдарчета отпреди седем години.

 

***

Всичко хубаво си има своя край. Нашият престой на море свърши и се озовахме отново в София. На гарата чакахме повече от 30 минути, докато се появи отговорникът от вузовския комитет на института, който трябваше да настани чешките студенти в медицинското общежитие. Когато ги заведохме в общежитието, се оказа, че някой не си е свършил отново работата. За четири момичета нямаше място. Отговорникът сви рамене и каза, че това е положението, и си отиде. Беше станало порядъчно късно. Вкъщи вече си бяха легнали, но като се появих на вратата с още четири гостенки, всички наскачаха, преместиха се по двама. Мама оправи леглата в едната стая и настанихме всички. Аз отидох да спя на шкафчето в кухнята.

Сутринта с мама се заловихме да правим палачинки, изтичах за мляко и приготвихме чудесна закуска. Момичетата ахнаха, когато се събудиха. Цялата къща ухаеше вкусно. Отидохме във факултета. До обяд всичко се уреди. Намериха се места. След това ги развеждах по София. Обядвахме и вечеряхме в студентския стол. На другата сутрин потеглихме за Рилския манастир. Планината ги плени, а манастирът ги впечатли. Разказвах за неговата история, как е възкръсвал от пепелищата и че е построен от български майстори с доброволен труд. Парите са били събрани от монаси, скитащи по цялата страна, и бедният народ е давал и последната си паричка, защото манастирът е бил огнище на просвета, упование и вяра. Чешките замъци, с които се гордее Чехия, са строени с принудителния труд на несвободни хора, принудени от своите владетели, а не водачи. Не знам дали разбраха моя намек, но ме нарекоха шовинистка. Може би не с лошо чувство. Да виждаш достойнствата на своя народ, не е шовинизъм. Винаги съм се чудила как се самобичуваме и упрекваме за какво ли не. Лошото самочувствие прави услуга на недоброжелателите ни.

Останаха ни още два дни. Единият беше екскурзия на Витоша. Подкарах ги пеша нагоре към Златните мостове и Кумата. Пуснах ги да пасат в малинажа. Върнах ги в София с автобус. Последната вечер им дадох вечеря в ресторанта на ЦУМ. Тъй като влакът тръгваше в полунощ, ги заведох в бар „Астория“ до американското посолство. Беше делник и имаше малко хора. Настанихме се на масите и поръчах газирана минерална вода в големи бутилки и чаши за всички. Само за толкова ми бяха останали пари. Три часа се пиеше вода и се танцуваше. Бяха изненадани, когато засвириха рок, и те се втурнаха в бурен танц. Оказа се, че рокът бил забранен в Чехия.

Предишния ден Ханка Урбанова се почувства зле. Направи тахикардия и постъпи в кардиологията на Медицинския институт. Христо Цаловски с връщането ни в София изчезна, без да си вземе даже довиждане. Явно че Цаловска му беше свила сърмите. Ханка го понесе зле. Оставихме я да замине около една седмица след групата.

 Когато пристигнахме на гарата и ги настаних във влака, имаше само около десет минути до тръгването. Изведнъж всички слязоха, хванаха ме и започнаха да ме подхвърлят нагоре. Не мога да кажа, че се уплаших, но беше странно. Добре че не ме изпуснаха. След това извикаха „ура“ и бързо се качиха на вече бавно потеглящия влак. 

Ханка остана няколко дни в болницата и след това дойде да живее у дома. Когато се уреди заминаването, тя от благодарност ми подари новата си дамска чанта, която аз веднага подарих на леля Надка, защото имаше нужда точно от такава чанта и тя много се зарадва.

 

ЧЕТВЪРТИ КУРС

„Преди всичко да не вредим“ – беше написано на латински, мисля пред катедрата по фармакология. Тази година влизах в клиниките, щях да изучавам фармакология. По фармакология щеше да ни чете лекции проф. Петър Николов. Като млад асистент на проф. Алексиев той беше лекувал малката Руженка от бронхопневмония и я беше излекувал, за да слуша при него лекции с какво и как да лекува. От неговите лекции ми остана като закон правилото да се предписват малък брой лекарства едновременно, защото невинаги знаем как те си взаимодействат помежду си. Да познаваме техните странични въздействия и да се съобразяваме с тях. Когато предписваме лекарства, да тръгваме от по–малките дози и да търсим оптималната най-малка доза за всеки. Хората не са стандартни и това, което помага на един в дадена доза, за друг може да вреди. „Преди всичко да не вредим!“. Това е древна максима в медицината. Като лекар по-късно се сблъсках с немалко беди, предизвикани от неправилно боравене с лечебните средства. Освен това много лекарства се произвеждат със съвсем различни имена и при тъй наричаното „комплексно лечение“ се изписват едновременно от различни производители едни и същи лекове. Резултат – предозиране и отравяне. Това се случва, защото не се четат малките буквички под фирменото название, които информират за химическото название на лекарството. Отплеснах се по фармакологията, защото ми беше много интересна, поднесена по чудесен начин от този умен и знаещ професор.

Още с първите дни хлътнах в работата си така, че нищо друго вече не съществуваше за мен. Започнахме за една седмица занятия. Разчу се, че сериозно са наказани двамата любовници. Членът на вузовския комитет Иванчев си беше нанесъл  отлична бележка в протокола за изпита по терапия, за да може да дойде на море с нас, без да се е явил. Имал е достъп до протоколите. Да, ама негов приятел, който му съдействал за измамата, доложил където трябва. Взе си с отличен след това изпита и влезе в стаж. Само го изключиха от състава на вузовския комитет. Той стана хирург и след години и главен лекар на Пирогов.

Цаловска прости на Цаловски. Смъмриха го по комсомолска линия. След време стана главен лекар на 12 поликлиника, а съпругата му – завеждащ детско отделение в Инфекциозна болница, без да се явява на конкурс. „Парашутист“, както обичаше да казва за себе си. Изобщо всеки си получи „заслуженото“.

 

***

 Ханка страда дълго. След година спря да ми пише. Вера Сровналова не жали изобщо. Тя се забавляваше. Научих, че създала хубаво семейство и работила в спешна помощ. Изобщо животът си вървеше. Доста години си пишех с няколко колежки. Искрено се сдружих с Анна Йедличкова. Дъщеря на страховития професор по патоанатомия Йедличек. Тя стана микробиолог. Видяхме се след години, когато вече като лекар посетих Прага.

 

НА БРИГАДА В СЕЛАНОВЦИ

Още незапочнали сериозно да учим, ни мобилизираха в бригада за събиране на царевицата край Дунава. Казаха ни, че на другия ден вечерта трябва да се явим с дрехи и храна за един ден на Централна гара и заминаваме с нощния влак на обекта. В уречения час курсът беше строен на перона. Разпределиха ни по групи и ни натовариха в затворени товарни вагони. Вагоните бяха празни. Имаше малко слама по пода. Не беше особено чиста, но с часове да стоиш прав, беше убийствено.

Когато влакът тръгна, всички вече седяхме на земята. Най-интересното беше, че никой не изпсува, а всички започнаха да се смеят. Започнаха да се разказват най-различни вицове и истории за нашите преподаватели. По едно време момчетата направиха нещо като пиеска, как нашите професори играят футболен мач. Един беше радиоговорител, който предава за играта. Например казва: „Ето проф. Каданов отнема топката от Балан и я изпраща във вратата на проф. Йонков. Да чуем думите на Каданов.“ Бате Весо с гласа на Каданов казва: „Изпратих топката в ангулус краниалис декстра на вратата, беше почти сигурен гол, но Йонков всеотдайно се хвърли и изби топката.“ „Нека да чуем какво ще каже ненадминатият Йонков за успешния му плонж“ – казва говорителят. Тогава Петко от нашата група започва с гласа на Йонков. Той е станал и го имитира с неговото обръщане с неподвижна глава и характерна стойка: „Като млад студент в Германия, моят учител Фридрих фон Мюлер казваше: “Йонков ти си най добрият футболист от всички медици и най-добрия медик от всички футболисти.“ След това следваше преподавателят ни по патофизиология с неговия характерен глас, който излизаше от канюла, сложена в трахеята, и преди всяка дума подсмърчаше. Вече не можехме да се сдържим и всички весело се смеехме.

След време разчистихме центъра на вагона. Намерихме някаква тенекия и върху нея запалихме огънче, защото тъмнината беше непрогледна. Всеки вадеше каквато хартийка имаше. Започнахме да горим и сламата. Внимавахме да не запалим вагона. Петко взе едно гребенче и тънка хартия и започна да свири на гребен. Сменяше различни мелодии. Звучаха странно в опушения, тъмен товарен вагон с малкото трепкащо огънче в средата и смълчаните, скупчили се един до друг студенти, които слушат музиката на гребенчето. Когато свърши, последваха аплодисменти, сякаш се намирахме в концертна зала.

 

***

Някъде след полунощ пристигнахме в Оряхово. Строиха ни на гарата и ни поведоха към гимназията. Беше студено, първите дни на октомври. Стигнахме в училището и ни вкараха по стаите. Добре че имаше ток. Бяхме доста смешни, облепени в слама. Започнахме да се чистим. Никой не сядаше по чиновете. Стояха прави между тях. Аз сложих раницата си на седалката на един от чиновете и се излегнах през три чина. „Време е за сън“ – казах. „Лека нощ.“ Примерът ми беше последван и скоро стаята утихна и всички заспаха.

Сутринта дойдоха камиони с пейки и ни натовариха, сънени, смачкани, със останали сламки от товарните вагони. Пристигнахме в с. Селановци, разположено недалеч от Дунава. На времето си селото се намирало край самия бряг. Честите разливи на реката и понякога наводнения ги прогонили по-навътре на високото и там си изградили ново село. Сега ни стовариха на площада и около нас се натрупаха много селяни. Започнаха да ни раздават по семейства. Аз с Иванка Стаматова се паднахме на едно възрастно семейство без деца, с хубав двор и стая за гости с голямо двойно легло.

Кичка Деянова с Елена Цветкова се паднаха на Врачанците. Това беше много симпатично семейство музиканти. Пенка Врачанката беше се задомила в Селановци за Андрей, който бил войник във Враца. Тя била и хубавица, и весела, и работлива, та на цялото семейство лепнали прякора Врачанците. Синът им Емил следваше в Музикалната академия кларнет. След време той стана световноизвестен кларнетист. Имаха, доколкото си спомням, и дъщеря ученичка.

След като се настанихме, към обяд се събрахме на площада и ни заведоха в стола на ТКЗС. След това ни разпределиха на работни групи. Аз щях да работя с Дорияна и Кичка. Почвахме работа от изгрев слънце до обяд, до към 13 часа. Щяхме да берем царевица.

Слънцето още не беше изгряло, когато се събрахме на площада и ни натовариха кои на конска, кои на волска каруца. В нашата волска каруца се събрахме към десет души с асистента ни по очни болести, мисля, че се казваше Касабов, брат му беше известен артист. Излязохме извън селото, когато зад хълмовете се показа слънцето, ярко, огромно, цялото в пламъци. Идеше ми да извикам от възторг. Каруцарят от време на време плющеше с камшика и подвикваше: „Хайде дий, Сталин, ленивец такъв. Ще те пратя в кланицата, ако не даваш по-живо. А ти, Димитров, ако те перна с камшика, ах твоята вяра“ .... и последва псувня. След това хитро се подсмихна и добави, че от голямо уважение към вождовете така си ги кръстил. „Не можах да се разделя с тях та отидох в ТКЗС да работя с моите си волчета. От мънички съм ги отгледал. Ругая ги и ги заплашвам, но никога не ги удрям.“ След време, като се опознах повече с него, той тихичко сподели, че им дал тези имена, за да може да псува без опасност тези, които разсипват живота ни. Тогава не бях съвсем съгласна с него, но моето убеждение беше, че всеки би трябвало да има право да изяви чувствата си безнаказано. Ако това е неговият начин, той има право на това. Нали никому не вреди.

Блоковете с царевица бяха огромни. Оставиха ни на единия край. Дадоха ни да берем по два реда. На другия край щеше да ни чака закуската и стомни с вода. Започнахме. Дорияна не можеше да стигне високите царевици и аз поех високата част на нейните редове. Кичка скоро спря. Ръцете ѝ започнаха да я болят. Появиха се мехури. Поех нейните редове, а тя трябваше да събира кочаните на големи купчини, за да не се бавя с тях аз. Кършех и пусках край корена на царевицата…

Като стигнахме на края, вече бяхме доста изморени и гладни. След закуската тръгнахме назад. Отново по два реда. Към два часа стигнахме края. Момчетата събираха с кошове нашите кочани и ги товареха на каруци, които ги стоварваха в двора на ТКЗС на грамади. След това се почистваха от листата и косата и се подреждаха в огромни плетени от пръти кошове, така че да могат да съхнат и да не мухлясат. Тези кошове се намираха под навеси.

Скоро дойдоха колите и ние уморено се отпуснахме в тях. Към три вече седяхме на дългите маси и си хапвахме пълна с мръвки и зеленчуци гозба. Пред всеки ни имаше голяма пита с хляб. Не можах да разбера защо има такова разточителство с хляба. Като станахме от масите, те бяха покрити с късове и хапки хляб, безразборно начупени и непригодни да се сервират отново. Аз събрах за кокошките на хазяйката в еднодневката си близките до моето място комати.

Всяка сутрин ритуалът се повтаряше. Любувахме се на изгрева, работехме здравата, следобед поспивахме, след това вечеря и малка разходка през селото. Не видяхме селските младежи да излизат на работа. Имаше младежка бригада на ТКЗС, която не беше голяма и не всички излизаха на работа. Вечер обаче движението в селото беше от доста млади хора и сладкарницата също беше пълна. Нашите негодуваха, че вместо да сме в клиниките, сме в царевичните блокове, а селската младеж не работи и се шляе.

Често следобяд отивах заедно с Кичка и Елена при техните хазяи. Те бяха ведри и разговорливи хора. Един ден поканиха цялата ни студентска група от около дванайсет души на гости. Въведоха ни в една доста голяма стая с голяма бъчва по средата. Покрай стените имаше удобни пейки, застлани с пъстри тъкани черги и подредени за облягане възглавници. На дървени рафтове бяха наредени глинени паници и висяха закачени кратунки. По стената висяха музикални инструменти. Имаше гъдулки, гайда, кавали, тамбури и какво ли не.

За обяд бяхме получили доста люто и солено ядене и бях много ожадняла. Кака Пенка ми наля една купа с вино от бъчвата, като каза да не се боя, че това е още сок. Надигнах паницата и на един дъх я изпразних. Беше сладко, леко кисело и газирано питие. Всички се засмяха и кака Пенка наля втора паница. Другите си попийваха, а аз отново я изпразних. Третата пийнах до половината и малко ми се замая главата. Тогава някой предложи да прескочим до сладкарницата.

