ЮНОШЕСТВО

 

Понякога човек сякаш пораства с дни. Само преди няколко седмици бях наивно хлапе, а сега чувствах отговорността да представя своето отечество пред другите така, че да го уважават. Всичко зависеше от мен. В училището нямаше друго българче.

Леля Славка беше учителка по живопис на горните класове. Заведе ме в училище и ме въведе с директорката в първи прогимназиален клас. Той беше само един. Към мен отправиха погледи тридесет момчета. Целият клас беше мъжки. Тридесет погледа ме изучаваха с нескривано любопитство. Слабо, високо момиче с две щръкнали плитки и сиви очи, които гледат право към кпаса, без да изразяват страх, направо в упор. Момчетата се смутиха и класът забръмча. Директорката говореше нещо, което не разбирах. Посочиха ми чин, на който седнах и до края на часовете не го напуснах. Само през голямото междучасие ме изведоха на коридора, дадоха ми кифла и чаша с мляко, с което трябваше да се справя до края на междучасието.

Имах тетрадка и молив, но не знаех какво да правя с тях. Нямах учебници, а момчетата ги разгръщаха по команда и пишеха нещо в тетрадките си. Разбрах колко е трудно четири часа да не правиш нищо, да не разбираш нищо и да не знаеш какво следва. Това беше най-тежкото изпитание на търпението ми. Когато ни разпуснаха, бях съсипана от умора. Не знаех, че човек може така да се измори от нищоправене.

Всяка сутрин тръгвах рано на училище. Понякога с леля Славка, а когато нямаше рано часове, ме водеше леля Маня. След като излизах от нашата тясна и тиха уличка, попадах на един булевард с интензивно движение, който трудно се пресичаше. На кръстовището пред училището винаги имаше полицай, който се грижише за безопасното пресичане на децата. Една привечер, на следобедния чай, бабите, приятелки на баба ми, обсъждаха опасностите при пресичането на улиците. Тяхна позната винаги водeла внучката си на училище и не ѝ позволявала да пресича сама. Внучката навършила 15 години и решили да я пуснат сама. На втория ден я блъснала кола. Всички бяха единодушни, че децата трябва отрано да се учат да бъдат самостоятелни и отговорни за своя живот. Така от следващия ден вече сама отидох на училище. Случайно зърнах на известно разстояние леля Маня да ме проверява как се справям. Направих се, че не я виждам и ми стана смешно. След няколко дни ми гласува пълно доверие.

Пред вратата на училището винаги се открояваше високата, масивна фигура на господин Сихрава, учителят ни по чешки език и география. Той посрещаше всяка сутрин учениците и всички, малки и големи, с голямо страхопочитание го поздравяваха с поклон и сваляне на шапките. Той отговаряше на поздравите, като назоваваше имената на учениците. За него казваха: „Той е голяма работа” и с това изразяваха своето уважение към стария учител.

 

ОБИДАТА

„Лъжеш!” – така ме посрещна леля Маня, като се завръщах един ден от училище. Почувствах се като че ли ми удариха плесница. „Лъжеш, че нямаш домашни!” Откъде да знам, че ни дават домашно, като нямам учебници и нищо не разбирам от това, което ми се говори!. Цялото напрежение в мен избухна и аз се разревах и развиках. Те не можеха да си представят какво ми е при напълно непознати деца, без да им разбирам нищо, без да разбирам на учителите, да стоя по 5-6 часа всеки ден. Леля ми изведнъж млъкна. Явно разбра как се чувствам. На другия ден вече имах учебници и започнах уроци по чешки език при позната на леля Маня, чийто син Петър беше в нашия клас. Неговият баща беше лекар и немците го изпратили в немска полева болница в Русия. Беше попаднал в плен и още не се беше върнал оттам. Всеки ден Петър ми пишеше на листче какво имаме зададено за домашно и какво има да учим. Работех прилежно и скоро вече разбирах какво ми се говори и можех донякъде да отговарям. Няма да забравя първата похвала, която получих от учителя по природознание. Той попита класа дали някой знае как охлювите преживяват зимата. Всички мълчаха, а аз вдигнах ръка. Обясних как охлювите отделят слузен секрет, който като засъхне, става като прозорче. Но това прозорче е само за сухо и неблагоприятно време, а през зимата го облепват с листа и то след като успеят да си намерят място да се заровят, за да не замръзнат, все едно заспиват. Напролет, като се стопли, се съживяват и изпълзяват. Учителят ме похвали и искаше да разбере откъде знам тези неща. Най-много се учуди, че от наблюдение съм разбрала това. Обичах и часовете по математика. Имахме много добър и строг учител. Дисциплината в час беше завидна. Бързо решавах задачите и се изправях, като си слагах ръцете зад гърба. По това време такива бяха изискванията на българското училище, да имаме изправена стойка, за да не ни се изкриви гръбнакът. Зад мен седеше един дребен калпазанин, който често ме буташе. Започна и да ми боде ръцете с пергела си, когато ги слагах отзад. Веднъж в час по математика учителят разясняваше задачата и пишеше на дъската, Новотни, така се казваше това момче, жестоко заби пергела си в ръката ми. В миг аз се обърнах и му зашлевих два яки плесника, които изплющяха в утихналата стая. Отново си сложих ръцете отзад и се съсредоточих в обясненията на учителя. Часът свърши и учителят ни изгледа и каза: „Новотни, ела с мене” и излезе с него. Момчетата ме обиколиха и започнаха да изразяват своята подкрепа към мен и даже известно възхищение. Ледът между мен и класа се стопи. След часовете групово ме изпратиха у дома, а Новотни дори ми се извини.

По география учихме и за България. В учебника ни имаше само няколко реда. Родината ми се описваше като бедна, изостанала, безпросветна страна, където земята се оре с дървено рало. Аз станах и заявих, че това е лъжа и авторите вероятно са ползвали източници отпреди два века, но и тогава изкусни български железари са изработвали железни плугове. Тогава господин Сихрава ме покани да разкажа за родината си. До края на часа говорих и той ме остави и след това каза на децата, че би се гордял с тях, ако и те така познават и обичат родината си.

За два месеца вече можех да водя сносен разговор на чешки. Всяка неделя ходех от 2 часа с баба Ружа в кино „Флора”. Гледахме „Руски приказки“. Те бяха великолепни, с много технически трикове и много красиви. Музиката също беше хубава. Всеки път се прибирахме с баба в добро настроение. След това играехме с приятелките ѝ табланет със залагания от дребни пари – халери. Баба Ружа залагаше и за мен и често печелех. Стотинките прибирах в една медна кана, която стоеше в единия край на бюфета. У нас в България картите бяха строго забранени. Дядо Кольо, бащата на баща ми, навремето се пристрастил към картоиграчеството, веднъж загубил голяма сума пари, играл цяла нощ, докато си върнал всичко. Скъсал картите и вече никога не посегнал към тях. Когато се родил баща ми, отказал и цигарите, а сина си възпитал в непоносимост и към двете – карти и цигари. На нас не ни се даваше да играем и на Черен Петър, защото „така се започвало”.

 

НИКУЛДЕН

Забравих да разкажа за празнуването на Никулден в училище. Непосредствено след часовете в класа влезе „свети Никола“. Беше облечен като дядо Коледа, но до него пристъпваше и „дяволчето“ с костюм от червено трико, с опашка с пискюл на края и остри рога. То правеше маймунджулуци, говореше смешки и се закачаше с всички, като за всеки намираше да каже за някаква негова пакост или непослушание. Всичко правеше така, че ни разсмиваше. „Светецът“ пък намираше блага дума и похвала за всеки. „Дяволчето“ каже нещо лошо за някого, а „ свети Никола“ веднага намира нещо хубаво, за всеки имаше някакво подаръче. Подаръците бяха увити и надписани. Те бяха приготвяни от децата за техните приятели. Момчетата, които имаха повече приятели, получаваха повече подаръци. Аз получих много и бях изпратена до вкъщи от целия клас. Лелите много се зарадваха и поканиха момчетата да влязат, като ги почерпиха с бабините колачи. Сега вече разбрах, че съм приета в класа и съм спечелила неговите симпатии.

 

КОЛЕДА

Струва ми се, че няма по-голям празник от този. Цялата къща от няколко дни ухае на коледни сладки. Пекат се колачи, чупят се и се мелят орехи, вари се и се бърка мак за пълнеж на макови бухтички и кифлички. Няма нищо по-вкусно от бабините орехови маслени бисквити. Топят се в устата, а какъв аромат на ванилия и прясно масло! Приказка! А след това колко купи и панички за дообиране и облизване. Симфония от аромати и вкусове. Накрая календарът доказва идването на празника. Чичо Владик донася елхата и двете с братовчедката Яна се залавяме да я кичим. Вадят се кутиите с коледни украшения, блестящи топки и сладости. Елхата се възвисява в пълното си великолепие, с грилянди и светлини на трепкащи свещи, сладки и бонбони, завити в шарени книжки. Последна се подрежда пещерата с новородения Христос, Божията майка, Йосиф и влъхвите. Разбира се, не може без магарето, овците, кравите и пастирите. На последното клонче на елхата, непосредствено над пещерата закачаме и опашатата звезда. Нашата задача е изпълнена пред очите и с одобрението на всички възрастни. След това ние с Яна излизаме и остават възрастните да слагат подаръците. Слагаме масата. Разпъваме голямата бяла покривка и подреждаме празничния сервиз от чешки порцелан с ръчно рисувани картини на замъци и пищни паркове в светлосиньо.

Баба и лелите започват да подреждат ястията и сладките. Всички заемаме местата си. После чиниите започват да се пълнят, но не с нашите постни яденета. Католиците не приемат птичето месо и рибата за блажно. В средата на масата стои големият самовар, останал от незапомнени времена. След привършване на вечерята се пие чай със сладки. Яна пее „Аве Мария“ и всички оставаме известно време мълчаливи след песента. Гласът на Яна е ангелски, а самата песен е вълнуваща, хваща те за сърцето. Преливат в теб най-прекрасни чуства на обич и благодарност. Странно състояние. Мисълта ми отлита при моето семейство. Какво ли правят сега там? Сигурно мама прекадява и овците, и птиците, и моите любими зайчета. Разбира се, и цялата къща с пожелание за здраве.

След всичко започват игрите. На „магаре“ с карти. Пада голям смях. После леля Маня изважда играта “Монополис” и всички разпалено хвърляме заровете, „купуваме” и „продаваме”, така до полунощ. Тогава се отива в другата стая и се отварят подаръците. Толкова хубави неща и толкова много радост. Сутринта ставаме късно, закусваме сладко и след това идват  гостите. Навън е навалял сняг и с братовчедите правим снежен човек. Става хубав и всички му се радват. Получих много хубави книги. Вече чета доста бързо и заживявам в нов, прекрасен свят. Светът на книгите. Пресичам Гренландия на ски с младия Амундсен. С Нансен съм на кораба  му „Фрам”, скован от ледовете на Северния ледовит океан. Водя борба със скорбута и решавам най-тежките проблеми. Разбирам, че всеки успех се гради на познания, много труд и сериозна подготовка. Нищо не се дължи само на късмет. Започвам да играя физкултура и да се закалявам. Моля леля Маня да отида да спя в малката стаичка до стълбищата, която е правена да бъде кухня на етажа. Има газова кухненска печка, прозорец, който гледа към двора, малка масичка до прозореца, твърдо легло и един стол. Всичко, което ми е необходимо. Разбира се, има и нощна лампа до леглото, това ми дава възможност да чета нощем. Вечер отварям широко прозорците да се проветри и махам големия пухен юрган, постлан върху дюшека да ми е по-топло и меко, пух отдолу и пух отгоре. Така няма да се закаля. После затварям прозореца и си лягам. Не е останала вече топлина от затоплената стая. Леля Маня хубаво я затопля с газовата печка преди да си легна, и след това я изключва. Стахува се да я остави включена и нещо да стане и да се отровя.

Празничните дни минаха. Отново тръгнахме на училище. Времето бързо летеше, защото вече имах непрекъснато нещо да правя. Леля Славка започна да преподава рисуване и на нас. Часовете при нея бяха много интересни. Имах чудесен блок и водни бои, за които в България можех само да мечтая. Учим техника на полагане на боите, получаване на нюанси със смесване на различни бои, с които се постига желания ефект и настроение. Багрите станаха за мене нещо като музика, нещо, с което можеш да изразиш чуствата си.

 

СЛОВАШКА СВАТБА

Братовчед ми Богдан следва в художествената академия и рядко се задържа в къщи. Носи кепе ала Рембранд и такива мустаци и брадичка. Изобщо и приятелите му от академията подражават на знаменития художник. По кината се върти филм за Рембранд. Богдан си има и приятелка, едно словашко момиче, което работи като домашна прислужница в семейството на негов приятел. Казва се Анешка и е много мила. Леля Славка е много неспокойна. Чичо Якуб Обровски - бащата на Богдан, намира, че Анешка е чудесна и Богдан ще е щастлив с нея. Чичо Якуб е много болен и явно иска да види поне сина си с другар в живота.

Анешка забременя и това ускори нещата в полза на младите.

От време на време получаваме писма от вкъщи. Всяко писмо носи радост и получаването му е нещо като празник. Най-дълги и обстойни са писмата на мама и след това на сестра ми Дана. От брат ми Коли получавам само кратки поздрави, но веднъж и с повече букви. Ето и това по-дълго писмо.

Мила Ружке,

Пиша с молив, защото ме мързи да отида в другата стая за мастило. Да те осведомя за положението в къщи няма смисъл. Сега Дана ни чете писмото си и виждам, че ти е писала всичко. Все пак беше пропуснала да ти се похвали, че е пуснала търбух от много ядене, всъщност и аз не ям по-малко, но се движа повече.

По липса на неща за писане от къщи, ще ти съобщя как класът ни веднъж се извини по история. Междучасието бяхме твърде луди. Хванат някого за краката и искат да го изхвърлят навън. Разбира се, щяха да го приберат обратно, но както и да е наближаваше Баба Цоцолана (Госпожица Топузова) да влезе. Тогава председателят излезе пред катедрата, въдвори тишина и започна:

- Сутринта всички бяхме на кроса /от цялата гимназия имало само 10 души/, после на гимназиалния концерт /от класът ни не е имало никой/, а вечерта на лъчевата щафета /което също не беше истина/. Но председателят можеше да говори така само пред нас. Не му се искаше да лъже Топузка и с изпълнението се нагърби Тарапонти. Как да е, всичко мина благополучно. Та и вие може да правите така, стига да сте солидарни. Засега стига толкова. Ще прибавя, че най-страшното нещо за Мири е Паякът. Хиляди поздрави на всички, целува те брат ти.

 

Ето и писмото на Богдана (Дана, както я наричаме в къщи):

Мила бабо Ружо,.

Маничка ти праща тази рисунка и ти пожелава щастлив живот до дълбоки старини. Всички ти честитим рождения ден и ти пожелаваме да не ни тревожиш с боледуването си, а вечно да бъдеш здрава. Ружка се оправдава, че не пише писма понеже непрекъснато трябва да ти разказва как живеем на Искъра (Моля ти се, освободи я за един час, за да ни напише едно солидно писмо, че да видим как може да пише. Да си припомни за майка си, която така се радва на всяко писмо от Прага.) Тука си живеем добре. Забавляваме се с бързо подрастващия ми брат, който колкото расте по-хубав става. Ще има да се гордееш някога с този си внук. Маничка ходи на детски дом. Учи песни и стихотворения, от които после пък не можем се отърва, понеже вечер Маня ги декламира и пее, докато мама я заболи главата и моли за тишина. Откак Ружка е при вас, не ни пишете често както преди. Ядем царевичен хляб. Радваме се на хубавото време. Учим уроци с брат ми и прекарваме весело. Мама гледа Мирко, шъта из къщи и ходи на зъболекар. С една дума - шумът си остана макар Ружето да отсъства.

Сърдечни целувки на всички от внучката Богдана.

В същото писмо, в което пишат Дана и Коли, има писмо и от мама. Ето го:

Мила мами,

Ще използвам останалото свободно местенце, за да те поздравя с празника [рожденият ден на баба Ружа беше през м.март]. Сигурно няма да ви остане време този път да го празнувате, защото ще сте в трескаво приготовление на сватбата. Виждам, че всички сте много загрижени по този въпрос и с право, но щом фактът е налице, не остава нищо друго освен да се помъчите да не вгорчавате бъдещето, което иде и да всявате бодрост в духа на младите и стремежа и условия за работа у тях, защото при добра воля могат да се преодолеят и най-големите трудности. Пожелавам ти от сърце опасенията да не се сбъднат, за да можете всички да бъдете щастливи заедно с младите, защото младостта е все пак най-хубавото от живота. Предай на Богдан и булката му пожелания за щастие и успех в живота. Дано намерят сили да се справят с него и да крачат към върховете му. На тяхната възраст светът е техен. На Богдан кажи, че му пожелавам бащината работоспособност, неговото отношение към живота и семейството. С тия качества действително би могъл да стигне върха. Пратете ми снимка на младите, за да имам представа как изглеждат. В такива дни най–много съжалявам, че сме толкова далече. В къщи сме горе-долу добре. Мирко и Маничка изкараха инфлуенца и сега все още покашлят. Данито им приглася, а леля Недка си бърше носа от силна хрема. Лекуването на зъбите ми вече е към края и скоро ще се озъбя. В къщи идва шивачка, която ни шие от изпратените от вас платове. Скоро ще пиша по-дълго писмо и ще отговоря на Ружениното.

 

Скоро след рождения ден на баба Ружа стана и сватбата. Богдан и Анешка бяха в словашки национални носии, които са много красиви. Напомнят по багри малко нашите. Сватбеният ритуал също е много интересен. Жалко, че не познавам нашите народни ритуали при сватба, за да мога да ги сравнявам.

Роднините на Анешка също са облечени в носии. Венчават се в католически храм. Ще живеят в ателието на чичо Якуб. И той беше на сватбата и беше много горд със сина си. Богдан беше много красив и Анешка също. След венчавката заминаха веднага за родното място на Анешка в Словакия и сватбата продължила там.

След няколко дни се прибраха у дома и вече идваха много по-рядко на гости.

Малко след сватбата получихме отново писмо от Гара Искър. Дана и мама отговаряха на писмото ми от началото на февруари. Ето и писмата:

 

Мила Ружо,

Нашият клас ще дава утре вечеринка с много гости. Писмото ти получих на 20 февруари и същия ден ти отговарям. Мама вече изпрати свидетелството ти. Стадото от овце се увеличи с едно овне, рожба на Ленка. Коли си купи зайка със зайче, от която пак чакаме малки. Маня играе с играчките си по цял ден и не прави никакви пакости. Мирко е много хубав, когато сутрин го срешеме и косата му се накъдри цялата, обуем му панталонки и от играта бузките му се зачервят. Знае да бърбори разни думи и да се плези на огледалото на бебето, което вижда там. Сега му бродирам върху салфетката му лика на гуменото кученце с което много обича да играе.

Мога да ти кажа, че нашият кпас окачи стен вестник №5, а вашият № 3. Тази година аз и Коли често ходиме на кино в София. Батето пуши, за което имаме основание да му се подиграваме [батето е големият син на леля Анче - сестрата на татко]. Защо не писа подробности за сватбата на бате Богдан?