Благодарихме на стопанката и в сладкарницата изпих една лимонада. Вече главата ми се замота здравата. Почувствах, че говоря много високо и оживено. Реших, че е време да се прибираме. Иванка ме хвана под ръка и без залитане се прибрах. Едвам изкачих стълбите, стигнах до стаята и буквално се стоварих върху леглото. Иванка ми е свалила обувките и ме е завила с одеялото.

Заспала съм мъртвешки сън чак до към обяд на другия ден. Добре че беше неделя и не излизахме на работа, та никой не разбра, че съм се напила. Ненапразно на младото вино казват лудо. Бързо човек се напива. Добре че пих върху добро хапване. Ако беше на гладно, резилът щеше да е пълен.

 

***

Към края на бригадата имаше в Оряхово голям събор и много от каруцарите отидоха на него. Трябваше някой да кара конските каруци. Аз се наех да опитам. Успях да закарам бригадирите. Пътя вече знаех. С мен дойде и Иванка, тя беше селско чедо от Врачанско. Момчетата натовариха кочаните и с препълнена каруца потеглихме. Безпрепятствено минахме няколко курса. Чувствах се великолепно на капрата. Конете ме слушаха. При последния курс животните вече изглежда се бяха изморили или колата беше претоварена и едно нанагорнище конете не успяха да го вземат. Скочих от капрата и с Иванка започнахме да бутаме. Почти бяхме стигнали най-високото място и отново тръгнаха надолу. При най-опасния момент ни се притекоха на помощ връщащите се от полето младежи. С общи усилия избутахме колата и след това беше леко нанадолнище и равно чак до стопанския двор.

На другия ден се върнаха от панаира конярите и пак се почна с брането. Сандалите и обувките ни се изпокъсаха още в средата на престоя. Постепенно всички се обухме с цървули, като завивахме краката си с царевични обелки. Цървулите след намокряне и при изсъхване след това, ставаха корави и ни убиваха. Трябваше все да ги овлажняваме.

 Когато времето се развали и стана дъждовно, белихме царевица в стопанския двор. Царевичните блокове се оголиха. Дойде ноември и една сутрин се качихме вече на нормални вагони и на софийска гара се изсипа цял влак цървулани.

 

НАВЛИЗАНЕ В МЕДИЦИНАТА

Започнахме да влизаме в отделенията. Как да преглеждаме и да разпитваме, вече знаехме. Сега трябваше да свържем оплакванията и намерените промени при прегледа, на какво заболяване отговарят, трябваше да поставяме диагнозата, което определяше и лечението. Работата в клиниките ми се струваше недостатъчна, за да добием необходимия опит. Трябваше да видим и пипнем повече неща. Да видим повече специалисти как подхождат към болните.

Един ден си взех престилката и към седем часа отидох в приемната на „Пирогов“. Това беше едно голямо помещение, разположено в ниско здание. Влизаше се в един коридор, отляво – хирургията, отдясно – токсикологията, където се правеха промивките. По-нататък се намираха кабините за изтрезняване и място за кърпене на рани и тяхното обработване. Счупванията бяха на друго място.

Влязох в хирургията. Шеф на екипа беше д-р Рапонски, едър, възпълен мъж с добросърдечна усмивка. Казах му, че съм четвъртокурсничка и много искам да науча повече неща за спешната хирургия, за да бъда по-добре подготвена за работа в участък, където ще трябва сама да се оправям. Той се усмихна, с глава посочи къде да закача дрехите си и да си сложа престилката. „Върви с мен и гледай, слушай и ако нещо не разбираш, питай.“ Стаята беше пълна с лежащи на носилки върху подставки болни. Насочи се към едно дете, до главата на което стоеше майката. „Децата са винаги с предимство“ – каза. След това отгърна завивката, пипна леко корема му, наведе се и помириса дъха му. Бръкна в джоба си и извади пликче с бонбони фондан, захарни, бързо се топят в устата. Даде му един. Зави детето и отиде при следващия. Аз също се наведох към детето и го помолих да ми духне. Усетих силна миризма на ацетон. Попитах майката, какво му е на детето. „Повръща и го боли коремът.“ –отговори.

Минахме край другите болни. Имаше с бъбречна криза. Пуснахме система със спазмолитици и обезболяващи. Отнесох урината в лабораторията и видях как се изследва и върнах резултата на Рапонски. След това писах болнични листове, снемах анамнези, участвах при прегледа. Диктуваха ми статуса.

След около час се върнахме при детето. То вече нямаше позиви за повръщане и болки в корема. Докторът отново го прегледа основно. Накара ме да премеря температурата в дупето и под мишницата. Разликата беше под един градус. Стаята се изпразни, някои отидоха в отделението за наблюдение, други в операционната. Детето си отиде вкъщи, след като ме накараха и аз да му изследвам корема и да кажа какво намирам. Внимателно наблюдаваше всяко мое движение. После каза: “Само не си стопли ръцете.“ „Те са винаги топли“ – отговорих. „Бог те е създал за лекар тогава“ - усмихна се и започна да ме разпитва за острия корем и за детето. Проведе се разговор близо час, от който научих толкова много, колкото не бях научила от пропедевтиката на Капитанов и досегашното ми обучение в клинична хирургия.

Прекъсна ни влизането на нова болна. Придружаваше я лекуващият ѝ лекар. Тя беше много неспокойна, силно охкаше и се мяташе. Дебело наложеният грим се беше размазал по лицето ѝ. Беше облечена в бяла блузка с жабо. „Хистерия“ – каза лекарят. „Прави ме на маймуна. Извинявайте, че ви я водя, но нямам мира от нея.“ Рапонски се приближи, зададе ѝ няколко въпроса. Пипна корема ѝ. Тя отговаряше театрално и многословно. „Заведи я зад завесата при рентгеновия апарат“ - ми каза. Заведох я. Той дойде с предпазна престилка, нахлузи и на мен една и пусна апарата. Под диафрагмата видях тъмна ивица въздух. Той ми я показа и каза: „Спукване на язва на дванадесетопръстника. Сърп от въздух под диафрагмата.“ След това ми каза да я прегледам и да запомня какво е дефанс.

Слязохме в операционната и наблюдавах цялата операция. Свършихме към четири часа сутринта. Каза ми да си вървя, защото това е време на затишие. До сутринта няма да има случаи. Отидох си с чувството на човек, който е бил полезен и много е научил. Записах си дежурствата на Рапонски и се стремях всеки път, когато той е дежурен, и аз да бъда там.

Всяко дежурство с Рапонски беше празник. Правех промивки, слагах системи, зашивах рани, обработвах ги, правех инцизии. Пишех листовете, анамнезите и статуса на болните. Правех в лабораторията елементарни изследвания. Три-четири нощи за месец прекарвах в „Пирогов“. Всяка сряда ортопедията на Медицинска академия беше спешна за София и аз всяка сряда отивах там. Научих се да оправям изкълчено, измъкната раменна става, да слагам и свалям гипсова превръзка и да оправям счупено. Чувствах се все по-сигурна в това, което правех. В патологията също ходех в неделя и до изпита имах вече около десет аутопсии самостоятелно.

 

***

В групата ни бяха дошли две нови момчета - Иван Кадиев и Младен Григоров. Бяха високи и хубави. Възпитани и ученолюбиви. Тяхната група беше разформирована за наказание, за организиране на масово преписване на изпита по БКП. На самия изпит не ги хванали, но с „будна съвест“ колега ги предал. Този колега беше бойкотиран от целия курс. Всички се държаха сякаш не съществува. Казват, че веднъж, както бил в библиотеката, си събул обувките и започнал да тича по масите и да разхвърля книгите на четящите, като едновременно издавал викове. Дошли и го прибрали в психиатрията. Повече ни се чу, ни се видя.

Изключените след Унгарските събития бяха върнати. Изгубиха една година и вкусиха войнишка чорба. В нашия курс дойдоха и от предния. Също чудесни колеги. Действително, след години, почти всички изключени станаха професори или доценти и оставиха имената си в историята на медицинския факултет.

 След промяната през 1991 година научих, че и Рапонски бил минал през затворите, защото бил асистент на професор Станишев. Преди това бил асистент в Сорбоната. Пуснали го, след като спасил детето на директора на Пазарджишкия затвор. Този партиен другар поискал да му изпратят оператор от София. Оттам му казали, че най-добрият хирург е в неговия затвор. Той му наредил да оперира сина му и ако детето умре, ще го разстреля. Ако го излекува, ще го пусне. Така Рапонски се върнал в медицината.

С подобна съдба бил и Иван Руменов. Той също бил асистент на Станишев. При него работих през студентския си стаж и много научих.

Имах щастие да се уча от великолепни хирурзи и хора. От асистентите в академията не научих нищо. Някои бяха съвсем слаби, просто мъка. Само ръководителят на кръжока беше много добър. Той беше съдов хирург. Професор Капитанов и Томов също бяха добри. Райнов беше за всичко друго, но не и за професор. Нито култура, нито познания, нито дар слово. Той ни предаваше оперативна хирургия. Беше станал професор, тъй като е бил хирург в болница в Корея по време на войната.

 

***

Приключих четвърти курс с отлични оценки на всички изпити. Добих опит с работа с болните и общуването с тях. В кръжока по хирургия не ме допускаха да участвам в операции. Пускаха само момчетата. Възложиха ми доклад за химиотерапия и оперативно лечение на рак на стомаха. Обработих над сто болнични листа на оперирани от рак и листовете от по-нататъшното им лечение и проследяване. Само една болна с операция и химиотерапия след това беше преживяла над 5 години.

С този доклад хирургическият кръжок гостува на пловдивския кръжок. След съвместната среща и изслушване на докладите, разгледахме Пловдив. Посетих историческия и етнографския музей. Бях очарована от Панагюрското златно съкровище. Колегите плъзнаха по магазини и заведения. Аз скитах по стария Пловдив и попивах настроението на старите калдъръмени улици и къщи. С мен дойде колежката Мария Попова, която беше кръжочничка и дойде в нашия курс от по-горния курс, защото не могла да си вземе изпита по патоанатомия. При всяко явяване припадала. Сега вървеше след мен и мрънкаше: „Хасан напред, Айше след него.“

 Професор Кърджиев един ден влезе на наше упражнение. Застана зад нея до микроскопа и започна внимателно да разговаря, да ѝ задава елементарни въпроси. Показа ѝ някакви препарати и я попита какво мисли за това или онова. След десетина минути ѝ каза, че си е взела изпита и да му занесе студентската книжка. Всички бяхме като гръмнати. Ама след като момичето е лежало и в болница след поредния припадък, какво да прави човекът. Намери най-добрия начин да я провери, без да я стресира.

 

***

Когато ни гостуваха чехите, трябваше да заведа Анна Йедличкова при професор Кърджиев. Когато той бил в Прага на посещение на катедрата по патологична анатомия, нейният шеф, който беше баща на Андула (така казваха на Анна), му бил услужил с пари, които той сега трябваше да върне. Двете бяхме поканени на вечеря в дома му. Като звъннах на вратата, ни отвори една пищна, красива жена с моите размери. Оказа се, че това е неговата съпруга, артистка в Народния театър. Бях малко шокирана, тъй като той беше поне с една глава по-нисък.

Прекарахме няколко часа в много приятен разговор. Съпругата на Кърджиев беше много сърдечна и забавна, а той сладкодумен и с тънко чувство за хумор. Двете си тръгнахме в чудесно настроение. Заради това гостуване, като започна да ни преподава, не изпитвах никакъв страх. Учих здравата и даже станах доброволен демонстрант. Отивах в упражненията на други групи, при гледане на микроскоп и обяснявах препаратите. Асистентът нямаше възможност да показва на всички. Като демонстрант гледах предварително препаратите, които демонстрирах. По този начин имах повече време за работа с микроскоп. Като се прибави и ходенето ми на аутопсии извънредно, бях отлично подготвена и с лекота си взех този изпит.

***

Това лято щяхме да бъдем на стаж през цялото лято. Имахме един месец стаж в хирургическо и един месец във вътрешно отделение. Разпределиха ни по окръжните болници. Пожелах търновската окръжна болница. Щях да живея в Арбанаси, където живееше през лятото леля Катя, сестра на баба ми Богдана, с двете си внучки Ася и Катя.

 

ЛЕТЕН СТАЖ В ТЪРНОВО

В групата ни за този стаж бях с много симпатични колежки. Особено ми допаднаха Недка от Трявна и Марияна, нейна приятелка от Търново. Бяхме тук само 8-9 души. Пристигнах в Арбанаси два дни преди началото на стажа. Къщата на Иларион Драгостинов беше оградена с масивна каменна ограда, на която личаха бойници, направени по кърджалийски времена. Вратата беше масивна, обкована с желязо и от вътре можеше да се залоства с яка греда, която се плъзгаше в железни скоби. Имаше малка, тясна ниска врата, която също беше направена да издържа на нападения и служеше през нея да минават живеещите в къщата. Самата къща в долната си част беше изградена от солидни каменни блокове, като същинска крепост. Имаше голям чардак на горния кат, на който се стигаше по дървена стълба. От другата страна имаше каменна стълба, по която се отиваше от малка площадка през солидна врата в къщата. До стълбата имаше ниша за нощния пазач. Такъв е имало по размирните времена. В мазето можеше да се влезе с волска кола. Там също е било направено скривалище, в което да се скрият жените и децата при нападение. До вътрешната стълба от горния етаж към мазето също е имало скривалище, направено и обзаведено като малка стаичка. От парадния вход се минаваше през антре и се влизаше в обширно помещение с прозорци от едната страна и дивани, разположени покрай другите две стени. Диваните бяха застлани с шарени тъкани покривки и с много възглавници, на които да се облегнат гостите. Подът беше покрит с малки златисти лъскави плочки от керамика с глазурно покритие. На плочките личеше отпечатано патешко краче.

 Баща ми мислеше, че тази настилка е взета от разрушените болярски къщи. Може би и от римски вили, защото в този край е имало и римски град. Имаше голяма тухлена отоплителна печка с някакви орнаменти в горната част. От това помещение се отиваше в коридор с три стаи, спални за родилката отдясно и вляво - малки помещения за кухня и др. По средата на коридора имаше преграда и врата за втората половина на къщата, където беше и чардакът. Тази половина беше на другата сестра на прабаба Събка и там живееше дъщеря ѝ Марийка, пенсионирана начална учителка и самотница.

Под стряхата имаше много лястовичи гнезда. До къщата имаше малка сграда за слугите, с преддверие с огнище и стая с два масивни одъра от дебели греди. Имаше малки прозорци с метални решетки от трите страни на къщата. Можеше през тях да се види всичко на двете улици и на двора. До едното прозорче имаше малка масичка и стол. Аз избрах да спя в тази къщичка. Тук за пръв път се чувствах самостоятелна. Имах масичка, на която да пиша и да чета. Дворът не беше голям, но имаше огромен орех и няколко плодни дръвчета. До задната стена на къщата имаше щерна, в която се събираше дъждовна вода. Тя се използваше за пране и миене, а за пиене се носеше вода от селската чешма, на която винаги имаш опашка от чакащи да си налеят.

В уречения час и ден се явих в Окръжна болница и се представих на главния лекар. Започнах в хирургическото отделение. В една тетрадка трябваше всеки ден да пиша какво съм правила и в каква медицинска дейност съм участвала.

Помня своята стая с пет легла. На едното легло беше настанен Васил Платиканов. Той беше учител-пенсионер към 80-годишен и отгоре. Поел е учителстването на мястото на прадядо Никола. От началото на века преподавал химия и физика. Всички търновски лекари са били негови ученици. Синът му и снаха му също бяха лекари. Той беше обграден с много грижи. Беше със собствена пижама, нещо недопустимо по това време. Даже и завивките и дюшека му бяха донесли от къщи, за да му е удобно.

 Всеки ден след приключване на работа се разглеждаха болните, планирани за операция през другия ден. На дядо Васил предстоеше премахване на простатата му, защото имаше сериозни затруднения с уринирането. След един месец беше поканен на учителски събор, на който щяха да му връчат медал за цялостната му учителска дейност. Когато разглеждахме неговия случай, аз зададох въпрос за направените лабораторни изследвания и по-специално за състоянието на кръвосъсирването му. Отговориха ми, че за всичко са се погрижили близките му и ние не трябва да се бъркаме. Аз казах, че доколкото знам, това е много кървяща операция, богато кръвоснабдена зона и трябва да сме сигурни, че всичко му е в нормата. На операцията му не бяхме допуснати. Провеждаше се от най-добрите оператори на болницата. Почнал много да кърви. Преливали кръв и слагали кръвоспиращи. Операцията трая дълго, но аз изчаках, да го поема в стаята. Нали беше мой болен. Казаха ми да си вървя, че има кой да се грижи за него. Не се започна ранно раздвижване, което правехме с другите болни. Решиха да го раздвижат вкъщи. Не ми разрешиха да го преглеждам. Идваха от вътрешното отделение.

 

***

В болницата отивах рано със санитарите, преди сестрите. Ставах в пет часа, играех физкултура и се миех цялата с вода от щерната. Оградата беше висока и никой не можеше отникъде да ме види. Правех си фрикции с конопена кърпа и закусвах. Всека сутрин леля Катя ставаше да ми изпържи прясно яйце на огнището в малката къща, разбира се, с масло и към него бял хляб, филия от голяма пита. След това ме изпращаше до кръстовището на пътя Търново – Горна Оряховица, целуваше ме по бузата и ми пожелаваше хубав ден. Слънцето изгряваше, когато стигах над Търново. Прозорците му пламваха, а Янтра, която се виеше долу, почервеняваше. Спирах, да се налюбувам на чудната гледка. Минавах между Царевец и Трапезица, пресичах реката по каменния мост и след това през целия град. Болницата беше от другата страна на града, откъдето започваше и гората.

В болницата минавах да видя всеки мой болен. Помагах им да си направят тоалета, мерех температура и пулс и записвах в болничния лист. Отбелязвах всички оплаквания.  Ако имаше да се правят инжекции, сестрите ми даваха аз да ги правя. В деня на изписване на дядо Васил също влязох преди всички в стаята. Той лежеше на гръб, морав, с изпъкнали вени на шията и лапаше въздух. Нямаше и съмнение, че беше направил масивна белодробна емболия. Веднага извиках дежурния лекар и донесох кислород. Дотърчаха лекари от други отделения. Дотича синът му. Стоях откъм главата на болния и само се грижех да получава кислород. В главата ми бръмчеше поговорката: „Много баби, хилаво дете.“ Много се грижиха и пропуските бяха още повече. Не след дълго дядо Васил почина. Видях цялата картина на развитието на белодробен инфаркт. Излязох от стаята и оставих болните в потрес и колегите също. Болният беше решил сам да отиде до тоалетната. Станал, призляло му и успял отново да легне. Тогава съм влязла и вдигнала тревога. Така старият учител се размина с медала.

 

***

 Имаше един фотограф с проблеми с бъбрека. Смятаха, че има туберкулоза на бъбрека, и беше постъпил за отстраняването му. Направи ми впечатление, че от време на време прави пристъпи на високо кръвно налягане, съпроводени с много ускорен пулс. Бъбрекът му се опипваше и след всяко опипване на бъбрека се появяваше кръв в урината. Той боледувал на млади години от туберкулоза, освен това имаше постоянно гнояща фистула на костта на десния крак, получена след травма, която смятаха, че също е на туберкулозна основа. След като го прегледах обстойно и разпитах, написах план за диференциална диагноза и на първо място писах хипернефрома. Подчертах моята диагноза с две червени черти, сложих удивителна и встрани изредих всички изследвания и симптоми, които говорят за това заболяване. Когато на другия ден обсъждахме болния за операция, хирургът, който щеше да го оперира, се нахвърли върху ми. Не бил виждал по-голямо нахалство. Студент от четвърти курс да оспорва диагнозата на опитен лекар. Как мога да си позволя да пиша нова диагноза на първо място и да я подчертая отгоре на всичко. Шефът на отделението е бил страхотен оператор, но се разболял от ревматоиден артрит и вече не оперираше, но преглеждаше и насочваше работата на хирурзите. Новата смяна хирурзи имаха амбицията да го изместят и много не го зачитаха, но все пак се съобразяваха с него. Шефът каза, че спорът за диагнозата ще продължи след операцията. Решено е бъбрекът да се отстрани и то ще си покаже. Възложиха ми да давам упойката, в началото. След това да се измия и да участвам в последния етап на зашиването на кожата. Упойката беше с етер, който се накапваше на марлена маска, поставена пред носа на болния. Когато се разкри уголеменият бъбрек и се извади върху марлен компрес, операторът каза: „Сега ще вкарам троакар в бъбрека, какво смятате, че ще потече?“ Едни казаха – урина, че уретерът е запушен и затова бъбрекът е уголемен. Други - че ще потече гной. Аз си мълчах. Посочи ме и запита за моето мнение. Аз казах, че нищо не може да потече, защото това е плътен тумор от надбъбрека, обхванал и инфилтрирал бъбрека. Колегата се засмя и подигравателно каза: „Стрижено, та пак стрижено.“ И забоде троакара. Нищо. Отново забоде на друго място и пак нищо. Тогава довърши отстраняването на бъбрека, сложи го в тавичка и го разряза по дължина. Ясно се очерта туморната маса от надбъбрека, как обхваща бъбрека. Цветът и структурата бяха различни. Такъв препарат, така разрязан, имаше в стъкленица в коридора на патоанатомията. Аз помръкнах съвсем. Попитаха ме защо? Ами защото ако не бях права, щеше да има шансове за по-дълъг живот.

Дадоха ми да шия. Един от лекарите даваше упойката. Явно беше предозирал, въпреки че операцията свършваше, той не намаляваше упойката.

Останах да се размия и преоблека. Изведоха оперирания, преди да се събуди, и го закараха в стаята. Аз бях при него след броени минути. Колегата, който го придружи, си беше отишъл. При болния беше жена му в паника. Той не дишаше и беше посинял. Бързо издърпах челюстта му, за да отворя дихателните пътища. От дълбоката упойка мекото небце беше спаднало. Започнах изкуствено дишане уста в уста и изпратих жена му да викне за помощ. Първия, който влезе, пратих за кислород. Донесоха ми кислородна възглавница и след като се появи спонтанно дишане, почнах да подавам кислород. Жена му придържаше едната възглавница, а аз отивах да пълня друга. След час и нещо дойде на себе си и останах при него още няколко часа.

С настъпването на нощта се прибрах. Леля Катя беше много разтревожена и бурно изрази радостта си, че съм цяла и читава. Но не минаха и няколко дни и отново ѝ опънах нервите. На връщане от работа, когато вече бях излязла от Търново и поела по нанагорнището по пътя за Горно Оряхово, се разрази буря с пороен дъжд. За минути бях напълно мокра. Пътят се превърна в река. Не виждах къде стъпвам. Отгоре на всичко ми се скъса сандалът. Трябваше да се събуя и тръгнах боса. Когато излязох на кръстовището за Арбанаси, започна гръмотевична буря. Дъждът вече не беше така пороен. Съвсем близо до селото гръмотевица удари сливата край пътя, не повече от десетина метра от мен. Когато влязох вкъщи, леля Катя с Катето и Ася ревяха на глас и ме оплакваха. Щом застанах пред тях, те скочиха и ме запрегръщаха. Под мен се образува локва от оттичащата се от мен вода. И трите се поизмокриха от прегръдката. След това отидох да се преоблека и да дезинфекцирам разранените си крака. Тъй като нямах други обувки, предвидливо си бях взела здрави конци, игла, шило и клещички, с които да тегля иглата. Залових се да си зашия каишките за подметката. Вече имах опит в такова дело и за половин час се приготвих за следващия ден. Роклята ми висеше на греда близо до огнището. Като се оправих, седнахме да се храним.

 Със започване на бурята се разтревожили за мен. Когато ударил силният гръм, решили, че с мен е свършено, и изпаднали в паника и ревнали в един глас. Като им казах, че гръмотевицата е ударила върху сливата, край която съм минавала, и само ме е оглушил, те заявиха, че точно това са си представили, ама че и аз съм засегната. След това всичко обърнахме на смях. До късно седяхме край огнището и си говорихме за стари времена и други страшни бури и бедствия, за това колко смешна съм била, като мокра кокошка със сандали в ръка, кървящи боси крака и чанта през рамо с рокля, залепнала по тялото.

 

***

В хирургията бях научила много неща. Сприятелих се с персонала и всички се стремяха да ми дават възможност да пипна и видя колкото може повече. В отделението беше постъпила по спешност жена с разкъсна рана на ръката. Бяха оголени мускулите на предмишницата и две сухожилия на сгъвачите на пръстите бяха срязани. Операторът ми предостави да зашия и обработя раната. Тогава ших за пръв път сухожилия. Операторът ми обясняваше какво и как да правя.

Останалите няколко дни в хирургията всеки ден проверявах как върви зарастването и сама праве превръзките. Вече бях във вътрешното отделение, когато ме извикаха да сваля конците. Всичко беше наред. Жената си движеше пръстите и аз се успокоих. Бях в голямо напрежение през цялото време. Посещавах и другите болни от бившата ми стая, които още не бяха изписани. Винаги много ми се радваха, а аз ги окуражавах. Особено благодарен ми беше фотографът Той имаше дъщеричка, около дванадесетгодишно девойче с две плитчици и изразително красиви очи. То всеки път ми благодареше за това, че съм спасила баща ѝ. Мен ми беше много тежко, защото знаех, че с това, че не позволих да умре веднага след операцията, всъщност допуснах да умира бавно и мъчително. Когато бях вече започнала занятия, от деканата ми дадоха писмо, изпратено до деканата за мен. В това писмо дъщерята на фотографа ми пишеше колко всички вкъщи са ми благодарни, и че баща ѝ вече е много по-добре. Аз ѝ отговорих. Няколко месеца водихме кореспонденция. След това ми писа, че баща ѝ отново има проблеми със здравето и кореспонденцията ни секна. От търновските колежки научих, че бил в много тежко състояние. Все пак близо година беше със семейството си. Питах се, дали си струваше тази цена. Нямах отговор.

 

***

Стажът ми във вътрешно отделение течеше по-спокойно. Всички манипулации на моите болни си ги правих сама, разбира се, под зоркия поглед на сестрата. Оставах и следобед да правя следобедните инжекции на цялото отделение. Сестрите ми позволяваха с удоволствие да ги отменям, а аз ставах все по-сръчна. Имахме и дни за работа в амбулаторията. Веднъж в амбулаторията дойде младо момиче с изпито лице, висока температура, кънтяща кашлица. Разпитах я. Баща ѝ умрял от туберкулоза. Майка ѝ в момента лежала в тубсанаториум с каверна. Прегледах я. Находката беше както на сестра ми. Бях убедена, че и тя има каверна. Колегата каза, че не могат да я изпратят в болницата за тубболни, защото не е болна от туберкулоза, а има абсцес на белия дроб. Почна да вади някакви аргументи без логика. Побеснях. Има ли показания за болнично лечение, и то спешно? Има. Тогава за кой дявол се оставя да мре в къщи, защото това ще стане, ако не се вземат спешни мерки. На това ли ни учат на този стаж?! Да бъдем равнодушни говеда и да разкарваме тежко болните, вместо да им оказваме помощ! Всичко това излях на висок глас. Млъкнах и загледах стреснатия лекар пред себе си. Той се обърна. Взе телефона. Говори с някого и не след дълго дойдоха с линейка да вземат момичето. Пуснаха ни да си ходим.

На другия ден ме изпратиха с линейка да вземем мъж в тежко състояние от Воняща вода. Селото се намираше в долина, обградена с баири. Имаше минерални извори със сярна вода и миризмата се носеше още от пътя, тъй като водата се изливаше свободно. Болният беше мъж на около четиридесет години. Беше облечен в шаячни дрехи. Имаше висока температура и на врата му напипах пакет от увеличени лимфни възли. Докарахме го в болницата и го поставиха в моята стая. На другия ден му взех кръв за изследване и после трябваше да изпратя за изследване и лимфен възел. Разрешиха ми да направя биопсията. Уредих да го заведа в операционната. По всички правила извадих един от лимфните възли и го занесох в лабораторията. Направих отпечатъци на възела върху предметни стъкла, както бях видяла че правят в патоанатомията. Дадох възела за хистологично изследване, а моите стъкла оцветих и сложих на микроскопа. Още на първото поле видях клетки на Ебщайн-Бар, характерни за лимфогрануломатоза или още така наречена болест на Ходжкин. Лоша диагноза с лоша прогноза. Кръвната му картина също отговаряше на това заболяване. Занесох резултатите в отделението и записах всичко в болничния лист. Оставих лекуващия лекар да говори с болния и си отидох. Отново времето се изниза.

През своя престой в Арбанаси се отдадох на четене и писане. Попадна ми книгата на Фройд, в която излага своите възгледи за половия живот и свързаните с него психични отклонения. Леля Катя имаше и една стара библия. Зачетох се в нея с голям интерес. Разбрах, че това е книга за човешкия живот. За хорските слабости и нрави. Книга, в която има всичко. Просто не можех да разбера защо нашата комунистическа система я преследва и отрича. Нима може да се отрича книга за живота? Написах и няколко разказа. Единият беше за убитите руски военнопленници, които са успели да избягат от пленническия лагер и са били приютени в мазето на православната черква в Прага. За това ми разказа чичо Владик, когато един ден минавахме край черквата. Някой ги предал и те били убити малко преди освобождението на Прага. Били съвсем млади момчета. Защитавали се дълги часове, преди да успеят немците да ги ликвидират. Друг разказ беше за Спас Бусманеца. Написах и есе за бригадата на Витоша: „Ние строим път и пътят строи нас“. Това беше лозунг, написан върху скала до пътя.