Поздрави всички от името на всички ни. Лека нощ. Като получа отговор, веднага ще ти се обадя.

 

Мила бабо Ружо,

Мама още ходи на зъболекар и зъбите ѝ скоро ще бъдат готови. Тя падна на двора и още я боли удареното място. Иначе всички сме добре. Сечко се разсърди и навя сняг, който аз трябва да газя, но това няма голямо значение, щом нивите са на топло. В следващото писмо ще пиша на Ружена докъде са стигнали в уроците. Най-малкото ти внуче изглежда, че ще е красавец. Като се оправи времето ще го снимаме и ще ти изпратим снимката му. Как преживявате? Прощавай, че ти пиша с молив ама утре вечер ще имаме вечеринка и трябва добре да се приготвя за това. Скоро ще ви се обадя пак.

Много поздрави от внучката ти Дана.

 

Мили хорица,

Използвам останалото от Даниното писмо место, за да ви се обадя. Дана споменава, че съм паднала на двора, та да не се уплашите, че е нещо страшно. Като се връщах от пазар и хвърпих поглед към Трефчо, който се втурна да ме посрещне с развяна опашка, престанах да гледам в краката си и се спънах в едно кютуче, като се проснах на земята в цялата си дължина. Понатъртих се, но не разлях млякото, което носех. При движение на дясната ръка, ме болят доста ребрата, та сега съм доста вързана в ръцете. Добре, че леля Недка е още у дома и ме отменя в доста работи, главно в прането на пелени. Много се чувствам задължена за това. Иначе имам чудесен апетит и се храня доста, сигурно съм настигнала вече Данито по тегло. Тя си е бабачко, да не ѝ е уроки! Документите на Ружена пратих с въздушна поща. Вярвам, че сте ги получили вече. Малкият Мирко е всеобщ любимец. Има вече едно пораснало зъбче и три, които се провиждат, но не са прорязали още. От това може би е малко неспокоен нощем, но не и плачлив. От всичките ми деца той засега е най-спокойното бебе. Дано до край върви така! Вчера се сдобихме с още едно овне. И Ваклушка роди мъжко агне. На Линчо му светихме маслото. Днес си усладихме с чорба от неговите дреболийки. Имам вече четири руна, от които всички ще можем да се обуеме с топли чорапи. Тази зима минахме добре. Малък Сечко се беше разлютил, пък и Софянеца здравата метеше и навълняваше бялото поле, но отзарана пак затихна и се затопли и сега димът на фабричните комини се извисява право нагоре. Зажадувахме вече за пролет. Тука ни е най-хубаво когато цъфтят дърветата. На Маня за рожденния ден не писах поздравително. Тя не смята за радостен ден, който прибавя още една година към изживяната вече низ и припомня, че има и край. Но туй си е животът, какво да го правиш? А празниците са все пак едно разнообразие на всекидневието. Нищо не пишете за сватбата. Как се уреди животът на младата двойка? Все се каня да пиша и на Славка. Дано се наканя по-скоро! Чакам от Ружена по подробно писмо. Как е Яна след отравянето със светлинен газ? Ружка да се залавя вече сериозно с учението и да е разумна в планината. Целувам ви всички. Ваша Настя.

 

Мама споменава за отравянето на Яна със светилен газ. Това стана в банята. Водата в бойлера се нагрява с газ. Пуска се газта и се запалват дюзите. Трябва да се внимава да горят всички дюзи, за да не се натрупва газ. Той е по–тежък и слиза надолу, ама като се поизпълни помещението, може да избухне. Тъй като се къпеш във ваната, се намираш на ниско, преди да стане експлозията се отравяш. При Яна се беше случило, че тя пуснала да тече водата, ала като се отпуснала от отровния газ, запушила изтичалото и ваната преляла. Леля Славка минала и видяла локва пред вратата. Като отворила, видяла, че половината горелки на бойлера не горят а Яна не е в безсъзнание. Бързо спряла газа и извлекла Яна навън, като я замъкнала в стаята и направила течение да проветри. Докато търсила телефона на бърза помощ, Яна се съвзела. След няколко дни беше на крак, но дълго си страдаше от главоболие.

 

НА СКИ В КЪРКОНОШ

 Леля Славка съобщи, че ще заведе нашия клас на ски в Кърконош за седем дни. Тръгнахме към планината с влак и след това някакъв рейс ни стовари в заснежената планина пред една хижа. Дадоха ни таванска стая с малки прозорци под самата стряха, а таванът беше скосен така, че да стигнем до прозореца, трябва бая да се наведем. Леглата също бяха така настанени, че ако забравиш и станеш бързо, ще си праснеш главата. Моето легло и това на леля Славка бяха в единия край на стаята, а на момчетата в другия. Оставихме си нещата и изскочихме навън. Още същия ден бяхме на пързалката. Пързалях се с шейните на другите. Собствена шейна нямах, както и ски. Вечер преди спане леля Славка ни разказваше стари гръцки приказки, които слушала от своята баба. Запомних приказката за Магданоскази и Партам-баба.

Повечето момчета имаха ски и се спускаха с тях. Леля Славка взе ски назаем и за мене и ме пусна на пистата да се пързалям сама. След това отиде в „Чайната” да си пие кафето и да си пуши. Оставаха още три дни до връщането ни в Прага. Отначало започнах да се спускам по една пързалка встрани от пистата, която беше доста полегата. Вече имах по-голяма увереност, че ще се науча. Огледах се наоколо и видях група деца с учител, който ги учеше как да управляват ските си. Заслушах се в неговите указания и се заплеснах по децата, така че не разбрах как съм увеличила скороста. След миг прекръстосах върховете на ските, в резултат на което се преметнах и забих главата си в снега и усетих остра болка в десния глезен. Бях в смешно безпомощно състояние. Момчетата се впуснаха и ме обърнаха по гръб. Свалиха ми ските, но аз не можех да стъпя на крака си. Скоро, натоварена на шейна, ме закараха при леля Славка. Едвам успяха да ми свалят обувката. Кракът ми беше жестоко отекъл. Превързаха ме и с шейната ме откараха в хижата. На ръце ме качиха в стаята и настаниха в леглото. Храната ми носеха в стаята. Добре че имаше тоалетна на етажа и че си носех интересна книга за четене. На другия ден до вечерта стоях сама горе. Вечерта класът се завърна с ужасна новина - в Прага станал държавен преврат. Комунистите начело с Клемент Готвалд са завладели властта. Беше краят на февруари 1948 год. Правителството на Бенеш, законно избрано след немската окупация, беше свалено. Министърът на външните работи, син на първия чешки президент Ян Масарик, се самоубил. После научихме, че бил убит от агенти на КГБ. Прибрахме се един ден по-рано. Всички вкъщи бяха така разстроени и обезпокоени, че не обърнаха внимание на моето куцане. На кинопрегледа видяхме кадри от преврата. По Вацлавския площад маршируваха работническите отряди. Съобщаваха на кои предприятия се представители. Всички облечени с нови „работнически“ униформи и с шмайзери в ръце и със странни руски физиономии.

Свърши се с чешкото спокойствие и самоувереност. Хората бяха стреснати и уплашени. Не знаеха какво ще им донесе утрешният ден. Чичо Владик оставаше до късно в редакцията. Той беше шеф на парламентарните журналисти и искаше всички да узнаят истинските парламентарни дебати. Скоро това стана невъзможно. Появи се цензурата, както при немската окупация. Тогава чичо Владик започна да води рубриката „Преди сто години в парламента”. Тогава Чехия е била в пределите на Австро-унгарската империя, при също такава несвобода и наличие на цензура, но много по-мека. Като отивах на училище, понякога чувах разговори на улицата - „Има статия на Сис, побързайте да си вземете вестника, че го разграбват.” С тази рубрика той успяваше да каже на хората това, което не можеше да се изрече вече открито. Да, ама новите властници се усетиха и спряха рубриката, като взеха и журналистическата карта на чичо за достъп в парламента. Последва отстраняването му като представител на парламентарните журналисти и свалянето му от поста главен редактор на вестник „Народна демокрация.” Все по-рядко допускаха негови статии във вестника. Въпреки всичко, той продължаваше да работи усилено, да се рови в старите броеве на вестника, с който беше изпълнено мазето,.да изрязва и подрежда материали с години назад, в които се разглеждаше влиянието на Русия върху Европейската политика и съдбата на народите. Търсеше в историята аналози на днешното време и ги намираше. Всяка негова статия беше събитие, за което се говореше.

 

ВЕЛИКДЕН

Наближаваше Великден. Започна чистенето за празника. Миене на прозорците, тупане на килими, търкане на паркет. Къщата светна. Почисти се градината, подрязаха се храстите. Всеки вършеше нищо. След това започна работа по подготовка на самия празник. Най-вълнуващото беше приготвянето на великденските яйца. Леля Славка ме заведе при една своя приятелка, която се занимаваше с изписване на великденски яйца. Това беше цяло изкуство. Имаше една стая, излълнена с рафтове, на които бяха подредени стотици яйца, изписани с удивителни шарки и преплетени мотиви от природата, цветя, птички, пеперуди, клонки, различни геометрични фигури и всяко нещо със своята символика. Всяка шарка с определено послание за любим човек. Не очаквах, че съществува такъв свят на символите. Двете художнички ми обясняваха тяхното значение, като сравняваха с мотивите на везбите на народните носии, които имат още по-древен произход, но и те имат своето послание към хората. Някои шарки са просто да носят красота и естетическа наслада, а в други е вложено посланието на символите. Самото яйце е носител на символа на „началото“, нещо, което се заражда, което предстои. Показаха ми сувенирни яйца, направени от различен материал, снимки от скъпоценни яйца, бивше притежание на короновани глави, които се съхраняваха в музеите.

Прибрахме се в къщи и аз дълго не можех да говоря, обсебена от всичко това, непознато, красиво и някак си загадъчно. Изобщо това беше един нов свят. На другия ден с Яна, леля Славка и леля Маня се заловихме да приготвяме яйцата под зоркия поглед на баба Ружа, която видимо се забавляваше, като ни гледаше. Леля Маня боядисваше традиционните яйца, а ние с тънки четчици ги доизшарвахме с мотиви без символи, а каквото ни хрумвше, от Великденския заек до пъстри пеперуди и цветя. После яйцата се излъскваха с кърпичка, напоена с мазнина, и се подреждаха в голямата красива купа за великденски яйца. С това великденската атмосфера се всели в къщата, а след това се допълни с великденските аромати на сладки и козунак. Самият празник сякаш мина по-незабележимо от приготовленията за него. Виж, голямото чупене на яйца и радостта твоето да оцелее, също си го биваше.

Накрая учебната година приключи, без да получа някакъв документ, че съм посещавала училище. Класната ме успокои, че в началото на идната година ще се явя на изпит, за да се запиша във втори прогимназиален клас.

 

ПОСЛЕДНИЯТ СОКОЛСКИ СЪБОР

В началото на месец юли се състоя Соколски събор. Той се провежда през няколко години, трае няколко дни и завършва с голямо шествие по улиците на Прага. Това е един прекрасен национален празник. По стадионите соколските организации от всички части на страната демонстрират своите умения:  всеобщи гимнастически упражнения, изграждане за няколко минути на палаткови лагери, надбягвания, колективни игри и състезания. Шествието беше незабравимо. От малки деца до старци в напреднала възраст, облечени в красивата соколска униформа, с песни, танци и духова музика минаваха по широките пражки булеварди. Плющят знамена, лицата и на зрители, и на соколи греят от възторг, скандира се „Чехия не е загинала!” – сякаш хората чувстваха, че това е за последно. Аз бях тези дни навсякъде с чичо Владик. На гости ни беше дошъл и чичо Франтик, който е основал Соколската организация в Кнежевес, където беше лекар. Скоро Соколската организация се разпусна и забрани. Чичо Франтик, братът на баба Ружа почина. Погребали го в соколската му униформа. Изпратили го хиляди хора и от околните села. Повечето били облечени като соколи. Новата милиция не посмяла да се намеси. Нали и те са чехи. Нали и тях е лекувал старият доктор. „Чехия няма да загине, защото има дух” - казваше леля Славка, като разказваше за погребението.

Няколко месеца преди неговата кончина, бяхме на гости в Кнежевес. Той живееше в голяма двуетажна къща в центъра на селото. Имаше малко стопанство, кон с двуколка, птици и прасе. За всичко се грижеше една стара дама, която ръководила стопанството от незапомнено време. След смъртта на дъщеря му и зет му, които били учители и загинали в каменовъглените мини, където били на бригада, двете му внучки дошли да живеят при него. За тях дошла от Прага сестра му Мария, която имала магазин за шапки, но нямала собствено семейство. Тя напуснала родния си град, работата си и се отдала изцяло на братовите внучки и брат си. Те бяха две мили момичета, малко по-големи от мен.

Чичо Франтик бил останал отдавна вдовец с три деца и тогава при него дошли да живеят майка му и баща му Йозеф и Йозефина. Домашната му прислужничка на стари години се омъжила и той я осигурил с къща и земя, за да има свое стопанство, но тя продължаваше да се грижи и за неговото. Баща му,  градинар и лесовъд, се бил пенсионирал. Негово дело е паркът на Страхов в Прага. В Кнежевес също направил чудесен парк на земя, която чичо Франтик дарил на селото. Дърветата в парка бяха грамадни и красиви, но родителите на баба Ружа вече не бяха живи. Изграденото от баща ѝ и брат ѝ продължава и днес да съществува.

 Ние отидохме на разходка през селото и всеки срещнат правеше поклон пред стария доктор и сърдечно го поздравяваше. Посетихме и една стара негова приятелка. Голямата му любов след смъртта на съпругата му. Тя беше напълно оглушала и на мен ми беше интересно да наблюдавам как общуват. Преди да си тръгнем, чичо Франтик ми подари бастунче, завършващо с юмрук. На внучките си подари такива с конски глави. Беше ми мъчно, защото бях на вълна индиански и траперски романи, а в тях конете също са герои. По-късно, като поотраснах, разбрах, че в стари времена такива тояги, завършващи с юмрук са носели признатите от племето мъдреци и водачи и оцених подареното ми. Тази тояжка беше желана играчка за по-малките вкъщи и един ден я намерих счупена, без да разбера от кого. Това всъщност не беше нужно да знам, с това нямаше да я върна и само щяхме да се караме.

 

НОВАТА УЧЕБНА ГОДИНА

Лятото бързо се измина. С леля Маня и чичо Владик често излизахме на дълги разходки край Прага. С трамвай, до последната му спирка или с влак, за един два часа, се озовавахме в гора или прекрасно поле край някаква река. Беряхме гъби и правехме чудни букети с цветя. Вечер с баба Ружа ходехме на индиански филми в кварталното кино ”Трудов фронт”. Тези филми бяха забранени за деца под 16 години. Това налагаше малко да се дегизирам и да обличам палтото на леля Маня. Така и не разбрах причината за тази забрана. Но леля Маня и баба много се забавляваха, като ме превръщаха от хлапе в госпожица. По време на прожекцията си хапвахме пълни с крем вафлени тръбички, запечатани с шоколад. Трябваше само да внимавам да отхапвам така, че кремът да не се изцеди върху дрехите ми.

С леля Маня скитахме из Прага и се запознавах с историята ѝ. Продължавах с уроците си по чешки език и ставах все по-уверена. Говорех правилно, с добро произношение. Даже се хванах, че почвам понякога да мисля на чешки. С Яна също понякога ходехме на кино. Тя ме заведе да гледаме филма „Книга за джунглата” от Киплинг. Яна беше ходила на този филм 17 пъти и знаеше наизуст музиката му. Често вечер ми я свиреше на пианото. Върху пианото имаше статуетка на пантерата Багира. Изобщо Яна си падаше по Индия, индийската религия, индийската музика и филми за Индия. По-късно разбрах защо, беше се влюбила в момче, фен на всичко индийско. Скоро престана изобщо да ме забелязва. По цял ден я нямаше. Връщаше се много късно, когато вече спях. След една година се омъжи, но индийският фен се оказа неспособен за семейство и отговорности. Твърде дълго се взирал в пъпа си и медитирал, та накрая лелите трябваше да се грижат за него и децата му, докато Яна не осъзна, че не е съпруга, а бавачка, и се раздели с него. За сватбата на Яна вече бях в България.

Започна новата учебна година. Училището напълно се промени. Вече нямаше специални училища, а общи. Класовете бяха смесени. Малко от старите момчета видях. Записването ставаше по местоживеене. Петър и Пеликан живееха наблизо и останаха. Още в първите дни се сприятелих с едно дребно момиченце, Марженка, която по късно стана журналистка и два-три пъти си писахме през и след студентските години. Друга приятелка ми беше Вера, тя стана учителка. Беше висока и кокалеста, но пряма и обичаше природата. С нея често работехме в градината.

В първия учебен ден, след като ни представиха класната и ни разпределиха по чинове, в класа влезе комисия от учители начело с директорката. Накараха ме да прочета един текст на чешки, след това ми продиктуваха няколко изречения и ми казаха да поставя едно съществително в различните падежи. Всички се засмяха, като се провикнах на звателния падеж, на чешки той е „с викане” (с волани). Дадоха ми лист със задачи, които реших бързо, и трябваше да чета и превеждам от руски. След това казаха: „справя се, годна е за втори прогимназиален клас“ - и вече бях редовна ученичка, от която се изискваше всичко, което се изискваше от другите деца. След няколко дни директорката ме извика и ми възложи да се грижа за цветята в кабинета ѝ. Директорката ни преподаваше математика и явно беше доволна от мен. Имахме чудесна учителка по биология. Всеки понеделник тя подреждаше цветя и треви, даже и бурени в епруветки и ги слагаше в стативи, които поставяше  във витрините на коридора. Под всяко растение пишеше  името му и по няколко думи за него. Когато ни изпитваше, ни вадеше от една чаша някое растение, което е стояло във витрината поне предната седмица и ние трябваше да кажем по нещо за него. Когато се разхождахме по коридора през междучасието, ние изучавахме растенията от витрината. Отлична бележка се получаваше само при отговор и на допълнителните въпроси. Всеки понеделник отивах с букет растения и с учителката ги подреждахме. Леля Славка ми подари малка енциклопедия, джобен формат, на лечебните растения в Чехия. Носех я със себе си при всеки излет. Имахме страхотен кабинет по биология със скелети на представителите на всички групи животни. Имаше сбирка с яйца, челюсти на акула, различни насекоми, пеперуди, паяци и какво ли не. Всеки път излизах последна от кабинета. В часовете гледахме под микроскоп, изучавахме частите на растенията. Определяхме растенията с класьора като брояхме тичинки, венчелистчета, определяхме вида на корена. Работехме върху коркови дъсчици с пинсети, ножче и иглички. Наблюдавахме с лупа и под микроскоп, като сами си приготвяхме препарата за наблюдаване.