Времето ми беше плътно заето. Бях много доволна от стажа. Ако бях останала в София да стажувам, надали щях да видя и науча толкова много неща.

 

***

От болницата ни заведоха да разгледаме болницата за туберкулозни деца, построена и обзаведена със средства, дарени от царицата. Тя сама следяла всичко, свързано с нейния строеж. Мястото край Трявна беше много красиво. Болницата беше всред борова гора. Архитектурата – достойна за дворец. Стаите и коридорите – с много простор, въздух и изисканост. Над вратите и около лампите беше разкъртено и грозно замазано. Имало е релефи на корони. Не е трябвало да остане нищо, което да напомня за дарението на царицата и царското семейство. Хората обаче виждаха разкъртеното и то им напомняше и предизвикваше други чувства. След като разгледахме болницата, Недка Попова ни покани на гости у тях, да се запознаем с тревненската дърворезба. Баща ѝ беше преподавател по дърворезба в техникума по дървообработване. Бяхме посрещнати изключително сърдечно. Гощаваха ни с много вкусни сърмички с лозов лист. Пуснаха ни да слушаме плочи с изпълнени от Ирина Чмихова песни от Соловьов-Седой. На „Московские вечера“ се включихме и ние да пеем. Изобщо се създаде чудесно настроение. После ни показаха всичко най-хубаво от Трявна. Душата ми се напълни с хубост и добротата на хората, с които се срещнахме. Бях много благодарна на Недка за това, която направи за нас.

 

***

Последната неделя леля Катя ме заведе в една местност, където имаше чудни извори с ледена бистра вода. Стената, от която излизаше водата, беше украсена с барелефи от лозови клонки с листа и гроздове. Явно това бяха останки от светилище или храм, може би и вила от римско време. Леля Катя каза, че в тази долина се събирали воините на Калоян преди всеки боен поход. Там се правил водосвет на войската. Такова предание имало. Така и не прочетох нищо повече за това място. То беше хлътнало всред равно поле и не се виждаше отдалече. Водата беше искряща, ледена. Изливаше се от каменни чучури в каменни корита и след това продължаваше да изтича като поток.

 

***

В края на стажа, главният лекар ни събра да подпише тетрадките ни за стажа. Изведнъж се нахвърли срещу мен, че съм надменна и невъзпитана. Било недопустимо да минавам край главния лекар и да не го поздравя. Извиних му се, ако действително е имало такова нещо, но не съм го поздравила, защото просто не съм го видяла. Той още повече побесня. Как може да не видя него, главния лекар. Казах му, че сигурно съм се била замислила за нещо. Тогава той още повече се развика, че това не е оправдание, защото няма за какво да се замислям. Повече не му отговорих. Беше излишно, той не мислеше, не се замисляше за нищо, а следеше дали му се отдава необходимата почит. Явно това го вълнуваше повече от работата.

Скоро се сбогувах с леля Катя и братовчедките и си заминах. Остана хубавият спомен за приятните вечери край огнището, разходките по селото, забавите, които си устройвахме пред леля, като танцувахме, облечени с нощници, и размахвахме воалени шалове, които Катето измъкна отнякъде. Вкъщи никога не съм се отпускала да пея или танцувам. Винаги очаквах да ме подиграят, а желаещи за това винаги имаше. Сега танцувах, като се отдавах на ритъма на музиката, която се изливаше от радиото. Леля Катя, излегнала се на леглото, ни се радваше и от време на време ни ръкопляскаше. Като си помислих как се забавлявах с малките си братовчедки, ама хич не ми отиваше на възрастта. Какво да се прави. Може би неизживяно напълно детство…

 

***

Едно ползотворно лято се изниза и аз се озовах в София, за да потегля в края на август на бригада в Русе, където щяхме да правим компот от кайсии в завод „Дунавия”. Щяхме да сме само момичетата и вече отслужилите военната си служба момчета. Другите трябваше да изкарат в казармата още един месец, за да им се зачете военната служба.

 

РУСЕ, ЗАВОД „ДУНАВИЯ“ И КОНСЕРВИ

Отново сме на гара София почти целият курс, строени с куфари или раници. Няма ги само момчетата, те са в казармата. Аз бях с раница. По команда се качихме във влака. Този път не бяха конски, а пътнически вагони. Не се бяхме виждали през цялото лято. Бяхме на дълъг стаж в различни болници и имаше за какво да си говорим през целия път.

Сутринта пристигнахме рано. Посрещнаха ни представители от завода. В нашата бригада бяха включени и студенти от втори курс. Нас ни заведоха в техникума по облекло и обувки, който се намираше на брега на Дунава. Отведоха ни във физкултурния салон. Той беше достатъчно голям, за да ни побере. В средата имаше дълга маса, затрупана с одеяла. По края върху нахвърлян талаш беше опънат брезент и върху него наредени възглавници. Бяхме до такава степен възмутени, че дадохме заден ход и застанахме на двора. Някои колежки започнаха да питат за разписанието на влака за София. Аз отидох до отговорниците на бригадата. Заявих им, че според всички ни, това е провокация, недопустимо отношение към хора, които само след година ще ги лекуват, и какво отношение ще искат от лекарите към тях, като те самите не ги уважават. Ако не решат веднага проблема, ще се върнем незабавно и ще пуснем жалби до всички инстанции. За мене това е гавра със бригадирското движение и др. подобни, които, като ги занизах, те се притесниха и удариха на молба. Тези от нас, които имаха близки в Русе, отидоха до тях, като определихме час за събиране на всички в училището. Помолиха ни да изнесем талаша и обещаха да донесат дюшеци. Скоро се организирахме така, че едни пълнеха чувалите с талаш, а други ги изнасяха на двора, където пристигнаха камиони да го извозят. За по-малко от два часа изчистихме и измихме салона. След това докараха дюшеци, които трябваше да отнесем в салона, който беше на втория етаж. Аз мятах по два-три дюшека на гърба си и ги мъкнех почти тичешком. Изведнъж забелязах, че колежките не носят, а избират по-добрите дюшеци и си ги поставят на избраното от тях място. Когато изнесох последния дюшек, всички места край стената бяха запълнени. Беше останал един частично изтърбушен дюшек, скъсано одеяло и една възглавница, сплескана на буци. Огледах стаята. Всички вече си бяха подредили нещата около своето място. Явно им беше интересно как ще реагирам. Нищо не казах. Обърнах със скъсаното отдолу дюшек върху масата. Поизтупах възглавницата и също я сложих на масата и след това завих всичко с одеялото. Пъхнах раницата под масата и се усмихнах. Сега трябваше да действам за чаршафи. Някой каза, че съм високопоставена, защото ще спя на масата. Друг добави, че пак съм се вредила с най-хубавото легло. Скоро ни донесоха и чаршафите и калъфките. Получих този път здрави. Страстите утихнаха.

Бяхме вече ужасно гладни, защото не бяхме закусвали, а бяхме спали малко. Заведоха ни в един стол в града, където щяхме да се храним. След това отидохме да се запознаем с работните си места. Заводът беше извън града, близо до реката. В едно огромно хале имаше маси със скамейки, на които се режеха и чистеха плодовете. В един циментен басейн с постоянно течаща вода те се измиваха. Имаше поточна линия, край която седяха работнички. В началото на линията се слагаха претеглените плодове в пробити кутии, откъдето се взимаха и подреждаха в консервните кутии. В края на линията един с маркуч, от който течеше врял захарен сироп, слагаше определено количество в кутиите. След това от автомат се доливаше гореща вода и след това консервите минаваха за автоматично затваряне. Подреждаха се в железни мрежести цилиндри и влизаха в камерата за стерилизация. Процесът беше полуавтоматизиран.

Прибрахме се следобед късно и стана време за вечеря. Някои от колежките бяха настанени с второкурсничките в общежитието на друг техникум, по три в стая. Условията им бях много по-добри от нашите. Аз можех да отида при Дорияна или Юлия, но не направих дори и намек за това. Смятах, че трудностите закаляват човека и трябва да мога да се справя с всичко. На масата се спеше хубаво. Имах добър сън.

 Сутрин ставах рано и изскачах на двора. Там имаше чешма, на която се измивах. След това играех физкултура и отивах да се разхождам по брега, докато ставаше време за закуска. След това под строй отивахме към завода. Почвахме работа. Всеки трябваше сам да си измие плодовете и при водата за миене ставаха опашки. След това сядаше да чисти плодовете от костилките и с пълната тавичка отиваше да му премерят почистените кайсии. Там пак се нареждаше на опашка и се губеше много време. Резултатът беше плачевен Нормата се изпълняваше под петдесет процента. На другата сутрин отидох при началник-цеха и го помолих да ме изслуша. Предложих му схема на работа, при която тези, които чистят костилките, си седят на масите и не се разхождат с почистените плодове. Носачите, които са не повече от три-четири души, носят почистените плодове, да се претеглят не в тежките метални тавички, а в добре измити касети. След това ги връщат с измити кайсии от миячите, които са при водата. На тях носят мръсни плодове други носачи. Миячите се сменят периодично с носачите, защото водата е студена и да се мокриш осем часа е неприятно. До всяка маса има подредени празни, чисти касети, за да се заместят взетите пълни. Така процесът е без прекъсване. Началник-цехът се съгласи и след известно време се почна работа по новата схема. Трябваше ни време само да измием хубаво касетите за чисти плодове.

 По средата на работното време се даваше 15-минутна почивка. Който иска, можеше да си купи закуска от лавката. Повечето си взимахме някоя и друга кайсия и отивахме зад купищата щайги с два камъка и пълен джоб костилки. Някои с пирон пробивали готовия компот и изпивали сока. Това се разбра по-късно и се вдигна скандал, но не се намериха виновните. Все пак новата организация на работа доведе до преизпълнение на нормата. Бяха ни казали, че парите от бригадата ще отидат за построяване на студентски дом на културата. Това не се случи. С една част беше злоупотребено, а другата отиде за построяване на почивна станция в Китен за персонала на Александровска болница и преподавателите на института. По едно време решиха да минем на нощна смяна. Резултатът беше лош. Много се бяха порязали с ножчетата за чистене. Нормите не се изпълниха. Никой не се съобразяваше с това, че ние нямахме никаква почивка. След тежка сесия, учебна година с много нощни дежурства, стаж, и отново нощен труд. Работихме няколко нощи и отново ни върнаха на сутрешна смяна. В края на бригадата белехме и домати. Аз минах на всички работни места, за да се запозная с тях. Доста време бях на поточната линия. Разбрах, че за всяка работа има тънкости, за да я вършиш по-добре и по-бързо.

 

***

Дорияна ни покани на пържена риба при леля си, която живееше в стара къща край Дунава. Прекарахме един прекрасен неделен ден. Майката на Дорияна имаше четири сестри. Тя беше лекарка и рисуваше много хубаво. У тях имаше чудесни картини от нея. Навремето си мислила да става художничка. Сега вече не рисуваше.

Дорияна живееше в центъра на Русе. В един обширен двор с дърво в средата, с маса с пейки под него, бяха наредени по края малки едноетажни къщи. В тях бяха семействата на Дориянините лели и къщата на майка ѝ. Баща ѝ беше починал. Като отидохме при нея, от всички врати излязоха деца и възрастни и всяка леля носеше нещо да ни черпи. Имаше и хлапе, на което разказах някаква приказка. Споменът ми е за сърдечност, гостоприемство и доброта. Настроение на патриархален дом.

 

***

След работа се занимавах да изчислявам изпълнението на нормата и да пиша отчет за деня. Това ми отнемаше доста време. Натресоха ми да отговарям за производството. Командир ни беше един от втори курс от рабфаковците. Това бяха завършили накратко средно образование, в така наречените работнически факултети. Готвеха ги за ръководни места в дадения отрасъл. Този колега стана главен лекар на кюстендилската болница. Името му забравих. Общо взето, беше разбран и не беше проклет.

 Както е със всяко нещо, и бригадата си имаше край. Със сутрешния влак потеглихме към София. Като минаваше, кондукторката ни каза, че някакви пощурели момичета си играели с белите калъфки в купетата на първа класа и се държали смахнато. Правели си чалми от тях и се дърпали, та скъсали някои. Бяха колежки. Едната беше Геновева Тончева, едно скромно и тихо момиче. Да му се не надаш на такива изпълнения. Пратих кондукторката при началника на бригадата. Реших, че ми стига всичко, което върших до този момент. Предполагах, че са си пийнали малко.

 

***

На прощаване заводът ни направи тържествен обяд в парка „Липник“. Дадоха ни по едно шише кайсиева ракия. Аз подарих своята веднага. Изглежда, че някои колежки са я опитали във влака. Тази бригада ме накара да помисля върху това, как някои хора бързо се ориентират да се наредят най-добре, а не как да свършат работата си по-добре. Бях доволна от себе си. Дори от тази бригада научих някои неща.

 Като се прибрах вкъщи, се залових да приготвя белени домати за зимата. Мама се зачуди на сръчността ми в работата и скоростта, с която ги обработих. Започнах новата, последна учебна година.

 

ПЕТИ КУРС

Програмата ни беше много наситена. Януарската сесия имахме шест изпита, а юнската – седем. През януари ни излизаше изпитът по акушерство и гинекология, започнахме през летния семестър на четвърти курс. Имахме всяка седмица по едно нощно дежурство по акушерство. Асистентът ни беше много добър. Мисля, че се казваше Янкулов. Беше издал чудесен учебник по оперативно акушерство. От него научих много.

Нощните дежурства прекарвах в родилната зала, докато колегите стояха на тавана в стажантската стая и чакаха да ги повикат, когато се покаже главичката на бебето. Аз държах да следя цялото раждане - начина на протичането, скоростта на разкритието, честотата на контракциите, следене тоновете на бебето. Всичко това даваше информация и прогноза за усложнения или нормално раждане. Определяше поведението на лекаря, за да доведе раждането до щастлив край. Разбира се, много важно беше да се следи и състоянието на родилката, да ѝ се дава кураж при нужда. На едно от упражненията в клиниката ни демонстрираха бременна в последния месец, изпратена за наблюдение и подготовка за раждане с диагноза сърдечна недостатъчност. Щеше да бъде второ раждане. Имаше седемгодишно момиченце, което преди шест месеца беше преболедувало скарлатина. Диагнозата на бременната в клиниката беше късна токсикоза на бременността. Заинтересувах се и останах след упражнението, да се запозная по-добре с болната. Направи ми впечатление, че кръвното налягане беше ниско, даже под нормата, а пулсът – силно ускорен. Освен големите отоци на краката, нищо не вървеше за токсикоза. Урината нямаше белтък, кръвното беше ниско. Всички симптоми сочеха за сърдечна недостатъчност. Имаше и задух при най-малко усилие. Нямаше консултация с кардиолог, нито електрокардиограма. Обърнах се към асистента ни. Той сви рамене и каза, че това не е негова болна и няма право да се намесва.

След два дни на нощно дежурство заварих същата жена в родилната зала. Направи ми впечатление, че е уплашена, задъхана, с особена бледност и лека цианоза по устните и носа. Веднага попитах дежурния лекар дали е правена консултация с кардиолог. Беше я гледал доктор Разсолков от Чиловата клиника. Не беше отхвърлил сърдечен проблем. Беше поръчал да се направи ЕКГ и нова консултация. Шумова находка нямаше, но при много тежки стенози на митралната клапа шум не се образува. ЕКГ беше сигурната диагноза. Но всичко говореше за декомпенсация. В клиниката нямали апарат за ЕКГ. От Института не отпуснали линейка да бъде заведена там за изследване Лечение не беше дадено. Жената беше в клиниката цели две седмици, без да се лекува и подготвя за раждането. В тези тежки случаи се препоръчваше секцио. Лекуващият лекар, който също беше асистент и ако не се лъжа партиен секретар на клиниката, реши, че ще си ражда безпроблемно по естествения път. При следенето на раждането наблюдавах преди всичко родилката. Изведнъж чух множествени хрипчета в основата на белия дроб. Хриповете се увеличаваха и задухът също. По едно време жената се обърна към мен с думите: „Искам нещо да те питам, ама по-късно, когато приключи всичко това и се почувствам по-добре“. Детето се роди много бързо. Здраво, хубаво момченце. Жената се влошаваше. Бяха ѝ сложили тежка торбичка с пясък на корема за спиране на кръвотечението от матката. Обърнах се към асистента с думите, че прави белодробен оток, и най-вещият кардиолог, когото познавам, е д-р Гелинов и няма да сбъркат да го повикат. Поисках да махна торбичката от корема. Развикаха ми се, че ще загуби повече кръв. Щях да избухна, но само казах, че белодробният оток се лекува с кръвопускане, а торбичката притиска освен това диафрагмата и допълнително затруднява сърдечната дейност и дишането. Свалих я без разрешение. Белодробният оток се разви по всички правила. Дойде Гелинов само да констатира смъртта. Мъчеше ме незададеният въпрос, мъчеше ме мисълта за двете сирачета, за нелепата смърт на една млада майка, ненавършила още тридесет години. Откараха тялото в патоанатомията. След дежурството отидох на дисекцията. Тежък ендокардит с изразена стеноза на митралната клапа. Отворът едвам пропускаше върха на една игла. Тя може би щеше да умре и ако бяха взели всички мерки, но те не бяха взети. Не беше уточнена диагнозата. Беше неделен ден и се прибрах. Не можах да заспя. Седнах и описах случая със заглавие „Незададеният въпрос“ В понеделника предадох разказа на институтския вестник „Медицинска трибуна“. В следващия брой разказът излезе. Вдигна се голям шум. От АГ катедрата ми искаха наказание. Моят асистент ме защити. Просто им казал, че ако се вдига много шум срещу мен, ще се разчуе случаят и тогава не би искал да бъде на тяхно място. На мен ми каза, че съм безразсъдна, макар и права, защото ми предстои изпит. Бях отлично подготвена и теоретично, и практически. Имах над десет саморъчно извършени раждания и над трийсет наблюдавани раждания.

Изпитът протече напрегнато. Дадоха ми на макет да проведа седалищно раждане. Знаех го чудесно и се бях упражнявала много пъти. Нали и аз съм се родила седалищно. Как няма да го науча. Нямаше въпрос, на който да не отговоря. Писаха ми пет, без да обяснят защо. Аз си знаех, искаха да ме скъсат, ама не успяха. Колегите се радваха на добрия изход. На държавния изпит следващата година вече ми писаха отличен. Бележката не е важна. Важно е знанието, което си добил, и уменията. Това е големият капитал.

 Благополучно завърших януарската сесия.

 

***

Преди сесията се беше провел конгрес на комсомола. Знаех, че след всеки конгрес се провеждат задължителни събрания за разясняване на решенията на конгреса и нашето място за изпълнението им. Веднага се обърнах към Менка Лобутова с предложение да си направим събранието, защото ако чакаме да се наканят от РК на комсомола, ще трябва да губим време точно пред сесията, когато мислите ни ще бъдат изцяло за изпитите. Бързо подготвихме доклад и проведохме събранието на курса. Уведомихме Вузовския комитет. Оттам се учудиха защо не чакаме инструкции. Отговорихме, че средноинтелигентни хора, след като са провеждали не едно подобно събрание, не се нуждаят от инструкции, а инициативността е положително качество.

 След няколко седмици, малко преди сесията, решиха да извикат на инструктаж и разяснения за конгреса актива на целия институт и района. Анатомическата аудитория беше пълна с народ. До катедрата беше сложена дълга маса с нареден делови президиум. Имаше една гимназистка, която беше секретарка на Училищния комитет на комсомола на гимназията, в която учеше и сестра ми Маня. Тя била делегатка на конгреса. Слушахме доклада на секретаря на РК и масата студенти си четяха учебниците за предстоящите изпити. След това ученичката стана и с менторски тон започна да поучава студентите как да бъдат достойни граждани. Хвалеше се, че няколко пъти са си чистили класната стая, и след това важно прочете личното си обещание да отиде да работи в металолеярния завод “Кремиковци” след завършване на гимназия. Тогава Мария Узунова не издържа и предложи да натрием носа на тая слагачка. Мария беше дъщеря на активен борец, участник в Септемврийското въстание и политзатворник. Тя ме накара аз да пиша, защото мога да пиша технически шрифт, с който се надписват чертежите. Взехме един кариран лист и започнахме. Адресирахме телеграма до многоуважаваната секретарка на УК на Девето училище. Благодарихме ѝ, че ни е избавила от политическите ни заблуди, извадила ни е от блатото на интелигентщината и ни е посочила правия път. И тъй като скоро завършваме медицина, ние ще последваме нейния призив и вкупом ще отидем да се грижим за здравето на кремиковските работници, вместо да отидем по някакви села, пръснати по картата на родината, защото по-велика задача, да се осигури на всеки работник лекар, не виждаме след нейните призиви. Подпис – разкаялите се и превъзпитани медици. Сгънахме листчето и го пратихме. След като първият го отвори, го подаде на следващия и то обходи всички членове на деловия президиум. След това секретарят на РК с траурен глас съобщи за ужасната гавра с чувствителното и всеотдайно девойче, пример за достойна комсомолка. Призова, който е написал това... следваха квалификации, които можеше да сътвори секретарският мозък, да стане и да се покаже. Погледнах Мария. Тя се беше снижила и ми даваше сигнали да си мълча. Следваха ругатни по адрес на автора на „телеграмата“. Разбрах, че Мария се скатава. Въпреки че тя го диктуваше, аз го бях написала, и се изправих. Реших да не я намесвам. Казах, че това девойче се хвали с неща, с които други биха се срамували да се хвалят. Казах, че когато бях ученичка, ние се грижехме за чистотата на стаята и даже сме я боядисвали и правили ремонт на чиновете. С това не сме се хвалили, защото сме смятали, че това е в реда на нещата и не е скромно да се хвалиш. След това казах, че не мога да разбера как хора от такъв ранг не могат да ценят времето на работните хора. Предстои ни тежка сесия. Всяка минута ни е ценна. Корят ни, че вече сме провели събранията. Нима смятат, че са ни казали нещо повече от това, което ние вече сме направили? Защо се стремят да ни превърнат в немислещи изпълнители. Изрекох всичко това и може и още нещо и седнах. Тогава с ироничен глас секретарят призова добре да видят тази наконтена кокона, с какво палто само е облечена. Не изтърпях и пак скочих. Обясних, че това палто е било на майка ми и тя го е носила около 15 години. След това около седем години го е носила сестра ми и след като се изтъркало добре, майка ми го е преобърнала и преушила на мен. На това твърдение, че съм единственото дете на богати родители, мога да отговоря, че съм третото дете от пет деца. Това, че сигурно не знам какво е физически труд, мога да добавя, че като ученичка съм работила на тухларна, на строеж, вадила съм баластра от кариера и съм товарила вагони. Тази година съм била на бригада с преизпълнение на нормите, а предните години съм била освен на селскостопански бригади и на строежа на пътя на Витоша с 200 процента изпълнение на нормите и диплома за ударник на бригадата. Отгоре на това през цялото време съм била отлична студентка и съм завършила гимназия с медал. Даже в библията е казано, че по делата ще ги познаете, а не по думите и най–малко по вдиганите лозунги. След завършване на образованието си ще бъда разпределена сигурно в някое село не до София и ме очаква усилен труд, за който се готвим всички, и затова всяка минута ни е ценна.

Седнах. Всички замълчаха. Аудиторията беше тиха. Секретарят само заплашително рече, че засега не ми се е разминало и ще си говорим още. Не реагирах. Разпуснаха събранието. Колегите леко се отдръпнаха от мен. Някой тихичко каза: „Ама добре им го рече.“ Обърнах се и не видях кой беше. Чак навън Мария ме доближи и като видя, че никой не я гледа, а вън беше и тъмно, ми благодари, че не съм я намесила. „И аз ти благодаря, че не ме защити“, ми се искаше да ѝ кажа, ама си замълчах и си тръгнах. Отново получих урок. Не очаквай някой да рискува за друг своята кариера, а може би и бъдеще. Страхът е водещ в поведението на хората. Религията насажда страх с ада, хората да спазват правилата. Да не грешат. Комунизмът поддържа страх, да превръща хората в послушно стадо и вечно да господства. Семейството поддържа страх у децата, страх от наказание, отново да се получи послушание. В нашето семейство нямаше възпитание със страх. От малка си бях бунтар и се борех със страха във всичките му форми. Не мога да не призная, че понякога ме е било страх, но съм се стремяла да го преодолея. Постарах се да не мисля повече по въпроса. Не последваха в момента някакви действия срещу мен. Вероятно ме бяха защитили от всички нива, но това не пречи да ми се лепне нещо в досието, защото в живота ми по-нататък винаги срещах големи трудности във всяко начинание. Няколко пъти ми се даде да разбера, че в досието ми има лоши сведения, които ми пречат. Партийната тайна не даваше възможност да се разбере какво е това нещо.

 

***

В началото на февруари се разрази грипна епидемия. Вкъщи всички се изредиха. Аз останах здрава и се грижех за всички вкъщи. Един ден на упражнение по хирургия асистентът ни беше вкарал в една малка стая с четири легла, все оперирани мъже, и ни показваше оперирания корем на един от болните. Вътре беше ужасно задушно. Почувствах, че ми става много зле, омекнаха ми краката и ми се зави свят. Излязох в коридора и се свлякох на земята. Кичка ме беше последвала и извикала асистента. Съвзех се на една носилка под отворен прозорец. Чух асистента, че казва с презрение: „От това момиче хирург няма да стане.“ Посъвзех се и Кичка ме хвана под ръка, да ме заведе в къщи.

 Беше ми много зле. Едвам се прибрах. Температурата ми надхвърляше 40 градуса. Беше ме връхлетял грипът. Бях на легло повече от седмица. Като отидох в университета, ми казаха, че има решение западният език да бъде изпит, а не зачот[5], какъвто бяхме държали във втори курс, и за да ни допуснат до юнска сесия, трябва да си вземем и този изпит. До края на седмицата трябваше да се явя. Прегледах превода на медицинския текст, който бях правила във втори курс, и се явих. Изпита ме на превода – добре, започна граматика. Беше вечерта, след като бях излязла след осмия час на лекции и упражнения. От умора ми се виеше свят. Казах някои верни неща. След това тя реши да ме изпитва на разговор. Започна да говори доста бързо нещо и аз нищо не можех да разбера. Беше ни казано, че изпитът ще бъде превод на медицински текст, а сега съвсем друго. Спря да ме мъчи и ми писа тройка. Излязох си с кофти настроение, пък след това си помислих, че можеше да е и по-лошо, а сега пътят към юнската сесия е чист. Помня как ми търсеше помощта да събере повече желаещи, за да може да я назначат на щатно място, и аз успях да ги осигуря. Защо сега се заяждаше, не знам. Това си е нейна работа.

 От този грип мъкнах умора още две-три седмици. После се съвзех. Работа усилена ме чакаше.

 

***

През тази година посещавах кръжока по патологична физиология. Темата, върху която работех, беше алкохолизъм и лъчева болест. Проследявахме и действието на алкохола върху имунитета на животните. Определях фагоцитарния индекс при алкохолните и неполучаващи алкохол кучета. Цяла година давах всяка сутрин определено количество алкохол в прясно мляко на една група кучета, а на други само мляко. Алкохолиците станаха по-весели, шумни и игриви. Фагоцитарният им индекс беше чувствително по-нисък., тоест те бяха с подтиснат имунитет. Умираха и развиваха тежка лъчева болест при много по–ниско ниво на облъчване. Чернодробните проби бяха по-малко повлияни.

С тази работа се научих на редица лабораторни проби и сръчност при взимане на кръв. Помагах и на колежка, която завършваше вече стажа и беше се записала в кръжока, за да има активност, която да ѝ позволи да остане на научна работа и да не отиде по разпределение. Явно беше, че е протежирана. Не се поинтересувах от кого. Тя не можеше нищо да прави. Трябваше да взима кръв направо от сърцето, и то от лявата камера, и да определя газовия състав на кръвта на кучета в хибернация. Аз ѝ взимах тази кръв. Правех така, че успявах да запазя живота на кучето. Този опит ми помогна, когато като селски лекар съживих дете, изпаднало в клинична смърт, като му вкарах адреналин в лява камера, и сърцето тръгна. С тази колежка се сблъсках и когато работих при професор Цанев в Централната биохимична лаборатория на БАН. Тя беше изпратена на специализация от Военномедицинска академия, където беше станала научен сътрудник. Трябваше да усвои методи на изследване на РНК. Оказа се, че не може да изчисли и да си направи най-елементарния разтвор. Обяснявах ѝ, а тя ме гледаше така умно, че накрая ѝ казах да си напрегне малко мозъка, ако изобщо го има, и че това са елементарни неща, които се правят още в първи и втори курс. Да си отвори ръководството за упражнения по химия и да си прочете оттам урока. Времето ми е кът, за да го губя с нея. Тя се обиди и отиде да се жалва. На излизане каза: „Ще дойде мачка за погачка, тогава ще видиш.“ Е, не ме уплаши. Цанев само се смя.

Не ме допускаха до конкурс за място на научен сътрудник и Цанев направо ми каза, че има други причини, които не може да ми каже. Тогава се сетих за думите на ректора, когато ходих в трети курс да ходатайствам да не се изключват колегите. И разправията в пети курс пред януарската сесия с членовете на РК на БКП. След като разбрах това, отидох отново в практиката. Мисля, че не сбърках.