Още в първите часове по физика ме връхлетя беда. Учителката ми зададе въпрос и аз отговорих. След това още един, на който знаех отговора, но чешката дума, с която трябваше да започне изречението ми „потъна.” И друг път ми се е случвало, но след малко знаех, че ще ми изплува. На български казвам „чакай, чакай, сега ще се сетя“, а на чешки избърборих „почкай, почкай” – сетих се за думата и тъкмо щях да продължа, върху ми се изля гневен поток от обвинения за липса на възпитание, простащина и какво ли не, че не съм я уважавала защото съм „тикала”, как мога да казвам „ти” на учител и, и..... След бурята ми нареди да седна, но аз просто дадох правилния отговор и се извиних, като изтъкнах, че се касае за недоразумение, и се опитах да ѝ обясня различията в българския и чешкия. А в случая не ми е дошла навреме чешката дума и „чакай“, не е било за нея, а за мен, за да се успокоя и че думата ще си дойде, както е станало. Имах чувството, че тя не разбра много от всичко това, но беше изненадана, че съм българка и то отскоро в Чехия. Следващия път ме изпитва много и за всичко, което ни беше предала. Явно, искаше да покаже на класа, че има защо да ми се кара и че аз съм посредствена и невъзпитана ученичка. Държах се с голямо уважение, отговарях обстойно и правилно, с разбиране обяснявах процесите. Много от нещата, които учехме, бях чувала от по-големите вкъщи и мамините разяснения за тях. Оставих учителката да се чуди откъде знам повече от това, което тя ни е казвала и има в учебника. Учителката ни по физика беше много добра. Уроците ѝ бяха съпроводени с опити и научни филми. Запознаваше ни и с живота на големите физици. Никога не станахме близки, но от нея много научих. Имах чувството, че носеше някаква обида от живота и затова понякога избухваше.

Една есенна вечер чичо Владик ме заведе в народния театър да чуя операта от Сметана „Продадена невеста”. Той ми показа къде да седна и изчезна. В края на представлението дойде да ме вземе. После ми разказа всичко за театъра, за представлението, за музиката на Сметана. Аз бях като омагьосана. За пръв път бях на опера и за първи път слушах такава музика. Омая ме красотата на залата и на завесите. След няколко седмици имахме домашно да опишем нещо, което ни е развълнувало през последните месеци, и аз писах за първата ми среща с операта. Предадох съчинението и на следващия път учителката ни ме накара да го прочета пред класа като най-доброто. За съчинението имах отличен, а за правописа малко над три. Когато показах работата си вкъщи, чичо Владик много се зарадва и ме похвали. Разбира се, и лелите ме похвалиха, но за правописа зачестиха упражненията с диктовки.

 

ЧАСОВЕТЕ ПО РЕЛИГИЯ

В час на класния ръководител класната започна да ни пита кой каква религия изповядва, защото от шести клас часовете по религия стават задължителни. Аз опитах да се измъкна, като казах, че в нашето семейство не сме религиозни и не ходим на черква, но учителката ме попита дали съм кръстена и това реши въпроса за посещаване на часовете на един свещеник от православния руски храм. Трябваше да ходя с Петър, който също се оказа православен. Излезе, че баща му бил руснак, дошъл като младо момче след революцията. Така всека седмица имахме една вечер по два часа религия.

Часовете се водеха в едно старо училище с чинове, които напомняха нашите в България, тоест доста старички. Свещенникът беше едър, възпълничък мъж с широка тъмна къдрава брада и усмихнато лице. Часовете бяха интересни, смесица от Христови притчи, църковни символи и правила и истории от революцията. Той бил безпризорно хлапе, минало през всички фронтове, гладувало и крало, за да оцелее и накрая прибрано от монаси, с които попаднало в тази страна, където станал  свещеник, но запазил в сърцето си любовта към майчица Рус, която понякога била твърде жестока към него. Аз не станах религиозна от тези часове, но запазих едно уважение и респект към религията и храма. Подготвяха ни за причастие след постите. Да си призная, не постех. В България се напостих за години напред. Даже преди самото причастие си хапнах филия с мас и пръжки, които леля Маня беше получила от Маршов. Не устоях на изкушението. Яна ме видя, но не ме издаде. Самото причастие беше лъжичка от сладко от портокалови корички и късче от кифла. Лъжичката добре облизах.

 

ГОСПОЖА ОПЛЕТАЛОВА

Тя беше най-добрата приятелка на баба. Беше дошла от Сибир по време на революцията. В Чехия я беше довела любовта, както навремето баба Ружа в България. Съпругът ѝ бил в Чешкия легион по време на гражданската война в Русия. Той воювал в Сибир и там срещнал голямата си любов, с която на връщане прекосили огромната страна. Имаха син и дъщеря. Тя живееше при дъщеря си, след като останала вдовица. Имаше голям внук, който беше в последния клас на гимназията. Този внук имаше пълната колекция на книгите на Карл Май. Имаше и много книги от Майн Рид, Киплинг и други чудесни автори. Оплеталова често ми носеше от неговите книги. В края на есента внукът ѝ беше арестуван. Негова съученичка, в която бил много влюбен, го убедила да избягат в Германия, за да заживеят свободен живот. Успешно се прехвърлил през границата с нея и тя веднага го изоставила, защото там я чакал годеникът ѝ, за когото тя не му била и споменала. Огорчен и разочарован, той се върнал обратно вкъщи. Споделил с някакъв приятел, че се е разходил до Германия и обратно. Това било своевременно доложено където трябва и той бил прибран за разпит. Разпитът продължил, докато здравето му било напълно разбито и след като не научили нищо, бил пуснат да умре у дома. Той беше усвоил от книгите урока по достойнство, вярност и приятелство и загина, без да каже нищо за хората, които са го придружили до границата и са му помогнали и в двете пътувания. Аз получих неговите книги и учебното му бюро, на което учех и пишех домашните си. Книгите му четяхме всички деца от класа, даже и големите ми братовчеди. Обикнах Оплеталова и ми беше много мъчно за нея. Тя също ме обичаше и често ни придружаваше с баба Ружа на разходките ни и гледането на филми.

 

ХОЛОКОСТ

В класа имахме едно много мило, но и много свито и мълчаливо момиче. За нея казваха, че живее при баба си. Родителите ѝ не се върнали от фашисткия лагер. Ние не знаехме, че и тя самата е била повече от 2 години в лагер, отделена от близките си. Един ден ни казаха, че целият клас ще посетим прожекция на филм за холокоста, за да се запознаем с фашистките зверства в концентрационните лагери. Евичка, така се казваше момичето, помоли да бъде освободена. Отговориха ѝ, че нареждането е ”без изключения”! Отидохме на филма. Евичка седна до мен. Още с първите кадри започна да трепери. Аз я прегърнах инстинктивно. Сложих главата ѝ на скута си и почнах тихичко да я утешавам, че всичко това вече е приключило и хората от цял свят няма да позволят да се повтори. Тя тихо хлипаше, после се успокои и останахме така прегърнати до края на прожекцията. Филма не можах да видя, но усетих що е холокостът. Като срещнах класната си, не се стърпях и ѝ казах колко жестоко е постъпила. Тя не ми възрази.

 

 

ПОСВИЦЕНИ

Това е празник в чешкото село, когато вече е прибрана реколтата, става разплащане с наетите работници и се уговаря следващата година. Това е в края на ноември, ако не се лъжа. У нас става на Димитровден, само че без такова угощение, каквото правят чехите. От сутрин до късна вечер се яде. Стопани, гости, ратаи, всички сядат на масата заедно. Денят се посвещава на урожая и на усиления труд на всички у дома.

Ние заминахме за празника в Маршов, родното място на чичо Владик, на гости на неговите сестри. Къщата беше солидна, с много стаи и огромна градина със стари дървета. Сняг още нямаше, но беше хладно и небето навъсено. В голяма стая имаше сложени дълги маси, отрупани с всевъзможни вкуснотии. Супници с уханна супа. Топли зачервени суджучета с още пращяща по тях мазнина. Пържени пилета, пържоли, кървавица и още Бог знае какво. Две от възрастните дами пред мен бяха също Ружени и с баба ми бяхме тамън четири съименици. Та тези Ружени бяха моите инквизитори. Бяха решили, че трябва да ям, пак да ям и да продължавам да ям чак до вечерта. Моя милост се нахрани още със супата, след това започнах да преяждам. От малка бях свикнала бързо да се нахранвам. Другите се познаваха, хапваха по мъничко и  сладко си приказваха. Почувствах, че ми става тежко и се измъкнах в градината. Обходих я от край до край. Имаше доста храсталаци, в които човек може да се скрие, ама ако имаха листа, а те бяха голи и зад тях всичко се виждаше. След известно време ме откриха и ме върнаха на масата, на която бяха сложени нови чинии с лакомства. С ядене трябваше да доказвам любовта си към всички чешки роднини, знайни и незнайни. Ружените бяха най-активни. По едно време баба Ружа се осъзна, че любовта може да е и убийствена и прекрати насилието над мен. Беше ми така зле, че остатъка на деня ми се губи в паметта. Във влака повръщах, за ужас на всички пътуващи в моя близост. Леля Маня и тук беше предвидила възможни усложнения и беше взела със себе си пликове и кърпи. Така не успях да оплескам околната среда. В резултат си спечелих стомашни болки и дълго време се лекувах и даже ми правиха рентгенова снимка на стомаха. Мамината поговорка „Всичко в повече вреди” отново се оказа вярна. На чешки тя звучи - „вшецко моц шкоди”. Повече с другите Ружени не се видях. Все пак престоят ми в Чехия нямаше дори две години.

 

СОЦИАЛИСТИЧЕСКО СЪРЕВНОВАНИЕ

Класната ни обяви, че започва съревнование за предаване на хартия. Всеки трябва да даде за месеца поне 3 кила. Направи се табло, в което се слагаха червени и черни точки срещу името на всеки ученик за редица дейности: дисциплина, успех, участие в живота на класа с лозунги, табла, бригади за почистване и събиране на вторични суровини - предимно хартия. Чичо Владик ми предостави стари броеве на вестници, които не му трябваха вече. Така бяхме осигурени не само аз, но и моите приятелки до края на годината. В началото на месеца взимахме по два пакета, отивахме в приемателния пункт и предавахме бележките на класната. В края на месеца предавахме пакети за съучениците, които нямаха откъде да си набавят нужните килограми. Разбира се, по количество предадена хартия ние бяхме на първо място в училището. В общото съревнование на класа бях в челните места, то се отчиташе всеки месец и се редувах с Пеликан и Петер за първо и второ място. Леля Маня беше много щастлива от училищните ми успехи.

През късната есен на тази година получих писмо от сестра ми Богдана, в което дава картинка от нейния живот като ученичка в 8 клас на Втора девическа гимназия. Писмото е без дата, ето и него:

Мила Ружке,

Зимата тази година ще е много жестока. Днес всички прозорци бяха замръзнали. Севернякът духа и ние мръзнем в училище, защото още не благоволяват да палят. Завчера ни водиха да разглеждаме Софийската гара, Лъвов мост и Орлов мост. Значи, тръгваме ние на бригада да залесяваме Курило, обаче министерството на залесяването сметнало за ненужно да съобщи предварително там и ние чакахме два часа, докато ни съобщиха, че нямат инструменти и ни върнаха обратно. След това ни казаха, че ни чакат камиони да ходим в Панчарево. Отиваме, значи, на Лъвов мост и чакаме, но камиони не дойдоха и ние се отправихме към Орлов мост с цялото си величие, но и там ни сполетя същата съдба. След 6 часа митарства се прибрахме победоносно в гимназията, където бяхме радостно посрещнати с викове: „Да, Малчовци, не знаете да работите и затова ви върнаха,” та добре ни насърчиха, как ти се струва? [Явно добре са разгледали и трите софийски забележителности за 6 часа]

В училище имаме едно изречение, което се повтаря всеки ден: Сахарова се носиии...! Това значи, че най-злата учителка, преподавателка по български език с прякор „Ислямската чума” иде.

След като влезе, стоим прави и мълчаливо я чакаме да ни накаже. После урокът започва. Иначе добре преподава и изпитва. Бог да те пази от такава учителка!

Много поздрави от Дана.

 

Един ден класната донесе малки шишенца със семенца. Каза ни, че има решение на новото правителство да се увеличи добива на коприна и затова първо трябва да се посадят повече черничеви дръвчета. В малките шишенца имаше семена от черница. Раздаде ни семенцата и каза: „Решете какво ще правите с тях.” Чудесно! След 30 години ще превърнем Прага в черничева градина и нашите деца ще отглеждат в апартаментите си буби. В България се правеха щуротии, но и Чехия се присъедини към нас. Ура!!! Е, не посадих черници и не останах в този град за дълго.

 

ЗИМНИ ПРАЗНИЦИ И АРЕСТ

Коледа премина не така тържествена като предишната. Богдан и чичо Якуб отсъстваха. Богдан защото замина за Словакия с жена си, а Чичо Якуб беше много болен. Подаръците също бяха по-малко, но ароматът на празника отново изпълни къщата. С Яна бъркахме мления мак за плънка на бухтички и кифлички, разбивахме яйца на сняг и масло с пудра захар и млени орехи за знаменитите бабини орехови корабийки. Изобщо кипеше труд не само за почистване на къщата, но и за вкусови преживявания на празника.

Малко преди Нова година се получи колет от сина на брата на баба Ружа, който беше горски и между другото и ловец. Той ни изпращаше еленов бут. Моята радост беше голяма. Досега не бях яла месо от такова животно. В книгите на Карл Май траперите често си хапват печено еленово месо. Почувствах се като гост на трапери. Леля Маня свари бута, след това наряза месото на ивици като тънки пържолки и ги уви с плънка от задушени зеленчуци и късчета бекон. Ролцата завърза с конец и прикрепи с дървени клечици. След това ги остави да врят на слаб огън в собствения си сос с добавено доматено пюре и ароматни подправки, с чаша червено вино. Големия кокал от бута го получих, разбира се, аз..Липсваше само прерията и лагерният огън с нашите добри приятели, известни трапери. Аз  имам богата фантазия да си представя всичко това и въпреки че вкусът на останалото малко месо по кокала не ме възхити, геройски го изядох и така го оглозгах, че ставаше за музеен експонат.

Вечерта нищо не ми се ядеше. Чувствах се странно. През нощта ми стана лошо. Започна повръщане, диария и повиших температура до 40 градуса. Така посрещнах Новата 1949 година. Леля Маня ме премести при себе си, а чичо Владик отиде да си легне на моето легло, но всеки път като отварях очи, ги виждах двамата надвесени над мен. Сутринта дойде лекар и започнаха лечение по лекарско предписание. Температурата ме изгаряше и пред очите ми се сменяха лицата на баба Ружа с това на леля и чичо. За малко се мернаха леля Славка и Яна. На трети януари сутринта чичо Владик отиде в редакцията. Температурата ми ту се покачваше, ту спадаше, но вече не се чувствах така зле. Вече не повръщах и почнах по малко да се храня. Към пет часа, когато обикновено се връщаше чичо Владик, вкъщи влязоха трима в дълги шлифери и меки шапки, еднакви по вид, като щампа, с тъмни очила и липса на израз както в очите, така и в говора. Заявиха, че са представители на новата милиция и идват за чичо Владик. Бяха хладно любезни и като разбраха, че го няма, се отпуснаха на кожените кресла и канапето до печката и заявиха, че ще го почакат. В стаята влезе братовчедка ми Яна. От леглото си можех да наблюдавам какво става. Вратата беше дръпната докрай, за да влиза топлина. Печката отопляваше и двете помещения. Яна ги изгледа подигравателно и с насмешлив глас им каза: „Я виж! Нищо не сте сменили от облеклото си. Точно както вас изглеждаха и тези от Гестапо. Те обаче не успяха да го арестуват, защото знаехме, че са врагове и се пазехме, а вие се представяте за антифашисти и борци за човешки права, а по нищо не се отличавате от тях.“ После седна на канапето и почна да им разказва за набезите на Гестапо в дома, за ареста на брат си и страданията му в лагера. В това време леля Маня шеташе напред и назад, идваше до леглото ми и пъхаше някакви папки под завивките ми. Направи ми сигнал да не говоря и питам, а да мирувам в леглото. Отново ми сложи мокра кърпа с оцет на челото и каза на Яна, че вдигам температура. Когато се върна чичо Владик, те започнаха обиска, но го правиха някак повръхностно. В стаята, в която лежах, не влязоха. Само от вратата погледнаха към леглото и големият мокър пешкир на челото ми сякаш ги възпря. Чичо Владик не беше изненадан. Той ги очакваше. Знаеше какво става във всички страни с проруско правителство. Преди няколко дни у нас беше дошъл един братовчед на леля Маня и Славка, племенник на баба Ружа - Питра. За него се знаеше, че станал член на Чешката комунистическа партия. Той се затвори с чичо Владик в стая на горния етаж, но постепенно разговорът им така се беше разгорещил, че добре се чуваше и долу, където на стълбите между двата етажа се бях настанила с Яна. Изглежда, че Питра го убеждаваше да сътрудничи на комунистите, като го заплашваше, че ще му се случи нещо лошо. Говореше му за великите идеи на Сталин и Ленин, а чичо Владик само каза, че Сибир е най-страшният затвор. Хитлер е нещо дребно пред злодеянията на Сталин и Ленин към собствения им народ и към другите народи и Сталин е създателят на първите лагери на смъртта. Накрая чичо Владик се развика срещу демагогията и глупостта на хората, които провеждат и помагат да се осъществи това безумие, от което страда Русия вече 30 години. Питра му викна, че ще съжалява, и ние с Яна едва успяхме да се скрием, когато той профуча надолу по стълбите, без да се сбогува даже с баба.

По-късно чичо Владик каза: „Те никога няма да ми простят за Катинската гора”. От него Съветите искали да поддържа тезата, че убийството на полските офицери и интелигенция в Катинската гора е дело на немците, а не на руснаците. Той отказал. Какво значение има това, когато по това време те били съюзници и едновременно нападнали Полша. Грешен избор е било поляците да се предадат на руснаците, нали те са „братя” славяни, а не на немците. Тогава надали щяха да бъдат избити.

 

ТРЕВОГИ И ГРИЖИ

Чичо Владик изчезна. Потъна в дебрите на новата милиция. Леля Маня всеки ден ходеше да пита кога ще го пуснат или поне да му предаде чисти дрехи и храна. Никой не ѝ даваше сведения. Съседите я гледаха със съчувствие. От време на време в пощенската кутия се намираше плик с пари и мили подкрепящи думи. Понякога се получаваха колети с хранителни продукти, без името на изпращача. Пресата мълчеше. У нас всяка обкществена личност, попаднала в затвора, биваше от всички страни оплювана и омърсена. За него не можеха явно да намерят нищо, дори и да му лепнат любимия етикет - фашист. Той беше журналист с ясно изразени демократични позиции и чехите го познаваха като отявлен борец срещу фашизма. Най-после се разбра, че е в Панкрац - пражкия затвор с незавидна слава. Един от надзирателите, който го познавал от антифашистката борба, предаде на леля Маня писмо от него. Леля Маня го четеше и плачеше. На нас само ни каза: „По-лошо и от Гестапо, как ли издържа болното му сърце.” Преди две години чичо Владик беше преживял инфаркт. Леля Маня също му написа писмо и подготви тънка хартия и няколко много остри моливи да му ги предаде, за да има на какво да пише. Надзирателят му ги занесе, но предупреди, че едва ли ще може да служи като куриер, защото било много опасно и страшно, ако го заловят. По-трудно било отколкото при немците.