 

***

От първи юли 1959 година започнах стажа си по медицина. Последният етап на моето образование. Преди това стана нашата абсолвентска вечер. Тя беше преди юнската сесия. Тогава бях с нови дрехи и обувки. Даже татко беше ми купил плат за шлифер, а от Чехия бяха изпратили плат за рокля. Дрехите ми бяха скромни, времето – дъждовно и хладно. Мястото беше ресторантът на хотел „Балкан”. Гост ни беше Мирча Кришан със своята история за краставицата. Той посещаваше много различни тържества с тази история на студент, който знаел само за краставицата и на всеки зададен въпрос вмъквал краставицата, изстрелвал цялата информация за нея и завършвал с думите: „И има 97 % вода.“

На вечерта се говореше много и малко се танцуваше. Влязохме почти деца, а сега бяхме възрастни хора с доста знания и много отговорности. Аз ходех всред колегите с пълна чаша вино, чуках се с всички и си намокрях само устните във виното. По едно време професорът ни по патофизиология Писарев се приближи до мен и тихичко ми каза: „Колежке, много пиете, внимавайте!“ Аз се засмях и му казах, че просто си мокря само устните, а тази пълна чаша е първата и последната, която си налях. Да не се безпокои за мен, защото не се нуждая от попечители. Казах го с усмивка, мисля, че не го обидих.

За последен път видях целия си курс. Още първата година след завършването загубихме някои колеги. Животът ни разпиля в различни страни и на редките срещи не се събирахме повече от половината от курса. Бяхме добър и сплотен курс. Прощавах слабостите на колегите. Обичах си курса. Мисля, че и колегите ме обичаха и прощаваха моите слабости. На стажа се пръснахме в различни бази. Държавния изпит също го държахме в няколко сесии. Само 40 души го взехме на първа сесия.

 

***

Брат ми беше вече дипломиран. Фанчето щом се дипломира, се ожениха и заминаха за Димитровград, града на българската химия. Когато като ученичка вадих баластра, се строеше язовир „Сталин” и по същото време и Димитровград. И двата обекта бяха предимно дело на младежите. За техния строеж се организираха младежки бригади.

 Сестра ми си караше стажа в Транспроект. Там си приготви и дипломната работа. Никой не ѝ помагаше както на брат ни. Татко пишеше книга и мама беше заета с писането ѝ на пишещата машина. Дана едвам се вреждаше да пише своята диплома. След защитата ѝ тя остана на работа в Транспроект, където след години се пенсионира. Историята на нашия жп транспорт и неговата електрификация е свързана с нейното име. Маничка беше гимназистка и ѝ преподаваха доста от моите учители, които често я сравнявали с мен, така че на нея доста ѝ беше писнало от това. Тя пиеше редовно луминал и това я правеше доста отнесена, бавна и сънлива. Трябваше да говоря с бившите си учители, да им обясня защо и да ги помоля да имат разбиране и да не ме дават за пример, защото аз никога не съм пила луминал като нея.

Владимир имаше разностранни интереси. От заплатата си като стажантка, преди да предам парите на мама, му купувах новоизлезлите книжки от научно-популярната библиотека. След седми клас кандидатства за английската гимназия. Беше доволен от това, което беше писал. Получи тройки. Озадачен, отиде да види работата си и за негова изненада установи, че в плика е сложена чужда работа, оценена с тройка. Татко искаше да предизвика разследване, но Владимир не му даде. Едно момче от неговия клас беше приет с висок успех. Той беше син на високопартийни родители и посредствен ученик. Владимир беше убеден, че неговата работа е била преместена в плика на това момче. Той се амбицира и заяви, че сам ще научи английски по-добре от приетите. Записа се в “Алианс”, където имаше много добър учител. Редовно слушаше BBC с речник на коленете. Така ухото му свикна с английската реч.

 В училище изучаваше немски език. Когато беше в десети клас, се разболя от жълтеница и прекара един месец в Инфекциозна болница. Аз тогава бях лекарка и помня, че беше болен от ангина, аз случайно си бях у дома и като го прегледах, забелязах, че леко е пожълтял. В една стъклена туба от таблетки сложих урината му и капнах йодна тинктура. Даде положителна реакция за билирубин.

 В болницата му попаднал учебник и граматика по испански език. Нямало какво друго да чете и през този месец навлезе в испанския. След това си купуваше книжки на испански и стигна до ниво да го ползва. На Владимир му вървяха езиците. Мечтаеше да създаде преводна изчислителна машина. Тогава беше утрото на компютрите. Той завърши електроника в СССР и участва в създаването на апарат за извършване на изследвания в космоса. Работеше в БАН в Института за изучаване на космоса. Неговият апарат полетя в космоса, а той в небитието. Почина на 42 години от миелофиброза. Знаеше пет езика. За него в къщи казвахме, че е пето, преработено, подобрено Колевско издание.

За Маничка учителката по физика ми казваше: „Ружена, сестра ти е умна, може да стане каквото пожелае, само не и физичка.“ Тя кандидатства литература. Фантазираше как на децата ще представи този или онзи автор. Опитвах се да ѝ кажа, че истинското разбиране на литературата не е вход за университета. Има определени, проверени, с идеологически щампи изисквания за прием. Ако много мислиш, чувстваш и разсъждаваш, няма да те приемат.

 Не я приеха. Случайно Дана видя, че има обява за втори прием по физика, защото издържалите изпита са по-малко от определените места. Нямаше време за допълнителна подготовка. Яви се с познанията си от гимназията. Изкара много висока оценка. По бал беше пред тези, приети с първия изпит. Сега вече е пенсионирана доцентка по физика на твърдото тяло с докторат по физика. Ако беше станала литераторка щеше да е нещастна, че няма да може да преподава така както иска, а както ѝ налагат. Така и в двата случая, на Владимир и нейния, беше валидна мамината поговорка: „Всяко зло, за добро.“

 

СТАЖ

От първи юли 1959 година започна големият ми стаж, който беше цяла година, до първи юли 1960 година. Хирургия, вътрешни болести, акушерство и гинекология имахме по три месеца. Детски болести и инфекциозни болести – по месец. Останалото време всички предмети –за по две седмици. В тъй наречените малки стажове си описвах съдържанието на спешния шкаф и в бележник си записвах най-често изписваните рецепти. Този бележник ми беше незаменим помощник при селския стаж, когато бях лекар по всичко и трябваше да се справям с всички случаи. Първият стаж, който почнах, беше вътрешни болести в клиниката на професор Йонков по пропедевтика на вътрешните болести. Стаята ми беше голяма, с осем легла, заети от мъже в различна възраст и с различни заболявания. Най-много внимание се обръщаше на един журналист, Бицин, от вестник „Работническо дело”, родом от Разлог. Беше любител на алкохола и се беше натровил от свински деликатес за мезе, наречен старец. Прави се от най-качествените мръвки, ситно нарязани и смесени със сланина, също надробена, и най-различни ароматични подправки. Всичко, добре омесено, се натиква в свинския стомах и се зашива. Слага се в сандъче с пепел от дърва и се притиска с дъска с поставен тежък камък върху нея. Така стои някой и друг месец, след което се закача на хладно проветриво място, за да се изсуши. Яде се на следващата година. Старецът, или още наречен дедец, се смята за най-голям деликатес и незаменимо мезе за вино и ракия. Явно доста си беше замезил и още повече пийнал мъжът, та след това започнало повръщане и се озовал в болница. Според мен той вече имаше начало на цироза на черния дроб. Този журналист беше разгромил племенника на Панчо Владигеров, който също беше музикант и се беше развел. Заради този развод той го представяше като най-пропаднал човек. Громеше цялото семейство Владигерови. Помня как леля Надка се възмущаваше на тази статия, като долна лъжа. Тя познаваше Владигерови, защото беше дълго време живяла в една къща с тях. На мен този човек ми беше антипатичен, просто не можех да го понасям, но не го показвах, защото лекарят трябва да бъде към всички болни еднакво внимателен и мил. Накрая се спряха на моята диагноза, алкохолна цироза на черния дроб. Изписаха го с подобрение. След години видях некролога му в „Работническо дело“.

В единствената малка стая с единично легло беше приет професор Киркович, предишният шеф на катедра пропедевтика на вътрешните болести. Той беше в напреднала възраст и с изразена сърдечна недостатъчност. Нас не ни допускаха в неговата стая. Бях го зърнала само от полуотворената врата. Съсухрен старец с благороден израз. Беше само миг на контакт. Аз му се усмихнах и той отговори с усмивка. Колегата специализант побърза да затвори вратата. Леля Жана ми беше услужила с неговия учебник, който беше голяма рядкост. Много стегнато написан, с изключително добре подредена и важна информация. Превъзхождаше учебника на Йонков. Беше подбрано непреходното в медицината. Даваше възможност на лекаря, усвоил дадените способи на изследване, да стигне до правилната диагноза със слушалка, очи, нос и пръсти. Разбира се, и с правилни въпроси към болния и начин на тяхното задаване, за да получи по-верен отговор. Специализантът, който го беше преглеждал, сподели с нас как професор Киркович го смъмрил, че вдига слушалката, преди да е чул и издишването му. „Вдишването и издишването са еднакво важни за определяне на състоянието на белия дроб. Ако има удължено издишване със свиркащи хрипове, означава спастичен бронхит. Как ще го диагностираш, ако чуеш само вдишването.“

Той си остана Учител с главна буква, до последния си дъх. Скоро след това почина. Нямам спомен от лекарите в тази клиника. Никой не се открояваше с дарба на лекар, която да споделя с нас. Като че ли на малкия стаж в Търново научих повече.

Следващият стаж беше хирургия. Бях разпределена във Втора градска болница. Шеф на отделението беше д-р Иван Руменов. Той беше от асистентите на професор Станишев, даровит хирург, неуморим работяга с весел нрав, широко скроен човек. Той беше от Учителите. Щом разбере, че се интересуваш и искаш да се научиш, не щадеше време и ти даваше своите знания безрезервно, но и много изискваше. Да му асистирам, за мен беше удоволствие и чест. Беше виртуоз в работата си и всяко движение със скалпела имаше своята логика. Винаги предварително знаех как да му осигуря по-добър достъп и накъде ще се насочи. Той често ме взимаше да му асистирам и след това ми даваше да зашия кожата, като ме научи как да направя, че да има най-малък белег. След тежка операция, винаги идваше в полунощ да си види оперирания. Не помня нито едно усложнение след негова операция.

Няма да забравя операцията на 90-годишна жена с огромна яйчникова киста. Сигурно имаше пет и повече килограма. Коремът ѝ беше на бременна жена в деветия месец. Операцията мина гладко. На шестия ден махнахме конците и срещнах бабичката да слиза по стълбите, като държеше под ръка двамата си сина, вече възрастни мъже, с такова щастливо изражение на тримата, сякаш осветиха цялото стълбище. Руменов ме видя и се похвали: „Ама добра работа, нали?“ „Повече от добра!“ – му отговорих.

 Трите месеца в хирургията отлетяха като миг. Правех всичко около болните си. Научих се да правя успешно клизма и при случаи, с които не можеха да се справят опитни санитари. За мен нямаше непристойна работа. Как ще научиш персонала си да я прави както трябва, ако ти сам не можеш да се справяш по-добре и от най-опитния ти подчинен. Щом е нужно за болния, трябва да можеш, и то колкото се може по-добре.

От хирургията минах в детското отделение на същата болница. Движехме се в група от Данаила Аврамова, Георги Кираджиев и Атанас Пумпалов. Даниела с Георги станаха неразделни и след време се ожениха. Атанас беше от Севлиево. Много умно момче. Беше сръчен и се стремеше колкото може повече да научи. Често работехме в екип и си пасвахме в работата. Беше ми приятно да работя с него, но нито веднъж не усетих някакво влечение към него. По-късно той се влюби в Мария от по-долния курс. Тя беше също много умно и мило момиче и стана чудесен лекар. Атанас специализира акушерство и гинекология. Работеше за без пари в Трета градска, точно когато отпуснаха място за Жана, снаха ми, и я назначиха като специализант. Него не назначиха, но той скоро си взе изпита и отиде другаде.

Той имаше две чудесни момиченца, с които почивахме заедно на Приморско. След това научих, че са работили в Централна Африка, и оттам били поканени на работа в Световната здравна организация. Жена му беше към детското здравеопазване. При едно пътуване в Саудитска Арабия, да провери дали не се злоупотребява с помощите от храни за гладуващите деца, още на пристанището я гръмнаха. Явно че бяха замесени в това убийство и наши дипломати. Пумпалов вече не стъпи в България. Чух, че дъщерите му учат медицина в Америка. Бях много разстроена, когато научих за смъртта на Мария. Много я харесвах…

 

***

 След това отклонение да се върнем в детското отделение. Тук работеше към детската кардиология професор Тамара Пилософ. Тогава беше доцентка. Истинско удоволствие беше да се работи с нея. Широка култура – и обща, и медицинска. Артист в работата си. Умна, сръчна и много знаеща. В кърмаческото отделение беше д-р Ралчева, която след години оглави кърмаческото отделение на Трета градска болница, а Тамара Пилософ - на детско кардиологично към Института по сърдечно-съдови болести, базиран на територията на Трета градска. И с двете работих след години като лабораторен лекар. Ралчева беше суховата, добре подготвена, но ѝ липсваше тази широта на мисълта, присъща на добрите лекари. Там попаднахме на случаи с малформацията на Даун. Научих и от двете отделения много. Хубаво беше, че имаше и амбулаторни прегледи, на които редовно ходехме с Пумпалов.

Спомням си един интересен случай с бебе на 8-9 месеца, което се дереше от плач. Дежурният лекар не намираше никаква причина. Тогава ние решихме добре да го огледаме и му свалихме и терличките. Около второто пръстче на единия крак се беше усукал косъм от главата на бабата – беше бял, а бабата беше с дълги коси. Не ни беше ясно как се е получило, но беше спряно кръвообращението към пръстчето и то беше посиняло и отекло и силно го болеше. Като размотахме косъма и разтрихме пръстчето, болката мина и хлапето даже ни се усмихна. Урокът беше: „Винаги оглеждай всичко и събличай всичко, за да не остане нищо невидяно.“

 

***

В АГ бяхме в академията. Там видях и водих доста раждания, преглеждах родилки. Добих по-голяма сигурност и увереност в работата си. Една седмица бяхме в епидемиологията. В този малак стаж с Даниела обхождахме София по огнищата на заболяване. Попълвахме картони и бързи известия. Общо взето си почивахме. Беше пролет и разходките по града ни харесваха. Хигиената мина по проверки на магазини и обекти на общественото хранене. Водеше ни един кръгличък засмян доктор, който успяваше да осигури добро хапване от всяка кухня или сладкарница.

 

***

Успях да се снабдя с учебника на Фанкони по детски болести. Това беше най-добрият учебник в тази област. Беше последно преработено издание и аз го четох с голям интерес. Докато бях в детските отделения, го прочетох. Записвах в тефтерчето си и най-често изписваните рецепти. Правех си таблици с дозировките по възрасти, които да ми послужат в практиката. По време на всеки стаж се мъчех отново да преговарям материала, така че да мога бързо, с малък преговор да съм готова за държавния изпит.