Най-после се получи разрешение за колети два пъти месечно - 2 кг. Леля Маня купуваше гълъб и го пържеше в масло. Казваше, че това било любимото му ядене. Правеше и сладки и колачета, в които в сламки пъхаше ситно написани листчета от много тънка хартия, стегнато навити. Никой не би могъл да заподозре че вътре има нещо. Към пролетта му беше връчено началното обвинение, по което му се искаше смъртна присъда. Всяка неделя отивахме край затвора. Чичо беше затворен в единична килия на високата част на сградата. Ние заставахме на място, от което можеше да ни види, и махахме с ръце. Разбирахме, че ни е видял, когато ни отговаряше на поздрава с ръка, провряна през решетките. Стояхме, докато и той стоеше на прозореца. Знаехме, че това е много важно за него, и не пропускахме нито една неделя.

В къщи стана тъжно. Все по-малко гости идваха. Приятелките на баба пак идваха да правят с нея колачи, но броят на тавите беше много по-малък. В училище животът си течеше като преди, но при децата се чувстваше някякво напрежение. От време на време се чуваше, че някой техен близък е арестуван. Учителите станаха много по-мили към мен. Аз се занимавах съвестно. Почти по всичко имах отлични бележки. Изключение правеше чешкия език и пеенето. Бог ме е надарил с глас, но не и с музикален слух и памет. Учителката ми се караше, като казвах, че не мога да пея. Според нея се притеснявам и ме е страх. Е, има нещо такова, като се има предвид количеството подигравки, но и те си имаха основание. Може би, ако имах поощрения, а не подигравки, щях да се понауча, ама силата не ми е в това.

 

ПОГРЕБЕНИЕТО

Умря чичо Якуб. Той беше болен от рак на белия дроб. Последните седмици Яна не се отдели от него. Не се прибираше и през нощта. Цигарата на чичо Якуб не слизаше от устата му. Това му изяде главата. Погребението стана в крематориума на Олшанските гробища. Обширна зала като киносалон. Подиум с ковчег на него. Зад ковчега голяма красива врата - вратата на отвъдното. Над вратата се прожектира фигурата на чичо Якуб в обичайната му съзерцателна поза, захапал неизменната цигара. Пред подиума – катедра, на която се изреждат ораторите. Говорят за неговия богат и смислен живот. За всичко, което е оставил след себе си. Майстор на четката, глината и длетото, поет и писател, баща и съпруг. А аз под сурдинка на български промърморвам: „И то на две съпруги.“ Накрая тържествено засвири музика и вратите се разтвориха широко. Появи се ярка светлина, към която се устреми ковчегът и потъна в светлината. В залата тържествена тишина. Тя трае няколко минути след изчезването на ковчега и след това – скърцане на столове, стъпки, и залата опустява. Най-близките се скриват последни зад затварящата се врата. Вън чакат урната с пепел и говорят приглушено. Спед като я получат, се отправят към стената с вратички, зад които стоят подредените като в аптека урни. Намира се посоченият празен номер и там се заключва това, което е останало от чичо Якуб. Цветята се натрупват долу. Процедурата е спазена. Близките тихо плачат. Погребението свърши, а мъката по загубата с времето не само че не намалява, а се засилва.

 

ПОДГОТОВКА ЗА ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

Все по-често си мислех за вкъщи. Започнах да сънувам градината, животните. Тъгувах за родното звездно небе. Чувствах, че на леля Маня ѝ е трудно да издържа и мен. Животът поскъпваше, а средствата бяха оскъдни. Накрая се осмелих да ѝ кажа, че искам да се прибера вкъщи. Тя се съгласи с мен. Богдан ми подари останките от своето старо колело, без гуми и спирачки, без фар и педали. Брат ми си мечтаеше да има колело. Реших, че ще мога да го зарадвам. Направихме списък с липсващите части и извадих от медната кана събраните от печалбата на табланет пари. Оказа се, че сумата е прилична. Купихме необходимото и с помощта на Богдан колелото стана чудесно. Хети, дъщерята на Дучевски, който ме доведе в Чехия, се оперира от апендисит. Тя беше приключила семестъра и след болницата щеше да пътува за България. Решиха да пътувам с нея. От училище казаха, че ще ми оформят успеха, но свидетелството ще ми дадат по-късно, когато завърши учебната година. Падна голямо изпитване, преди да отпътувам. Разделих се с Прага, града, който обикнах за цял живот. Сбогувах се с лелите и братовчедите и отново тръгнах на път. Рано сутринта преди заминаването госпожа Оплеталова пристигна с пакет топли пирожки, които беше пекла през нощта. Бяха сибирски пирожки, изключително вкусни и разнообразни. защото бяха с различен пълнеж. Нито баба Ружа, нито Оплеталова повече видях, защото посетих отново Чехия вече като студентка през 1958 година. Те вече не бяха между живите.

 

ОТНОВО У ДОМА

 

Пътуването беше дълго, а Хети, току-що излязла от болницата след операция, не беше много разговорлива. Не искаше нищо да яде и едвам хапваше някоя пирожка. Леля Маня ми беше приготвила термус с прясно мляко и разбити жълтъци с ванилия и захар. Напитка, която се правеше на закуска на големи празници и аз много обичах. Много пъти предлагах на Хети да си пийнем от нея, а тя все казваше, че от вида ѝ ще повърне. Чак на другата сутрин, при влизане в Сърбия се съгласи да ѝ сипя от термоса. Ужас! Млякото с яйца се беше развалило и трябваше да изпразня термоса на сръбска земя. Вече никога не опитах така приготвено мляко. Пристигнахме най-после в София. Посрещнаха ме татко с кака и батко. Мама беше останала на Гара Искър, да се грижи за малките. Прехвърлихме се на искърския влак и с куфарите, пълни с подараци, се прибрахме. Още преди да влезем в двора, изскочи Бурсук и се хвърли към мен. Скачаше, близваше ме, търкаляше се в краката ми и после лудешки тичаше край мен. Всяко негово движение изразяваше обич и радост, че ме вижда отново. Близо две години ме нямаше, а той не ме беше забравил. Мама, като чу излиянията на Бурсук, също се появи. Прегърна ме и ме целуна. Тя не проявяваше бурно обичта си, но винаги силно я чуствах. Нейните целувки бяха редки, но винаги означаваха много за мен. Маничка веднага се лепна, а Владимир ме гледаше учудено. Той не ме познаваше. Като заминах, беше малко бебе, а сега вече беше момче. Дана ме предупреди, че той е нейн, и много да не се опитвам да ѝ го отнема. Аз се засмях, защото си спомних думите на мама, когато Дана и Коли се върнаха от Рилския манастир след раждането на Владимир: „Дани, ти много искаше кукла, ето ти сега една жива кукла.“ Чуството на собственост беше много силно, а тя се и грижеше много за него, така че имаше право.

На другия ден татко освободи от гарата и колелото. Радостта на Коли беше много голяма. Той така и не разбра, че аз му го подарявам и да се напълни рамката с части, са отишли всичките ми спестявания от пари от празници, сурва и игра на табланет, събирани за близо две години. Това за мен нямаше никакво значение. Изпитах истинско удоволствие, като видях как се радва. Той се качи на колелото и потегли, въпреки че му беше за първи път. Сега вече имаше собствeно превозно средство.

По-късно, когато започна да ме учи и аз да карам колело, той постъпи така, както когато ме учеше да плувам. Тогава той ме хвърли във вира, а сега ме пусна по нанадолнището, като ми нареди, като падам, да бъда аз отдолу, за да не пострада колелото. Обясни ми как се спира и как да пазя равновесие. Паднах два-три пъти и се научих с не много синини,  само с няколко ожулвания.

Радостта ми беше много голяма, че отново съм всред моите любими хора, цветя и животинки. Първото нещо беше да изтичам до реката. Тя беше станала доста пълноводна от падналите дъждове. Виждаха се гърбовете на рибите. Жабите скачаха и крякаха, плитчините гъмжаха от попови лъжички. Децата от махалата ме посрещнаха с любопитство, но и някак хладно. Бях се превърнала в добре облечено младо момиче, което говори по-бавно, ходи без да маха ръце на всички посоки и без да се клати и бях започнала да употребявам думи като моля, ако обичаш и в този дух. С други думи, се държах възпитано, с което махаленските деца не бяха свикнали. Срешнах Лазар Болчев. С него бяхме учили до четвърто отделение. Сега той бил председател на класа и първенец. Попита дали няма да се върна в Прага, за да не му мътя водата. Явно се разочарова, като разбра, че ще сме заедно в седми клас на Бусманската прогимназия. След това започна да ме засипва с новини. Съобщи ми, че на стъклото на една изоставена къщичка по пътя за Бусманци се е появил образът на Богородица с младенеца на ръце. Тази поява не била случайна и сигурно нещо предрича и то скоро ще се разбере. Освен това в библията било предречено, че през 2000 година жълтата раса ще завладее света. След това ми предложи да ме заведе да видя с очите си появилия се образ на Богородица. Прегазихме реката и скоро бяхме на мястото. Полупорутена колиба с изпочупени стъкла и на единственото останало здраво стъкло, напечено от слънцето, маджунът се беше разтопил и мазнината от него образуваше разноцветни фигури от разлагащите се слънчеви лъчи. В тези размазани фигури, при добро желание, можеш да видиш и дяволче, и Богородица с младенеца, и всичко, което пожелае фантазията ти. Казах това на Лазар и той беше разочарован от мен, че не ме е впечетлил.

Преминаха и рождените ни дни. Както винаги център на вниманието беше татко, а аз и Маничка бяхме почти забравени от гостите. Въпреки всички трудности и нямане, мама беше направила знаменитата си крем пита. Бях донесла няколко килограма захар и това я направи възможна. Ние си имахме собствено производство мляко и яйца. Аз отново излизах с овцете и Бурсук, но често ги пасеше и Маничка. Тя навърши шест години и вече щеше да тръгне на училище през есента. През седмицата ходеше на детска градина, от другата страна на гарата, където беше построено ново училище. Нашето старо беше станало пожарна с една кола и няколко пожарникари.

 

СМЪРТТА НА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

Стана известно, че Димитров заминал да се лекува в Москва. Туберкулозата му се била активирала и там щели да го излекуват. Не след  дълго съобщиха за неговата смърт. Започнаха траурни събрания по предприятия и трудови колективи. Вече имаше ТКЗС-та и продължаваха да се създават нови с нечовешки репресии. Българският селянин трудно се разделяше със земята си и още по-трудно с добитъка си. Те бяха като членове на семейството. Имаха си имена, познаваха и обичаха стопаните си. Така че не мога да кажа, че наистина България беше в траур. Имаше черни знамена, имаше и хора, които плакаха, така както плакаха и при смъртта на царя. Срещнах Бойка от моя клас. Като ме видя, тя се разрида неудържимо и ми съобщи за смъртта на вожда с траурен глас. Стана ми смешно и едвам се сдържах да не се разсмея, но започнах да я утешавам, че нищо лошо няма да произлезе от това. Ще се издигне нов вожд и животът ще продължи. Важното е, че вече е мир и войната е зад гърба ни.

Начело на страната застана Васил Коларов. Него го рисуваха до Георги Димитров по плакатите. Трайчо Костов стоеше начело на Партията и ето, хоп, него го арестуваха и обявиха за враг номер едно на социалистическата ни родина. Хората шепнеха, че сбъркал пред Сталин, като не се съгласявал да се продава нашата селскостопанска продукция за без пари, след като нашият народ гладува, и са ни наложили такива тежки репарации, без да сме били активно воюващи. Нашите войски воюваха срещу немците, но не и срещу Русия и дадоха над 30 000 жертви, което не беше взето  предвид. Тялото на Димитров остана в Русия, докато го балсамират, а в това време денонощно в градинката срещу двореца се изграждаше мавзолей. Последва пищно погребение и пред мавзолея се проточиха организирани по учреждения и заводи траурни шествия за поклонение пред мумията.

Вкъщи животът си течеше по своето русло. Работа в градината, работа около животните, почистване на обора, кокошарника, поливане, плевене. Научих се да доя овцете, за да мога да отменям мама в това. Един ден Коли дойде много развълнуван. Беше се уговорил с още едно момче да натоварят вагон с шрот във фабрика “Чальовски”. Повика ме да помагам. Във фабриката докарваха пити кюспе. Това е остатъкът след пресоването на слънчогледовото семе за получаване на олио. В остатъка има още много мазнина, която във фабриката се извличаше с бензин. Обезмасленото кюспе се превръщаше в шрот, който представлява прах. Този прах се събираше в бункери, откъдето се изсипваше във вагонетки и се товареше във вагони. Използваше се за храна на животните. Брат ми изсипваше вагонетката в средата на вагона, а аз трябваше да изгреба материала в двата края на вагона, така че като дойде новата вагонетка да има място за новия шрот. Отначало беше лесно, просто се избутваше шрота на две страни. След това трябваше да се загребва с лопатата и да се хвърля все по-високо. Вдигаше се ужасен прах, а вагонът беше затворен с по две прозорчета и отворената врата, през която влизаше вагонетката. Трудно се дишаше и главата ми се замая. Беше началото на август, времето, когато излизахме да спим навън под вишните. Към полунощ дойде татко, обезпокоен, че не се прибираме. Като видя при какви условия работя, ме изгони да отида да си легна, а той застана на моето място. Още един час са работили, докато свършат и предадат натоварения вагон. Аз щом стигнах до постелката си, както си бях прашна, легнах и моментално заспах. Спечелихме доста пари, но гърдите ме боляха след това и кашлях дълго. Категорично ни се забрани да работим подобна работа с вредности. На Коли му се караха  да бъде по-разумен.

Коли отиде на бригада в Панчарево, където с ”голям ентусиазъм” се строеше пионерско градче с плавателен канал до София, по който щяха да плуват малки корабчета и да се развива гребен спорт. Всичко изглеждаше прекрасно, ако нашата страна беше богата и преусляваща, а не безкрайно бедна и задлъжняла. Отидохме първата неделя всички да го посетим и да му занесем нещо вкусничко за хапване. Вървяхме пеша от Гара Искър през Горубляне към Панчарево. Владимир се извисяваше над всички на гърба на татко. Маничка припкаше напред и аз след нея. Всички се движехме по правилата от лявата страна срещу движението. Аз бях облечена в красива тиролска рокличка, наследство от братовчедка ми Яна. Плитките ми бяха станали дълги и завършваха с красиви бели панделки. Явно се откроявах с облеклото си от другите. Изведнъж един камион рязко сви и ме бутна, да се изтъркалям в прахоляка. От кабината се появи шофьорът и се заливаше от смях, сякаш се беше случило нещо много весело. Беше щастлив, че е дал да се разбере на тази „зоза”. Всяко по-хубаво облечено момиче беше зоза, а момче –суинг. Всички трябваше да бъдем еднакви и сивички. Никаква индивидуалност. Татко побесня, но колата отпраши. Мама се впусна да ми помага и да ме чисти от пепелта, като все питаше дали нещо не ме боли. Бях понатъртена, но не чувствах физическа болка. Чувствах обида, огромна обида и душевна болка. Питах се ЗАЩО ? Отговор нямаше. Най-после се поуспокоих и продължихме пътя. Стигнахме пред портала на бригадата. Наоколо се мотаеха някакви момчета с бръснати глави и скъсани войнишки униформи, мръсни и слаби. Изглеждаха всички еднакви. Едно от тези момчета се спусна към нас. Едвам успяхме да разпознаем в него Коли. За седмица той беше отслабнал и почернял. Шията му се беше сякъш издължила и адамовата  му ябълка силно изпъкнала. Мама го прегърна и едвам не се разрева, а татко му стисна ръката и каза, че е заприличал на циганин. След това отидохме край реката и се разположихме на брега. Гледахме как лакомо яде донесеното, а мама само повтаряше, че явно много е изгладнял. След това започнаха да разговарят с татко. Коли се учудваше на това, че няма никаква организация в работата. Един командир ги кара да пренесат камара камъни от едно място на друго, а след това идва друг да ги кара да ги върнат на първоначалното място. След това копаят канавка един ден, а на другия я зариват. Просто не виждаше резултат от своя труд. След това посещение често ходехме да носим храна на Коли.

И днес, след повече от 60 години в жк Младост могат да се видят останки от незавършения канал, а в Панчарево – някакви зидове от непостроения пионерски град.

Ето какво писмо съм писала до близките в Прага на 4 август 1949 год.

 

Мила лельо Маньо и бабо Ружо,

Не ми се сърдете, че чак сега се наканих да ви пиша. Не само че не съм по писането, но и има много работа тука. Когато пристигнах, земята беше пръхка и таман за копане. Царевицата не беше доокопана. Като свършихме с нея, дойде ред на цвеклото. С него работата беше по-трудна, защото беше буренясало. На цвеклото работихме повечето двете с Дана, защото Коли вадеше и товареше баластра. Бяхме си направили план да си купим козичка и то същата, която бяхме продали като козле от нашите кози за 2000 лева преди 2 години. За две седмици Коли спечели 12 000 лева. Когато ги получи, тримата отидохме да пазарим козичката. След като пропиляхме 2 работни часа, благоволиха да ни кажат, че искат 20 000 лева. Ние прогласихме, че не сме луди и на пазара в София може да се купи коза и за 10 000 лв. В петък мама с Коли щяха да купят коза. До това време Коли беше взет бригадир, а парите му бяха погълнати за храна. До лагера, където работи Коли, има около 7 км. С Дана често отиваме при него да му носим ядене.

Сега ще ви опиша нашето стопанство. Имаме 4 патенца, 3 патици и един паток, 2 кокошки, 11 пиленца, 5 ярчици и един петел. После 4 едномесечни зайчета и 3 тримесечни, както и 2 зайки и 1 прасе. Вече отдавна не купуваме картофи. Има изгледи за добра реколта от картофи и царевица. Имаме също и 4 овци, от които вероятно ще се заколят 2, защото са лоши и дават малко мляко. След малко ще трябва да отида да пазя Мирчо, защото Маня ще излезе с овците.

Целува ви ваша Ружка. Поздравете от мен всички, главно чичо Владик, леля Емилка, леля Славка и Яна. Да не забравите да поздравите също така и госпожа Оплеталова. Целува ви и поздравява повторно ваша Ружка.

Пишете как сте, как е чичо Владик. Поздравете Анешка и Богдан. Анешка има ли си вече бебе? Ако има, тогава и пожелайте всичко най хубаво.

 

Ето и маминото писмо от същата дата.