 

***

Брат ми с Фанчето приключиха със стажа си в Димитровград. Фанчето постъпи в един завод за галванопластика, а брат ми отиде с конкурс на работа в БАН. Отново се залови с изучаване на пречистване на вредните газове със своите любими колонки. Търсеше най-добрия пълнеж и режим на работа, за да получи максимално отделяне на определени вещества. Татко беше щастлив да разговаря със сина си за неговата работа.

 Фанчето се подготви за конкурс за асистент в ХТИ[6] и го взе. Те се бяха настанили в северната стая, където бяха мама и татко, които пък дойдоха да спят в голямата стая. Маня и Владимир бяха на походни легла, аз на дюшек на земята. Дана имаше приятел от нейния курс, който мисля, че имаше нещо немско и беше любител на Ремарк. Тя четеше една след друга неговите книги и след това се вреждах и аз. Коцето много не ми харесваше. Излизаше с Дана, ама никога не идваше у дома. След време се разделиха. Беше ѝ заявил, че иска да живее с нея, без да създават семейство, защото е боледувала от туберкулоза. След време, когато Дана работеше в Транспроект, започна да излиза с Аврам. Той беше един от студентите, които татко беше наел като хамали при пренасянето ни от Гара Искър.

 На първи май 1960 год. се венчаха. След домашното тържество отидоха в Благоевград, там да продължат. Дана отиде да живее с Аврам в стаичката на леля Анче на горния етаж в родната ни къща. Тя беше отделена от другите стаи. Влизаше се от стълбището за горния етаж, където живееше бате Славчо със семейството си. Тази стаичка си беше запазила леля Анче, ако отиват в София, да има къде да преспят със свако Коце. Дана веднага забременя, а Фанчето беше женена вече повече от година и нямаше нищо. Коли започна да се тревожи. Как така сестра му да го превари. Мама я заведе на преглед на лекар. Беше много известен, вече доста възрастен гинеколог. След прегледа се върнаха отчаяни у дома. Мама едва сдържаше сълзите си, а Фанчето се разплака пред мен. Накарах я да се успокои и да ми разкаже какво точно ѝ е казал лекарят. През сълзи ми изтърси, че има неразвита матка. Нарекъл я ембрионална. При такава матка изобщо е невъзможно да има менструален цикъл. Такива нарушения тя нямаше. Макар и рядко, има тъй наречена цветна бременност. През първите месеци на бременността има менструация, макар и по-оскъдна. При Фанчето последните две менструации са били съвсем оскъдни. При бременност шийката на матката омеква, издължава се и матката не може да се опипа. Опипва се само порциото, което е с размера на ембрионална матка. Ако този изключително добър специалист не се беше сетил да я разпита и да я чуе, защото може би ако я беше разпитал, нямаше така да я разстрои. Фанчето се успокои, но ми се струваше, че не ми повярва. Все пак бях в началото на пътя си. Следващия месец вече се разбра, че ще стане майка.

 

***

По време на стажа продължавах да работя в кръжока по патологична физиологя с моите пияни кучета. Бях и в ръководството на студентското научно дружество. Търсеха ме да върша работа, да организирам екскурзии за участие в научните конференции, но все не се случваше и аз да отида някъде. От научното дружество отиде група от ръководството на гости на Втори Московски медицински институт, обаче без мен. Когато от Москва дойдоха при нас техни представители, бях няколко дни на тяхно разположение и капнах от умора.

Бяха подарени на дружеството десетина тома с научни доклади, за лечебния и рехабилитационен опит при черепномозъчните травми, получени по време на Второта световна война. Председателят на дружеството, Петко  Узунов, ме накара да ги прибера у дома, въпреки моите протести, че в момента у дома сме в три стаи три семейства. Обеща, че скоро ще изпрати хора да ги приберат. Стана така, че никой не ги взе. Петко и Николай се дипломираха и заминаха за Ардино. След това се дипломирах и аз и заминах в своя участък. Оставих си адреса на новото ръководство и им напомних, че трябва да приберат книгите и най-добре да се предадат на библиотеката. Когато се върнах, книгите ги нямаше. Никой от домашните не си спомняше какво е станало с тях. Решиха, че вероятно от дружеството са дошли и са ги взели. Вече къщата се беше напълнила с деца и на никого не му беше до моите книги. Вече бях майка на три деца, когато получих заплашително писмо да предам незабавно книгите на института. С мама обърнахме всичко на тавана, където може би са ги качили някои от моите близки. Нищо не намерихме и отговорих: „Тъй като не съм ги намерила никъде, моите близки не помнят какво е станало с тези книги, а оттогава са минали повече от десет години, не мога нищо да направя по въпроса.“ Оставиха ме на мира, но мен постоянно ме глождеше въпросът – какво всъщност е станало с книгите. След повече от петдесет години разбрах, че снаха ми, която остана да живее в семейния апартамент, е открила пакети с увредени медицински книги на руски език в един ъгъл на мазето, в което никога не съм влизала. Преди няколко години мазето било наводнено от спукана тръба. Имах вина, че не оставих книгите в бараката на комитета, където ги бяха струпали. Когато в 80 кв. метра живеят дванайсет души и всяко местенце е нужно, ще се намери някой да ги отнесе в мазето. Мога ли да се сърдя на нашите и имам ли право на това?

 Сега вече твърдо знам, че човек не трябва да бъде много изпълнителен и да отвоюва правото сам да решава дадени въпроси. Може би историята с тези книги да е повлияла нещо срещу мен, защото в моя професионален път имах неимоверни трудности за специализация и за кандидатстване за работа. Но не ми се вярва това да е причината. Винаги се намира кой да ти подлее вода, особено ако си знаещ и можещ. Тук се спрях върху сагата с руския подарък по-подробно, защото съвсем скоро научих истината за нея. Снаха ми изобщо не сметна за нужно да се обърне към мен, да видя дали нещо може да се спаси, а направо предала пакетите за вторични суровини.

Вече съм стара и не мога нищо да направя, за да поправя стореното. Изминаха повече от петдесет години от онова време. Вече синовете ми имат повече от десет годни стаж в медицината. Никой не си спомня за тези неща. Само аз се измъчвам, че нещо не съм извършила както трябва.

 

***

Стажът ми свършваше в края на юни. Разрешиха на тези, които приключихме със стажа си, да вземем два от седемте държавни изпита през юли, това бяха по марксизъм и хигиена. Взех си дата 4 юли за марксизъм и 10 юли за хигиена. Още на 2 юли в читалнята влязоаха представители на ВУЗ-овския комитет на Комсомола и ме извикаха веднага да се явя при секретаря Стойчо Раданов. Той ми каза веднага да отида да си взема държавния изпит по марксизъм и довечера да пътувам за Варна. Трябва да спасявам честта на ВУЗ-а. Комисията е предупредена за мен. Той ме поведе и пъхна в аудиторията, където седеше комисия от трима професори от катедрата по марксизъм. Нито един от тях не ми беше преподавал. Представиха ме и ме оставиха. Току-що бяха изпитали последния. Дадоха ми да тегля билетче. Започнах да набелязвам точките, по които да говоря. Казаха ми да не му мисля много, защото умират от глад и един от тях имал язва и не може повече да търпи. Отворих си устата и още на първото изречение ме прекъснаха, за да говоря по следващия въпрос. Така за има няма три минути ми писаха добър 4 и ми казаха да си ходя. Тогава се ядосах и им казах: „След като вие не уважавате материала, който преподавате, защо аз да държа на него. Съжалявам, че по време на следването съм загубила толкова много време, което съм могла да използвам за по-важни неща.“ Станах и се върнах в „бараката“ (мястото където беше комсомолското ръководство и на студентското научно дружество).

 Предадоха ми голяма сума пари и пари да си купя билет. Отново трябваше да оправям студентска група от Чехия, която беше пристигнала през Румъния. Тогава бяхме скарани с Тито и границата ни през Югославия беше затворена. Този път студентите бяха от Бърно и аз бях по-голяма от тях. Те бяха от четвърти курс за пети и щяха да карат стаж по десет дни в хирургия и АГ отделение във Варненската окръжна болница. Отново прехвърлих част от парите във влог за теглене. Разпределих по пликове парите за лично харчене и си оставих част за временни текущи нужди на групата. С много тичане се справих и с нощния влак, настанена в хармониката между два вагона, потеглих с чанта на шия и куфарче при нозе. Минаха два-три часа и ме налегна умора. В това време край мен се промъкваха някакви младежи и ме оглеждаха. Те влизаха в първото купе и други се появяваха да ме видят. Бях облечена с чешкото костюмче от лелите, което ми ушиха когато бях за четвърти курс. Най-после едно от момчетата ме попита на руски дали бих искала да седна при тях в купето. За мен това беше истински късмет. Казах „благодаря” на чешки и го последвах. Бързо се свиха и ми направиха място. Бяха студенти от Варненския финансов институт, отишли на обмен в София. Мъчиха се да говорят на руски, аз им говорех нарочно чешко-руски. Когато окончателно решиха, че съм чехкиня, аз не издържах и се разсмях: „Ваш'та вяра българска, такава ли е, че да оставите една българска студентка да стои права до Варна, и само защото помислихте, че е чужденка, я поканихте? От сутринта съм в страхотно напрежение. Накараха ме да изляза от читалнята да се явя три дни преди датата ми на държавен изпит, за да мога утре сутринта да поема чешка група, за която не се е явил човекът, който трябва да отговаря за нея.“ Всички се разсмяха и ми се извиниха. Мислели да ме поканят още щом ме видели, но не им било удобно, защото мислели, че съм чужденка и не знаели как да подходят. Е, да кажем, че им повярвах. Започна разговор. Всички си разправиха своето житие и битие. Впечатлиха се, че след няколко месеца ще бъда практикуващ лекар. Който каквито оплаквания имаше, си ги каза, и аз ги успокоих, че всеки ще си умре, когато му дойде времето, а засега по всичко личи, че не им е дошло.

 Неусетно пристигнахме във Варна. Сбогувахме се като добри приятели. Изпратиха ме до автобуса и аз в ранни зори се появих в студентския лагер. Представих се на ръководството, което току-що беше станало. Дадоха ми моите купони и купоните на групата. Предадох им картите, като се опитах да извиня ръководството на Комсомола. Разбраха, че аз съм само спасителният вариант, и отидох в моята стая. Същата като преди две години. Момичетата току-що се събуждаха. Щом им се представих, наскачаха. Бързо парирах нападките и им обясних ситуацията. След това им казах да се свържат и с мъжката част и до десетина минути се надявам да дойдат в столовата, където ще им раздам купоните и парите. Излязох навън и умората отново се опита да ме натисне. След по-малко от пет минути ме наобиколиха. Разтърсих глава да се съвзема. Извиних им се, че може да не съм съвсем във форма защото....и т.н... След което зараздавах пликовете с парите. Момчетата ми целуваха ръка при получаването им. Появи се баш шефката - д-р Боухалова, която беше асистентка по организация на здравеопазването и партиен секретар на факултета. Отново трябваше да се извинявам за закъснението и да ѝ обяснявам как стоят нещата. Те пристигнали предишната сутрин и никой не ги посрещнал. След четири чеса висене на гарата и разговори с посолството и нашия факултет, изпратили милиция, да ги заведе в лагера, като обещали, че ще се изгладят недоразуменията. Били решили да си отидат, ако никой не се появи и днес.

Нещата тръгнаха по своя ред. Вече имах опит и им организирах екскурзия до Ропотамо, Созопол и Несебър. Пътувахме с параходче, правихме вечерни огньове на брега. Времето през всичките двайсет дни беше чудесно. На връщане преспахме в Търново и го разгледахме. Посетихме и Арбанаси. В София бяхме само три дни, посетихме Рилския манастир. Накрая преди заминаването Боухалова беше спипала едно от момчетата, че продава найлонови ризи на улицата. Ужасно му се караше и го заплаши с изключване. Иржи, така се казваше той, ми беше казал, че иска да закупи кожухче без ръкави за майка си. Проведох дълъг разговор с Боухалова, че не трябва от мравката да се прави слон. Че неговото желание да зарадва майка си не е престъпление и т.н. Най-после се съгласи да остане с едно мъмрене, без други последствия. Момчето си намери кожухче и аз си спечелих добри приятели за дълги години.

Чехите си заминаха. Прегръщаха ме, целуваха. Нямаше любовни авантюри и сълзи на раздяла. Няколко години пишех и получавах писма. Често ми пишеше и Боухалова. Тя беше интересен човек. Много праволинеен комунист. Баща ѝ бил ръководител на съпротивата в Бърно. Заловен от Гестапо и убит малко преди освобождението. Имаше двама сина. Съпругът ѝ беше психиатър.

С нея се виждах още два пъти. Веднъж, когато вече работех в София, беше със студентска група. Тогава я заведох на Пирин и в Елешница. Хазяите ми ни посрещнаха страхотно. Цяло село се изреди да види своята докторичка. Заведох я към махалите и видя събиране на сено от помаците. Бяха излезли с каруци и с деца и младежи. Сеното от сутринта беше окосено и сега го обръщаха бързо да съхне. Денят беше топъл. Те пееха и играеха. Бяха чудни в пъстрите си родопски носии. Като ни видяха, се насъбраха около нас. Радваха ми се. Предишните дечица вече бяха моми. Боухалова се чудеше на този съвсем различен, ярък и непознат свят. Като си тръгнахме, тя ме попита, какво съм правила, та така ме почитат. Просто съвестно съм си гледала работата, със сърце. Не съм била равнодушна и нещата не съм ги оставяла несвършени.

Тя също беше съвестна, но прокарваше политика, която не се съобразяваше с хората, а с партийната повеля, която често не беше в служба на хората, а срещу тях. Страхуваха се от нея и не бяха с нея откровени. Съпругът ѝ отне гаджето на сина ѝ. Той, тогава студент в горните курсове по медицина, разви шизофрения. След това се посъвзе и стана лесничей. Животът ѝ не беше щастлив.

 Аз бях затрупана с работа. Също нямах време. С нея се видяхме в Бърно през 1966 година, за три дни ѝ гостувах. Последното ѝ писмо беше от 1977 годна. Дали е доживяла промяната и как я е понесла, не знам. Знам само, че прекален светец и Богу не е драг.

Толкова с моите чешки работи. През първите дни на октомври ми предстояха държавни изпити. Прибрах се в къщи и почнах да се приготвям. Читалните в болницата не работеха през лятото. Вкъщи бяхме три семейства – девет души и две в коремите на Дана и Фанка. Те бързо едрееха.