Мили мои,

Ружка най-сетне се накани да пише и то пак набързо, времето ѝ не стига, все е заета с нещо. Аз имам малко време до вечерята. Децата са навън на привечерна приказка. Времето днес е много горещо и понеже къщичката ни няма пердета, се напече от всички страни и е много задушно. Не е за чудо през нощта да има буря. Кольо е в града и може би ще се забави. Отзарана ни дойде на гости Анчиния Боби, който още не беше се виждал с Ружето и с Дана отидоха при Коли да му занесат нещо за ядене. Ние с Кольо ходихме при него в неделя. Той изглежда много добре, има здрав и изпечен вид. Ще се върне у дома в края на месеца. Напоследък често идва у дома Бебко. Много е напълнял, има породисто шкембенце и, да не му е уроки, много здрав вид. С облеклото е обаче ужасно загазил, а уж се хвали колко много печели. Скарах му се, че всичко изяжда и изпива, а се е отпуснал, станал е като циганин. Накарах го да си донесе белите дрехи от Владик, за да ги боядисам в синьо или сиво, защото иначе много се мърсят.  От няколко дни не е идвал. Всеки ден си взимаше от нас пълна торба със сливи, които са родили добре тази година и вероятно с тях се пласира при някои познати. Типът му е на безобиден добряк, който живее ден за ден и за нищо и никого няма грижа. На него не може да се повлияе. Как е Владик? Отдавна нямам известие от вас. Откак е дошла Ружето, съм получила само едно писмо и две картички от майка ми. Безпокоя се да нямате пак някоя грижа. С нетърпение очаквам известие как се е освободила Анешка. Преди няколко дни замина за Чехия моя съученичка с група ученички на летуване. Опитах се да я убедя да вземе нещо за вас, но тя не посмя да приеме нищо, защото министърът я викал лично и абсолютно ѝ забранил да носи нещо тя, или който и да е друг от групата, каквото и да е, което липсва в Чехия и може да се използва за търговия. Чехите, които идват в България и българите в Чехия, са я ударили на търговия, с което рушат престижа на страната си, затова сега се взимат строги мерки. Лесови не са оставили в Чешкия дом никакъв пакет на мое име. Бях помолила Бебко да провери. За Бога, не изпращайте нищо. Страхувам се, че сте много затруднени, пък и Ружка напоследък ви е била бреме. Дано чуя скоро добри известия. Целувам всички ви, ваша Настя.

 

В началото на септември Коли се прибра. Всички се готвехме за новата учебна година. Това лято беше изпълнено с работа и занимания. Имах чудесни водни бои и често рисувах цветя, природа, залези и изгреви. Имах малка кутийка водни бои с много ярки цветове. Използваха се в много малко количество. Червеният цвят просто грееше с изгрева и залеза. На Маничка разказвах измислени от мен истории, героите на които рисувах върху листове на недоизписани тетрадки. Коли беше написал приказка в стихове за лошия котарак и смелите мишоци, която изрисувах. Маничка се радваше на тези приказки даже повече от купените, може би защото бяха писани и рисувани специално за нея.

 

НА УЧИЛИЩЕ В БУСМАНЦИ

В началото на септември отидох с мама да се запиша в седми клас, вече нямаше трети прогимназиален, нито отделения. Първо отделение стана първи клас. В това училище бяха учили Дана и Коли. Сега Дана учеше във Втора девическа гимназия, а Коли в Първа мъжка. Те бяха оставили сериозна следа в Бусманското училище и аз трябваше да положа усилия да не ги посрамя. Г-жа Люцканова – директор на училището и учителка по бългаски език ме посрещна радушно. Веднага се осведоми как вървят в училище Дана и Коли. След това започна да разговаря с мен. Аз яката се притеснявах и лицето ми пламна в руменина. Разпитваше ме за училището в Прага и след това ме уведоми, че тъй като нямам оценки за пети клас, ще се наложи на края на учебната година да положа по всички предмети матура, независимо какви оценки имам през годината.

На другата сутрин тръгнах на училище много рано, с преметната през рамо старата торбичка, която толкова много обичах. В нея имаше само молив и тетрадка. В първия учебен ден се дава програмата и се запознаваме с новите учители и техните изисквания. Този път не прегазих реката, а заобиколих през моста. Там се бяха събрали повечето искърчанчета, за да ходим заедно до селото. До училище имаше около три километра през крайречната горичка и полето. Зарадвах се, като видях повечето от старите си съученици. Освен Лазар там бяха Васко Руски, Ишо, Тена, Райна, Иван, Георги Качимилката, Бойка и други. Почти всички се бяха събрали и нещо оживено разговаряха. Като приближих, млъкнаха и ме поздравиха. Аз размахах ръце и отговорих на поздрава, сякаш вчера сме се разделили и не са минали близо две години. С това неловкостта изчезна и ние поехме към селото. Започнаха да ми разказват за учителите. За строгата Люцканова, която стриже косите на момчетата, ако са над 2 см и бие с пръчка през ръцете и краката, ако дадеш неверен отговор или приказваш в час.

Сандев пък преподавал по история, география и френски език, въпреки че бил доста бос по него. Например вместо “льо премие ме” той казвал “льо премие май” и добавял: „Запомнете, ученици, май на всички езици е май!” Очаквали нов учител по физика и биология, както и по математика. Стигнахме в училище. Дворът вече се беше изпълнил с деца. Строихме се по класове и влязохме по класните стаи след първия звънец. Седнах на последния чин, защото бях доста висока. В стаята беше шумно, когато влезе възрастна жена с леко посребрени къси коси и застана пред черната дъска. Всички млъкнаха и впериха очи в нея. Цялата ѝ фигура излъчваше спокойствие и сигурност. При такъв учител не може да се вдига шум. Тя извади дневника и започна да чете едно след друго имената на учениците. Всеки ставаше и се представяше, а тя спираше погледа си върху него и с ръка му повеляваше да седне. След като се представихме ние, и тя ни се представи. Казваше се Пеева и щеше да ни преподава по химия, биология и физика. Щеше да ни бъде и класен наставник. След като ни изясни своите изисквания за реда в училище, в стаята влезе госпожица Люцканова. Тя носеше машинка за стригане, ножица и тънка пръчица. Мина покрай редовете и проверяваше косите на всички. На момчетата с по-дълги от 2 см коси правеше с машинката кръст на главата, така че щат не щат ще трябва да се острижат. На момичетата, които не носеха плитки, косата им беше кръцната от едната страна до средата на ухото. Плитките бяха разрешени. Надеждите, че тази година, като последна, ще се размине голямото стрижене, се оказа напразна. В края на крайщата започна голем смях и настроението на всички се подобри. Този ден се запознах с всички учители. Нов учител ни беше и другарят Колимечков, по музика и математика. Той беше много висок, с хубав плътен глас и тъмнокафяви очи, излъчващи доброта. На следващия ден вече имахме програма и започна преговорът. Справях се, въпреки че материарлът в пражкото и бусманското училище се различаваше. Учебници имах от сестра ми. Тетрадки мама беше купила в голямо количество за всички. Вече бяхме четирима учениции у дома. Дана беше в девети, Коли в десети клас на гимназията, аз в седми на прогимназията, а Маничка в първи на Искърското основно училище. Едни отиваха, други се връщаха от училище и на голямата маса в обширната стая винаги имаше купчини учебници и тетрадки, с наведени над тях глави. Мама шеташе, готвеше и от време на време надничаше в тетрадките, да види как се справяме. Задълженията си всеки гледаше да свърши и да не натоварва с тях мама. Вечерите пък бяха времето на хубавите книги и четенето на глас, ако мама успяваше да сколаса с работота, а ние с уроците. По време на вечерята обикновено всички сядахме на масата и споделяхме как е минал денят ни.

 

УЧИЛИЩЕН ТЕАТЪР

Още в първата седмица в училище се проведоха изборни събрания. Избраха ме за председател на класа, за голямо съжаление на Лазар. Решихме да направим вечеринка за набиране на средства за физическия и химическия кабинет на училището. Татко ми даде някои химикали, а някои имаше и в училище. Имахме електрическа машина, с която се правеха някои опити по физика. С това се изчерпваше почти цялото оборудване на училищните кабинети. А, имаше няколко епруветки и колбички и това беше всичко. Така идеята за вечеринка се пое с възторг от всички. Намерихме една пиеса за съпротивителното движение и борбите на комунистите срещу властта. Имаше заловен нелегален, полицейски началник, разпити, заловена партизанка и накрая народно въстание със спасяване на всички затворници. Аз бях гримьор, нещо като режисьор и играех заловената партизанка. Лазар беше полицейският началник, а Данчо нелегалният.

Репетициите правехме „нелегално” на полето или след часовете в училище. Люцканова ни хвана и след като разбра какво правим, ни се скара и каза, че това е забранено, но тъй като пиесата е прогресивна и намеренията добри, няма защо да се крием, а да продължаваме да репетираме след часовете в училище. Иначе можем да пострадаме и ние, и учителите, ако се разбере, че вършим нещо без специално одобрение. Поиска да напишем програма за цялата вечеринка и да ѝ я предадем. Момичетата подготвяха песни и танци при лазаруване. Имаше избрани стихове за рецитация. Момчетата подготвяха пирамида, изобщо целият клас без изключение се трудеше за вечеринката, която щеше да стане преди Нова година.

Един ден в края на октомври в клас влезе др. Пеева и ни заяви, че ще има извънреден час на класния. След това извади в. „Работническо дело” и ни прочете статия срещу Трайчо Костов, в която бившият секретар на партията на българските комунисти беше описан като гнусен предател и му се искаше смъртна присъда. Нареждането „от Горе“ беше този „предател” да бъде масово оплют и целият български народ „единодушно“ да закрещи „СМЪРТ!”. След като свърши четенето, попита за мнение. И ето, стана тихият и почти незабелижим Васко Руски (Руски му е прякорът, защото баща му беше руснак, фабричен работник). Та той като отвори уста, всички млъкнахме, затаили дъх. Аргументирано той отхвърли обвиненията в шпионаж и предателство. Изтъкна, че единствено Костов не се е крил в чужда държава, а е организирал българската съпротива, а властта е заграбена от страхливци, скрили се на топличко в Русия. Тези, които се укриха още в началото на септемврийското въстание през 1923 год. и оставиха въстаниците на произвола, защото още в началото са знаели, че това въстание няма изгледи за успех. След това скочи Лазар Болчев и го подкрепи, като заяви, че Трайчо Костов е герой, а не предател. Не се стърпя и червенокосата попска дъщеря да стане и да разкритикува настоящето, как преди са яли агнешко, а сега няма не само месо, но и хляб. Тогава класът се разсмя и задюдюка. „Вече няма глупаци да пълнят попската торба с агнешки плешки.” Пеева стана от катедрата и се запъти към вратата. Обърна се и нареди на изказалите се ученици още сутринта да дойдат родителите им, защото тя трябва да уведоми там, където трябва, за случилото се и всеки ще си понесе заслуженото. Класът млъкна и се възцари мъртвешка тишина. Чу се само затварянето на вратата след гърба на другарката Пеева. Аз скочих, застанах на катедрата и извиках: „Сега всички повтаряйте след мен. „Никому никога няма да кажа какво се случи днес в класа. Ще мълча, няма да споделям с никого, защото последствията ще бъдат ужасни за моите съученици и техните семейства. Ако наруша клетвата, нека всички злини на света ми се стоварят на главата. Заклех се!” Класът в един глас изрече клетвата и сякаш с това се спои неговото единство. Аз отидох в учителската стая, където др.Пеева седеше сама с подпряна на ръцете си глава и ридаеше. Като ме видя, тя спря да плаче и ме попита какво искам. Помолих я да не докладва за случилото се, че класът се е заклел никой да не узнае какво се е случило, кой и какво е говорил. Тогава тя ме погледна с безкрайно тъжен поглед: „Ружена, имам три деца, как да застраша бъдащето им? Не искам да ме виждат през решетка.”

„-Да – казах аз, - но като мълчим, никой няма да пострада, включително и вие, а в противен случай ще пострадат трима от вашите ученици и техните семейства. Моля Ви, върнете се в час и ще продължим, все едно че нищо не се е случило.”

В час влязохме двете и класът стана спонтанно като един, да поздрави класната. По-нататък говорихме за революцията и нейните жертви, за класовата борба и за борбата за по-справедлив строй. Звънецът удари, но класът продължаваше да седи тих и замислен. Класната излезе, без да обещае нищо. Следващите дни стояхме на тръни в очакване на беди, но нищо не се случи. Класната беше взела трудно решение, но класът не я подведе.

Най-после дойде времето на вечеринката. Салонът беше пълен с родители. Класната стая беше украсена. Бяхме внесли освен чинове и всички столове на училището. Данчо дойде болен, с висока температура и блестящо изигра сцената на пребития нелегален. Бях го изрисувала със синини и засъхнала кръв, стекла се от ударите по лицето. Лазар се вживя така в ролята си на полицай, че му удари такава плесница, от която Данчо едва не падна на земята. Очаквах,че ще му я върне, но явно така беше изтощен от болестта, че нямаше сили да го стори. Аз бях с мръсни скъсани дрехи, с разплетени коси със сламки и листа в тях, явно пребита, с вързани на гърба ръце, но с изправена, гордо вдигната глава обсипвах стражарите и началника на полицията с обещания за близко възмездие. После започна да се гърми, шум, викове и на сцената нахлуха партизаните. Освободиха ни и заловиха „лошите”. Последва буря от ръкопляскане и викове браво!

По нататък излязоха момичетата в носии, имаше лазарски песни и надиграване. В това време момчетата се съблякоха по черни шорти и бели фланелки и се запремятаха на сцената и построиха пирамида. Тя леко се разклати и се разпадна с търкалящи се по сцената момчета, които бързо скочиха и се наредиха в една редица и се поклониха. Отново ръкопляскания. Разбира се, много аплодисменти имаше и за лазарките. Последва наддаване за баница, която една майка беше опекла. Наддаването протече с много смях и събра най-много пари. Всички се разотидоха доволни, а ние с някои родители останахме да приберем и подредим всичко. Люцканова ни поздрави, а класната видимо беше доволна от нас.

 

БОРБА ЗА ЖИВОТ

Един ден, като се връщах от училище, видях край линията до моста едно младо, няколкомесечно кученце да лежи и едвам да диша. Вероятно въздушната струя на бързия влак го беше отхвърлила и имаше сериозни вътрешни наранявания. Защо ми хрумна това? Защото предишната година се беше случило това с едно момче, което казват, че не е било прегазено, а силната въздушна струя така го ударила, че изхвръкнало с откъснат крак и умряло от кръвоизлив, преди да дойде помощ.

Взех кученцето на ръце и го отнесох у дома. Направих му удобно легло от сено в ъгъла на обора и започнах да се грижа за него. С биберона му давах вода и сок от супа, защото можеше да гълта, но не и да дъвче. Надявах се, че организмът му сам ще се справи. Ходех на училище и само три-четири пъти на ден можех да се грижа за него. Разбрах, че са ми нужни повече познания и опит. Чувствах се много отчаяна и безпомощна. Кучето не уринираше и не ходеше по нужда. Явно имаше сериозни увреждания. Стана много топло и дишането му стана шумно и неравномерно. Преживя само няколко дни и една сутрин го намерих вкочанено. Беше зима и много трудно издълбах гроб и сама го погребах. Разбрах, че не всичко можем, че пред смъртта сме безсилни. Но и за да можем, трябва много да знаем и затова трябва упорито да учим. Навремето успях да спася раненото пиле. Сега не успях. Животът е пълен с успехи и не по-малко неуспехи. Главното е да не се предаваме и отчайваме.

 

ИЗЛОЖБАТА

Нашият клас се очерта като най-добрия по успех в училището. Мина зимната ваканция с коледните и новогодишни празници. Ролята на дядо Мраз с торбата подаръци играеше татко. Той беше в същата роля и на фабричното празненство. Там раздаваше подаръци на децата на фабричните работници. Отново тръгнахме на училище, през снежни преспи и срещу ледения бръснещ вятър. Стигахме в училище премръзнали, но не ни пречеше в междучасията отново да сме навън до колене в сняг и да бъдем по цял ден с мокри крака, без да успеем да се разболеем. Започнахме да мислим как да приключим учебната година. Решихме да направим изложба с предмети, направени от нас. Едно от момчетата измайстори конска каруца като истинска. Аз моделирах глинен кон с опашка от коса от моите плитки и същата грива. Стана много хубав. Донесох парчета шперплат и от тях  изградихме сгради, трафопост, обори. Изрязахме крави и овце. От пластелин и глина правихме хора, прасета, кокошки. С други думи, пресъздадохме селскостопански двор на ТКЗС. В трафопоста сложихме изработена от нас батерия. Сложихме прекъсвачи, купихме крушки и ги монтирахме в къщите и на електрически стълбове. Всичко това беше сложено и закрепено на един голям шперплат, изпросен от дървообработващата фабрика, която беше до нас. Медните жички също бяха изпросени от електротехника на фабриката. Момичетата бродираха покривчици, аз участвах дейно в изграждане на стопанския двор. Дрехите на хората правехме от хартия и парцалчета. За мустаци и коса стрижех от крайчеца на плитките си. Освен това много рисувах. Картините ми ставаха все по-хубави. Преди да ни разпуснат, направихме забава и изложба. Имаше разпродажба на предметите. Всичко мина прекрасно, с голям успех. Люцканова заяви, че не е имало досега толкова сплотен и с толкова висок успех клас.

 

НАРОДЕН ПРАЗНИК

24 май се празнуваше в Бусманци много тържествено. Той беше истински народен празник. Училището потъна в цветя, не само полски, набрани от нас, но и донесени от селяните градински цвнетя. В църковния двор къкреха казани с агнешка чорба. Печаха се агнета. Проснаха се дълги пътеки за сядане и бели платна с подредени паници и пити хляб. Учениците под строй минахме през цялото село с барабанчика и знаменосеца начело, последвани от редицата на отличниците. Хорът пееше „Върви, народе възродени.” Пред хора се извисяваше фигурата на др. Колимечков – учителят ни по музика и математика. Всички много го обичахме. След това влязохме в църковния двор и насядахме на поляната до приготвената трапеза. Целият двор се изпълни с хора. Беше дошла и музика. Първо ни сложиха ние да се нахраним, а след това храната се раздаде на другите. На площада имаше музика и хорà.

Разпуснаха ни. Започваше голямото учене за матурата. Всички държахме изпити по български и математика, а аз по всичко след това.

Среща ме Лазар и ме пита: „Как се чувстваш да ходиш на изпити със слабаците?”

„Чувствам се отлично – отговарям. – Не е важно с кого се явяваш, а какво представляваш и какво знаеш.”

Лазар си е Лазар, не е лош, но все иска да се изтъкне, да бъде признат, да е нещо повече – по форма, а не по същност. Е, приключи матурата. След няколко дни щяха да ни раздадат дипломите.

Те ни бяха раздадени тържествено пред цялото училище и родителите. Аз получих най-високата диплома. На всички изпити бях показала отлични познания. Наградиха ме с книгата „Как се каляваше стоманата“. От името на всички ученици благодарих на учителите за техния труд, да ни направят по-добри и по-знаещи. Някои се разплакаха. Аз – не. Знаех, че ми предстои дълъг път и бях радостна, че съм тръгнала по него, по ПЪТЯ НА ПОЗНАНИЕТО, нима има по-голямо предизвикателство от това да тръгнеш по него?

 

СТАВАМ ЧЛЕН НА ДСНМ

 

Предстоеше да ни приемат в ДСНМ – Димитровски съюз на народната младеж. Извикаха ме в училище. Беше дошла инструкторка от районния комитет на ДСНМ и искала да се срещне с мен и да разговаря. Отидох навреме. Даже малко я почаках. Беше стройно хубаво момиче. Разпитваше ме за класа, какво сме правили през годината. Впечатли се от стореното от нас. Разгледа изложбата, която още не беше свалена. Много ѝ хареса стопанския двор с осветлението.