Отидох да уча на тавана. Малка прашна стаичка, изпълнена с куфари, кашони и какво ли не. Успях да разчистя малко място под капандурата. Занесох си един стол и сложих един кашон за масичка, на който си слагах учебника. Донесох си леген с вода и шише. Жегата и задухът бяха ужасни. Съблечена по потник с шорти, от време навреме пръсках с вода пода и си охлаждах краката в легена. Понякога горе се появяваше Дана с някакъв сироп, плод или нещо за подкрепа. Това внимание ме трогваше. Аз спях в кухнята на шкафчето за обувки, под кухненския шкаф. Закачих си фасонка с крушка в единия край на шкафа, така че да мога да чета и през нощта. Лягах си, след като всички вечеряха. Почиствах кухнята, четях на масата, а след като си лягах, препрочитах бележките с труднопомнещите се неща, показатели и концентрации и имена на лекарства и други подобни. Не се славех с добра механична памет, но с много повторения, в края на краищата, нещата се запомняха.

Първият ми изпит беше по детски болести, инфекциозни и епидемиология. По детски болести ми преподаваше доц. Лора Бакалова. Когато имахме лекции при нея, обикновено казвахме: „Хайде на кисела!“ защото нямаше лекция, на която да не намери начин да ни напомни, че задължително в менюто на бебетата трябва да присъства кисел. Беше нещо подобно като краставицата в шоуто на Мирча Кришан.

 Инфекции ни предаваше професор Танев. Безумно скучен и суховат. Вербев ни беше по епидемиология. Държавният изпит беше общ, и тримата ни изпитваха. Зетят на Вербев –  д-р Гъбев ни беше асистент по епидемиология.

Когато отидохме в пети курс на упражнение в Градската епидемиологична станция и попитахме за нашия асистент, изведнъж разбрахме, че сме забравили името му. Знаехме, че беше някаква гъба и попитахме за д-р Печурков. Казаха, че такъв няма. Манатарков и Челядинков също нямаха успех. Тогава се обадих: „Е, все пак беше някаква гъба.“ „А, търсите д-р Гъбев, сега ще дойде.“ Той беше симпатяга и заедно се смяхме на нашите опити да улучим името му.

Малко преди изпита пристигнаха от Прага Богдан и съпругата му Анешка. Няколко дни останаха в София и родителите ми ги развеждаха. Аз си стоях на тавана. Вечерта пред изпита, тъкмо си бях легнала да спя, за да бъда във форма на самия изпит, брат ми с Фанчето се върнаха от театър и влязоха да се хранят в кухнята. Помолих да си вземат вечерята и да се хранят в своята стая. Фанчето понечи да го стори, но брат ми не ѝ даде, за да не замирише стаята им на манджа. Минаваше 11 часа, когато напуснаха кухнята. Бях така ядосана, че дълго време не можах да заспя. Сутринта рано отидох на изпит. Изпитът ми беше дълъг. Може би около три-четири часа ме изпитваха. Бях солидно подготвена. Имах един руски учебник по инфекциозни болести с чудесни илюстрации на обривите при шарките. Справих се с всички поставени ми случаи.

 С Бакалова също мина много добре. Имах усложнения след раждане, свързани с пъпчето на бебето. Бях видяла много неща на стажовете, така че бях на ниво. Получих отлични оценки и от тримата изпитващи.

Като се прибрах, Богдан ме разцелува. Сподели, че много се е вълнувал и се е чувствал виновен и иска да се реваншира. Пожела да отидем на Витоша на Копитото. Качихме се с лифта и вечеряхме в ресторанта. Гледката към София беше удивителна. Въздухът беше кристално чист и всичко се виждаше. По тъмно се прибрахме. На сутринта гостите заминаха за морето и оттам щяха да се върнат в Прага през Румъния.

Изпитите започнаха да следват едно след друго през четири-пет дни. Обади ми се Елена Цветанова, която се беше омъжила и беше в напреднала бременност, да ѝ помогна с военния изпит, по който полковник Мицов почнал да къса, за да може да приключи на първа сесия, преди да роди. Отделих два дни от терапията, която предварително бях готвила и отседнах за две денонощия на гости. Спахме по два-три часа и по конспект в най–сбит начин развивах въпросите. Тя пишеше и повтаряше като сомнамбул. Последната нощ я накарах поне шест часа да спи и тогава я събудих по-рано сутринта, да довършим последните въпроси. Изпратих я на изпита и след няколко часа ми се обади с отлична оценка. Паднали ѝ се сутрешните въпроси.

Лалка Орошакова също изкара отличен по марксизъм, но с нея се занимавах само няколко часа и ѝ казах най-честите въпроси, които задават. С нея се занимавах в читалнята, преди да отида с чехите. Аз изкарах 4, а тя – 6. Бях доволна, значи ме бива да уча другите. Е, Лалка беше и интелигентна, и умна, и плесната в устата, ама и животът не я беше галил. Дъщеря на генерал и математик от висша класа. Изключена и изселена. Работила като тъкачка, на която са дадени най-лошите станове, които постоянно късат конците или се повреждат и, разбира се, тя била обвинявана и ругана за всичко. Наричали я фашистката.

Преди няколко години имаше изложба на съпруга ѝ, един от най големите ни художници. Беше по случай 80-годишнината му. Изложбата беше чудесна! Порази ме портретът на Лалка. Беше хванал нейния непокорен, горд дух. Това беше Лалка, която бях почувствала и разбрала, истинската, а не хулиганката. Подобно нещо чувствах и при Стоянка  Мутафова, сякаш нарочно прикриваше своята същност. Защо ли нашето време предизвикваше хората да се представят като други и да прикриват себе си?  Няма какво да се чудя, та то е ясно…

 

***

Пак се отплеснах встрани от основния разказ, но така върви мисълта ми. Появяват се интересни личности. Така например Елена Цветанова живееше в блока на Мария Узунова. Родителите ѝ бяха портиери на блока. Тя беше завършила лаборантското училище с медал. Работила като помощничка в домакинството на професор Тодоров и сега бързаше да се дипломира, преди да роди, защото очакваше да се открие място в Нервна клиника на Медицинския институт за аспирант по клинична лаборатория. Професор Тодоров щеше да ѝ осигури мястото.

Всичко мина като по ноти. След време защити дисертация. Когато спретнаха дело срещу професор Тодоров, тя отказала да бъде негов свидетел. Тези от колегите, които го защитиха, бяха буквално разпердушинени. Доцент Хлебарова мина във втора глуха. Шефът на Института по педиатрия, професор Коларов, беше уволнен. Издигнаха на мястото на проф. Тодоров важен некадърник, направил с помощта на колежки в Русия своя докторат. Когато бях на специализация в тази катедра, заспивах на бездарните му лекции. Професор Тодоров прекара няколко години в затвора. Излезе развалина. Неговите книги претърпяваха едно след друго издания в редица страни – Япония, Германия, и само в Русия 7 издания. Пари за това не получи. Държавата се постара да прибере всичко.

Елена стана накрая професор, но някак не можех да я уважавам. Липсваше ѝ култура и широта на мисълта. Но трябва да се признае, че беше упорита и много трудолюбива и знаеше кога да мълчи. Времето ни беше време на „войнстващата посредственост“. А сегашното? Нищо ново под небето.

 

***

Изпитът по хигиена не протече добре. Чакахме дълго професор Цветков. През нощта пътувал от Унгария от някакъв конгрес. На нас ни беше предавал професор Славков. Цветков ни чете само няколко лекции. Казвам чете, защото ги четеше с мънкащ монотонен глас. И при най-скучните лекции внимавах и си водех бележки, защото така пестях време. Освен това бездарните професори обичаха да чуват употребените от тях думи. Това ги ласкаеше. Бяха ни раздали въпросите и ни оставиха сами в стаята. Бяхме около пет човека. Развих си въпросите и след това помогнах на колегите. Вече се бяхме изморили от чакане и Цветков се появи. Започна с мен. Аз бях точно три пъти прочела неговите учебници. Те бяха ужасно скучни, но бях решила, че така калявам волята си. Бяха два доста дебели тома с безброй подробности, за които той с удоволствие питаше. Например на кое членче на дървеницата се намират жлезите, отделящи отвратителния аромат на дървеница. На Мария ѝ беше намалила оценката с две единици, защото не успяла да му каже. Падна ми се за осветление на жилищните помещения. На лекции проф. Славков използваше термина „ъгъл на небесния отвор“, а Цветков - „ъгъл на осветлението“. Имах неблагоразумието да употребя термина, казан ни от проф. Славков. Та като се развика, че съм учила от компендиума на Славков, за който изобщо не знаех, че съществува, помислих, че ще ме скъса. Все пак ме остави да говоря. Затвори си очите и имах чувството, че заспа. Даже като че ли похъркваше от време на време и аз на висок глас повтарях вече казаното. Развих всички въпроси подробно, без да ме прекъсва повече. Когато с висок глас му казах, че съм развила въпросите и ако има какво да ме пита още, да го стори, той се сепна. Попита ме нещо за практично поведение за спазване на хигиенните изисквания и ми писа 4. Като каза, че практически добре съм подготвена, но ми липсва теорията на хигиената, каза, че обича да посещава младите колеги на терен и ще види как се справям. Тогава вече доста се ядосах и го попитах дали добре се е наспал и че ще го разсъня съвсем, като му обещая, че в селото, в което ще отида, и едно куче ако е оцеляло след неговата акция за унищожаването им, ще го насъскам срещу него, за да отмъсти за събратята му. Станах и си излязох, като го оставих с полуотворена уста. Боях се за колегите след мен, дали на тях няма да излее яда си от моите думи. Но чудо! На всички писал отлични оценки. Явно че се изплашил, че може да се жалвам и колегите да потвърдят. После, знае ли това нахакано момиче на кого е човек? Страхът на всеки от всичко. Колко ли са душевно свободните хора? Махнах с ръка и си рекох – та баш за тези тъпотии ли да се ядосвам? Няма смисъл, и си отидох да уча за следващия изпит.

Последният ни изпит беше военният. Един ден след вътрешните болести. Бях готова за него, та нали скоро развих всички въпроси на Елена. Пред катедрата се появихме няколко групи с общо от около 60 човека. От сутринта кукнахме пред вратите. Вече се свечери и полковник Мицов изпрати човек да ни каже, че оставаме за декември и януари. Беше 30 октомври. Бяхме пет души, на които този изпит беше последен. Не се примирих и поисках да говоря с Мицов. Допуснаха ме и аз му казах, че не разсъждава държавнически. Лишава нашите болни от лекар за два и повече месеца. Ние сме само петима и би се справил с нашето изпитване, като не се съмнявам в неговата издръжливост като военен. Тогава той ме попита защо едната ми буза е зачервена силно, а другата не. Отговорих по военному: „Разрешете да доложа, вегетативна дистония, предизвикана от силно вълнение.“ Той се засмя и каза да повикам тези, на които изпитът им е последен. Пожелах да говоря веднага, за да им спестя време. Изпитът протече в разговор, предимно за лъчевата болест, и след това за бойните отровни вещества. Писа ми отличен и ми пожела успешна работа на участъка. Вече можеше да се каже, че бях лекар. Оставаше разпределението и получаването на дипломата.

 

***

Разпределението стана след една седмица. В коридора пред канцеларията на деканата се събрахме първите тридесет завършили от курса, който наброяваше над 500 души. В канцеларията бяха насядали окръжните лекари и някакви военни. Влизахме на малки групи от трима-четирима човека. Някакъв чиновник седеше на бюро с купища документи. Щом влязоха нашите момчета Младен и Иван, веднага военните извикаха: „Те са за нас.“ Разпределение точно една минута. Беше ми неприятно как ни оглеждат. Сякаш сме на пазар за роби и чакаме кой ще ни купи.

 Хареса ме д-р Червилов, който беше окръжен лекар на Благоевградски окръг. Предложи ми Баня до Разлог. Съгласих се, без да имам някакви изисквания. Селото беше голямо, с минерални извори, намираше се между Банско и Разлог в Разложката котловина между Рила, Пирин и Родопа.

На 14 ноември щяха да ни връчат дипломите. В свободното време ходих на Иваняне да правя тераси на мястото и да садя дръвчета. Фанчето ме заведе да си накъдря косите в едно фризьорско ателие. Поръча фризиране с нагорещени метални щипки. Сложиха да се нагряват щипките и след това ми засукваха косата и я защипваха с горещите щипки. Увиха главата ми с вестници и пешкири и ме оставиха да втасвам. На места силно ме пареше, но аз си казвах: „Трай, бабо, за хубост.“ Трай, трай, ама то се не трае! Току замириса на печено и ме отвиха. Няколко щипки извадиха с полепнала кожа. Намазаха ме с крем срещу изгоряло и внимателно ме сресаха. Обещах си повече да не трая за хубост и си отидохме. Фанчето едвам не умря от притеснение. Трябваше да я успокоявам. Човек знае ли, може и да пометне от притеснение. Тъй като нямах палто, леля Надка взе заем от касата на службата си и ми купи плат за панталони и палто. Палтото ми го уши шивач, при когото ме заведе Фанчето. Мама ми уши панталона. Довърши го късно вечерта преди заминаването ми. Имах две блузи, една пола, жилетка и сега и топло палто. Изобщо доста скромен гардероб. Е, имах и панталони, не от особено топъл плат.

На 14 ноември в 10 часа, отново бяхме пред канцеларията в деканата. Тя се помещаваше от дясната страна на тунела при входа на болницата. Дойде професор Райнов, който ни преподаваше по оперативна хирургия, наметнат с халат. Беше вече застудяло. Каза няколко бодряшки думи, едно „честито”. Употреби паразитно няколко „значи“, и ни пожела „На добър час!“ След което ни раздаде дипломите по азбучен ред, като се подписвахме на „получил“ в една дебела книга. Разотидохме се, като си пожелахме да не се забравяме и през някоя и друга година да се срещаме. Като си помисля как ми описваха моите чешки приятелки тяхното дипломиране, при каква тържествена обстановка е станала. Как са полагали клетва пред общественост, родители и преподаватели, облечени в тоги с триъгълни шапки и букети цветя, ми стана малко криво за нас. Нашето учебно заведение не ни уважава, как да искаме да ни уважават другите. Сякаш през тези шест години не сме полагали изключителен труд, старание, недоспиване? По дяволите, човек може да се кълне и да не изпълнява клетвата си, а може да не полага клетва и да върши всичко, което трябва, съвестно. Остана една лека горчилка от поведението на Медицинския ни институт. Пък може такава да е повелята на Партията. Да ни покажат, че сме едно нищо, слуги на своя народ и толкова. За да нямаме никакви претенции за нищо.

В къщи ми казаха едно „честито” и също толкова. Приготвих си куфара и чешката чантичка, в която беше слушалката и няколко спринцовки и кутии с игли, останали от аптеката на Фанчините родители, след като са им я взели. Чешките студенти ми подариха и неврологично чукче. Рейсът ми тръгваше много рано. Сутринта Дана дойде с мен да ме изпрати. Мама ме изпроводи до вратата и ме целуна по челото за добър път. Останалите спяха. Куфарът беше доста тежък. Малко дрехи, много книги. Рейсът тръгваше от „Възраждане”. Дана ми махна за сбогом и рейсът излезе на булевард „Христо Ботев” и потегли към Благоевград…