След това почна да ме разпитва за моя живот. Разказах ѝ за Прага и тамошното училище. За чичо Владик премълчах. Когато ме попита за любимите ми литературни герои, аз казах: Винету и Поразяващата ръка. Тя беше много учудена, че не ги познава, а като разбра, че авторът е Карл Май, изпадна в ужас. Та това бил любимият автор на Хитлер! Та какво от това? Нима трябва да забраним някой автор, композитор или художник, защото го харесвал някой престъпник? Как може да се коментира нещо, което не се познава? А след като ми изтърси, че Карл Май бил фашист, окончателно ме стъписа. Та той е живял и творил преди фашизма да се е пръкнал като идеология. Поисках да ѝ обясня, че Карл Май е против расизма. Че по-скоро е поклонник на Ницше. Тя обаче не можеше да повярва. А Ницше окончателно я втрещи. Та и той е любимец на Хитлер! Да, ама и на голяма част на българската интелигенция от края на 19 и началото на 20 век. Стремеж към знания и усъвършенстване на личността. Изграждане на силна и знаеща личност – това знаех аз за Ницше. Накрая ѝ рекох, че не остава нищо друго освен да прочете няколко книги и да се убеди сама в това, че неговите герои се борят за свобода, равенство и справедливост, както за постоянно усъвършенстване на личността, срещу насилието, безчестието и подлостта, за другарството и вярността. С това ние се разделихме. Трябваше няколко души да отидем след няколко дни да ни приемат в едно софийско училище в редиците на ДСНМ, като за целта трябваше да занеса в районния комитет молбите за приемане. Обиколих съучениците си и още същия ден събрах молбите и на другата сутрин ги занесох където трябваше.

Следващата седмица бяхме в училище „Васил Априлов“. Събрахме се подбрани ученици от училищата на Димитровски район. Приемаха ни подбрани ученици от горните класове. Няколко часа се четяха молбите, задаваха ни се вълроси за нашия живот и за членовете на ЦК на БКП, кои са и какво знаем за тях, за героите на съпротивата и други подобни. Накрая гласуваха за нас един по един. После ни честитиха и ни раздадоха членските карти, които трябваше винаги да носим у себе си, да ги пазим като зениците на очите си и да знаем, че ако загубим членската карта, ще понесем сериозно наказание. Като си отидох в къщи, си уших една торбичка и с изплетено на една кука синджирче я сложих на врата си с членската книжка в нея. Така разреших успешно този въпрос. Само не разбрах защо трябва винаги да бъда с нея. По-късно много често се правеха проверки дали носим членските си книжки и този, който не можеше да я представи, беше наказван с мъмрене.

Възложиха ми да ръководя лятната пионерска дружинка в Бусманци, която се събираше всяка сутрин в училище. Така доста от свободното ми време беше заето. Две седмици ходих и водех децата на разходки. Четях им приказки и им разказвах различни истории. Учех ги да разпознават някои често срещани билки и за какво служат. Как да разпознаят най-често срещаните отровни змии от тези, които не са отровни. В часовете по биология в Прага научих много неща и сега ги предавах на децата. Хлапетата ме слушаха много. Смяната ми свърши. Нито един учител не дойде да се поинтересува какво правим и аз се занимавах с тях с неща, които смятах, че ще са им полезни. Отчетохме дейност, а след това не знам дали дружинката продължи да съществува. Всъщност наричаше се летен селски лагер и в него идваха от 5 до 10 деца.

Прочетох подарената ми книга „Как се каляваше стоманата” от Николай Островски. Разбрах, че нещата не са еднопосочни. Всяко нещо може да се приеме по различен начин. Зависи от гледната точка. Разбрах, че честните и прями хора срещат много повече трудности в живота от нечестните, които успяват да извлекат полза от всяка ситуация и не ги е грижа за другите, а мислят само за себе си.

 

ЕКСПЛОЗИЯТА ВЪВ ФАБРИКА „ЧАЛЬОВСКИ”

Близо до нас, на около 25 метра, се намираше фабрика „Чальовски” за олио и нишесте. По време на бомбардировките татко много се страхуваше някоя бомба да не удари върху бензиновите резервоари, където се съхраняваше бензин за екстракция на олиото, затова се преселихме от другата страна на реката, у Цинговски. Една вечер на масата татко сподели, че срещнал главния инженер на „Чальовски” и той му казал, че ще напуска, защото не му разрешават да спре фабриката за ремонт. Тръбите, по които минават бензиновите пари, били много остарели и в помещенията има по време на работа достатъчно бензин, за да предизвика експлозия. Татко беше много разстроен, бих казала даже и изплашен и просто не знаеше какво да прави. Една такава експлозия може да има ужасни последици за работещите там и за нас.

След няколко дни, както седях на масичката до прозореца и преговарях нещо от ученото, защото наближаваше вече новата учебна година и исках да съм добре при преговора, изведнъж стъклата на прозорците се разпаднаха и последва страхотен взрив. Покривът на един от цеховете за олио изхвръкна нагоре и във въздуха видях да летят хора. Владимир спеше в съседната стая. Другите деца бяха отишли някъде. Мама сграбчи сънения Владимир и ме извика да тръгна с нея. Тичешком прегазихме реката и застанахме с лице към завода. От Бусманци се видя тичаща група от хора, чиито близки работеха в този завод. Откъм Слатина видяхме същото. Скоро дойдоха две коли от пожарната. Двама пожарникари се качиха върху бензиновите резервоари и ги заливаха с вода, а пламъците от горящото олио ги бяха оградили отвсякъде. Песъкарите с конските каруци товареха ранени и обгорели работници и ги караха към медицинснкия пункт при гарата. Скоро при нас дойде и татко. Той беше взел в едно одеало Химическата енциклопедия на Науман, това беше най-ценното за него, а пък и беше чужда и той беше обещал да я пази и да я изпрати на колегата си веднага щом той се обади къде се е установил. Най-после дойдоха пожарни коли и от София. Пълнеха резервоарите на колите с вода от реката. Имаше милиция, която спираше хората и ги гонеха от другата страна на реката. Явиха се и линейки, които извозваха най-тежко пострадалите. От тълпата близки се чуваха плачове и викове. Не позволяваха на никой цивилен да отиде да помага. Татко беше срещнал при идването си единствения свидетел на случилото се и единствения оцелял от тези, които са били в цеха. Фабриката работеше денонощно. Експлозията станала, когато първата смяна предавала на втората, така е имало два пъти повече работници. Свидетелят, който бил бъчвар на фабриката, се бил качил в цеха да вземе поръчката за бъчви за втората смяна. Заговорил се и седнал на перваза на отворения прозорец. В момента, когато началник-цехът дръпнал шалтера, се появила искра, която предизвикала експлозията. Бъчварят излетял от прозореца, паднал върху стръмния покрив на съседния склад и се озовал само със счупена ръка на земята. Инстинктивно хукнал встрани и това го спасило да не пламне. На другия ден го арестуваха и след няколко дни го пуснаха. Потърси татко да му каже нищо да не казва за случилото се, че става много страшно. Това го разбрахме по-рано, защото още на другия ден вестник „Работническо дело“ излезе на първа страница със статия за голямата диверсия на протитовисти. Подробно се пишеше за виновните лица, за арестуваните врагове и т.н. Бяха загинали в цеха 23-ма души, като някои са се намирали в банята, която беше под цеха. Колко умряха от изгарянията си по-късно, не научихме. Те също не бяха малко. Мястото на експлозията димеше още дълго. Бавно се разчистваха развалините. Накрая в един варел намериха овъгления труп на техника, обвинен в поставяне на бомбата и бягство в Югославия. Бързо приключи процесът. На смърт беше осъден завеждащият личен състав (врагът с партиен билет). Повелята на Сталин да се търсят враговете в собствените редици се изпълняваше безпрекословно. Никой не се интересуваше от истината. Никой не потърси сметка на този, който беше написал на аргументирания доклад на главния инженер: „Не се разрешава! Самият главен инженер си изпати жестоко. Брат ми има спомен, че той е бил осъден на смърт, а не личният състав. В едно съм сигурна, че и двамата бяха осъдени. Никой не похвали доблестните пожарникари, стъпили върху бензиновите резервоари сред пламъците и с риск за живота си предотвратили по-ужасна катастрофа. Бях потресена. Няма справедливост! Няма честност!. С какво новото време е по-добро? Отговор нямах. Остана съмнение.

 

НА ВИТОША

В края на август предприехме тридневна екскурзия на Витоша. Брат ми покани свой съученик от Бусманци с брат му, който пък беше мой съученик. Дойдоха още комшията ни Желязко, който беше съученик на Коли, но заседнал в осми клас така, че тази година щеше да е мой съученик. Бяха и двамата братя Данчо и Васко Руски, единият от Даниния клас, а другият от моя. Ние тримата се приготвихме за похода. Мама ни даде едно старо, доста кърпено одеало и своето зимно палто. Бяхме решили да спим на открито. Взехме хляб, малко сланина и фронтовата манерка на татко с вода. Взехме и войнишкото му канче. Тръгнахме рано сутринта през Горубляне към Панчарево. Първото място беше Кокалянския манастир, край който смятахме да нощуваме и след това да потеглим към Черни връх, като пренощуваме край Резньовете, изкачим върха и да се върнем обратно. Спряхме се край реката, като наближихме мястото, от което почва пътеката за манастира. Там бяхме ходили няколко пъти с родителите си. Времето беше чудесно и решихме да обядваме край реката, като се опитаме да хванем някоя риба и с това да разнообразим храната си. Успяхме да хванем три-четири щипока и няколко жаби, на които след като ги убиха, момчетата отрязаха и одраха бутчетата. Направихме с камъни огнище и събрахме изсъхнали клечки, изхвърлени от водата край реката. Напалихме огън и сложихме капака на войнишкото канче, който има вид на малко тиганче. Нарязахме сланинка, която подсоли рибите и жабешките бутчета. Замириса вкусно и всички хапнахме и от рибите, и от жабите. Някои се дърпаха, ама накрая склониха. Не можехме да си позволим някой да ни се подиграва и да квака насреща ни, като ни нарича жабоци. След това започна игра, къпане, плискане и времето се изниза. Видяхме, че ще замръкнем и бързо се отправихме към манастира. Намерихме в гората малка полянка, накладохме си огънче по правилата на добрия турист и набрахме наръчи папрат, която постлахме край огъня. Хапнахме малко хляб и сирене и се приготвихме за сън. Тогава заваля дъжд. Рискувахме да се намокрим здравата и хукнахме към манастира. Кучетата лавнаха и монасите ни посрещнаха. Те ни познаха и много се учудиха, че сме без родители, но след това одобриха. Животът може да ни сервира какво ли не и хубаво е да се научим да се справяме сами. Приеха ни с радост и ни настаниха в помещение с ниски нарове, покрити със слама. Легнахме и заспахме здрав сън. Призори ни събуди клепалото. Монасите ни почерпиха с топло мляко и ни изпратиха с пожелания за успешен поход. Поехме нагоре и излязохме високо над Бистрица. Наоколо имаше царевични и картофени ниви. Тъкмо се канехме да влезем да си вземем картофи и начупим царевица, и изскочи една селянка с мотика. На въпроса ѝ какво правим край нивите, ние ѝ казахме чистосърдечно за намеренията си. Тогава тя се засмя и каза: „ По-добре е, отколкото да ме лъжете” – и ни откопа картофи и откъсна по един кочан царевица за всеки. Пожела ни на добър час и ние поехме нагоре. Към обяд спряхме и накладохме огън. Зарихме в жарта картофи и отгоре сложихме кочаните царевица. Храната ни драстично беше намаляла. Планинският въздух ни отвори апетит, а ние и без това си го имахме. Чувствахме се прекрасно и продължихме пътя си нагоре. Привечер стигнахме в подножието на Резньовете - големия и малкия, и някъде помежду им си намерихме хубава полянка, на която запалихме огън и струпахме колкото можахме да съберем изсъхнали клони от клек. Сложихме да се пекат последните картофи и набучена на пръчки сланинка. Това ни беше вечерята. Беше ни останало по едно коматче хляб и малко сирене. Започнаха приказки и страшни истории, но никой не ги взе на сериозно. Даже разкази за различни гадости не ни нарушиха апетита и разказвачите имаше опасност да загубят своя пай, та млъкнаха и те се заловиха да вечерят. Разпределихме дежурства, кой след кого ще се грижи за огъня и скоро се унесохме в сън. Към полунощ се събудих от студ и видях, че огънят е почти изгаснал, а дежурният спеше, като се накланяше към изстиващата жарава, аха да падне в нея. Тъй като аз бях след него на пост, го накарах да легне и засилих огъня. С дълга пръчка чуках всеки крак, който се пъхаше в опасна близост до пламъците. Нощите в края на август стават особено студени в планината. Небето беше слязло ниско и целият свод беше обсипан с ярки големи звезди. Такова небе никога не видях в Чехия, а виж на Пирин също съм му се любувала с възторг, но това беше вече много по-късно, когато бях лекарка в Разлог. Сега бях 14-годишно девойче, което чувстваше природата като част от самата себе си. Или по-скоро се чувствах като част от самата природа. Небето започна да избледнява и пламна изгревът. Не се стърпях и събудих всички да му се насладят. Сестра ми твърди, че с тракащи зъби и с вдигнати към небето ръце съм започнала възторжено да рецитирам одата на младостта от Мицкевич, но след първата строфа: „О, младост, дай ми крила на мойто възторжено рамо!..” Избухнал такъв всеобщ смях, че възторгът ми се изпарил и аз съм млъкнала. Тя казва, че най-смешното било как ми тракат зъбите от студ.

Бяхме толкова гладни, че унищожихме всичко, което носехме, до последната трохичка. Гладът ни пришпори да слизаме. Бяхме на хвърлей от Черни връх, но бяхме още гладни, пътят беше дълъг и нямахме нито пари, нито храна. Така заприпкахме по нанадолнището. Когато влязохме в гората над Бистрица, попаднахме на богато находище на боровинки. Спускахме се гърбом с раници на гръб и с две ръце гребяхме боровинки, барабар с листата. Те бяха сладко-кисели, свежи и ни утоляваха и жаждата, и глада. Сякаш ни премахнаха и умората. Късно следобед се прибрахме и тогава разбрахме защо по пътя така ни се смееха срещнатите хора. Бяхме изпомацани със сок от боровинки чак по носа и веждите, с лилави устни и лилави езици. Падна голямо триене и миене. Споменът от тридневния ни поход остави следа през целия ни живот.

Скоро след нашия поход брат ми беше отишъл да се къпе на реката. Скачали от високия бряг и се гмуркали. Там бил и моят съученик Данчо, който играеше ролята на заловения нелегален в пиесата ни. Той се хвърлил във водата, след като се засилил от брега, и пльоснал по корем . Случило се, че се нанизал върху заострен кол, забит под водата и тя се обагрила в кръв. Брат ми видял, скочил във водата, измъкнал го и с мокри дрехи хукнал към медицинския пункт, като носел на ръце Данчо, както се носи бебе. Само че Данчо тежал над 50 кила. Стигнал пункта и като го оставил на кушетката, видял че му се показват червата.

Брат ми се прибра, след като линейката откарала Данчо в София за операция, което станало доста бързо. Беше мокър и целият в кръв, та изплаши здравата мама. На другия ден вечерта дойде бащата на Данчо, да му търси сандалите. Обвини брат ми, че ги е откраднал, а той достойно му отговори: „Като понесох сина ви тичешком към медицинския пункт, не мислех за сандалите му, а за неговия живот. Какво е станало със сандалите му, не мога да знам, но се пазете да не срещнете баща ми с тези обвинения.”

Данчо оздравя. Баща му не се извини, нито благодари за спасяването на сина си. Данчо не беше лошо момче, ама не беше случил на баща, защото той поставяше по-високо някакви сандали пред живота на сина си. А може би просто този човек не е знаел как да се държи и какво да прави. Понякога при стресови ситуации хората реагират неадекватно. Мама разказваше, че нейният кръстник бил до олтара по време на атентата в черквата „Св. Крал”. Той по чудо не пострадал. Но непосредствено след взрива видял една дама, обляна в кръв, която крещяла: „Къде ми е шапката?!”

 

ГИМНАЗИСТКА

Новата учебна година започна с нови реформи на образованието. Закриха се всички мъжки и женски гимназии. Останаха само „средни смесени единни училища”, които бяха районирани, и никой нямаше право да се запише в друго училище, освен в това, което е районно. Нашето беше Четвърто средно смесено единно училище „Никола Йонков Вапцаров“, което се издигаше на Подуенския редут. Така всички ние тримата учехме на едно място, на две смени с прогимназията. Затова бяхме „единни”. Аз бях в осми, Дана в десети, а Коли в единадесети клас. Осмите класове бяха четири: мъжки, женски и два смесени. Първият ден премина със запознаване с класния ръководител, разбира се, и тържествено откриване на учебната година с реч на директора. Той беше една невзрачна личност, набит, нисък, с къс врат и никакъв дар слово. От устата му се лееха стандартни, шаблонни думи. Класната ми беше възрастна, дребна жена с лице, излъчващо доброта и притеснение. Говореше тихо, сякаш ни се извиняваше, че трябва да изслушаме нейните встъпителни думи, след което делово пристъпи към същността на нашата работа. Продиктува ни програмата до края на седмицата, каза ни какви са и изискванията като преподавател по математика. Разпредели ни по чиновете. Съобщи какви са ни номерата в дневника и ни освободи. На другия ден още първия час по химия ни събраха с девическия клас, защото учителката им за първия час още не била дошла, а последния час имали и те химия. Докато чакахме да бие звънеца за часа, до мен застана едно русо височко момиче, сякаш искаше да се премерим на височина и явно остана недоволна, че съм по-висока от нея почти с една глава. Тогава ме попита къде съм учипа и каква ми е дипломата. След като ѝ отговорих, тя се засмя подигравателно: „Знаем ги какви са тези отличници от Бусманци.” Погледнах я учудено и нищо не казах.

Звънецът удари и в класа влезе възрастен, слаб, с благ поглед учител. С акцент на руснак той ни се представи и веднага започна преговор по химия. Най-много участие взимаха бусманските ученици. Вдигна Стойничка, момичето, което ми се подигра, да напише една реакция и да я изравни. Тя се оплете, видя се, че даже не знае химическите знаци на елементите. След това вдигна и мен да я поправя. Излязох на дъската, написах реакцията, изравних я, като казах каква е валентността на всеки участващ в реакцията елемент. Обясних какво е валентност и какъв е строежът на атомите и как се определя валентността. Отговорих на всички допълнителни въпроси и той веднага се поинтересува от кое училище идвам и кой ни е бил учител. С гордост изрекох: прогимназия в с. Бусманци, училище „Св. св Кирил и Методи”, а учителката ни е др. Пеева. Добавих, че имахме кабинет по химия, където сме правили много опити, а учителката ни е била много добра. Учителят се зарадва и добави, че все още има добро образование в България, след като и в селски училища има кабинети. Стойничка повече не пожела да се перчи пред мен. Смятах, че ѝ дадох добър отговор на нейните подигравки. Часът мина интересно и аз се зарадвах, че ще имаме чудесен учител по един от любимите ми предмети. Следващия час по химия нямахме учител. Учителят беше освободен, явно някой беше докладвал нещо за негови думи в светлина, която да буди съмнение за неговата лоялност към „народната власт“. След няколко седмици се появи по-млад учител, който беше инженер-химик и си нямаше понятие от преподаване. Няма да забравя един негов урок, при който едва не запали училището и не ни издуши. Тогава видях в себе си още едно качество – бързо да реагирам, да организирам и да овладявам паниката. Учителят се разхождаше между чиновете и ни говореше за фосфора. В хаванче изсипа едно към гьотере фосфор, и, мисля, бертолетова сол, предупреди ни да пазим тишина, че ще се чуе пукот и само след миг се разнесе експлозия. Той се качи на подиума при катедрата и изтърва хаванчето на дъсчения под, явно го изпари, защото реакцията протичаше с голямо отделяне на топлина. Стаята се изпълваше със задушлив пушек. Учениците бяха втрещени, започнаха да кашлят. Отворих вратата на класа и изкомандвах всички да излязат навън, след това започнах да отварям прозорците заедно с други съученици. В миг видях „великия химик” да пълни кофата с вода, за да залее пода. Изкрещях му да се маха, защото ще предизвика по-силно горене. Взех метлата и събрах пушещите останки от реактивите върху лопатата, след като ги засипахме с пясък. Повечето деца излязоха на двора и една група остана да ми помага. Намерихме счупени стъкла и започнахме да остъргваме димящия под с тях и да смитаме в кофа с пясък остърганото, така че престана да пуши и да тлее. Тогава чак се огледах и видях, че на вратата стояха част от учителите на етажа и тълпа ученици в коридора. За броени минути бяхме проветрили и предотвратили пожара. Пострада само момчето, което беше до учителя по време на експлозията. Тъпанчето му се спука и за известно време беше глух с това ухо. Химикът избяга след експлозията и вече не го видяхме в училище. От всички бях стояла най-дълго в опушената стая и от това ме болеше гърпото и кашлях известно време. Бях доволна от себе си, въпреки че никой не отбеляза моето участие. Просто нямах нужда от признание. Човек не върши нещата за признание, а просто да бъдат свършени и колкото по-добре, толкова по-добре. Поне за мен е така.

 

УЧИТЕЛКАТА ПО БЪЛГАРСКИ

Момичета от „А” клас дойдоха в нашия клас с новината, че учителката по български е ужасия. На никого не пише повече от 4 и сипе двойки на поразия. Била е партизанка от Трънския отряд, говори на диалект и се казва Колева. Веднага им взела страха. Явно това ѝ е било и целта. На другия ден имахме и ние български. Решихме да я предразположим с отлична дисциплина. „А” клас бил доста шумен и се усмирил след първите двойки. Дежурният ни предупреди, че идва, и всички си бяхме на местата. Станахме  при влизането ѝ. Пълна тишина. Тя ни поздрави и ние отговорихме като един. Това я впечатли и се усмихна. Висока жена със сламена фризирана коса и светли, малко воднисти очи, които гледаха строго. Вместо да изпитва, тя ни разпредели на звена и бригада – звената бяха редиците, а бригада класът. След това се определиха патрони, герои на СССР и  от нашата съпротива. След това ни поръча всеки да напише за своя патрон за другата седмица и минахме към българското народно творчество с разглеждане на песента за Балканджи Йово. Вдигна ме да говоря за тази песен, аз я знаех отпреди наизуст. Понякога мама ни я пееше. Говорих с много чувство за този герой, като подкрепях казаното с цитати. Попита ме дали я знам, а аз отговорих само като текст. Подкани ме да я кажа и аз я изрецитирах с много чувство. Писа ми отличен и звънецът би. В междучасието дойдоха от другите класове да видят момичето, което е изкарало при Колева отличен. От Колева много не научихме. Имах чувството, че не е щастлива и нещо я мъчи. Влагаше много политика във всеки урок и от това урокът губеше, заради изкуственото вмъкване на партийност там, където не съществува, и не може да съществува. Със звената и бригадите се подигравахме, а директорът, инциатор за тази нова терминология в училище, си спечели прякора „Текезесаро“. Колева само я прокарваше. Тя ни преподава само една година и след това напусна. Чу се, че се е разболяла от рак на гърдата и умряла доста бързо. Едно нещо чувствах, че беше объркан човек и доста нещастна. Правеше се на твърдо праволинейна, а сякаш някакво съмнение я гризеше. Страхуваше се от споровете и различното мнение. Кой знае какво е преживяла. Искаше да се страхуват от нея, защото не беше сигурна в себе си.

В девети клас дойде нова учителка. Името ѝ съм забравила. Беше „отнесена от вихъра“. Казваше, че е поетеса, но не чухме нито едно нейно стихотворение. Беше много небрежна в облеклото. Понякога идваше на училище по халат и чехли. Живееше в къща до самото училище. Халатът ѝ също беше живописен, с цветни кръпки и джобове, зашити с едър шев с неподходящ по цвят конец. Учехме руска литература. На „Война и мир“ заседнахме цял срок. Бях чела книгата и сега отново я четях. Тя говореше за героите с такава страст, така увлечена, че не чуваше и не виждаше какво става в класа. Аз се премествах в нейния час на първия чин, за да мога да я слушам. Говореше много интересно. Виждах различен поглед в разглеждане на въпросите, който нямаше нищо общо със скучните и ограничени писания в учебника по литература. Мразех този учебник. Имах чувството, че е писан от някой тъп нагаждач, а не истински литератор. Нашата учителка беше неуправляема. Не можеха да ѝ се сложат ограничения. Рецитираше в захлас „Евгений Онегин“ и искаше да ни накара да почувстваме красотата на пушкиновия стих. Дисциплина в класа нямаше. Пишеше на всички добри бележки, за да ѝ се махнат от главата. Имах чувството, че преподаваше само на шепа ученици, които можеха да я оценят като литератор, а другите не я интересуват. На следващата година и тя изчезна. В десети и единадесети клас ни преподаваше другарката Димитриева. Доста възрастна учителка с голям опит и ужасно скучна, сякаш се страхуваше да изрази свое мнение и свое разбиране на произведенията и авторите. Строго се придържаше към учебника по литература. Помня, като учихме за Пенчо Славейков, как го изкара буржоазен поет с реакционни възгледи, носител на упадъчната западна поезия, откъснат от народа и всякакви такива глупости, с които беше изпълнен учебникът по литература. Не издържах и рипнах. Носех в себе си том от старо издание на неговата поезия, който съдържаше и негови писма, писани по повод на литературни и политически събития. Между Славейков и Кирил Христов е съществувала вражда, която се изразявала в литературна надпревара. Публикува единият стихотворение на определена тема, и хоп, веднага на подобна тема се появява сихотворение от другия, а работата на критиците е не само да си гледат сеира, а и да го създават със своите преценки, съпоставяния и критики. Изобщо стихотворна война. Кирил Христов е гостувал често на нашите в Прага. Имал приятелка чехкиня и поискал от майка ми, като отива в Прага, да му донесе някой сборник със стихове, за да учи приятелката си на български. Мама тогава била още студентка и заминала за известно време в Прага при майка си и сестрите си. Купила един красив сборник със стихове от двайсетте години. Видяла, че в него е отредено доста място и на Кирил Христов, и без да чете предговора, написан от Г. Бакалов, поднесла на поета с най-добри пожелания. Още на другия ден томчето било върнато от Кирил Христов с остро писмо, в което нарича майка ми с какви ли не обидни думи. Бакалов давал в предговора критична оценка на неговото творчество, като го обвинил даже, че плагиатства от Пенчо Славейков. Така аз по-късно можах да се запозная с творчеството на забележителните поети от началото на двадесети век. Да си призная, бях винаги на страната на Славейков. Неговото творчество нямаше нищо реакционно, в него се чувстваше народният дух. Имаше много от настроението и атмосферата, която създава творчеството на баща му. Пък и поезия без символика не е пълнокръвна. Така го чувствах и с цитати от писма и примери от стихове, които не сме учили, оборих всички обвинения срещу поета, писани в учебника по литература. Димитриева се уплаши и не знаеше какво да прави. Явно и тя мислише като мен, но се страхуваше да го каже. Спаси я звънецът. На другия ден във вестник „Работническо дело“ имаше на първа страница снимката на Пенчо Славейков със заглавие „Да опазим литературното си наследство” или нещо подобно. В тази статия Пенчо Славейков беше напълно „реабилитиран”. Изглеждаше, че аз съм била запозната с това, което ще се случи, и затова съм била така смела в изказването си. Иди доказвай, че нямам нищо общо с автора на статията, нито с редакцията на вестника. Е, това спаси и Димитриева от притеснението как да реагира на моята изява. Още два пъти я хвърлих в притеснение, когато защитих Вазов, обвинен в шовинизъм и реакционност и се възпротивих на начина, по който се разглеждаше поемата „Септември“ на Гео Милев. В домашната ни библиотека имаше първото издание на неговата поема, печатана като брошурка на вестникарска хартия, и ми се струваше с илюстрации на Жендов. Поне така ми е останало. Освен това имахме сборник на поезията от двадесетте години на двадесетия век с предговор на Г. Бакалов. Там прочетох и разказаното от поета Н. Хрелков, как е била написана поемата само за една нощ. Плод на силен гняв и протест срещу жестокото потушаване на септемврийското въстание и масовите ненужни разстрели без съд и присъда. Изразите „Долу Бог” за мен бяха не израз на осъзнат атеизъм, а литературен похват, изразяващ народния гняв. В началото на поемата има „Глас народен, глас божи” и възглас „О, Боже, подкрепи свещеното дело....”. И това не е израз на религиозност. При тази ми изява присъстваше някакъв човек, по-късно разбрахме, че искал да види как се изпълнява партийната повеля за идеологическото възпитание на младото поколение. Моето участие остана без последици за мене, а за Димитриева не зная. Тя си отмъсти страхотно накрая. Възложили ѝ да купи книгите за награждаване на отличниците при раздаване на дипломите. За мен бе определила „Събрани съчинения на Мао Дзедунг“. Мисля, че бяха дванадесет тома крилати фрази и речи. На Мая подари „Война и мир” на руски с разкошни июстрации. В къщи ме умориха от подигравки. Да не говорим как си ги замъкнах чак на Гара Искър. Единствената ми утеха беше, че и тя ги е мъкнала и се е измъчила. По-късно тези томове ме стоплиха през студените нощи в Подуенската ми квартира.

С Димитриева се срещнах на Пирин, когато бях лекарка в Разлог. Настигнах туристическа група от дружество „Здравец” на път за хижа Дамяница и се натъкнах на Димитриева. Да си призная, аз се зарадвах. Хубаво си спорехме, пък и тя ми беше загадка, хем ми опонираше, хем имах чувството, че е съгласна вътрешно с мен. При тази среща прямо я попитах защо е преподавала така скучно нещо, което много обича и може да го направи интересно за другите. Тя си изплю камъчето, нали вече беше пенсионерка. Преподавала е в елитно централно училище. Пред 3 март възложила на ученик да напише лозунг, цитат на Вазов – „Русия, Бог те теб изпрати..”. Обвинили я в религиозно възпитание на младите и я уволнили и по наказание я изпратили в нашето крайно училище. Било я страх да не остане без работа, а двете ѝ деца – студенти, да не бъдат отстранени от университета. Тогава споменах за Мао Дзедунг и за подигравките у дома и се разсмях, когато я попитах дали това е било отмъщение и тя отговори положително. Било е много сполучливо отмъщение. Сърдечно се разделихме на Дамяница и аз поех към Безбог.

 

КЛАСНАТА

Беше госпожица. Винаги ходеше с дълга черна рокля, с дълги ръкави и черна вълнена жилетка. Беше дребна, притеснителна, говореше ни сякаш ни се извиняваше. Преподаваше ни математика и беше много добра като учител. Не можеше да ни се кара. Опитваше, но не се получаваше. В това не ѝ беше силата. Лицето ѝ беше сбръчкано и изразяваше умора. Силата ѝ беше в добротата, която се излъчваше от нея. Живееше в сутерена на блока, построен на мястото на родната ѝ къща. Грижеше се за полуслепите си родители и глухонеми брат и сестра. Издържаше всички с малката си учителска заплата. Преподаваше ни през всичките тези четири години в гимназията.Веднъж и на мене ми беше написала двойка, защото не си бях научила урока. Аз, между другото, никога не учех уроците по математика. Още в клас ги разбирах и след това решавах всички задачи от учебника и от сборника, с който разполагах. Тогава учехме за границите по алгебра. Имаше някакви формули, които трябваше да доказваме. На една от редиците числа трябваше да се приеме един израз за дадена буква и след това да се борави вместо с израза с буквата. Когато всичко се опрости, да се превърне буквата в израза и се получава окончателната формула. Е, трябваше точно това нещо да се научи и аз разчитах да го погледна преди часа в междучасието. Да, ама вместо последния час Димитрова влезе в първия. Вдигна един и той отказа да излезе. Втори, трети – същото, и се заредиха таман три двойки и вдигна мен. Аз излязох с надежда, че като започна да решавам, ще си спомня какво трябваше да се предположи на дадения етап. Заредиха се дълги изрази, запълних двете дъски и все не може да се опрости.

- Е, Ружена - казва Димитрова, - и ти не си учила. Беше толкова огорчена, че трябваше да ѝ се извиня. И аз си получих заслужената двойка. На другия ден беше окачен извънреден брой на стенвестник с карикатури как отличничката Ружена станала за резил, като получила двойка. Автор беше Лазар, и той беше един от злопулучно изпитаните, но това не му пречеше да се погаври с мен. Аз скъсах вестника, като казах, че бяхме четирима и ако се пише, трябва за всички. Още повече че Димитрова ме вдигна още на другия ден да обясня урока и да реша няколко задачи на дъската и ми беше писала отличен. Скара ми се, че не трябва да разчитам, че ще имам време да свърша нещо по-късно. Всяко нещо трябва да се прави навреме. За този урок ѝ бях винаги благодарна. След като скъсах вестника, излезе нов, с карикатура как късам градивната критика. Лазар си оставаше един и същ, болезнено амбициозен и злобничък. Странно е, че не можах да го намразя за всичко това. След години, когато го срещнах на улицата и той започна да ми се хвали колко успешна била кариерата му и че дъщеря му била приета да следва в Чехия химия, аз му се зарадвах. Той беше завършил Спортната академия и беше инструктор по ски към ЦК на БКП, което означаваше заплата с пъти по-висока от моята. Нямаше нито злоба, нито завист и му пожелах всичко най-хубаво. Все пак не бих искала никога да сменя своя живот с неговия.

Последната година всяка седмица Димитрова ми даваше малка тетрадка, изпълнена с по-трудни, вероятно да бъдат дадени за матурата задачи. Аз ги пишех на дъската в междучасието и след часовете почти всеки ден оставахме да решаваме, като добрите математици даваха свои решения. Така се стигаше до различен начин и подход в решаването и се определяше кой е най-добрият. Няма да забравя как по време на самата матура всички решаваха усърдно и най-ниската оценка беше, мисля, 4,5. Димитрова седеше до вратата и посрещаше всеки излязъл, да разбере как се е справил, и почти плачеше от радост. Повече от половината изкараха отличен. След това всички, които кандидатстваха с математика, влязоха в желаната специалност. Чувствам известна вина към нея, че не бяхме достатъчно внимателни и добри. Тя ни даде много, а ние ѝ останахме длъжници.

 

УЧИТЕЛКАТА ПО НЕМСКИ

Класът ни изучаваше немски език. Повечето класове изучаваха френски и часове нямаше за пълен график. Идва учител и ни предаде азбуката и вече не се вестне. Седмица, две и дойде нов. Отново азбуката и дотук. Четвъртата учителка беше по-скоро ниска или със среден ръст, вчесана назад къса коса и остър синеок поглед, който предупреждава: „Внимавай, или си изпащаш!” Тя ни пита: „Докъде сте стигнали с материала?” – а ние в хор – „До азбуката.” Тя: „А това се слабо чува” (без тра-ла-ла) и ни предаде първия урок с повече текст. Всъщност реши да почне оттам, докъдето би трябвало да бъдем при нормални занятия. Даде ни думите и отсече. „Урокът да се знае наизуст!”

Скачам аз от последния чин с щръкнали плитки и протестирам: „Това е зубрачество!”

„Така се учи език! Без коментари!” Изгледа ме от горе до долу. В това време звънецът извести края на часа и тя излезе, без да каже повече нито дума. На другия час ме изкара на дъската. Започнах с урока и тя, след като видя, че въпреки протеста си съм го научила, ме прекъсна и започна с думите. Тя каже на български, аз изстрелвам на немски и така, докато се получи засечка на „поощрявам“. Думата ми избяга. Тя се усмихна доволно и ме изпрати да си седна и в този миг думата изплува и аз я казах.

„Късно е, чедо” – каза тя усмихната и ми писа 4. Текста, върху който ме изпитва тогава, знам до ден-днешен, въпреки че са минали над 60 години. Езикът така и не научих. Можех само да ползвам медицинска литература, и то с речник на колене. Другарката Киркова ни преподава само една година. Ако беше останала до края, сигурно щях да имам още един език на разположение. Следващата година се появи една учителка с психически отклонения. Даваше ни задачите за класната работа на дъската, разработени за първа и втора група. Трябваше само да напишем разработката в две малки тетрадки и да предадем тази, която отговаря на групата, която ни е дадена. Разликите в оценките се дължаха само на допуснатите грешки при преписване на текста. По време на класното, учителката стоеше навън, да следи да не би директорът да дойде на внезапна проверка. Ето защо останахме недоучени.

Ние бяхме опитните зайчета на новата програма. Всички неудачи се оправдаваха с преходния период. Та целият ми живот мина в преход. Преход от капитализъм към светлото бъдаще на комунизма. Преход на прехода –  това означава постоянни експерименти с програми, никое решение не е последно, винаги има нещо ново или връщане към старо, но с друга форма. В девети клас учихме география на СССР и соцстраните, въпреки че трябваше да се учи световна география. Със Студената война външният свят се затвори за нас, защо да го изучаваме? Тази шизофрения с образованието продължава и днес при прехода от социалзъм към капитализъм. Възпитанието на новото поколение стана дума мръсна. Възпитаваха се строители на комунизма, тоест нагаждачи, двуличници и хитреци. В наше време изобщо няма възпитание, възпитател е улицата, която няма никакви ценности. Сега парите са всичко, по-рано –  връзките. Даже се кълнеше на връзки. Най-лютата клетва беше: „Дано да ти умре връзката!”

В десети клас изучавахме география на България. Бяха решили по съветски образец да се учи десет години и така бяха пригодили програмата. Все пак се е намерил умен човек, та това решение не беше последно. А може би тогава да са искали да ни правят съветска република и не се е получило. За учителката по география нищо не си спомням. Затова пък учителката по история беше ярка личност.

 

УЧИТЕЛКАТА ПО ИСТОРИЯ

Казваше се Боршукова. Беше млада и хубава. Винаги беше спретната и елегантна, с високи токчета. Момчетата не я изпускаха от поглед. Предава ни цели четири години. Даже ни беше и нещо като помощник-класна. През последната година ни стана класна. Тогава от клас „Г” станахме „Б”. От немски станахме смесен, половината изучавахме немски, а другата половина – френски. Тази нова номерация стана в началото на десети клас. След девети клас беше приемът в техникумите, а и доста ученици отпаднаха.

Няма да забравя първия час на Боршукова в нашия клас. Влиза в класа и се отправя към катедрата. Дръпва стола и сяда. Слага дневника на катедрата и с жест го разтваря. Всички мълчим изненадани. Никой друг учител не е сядал, все са стоели прави, за да ни гледат отгоре. След това се представи и почна да чете имената от дневника, като изглеждаше всеки и като му казваше отново името, даваше знак да седне. След това ни каза, че тази година ще изучаваме древна история, и започна да ни говори за археологическите открития като основа на знания за древния свят. Беше интересно и ние я слушахме. След това започна да препитва предаденото, като всеки назоваваше с името му. И през цялото време седеше. Беше запомнила почти всички имена. След този първи час си мислих за изкуството да си учител. Следващите часове тя беше раздвижена – и сядаше, и ставаше, като се разхождаше между чиновете. Когато след години споменах пред нея за този първи час, тя се разсмя и каза, че той и за нея е бил първи в професията, а седнала, защото краката не я държали от страх, не за да бъде различна. Това, второто изобщо не ѝ е идвало наум. Тя беше много взискателна и хич не беше щедра в оценки. Помня как ме изпита за походите на Ханибал в Рим, битките между Картаген и Рим. Походите на Ханибал знаех с подробности. Бях току-що прочела книга за него и походите му следих по картата. Вълнуваше ме неговата съдба на даровит и дързък пълководец, изоставен от владетелите на неговата родина в най-трудния момент, предаден от завистници на неговата слава, което довело до унищожаването на Картаген. Стоях пред картата, говорих и с показалката сочех пътя на армията му през Алпите и местата на най–големите битки. Говорих за преминаването през тесните клисури на бойните слонове, от които само няколко достигнали равнината, но всявали ужас сред римските легиони. Слоновете са били нещо като танковете на древността, но те са били използвани в Индия, в Африка и тогава за първи път в Европа. Нямаше въпрос на който да не ѝ отговоря, казах много неща, които нямаше в учебника и тя не ни беше дала и все пак ми писа много добър. Класът спонтанно възропта и тя каза, че отличен пише само на себе си. Ако някой защити и в следващи изпитвания изявите си, тогава за цялостна работа може да получи повече. Беше ми криво, но не се ядосах, а продължих да се занимавам упорито. Обичах историята. Учех от една книга за студенти, която татко беше получил от братовчедка на баща си, чийто мъж Георгиев, вече покойник и известен историк, притежавал. Тази книга, превод от английски, беше богато илюстрирана с карти и снимки от разкопки на археологически паметници, предмети и мозайки. Няма никога да забравя мозайката, която изобразяваше битката между войските на Апександър Македонски и персите с предводител цар Дарий.

С годините Боршукова се промени. Когато отивах да извиня някой калпазанин, който не си е научил урока и искаше да бяга от час, а аз го връщах с обещание, че няма да го изпитат, тя със смях ме наричаше адвокат и се съгласяваше, при условие че няма да позволя да не си научи изпуснатото. Това беше оценявано от калпазаните и двойките станаха голяма рядкост.

Бяхме вече в последния клас, когато на екскурзия на Витоша спряхме на една поляна и започнахме игра на „наричанка“. Взимаше се една шапка и наричащият стои с вързани очи, а участниците пускат предмети, като ги наричат за кого са. След това очите се развързват и наричащият започва да казва за всеки предмет, човекът който стои зад него, какво да прави. Другарката Боршукова стана наричаща и почна да дава задачи. Някой се премята през глава, друг декламира или отоваря на въпроси от историята и ако не успее, има наказателни задачи. Та Боршукова взе една крива клечка от шапката и ние затихнахме, това беше „нейният“ предмет. Започна да изрежда: „Притежателят да се покачи на кривата круша, под която се бяхме настанили, да застане на един крак, да размаха ръце и да скочи като извика - „Аз съм райска птица.” Всички избухнахме в смях и тя разбра какъв автогол си беше вкарала. Но не се отказа. Събу се боса и се качи с помощта на всички до първия дебел клон и спази всички изисквания. Изрече: „Аз съм райска птица“ с такъв тържествен глас, все едно се провъзгласява за кралица, че всички бурно я аплодирахме. След този излет авторитетът ѝ се покачи много и уважението към нея нарасна. Показа ни нагледно, че правилата, макар и на щура игра, трябва да се спазват и са валидни за всички.

 

ДИМИТРОВСКИ СЪЮЗ НА НАРОДНАТА МЛАДЕЖ (ДСНМ)

Това беше младежката организация, в която трябваше да членуват всички млади хора в страната. Ако не си приет в тази организация или си изключен от нея, това означава, че всички врати пред тебе ще са затворени. Трябва да забравиш за следване и по-добра реализация в живота. Бях избрана в ръководството на училището. Отговарях за организацията на тържества, издаване на стенвестници и писане на лозунги. На танцовите забави трябваше да следя за „морала” при танцуване. Да не са много близко танцуващите двойки. Доста тъпо задължение, още повече че самата аз не можех да танцувам и да се забавлявам с другите. Заседанията на Училищния комитет траеха с часове и се провеждаха след часовете поне веднъж седмично. Често се случваше да изпускам последния влак и да се прибирам с мотрисата в полунощ. Вкъщи стигах към 1 часа след полунощ. Минавах през полето в пълна тъмница край нивите и градините. От гарата до нас имаше около един километър. Аз ходех с малката финска камичка на чичо Владик, която той ми беше подарил. Тази камичка той носел винаги със себе си като военен кореспондент. Веднъж при връщане у дома в тъмното някой ме беше проследил и тръгнал след мен. Обикновено след като слизах от влака, вадех камичката от джоба си и я стисках в дясната си ръка, както си беше в канийката. Канийката беше кожена, с орнаменти и завършваща с метален край. Изведнъж някой ме сграбчи за рамото и аз инстинктивно го праснах в лицето с камичката. Явно го заболя и той изохка и ме пусна, а аз без да се обръщам хукнах през нивите към къщи. Като влязох в двора, се обърнах назад, но никого не видях. След няколко дни по този път беше намерена убита млада жена. Повече произшествия нямах, но винаги минавах този път с голямо внимание и под голямо напрежение. Когато бях в 9-ти клас на края, Дана ми взе камичката да си остри моливите и тя изчезна. Някой от нейния клас я беше свил. Тя ми беше скъп спомен от чичо и ми беше много мъчно. Неговата пиринчена мастилница, с която е бил на фронта през Балканската война, пък ми изчезна, докато бях селски лекар. Някой от малките ми братче и сестриче я беше загубил. Обичаха да я взимат в училище.

През последната година бях избрана за председател на класа. Всяка седмица класното ръководство се събираше с класната да определи седмичната оценка по дисциплина, която оценка класната вписваше в ученическите бележници с всички бележки, пропуснати да бъдат вписани в бележниците. Родителите по този начин имаха пълна представа за своите деца и взимаха мерки. Срочното поведение се определяше от седмичните оценки. Тези неща все пак повлияха върху класа и той стана един от най-добрите, в който учителите казваха, че им е приятно да работят. Само бате Жики продължаваше да щурее и накрая не беше допуснат до матура, защото си понижи успеха. Всъщност престанах да му пълня ежедневно главата със знания и му рекох да се оправя сам. Той беше вече над 20 години и трябваше да е узрял, да има чувство за отговорност за собствения си живот. Н края той получи не най-добрата характеристика. Искаше да става пилот и беше приет в курсове по пилотаж, на които се издъни с лошата си дисциплина и беше изгонен. Накрая му дойде акълът в главата. Завърши техникум, за приемането му за изпита по математика разбрах, че му е помогнал Георги Начев, който беше станал студент в политехниката. След време Желязко стана летец в селскостопанската авиация, а не в гражданската, за което казва, че сме били виновни ние или по-скоро аз като председател на класа!. Изглежда че хората са устроени така, че търсят вината за своите несполуки не у себе си, а в другите. Вярно, че в края на 11 клас от ръководството на класа се искаше да се напишат характеристики на всички ученици. За целта събрах ръководството и по дадената „от горе“ схема се изработваха характеристиките. За всички се стараехме да бъдем изключително правдиви. За това, че Желязко има лоша дисциплина и слаб услех, говореше намаленото му поведение и множеството двойки в бележника. В характеристиката на Георги Начев Маргарита Неделчева настоя да се пише, че няма добро отношение към народната власт, заради критическите му забележки по повод на политически събития. Да се отговори на този въпрос бяхме длъжни. Всички гласувахме за това. Тука и аз имам вина, че се съгласих, без да споря. Може би се повлиях от неприязънта му към мен, която не веднъж проявяваше. Когато класната дойде много развълнувана и ми каза, че само за този израз ще му се затворят вратите за по-нататъшно развитие, изведнъж осъзнах колко лекомислено сме подходили. Всъщност ние с това не му даваме възможност да следва. Страшно се притесних и се почуствах много виновна. „Няма” се превърна лесно в „има”. На Димитрова бях вечно благодарна, че не ми позволи да навредя на един съученик. Тогава разбрах, че за всяка постъпка трябва да се преценят и последиците, до които може да доведе.

 

КОНФЛИКТ С ДРУГАРЯ ДИРЕКТОР

Сутрин ставах много рано, без оглед дали съм сутрин или следобед на училище. В пет часа бях на крак. Слизах в мазето да накълцам цвекло, поръсвах го с трици, попарени с гореща вода. Това означаваше, че трябваше да запаля кухненската печка и да сложа тенджера с вода да се грее, докато режа цвеклото. Занасях храната на овцете и кофа с хладка вода. Свалях сено от сеновала, който беше над кошарата и зареждах яслите. Зайците се хранеха от храната на овцете. След това се миех, играех физкултура, преобличах се и тръгвах на училище или сядах да си готвя уроците. Сутрешният влак беше в шест часа, а обедният в дванадесет без малко.

Сутрин бяхме в училище цялата искърска команда, над десет деца, преди седем часа. В училището живееше семейството на училищния пазач, човекът, който палеше сутрин печките и със съпругата си подържаше чистотата. Той, като гледаше как в студените дни мръзнем и подскачахме да се сгреем, ни съжали и започна да ни пуска да влизаме вътре и да се топлим край запалените печки. Сега можеше да закусим, като си препичахме хляба върху печката, и да си преговаряме уроците, както и тези, които не си бяха написали домашните, да ги напишат. Една сутрин директорът беше дошъл много рано и тръгнал да обикаля класните стаи. Като видя, че сме влезли в училище, той грозно се развика и започна да се заканва на човека, който ни беше пуснал. Тогава аз не се стърпях и също му се развиках, че той е жесток човек и не мисли за здравето на учениците си. Казах му, че не е тайна че идваме около час и половина преди часовете, защото не можем да дойдем по-късно. Казах му да ни погледне дрехите и обувките и как бихме могли така зле облечени да стоим толкова дълго на снега. Още повече че когато сме на топло, ние си преговаряме уроците и ако някой не е разбрал нещо, има възможност да пита другите. След пороя от мои думи той ме изгледа особено и важно каза: „А кой ще отговаря, ако някой вземе и напише вражески лозунги?” Онемях. След това му отговорих, че аз ще отговарям, защото никой от нас не ще се занимава с такива глупости. След тази разправия получихме легално разрешение да влизаме в училището, но да бъдем само в една определена стая, като излизаме малко преди звънеца, за да влезем в строя с останалите ученици. Пазачът беше мъмрен, но не наказан.

 

ЛЕТНИТЕ ВАКАНЦИИ

През летните ваканции бяхме страшно много заети. Вече нямахме много време да помагаме в къщи. Дана всеко лято беше поне една смяна пионерски ръководител. Коли едно лято беше войник и също ходеше на студентски бригади. Маничка изцяло пое грижите за овцете. Един ден се върна без тях, страшно изплашена. Беше вече време да се разгонят и татко ги даваше в стадо с овен за една седмица. Дали затова или не, но те бяхя хукнали и изчезнали от погледа ѝ. Видяла само, че близо пасяло стадо, но овчарят отказал да ги е видял. Щом като ми каза това, аз грабнах добре насолен къшей хляб и хукнах с нея да ги търся. Видях отдалечаващото се стадо, подкарвано от овчаря с гегата, за да върви по-бързо. Прецапах реката и настигнах стадото. Овчарят се развика да се махам, защото в стадото му няма чужди овце. Аз започнах да викам моите любимки, така както всяка сутрин, когато им нося някакво тяхно лакомство. Веднага се отделиха четирите овце с двете шилета и се спуснаха към мен да хапнат по залъче солен хляб. Овчарят беше разочарован, че не можа навреме да ги откара. На Маня не се скарах, нали навремето на мен ми бяха така избягали козите. На другия ден овцете бяха заведени в обичайното стадо с породист овен.

През летните ваканции ни гостуваше обикновено Пол (Павел – синът на чичо Бебко). Той беше изпратен от майка си в пансион за трудни деца. Леля Женя не можеше да се справи с него. През лятната ваканция щеше да остане почти сам в училището, затова идваше у нас. Беше палав, но сърдечен. Лудуваше с нас, къпеше се в реката и понякога помагаше в градината. Много обичаше да ми дърпа плитките, особено като миех пода. Аз си връщах, като го погвах с мокрия парцал и го плясвах където заваря. Едно лято ни гостува и бате Славчо, който се беше здравата провалил в училище. Една учебна година ни гостува и Боби, който също прекарваше част от ваканцията си у нас. Беше си купил с парите от един продаден заек магаре с каручката. Описваше как пияният собственик искал да си допие и се съгласил за толкова малко пари, заради голямата жажда, която го мъчела. Леля Анче беше във възторг от неговата сделка, а мама я оприличи на нещо като кражба. Богдан ремонтира старата каручка, но тя стана доста тежка от дебелите дъски, с които замени старите и магарето едвам я мъкнеше. Двамата с Богдан вадихме баластра. Аз с моята количка вадех два пъти повече материал. След десетина дни Богдан се отказа и заведе магарето в Иваняне. Похвали се, че го продал няколко пъти по-скъпо, отколкото го беше купил.

 

ВРАТАТА

Една вечер татко се прибирал от работа и видял как един човек се мъчи да открадне новата ни дворна врата. Вече почти я бил измъкнал от пантите, когато татко го спрял. Крадецът рязко извил назад ръката си, като че ли иска да извади пистолет и татко го повалил с един удар на земята. В него познал известен крадец, който бил в затвора за кражба на кокошки и освободен от новата власт. Крадецът скочил и избягал. Вече бяхме забравили за случилото се. Брат ми укрепи вратата и циментира колците, на които се държеше, така че трудно можеше да бъде измъкната. И ето, получи се призовка. Викаха баща ми на другарски съд, да отговаря за нанесен побой над един добър другар, който отгоре на това бил инвалид. Татко се разсмя, като разказа как бързо избягал. Всичко това му се струваше голям абсурд. Да пипнеш крадец при извършване на кражбата и да го удариш, за да се предпазиш сам и отгоре на това да те съдят, беше нещо неразбираемо. Да, така е, но това беше част от новото време. С такива абсурди се сблъскваме и днес, шестдесет години по-късно. Така или иначе татко го съдиха и осъдиха да плати една солидна сума на крадеца като обезщетение. Не можеше да откаже, защото щеше да пострада много по-жестоко и семейството ни, и той самият. Скоро след това отровиха Бурсук и изкрадоха зайците ни. Спаси се само мама Канка. Махнахме с ръка и продължихме нататък. Остана някакво отвращение у всички ни. Приехме всичко като нещо, което не можем да променим. Страхът е нещо, което те предпазва, но и манипулира. По това време четях „Двамата капитани“ от Каверин. Мъчех се чрез книгата да разбера своето време. Тя обхваща времето спед Октомврийската революция в Русия. Оттам възприех призива: “Бори се, търси, намирай и не се предавай!” От себе си прибавих: “И не се страхувай!”

 

БОРЯНА

Когато учех следобед, невинаги яденето беше готово и тръгвах гладна. Като слизах на Подуене, отивах в шкембеджийницата срещу гарата. Там можех да се нахраня за стотинки. Ако нямаше шкембе, отскачах до баничарницата и си взимах милинки, които също бяха евтини. В по-горните класове се редувах със сестра ми да дежурим при леля Недка, която беше първа братовчедка на дядо Кольо и страдаше от множествена склероза и беше напълно неподвижна на легло. Не можеше да държи даже лъжицата и ние я хранехме.

Преди напълно да се обездвижи, тя ни гостуваше на Гара Искър. Нямаше деца и беше останала вдовица.

Брат ми Николай напусна нашето училище, защото в началото нямаше учител по немски, а той беше последен клас. Записа в 11-то средно смесено училище, което се помещаваше в предишната Първа девическа гимназия. Попадна в много добър клас и скоро се изяви като отличен ученик. От съученичките му си спомням Боряна. Нейната майка била съученичка на леля Маня, а след това и съкурсничка в университета в специалността “Славянска филология”. Били са много добри приятелки. Коли излизаше на разходки и екскурзии с Боряна и винаги ме взимаха със себе си. Боряна имаше приятел, студент в Агрономическия факултет. Тя беше няколко месеца по-стара от брат ми и татко го предупреждаваше да не вземе да се влюби в нея. Мен ми се струваше, че беше нещо влюбен, но все повтаряше, че с нея му е интересно и те просто са си приятели. Като ходехме у тях да я вземем, майка ѝ много ми се радваше и твърдеше, че приличам много на леля си. До ден-днешен си спомням с топло чувство за Боряна. Тя стана литератор и научен сътрудник в института по българистика на БАН. Създаде хубаво семейство и имаше деца.  Зарадвах се, когато след промените я зърнах на телевизора. Говореше за новия език на прехода, на митингите и уличните протести.

 

ХЛАПЕТАТА

Когато тръгнах в осми клас, Маня тръгна във втори, а Владимир беше тригодишен. Той беше изключително красиво и сладко момченце. Беше всеобщ любимец както на нас, така и на околните. Няма да забравя как веднъж изчезна от полезрението ни и всички хукнахме да го търсим. Проверихме ямите на полето, от които се вадеше баластра. Обходихме надлъж и шир и разпитахме всички съседи. Безпокойството ни нарастваше до взривяване и се появи маневреният влак, който беше откарал пълните вагони на гарата и докарваше празните. Като ни доближи, наду свирката си и от прозореца се показа засменият Владимир с развети руси къдри. Машинистите просто го бяха поразходили малко.

Друг път го доведе в къщи вардянинът от дъскорезната фабрика. Беше привечер и фабриката не работеше. Вардянинът чул шум от гатера и влязъл в цеха да види какво става. Нашето хлапе се возело на гатера, яхнало един труп и само бързото спускане на шалтера го спасило да не бъде нарязано на филийки. Преди няколко дни някакви работници го повозили за малко, като го свалили доста преди ножовете да захапят ствола на дървото. Той видял как се пуска машината и го направил, след което успял да яхне сложения на гатера ствол. Мама трябваше да даде валериан и чаша топло мляко на вардянина, за да се успокои. Владимир даже не беше уплашен, а горд, че сам е могъл да пусне машината.

Маничка беше вече голямо момиче. Сама пасеше овците. Беше оправна и разпоредителна. Командваше групата на по–малките момиченца и отиваше на доста големи разходки, понякога и без да се обади. Един ден я нямаше за обяд и хукнахме да я търсим. Много разтревожени бяха и майките на другите момиченца. Късно следобед се появи с цялата компания. Вървяха по жп линията, размахваха букети и пееха туристически песнички. Оказа се, че завела приятелчетата си да им покаже самолетите как кацат и излитат на летището. Така се заплеснали, че само гладът ги подканил да се приберат.

Тя често си играеше на купчината дървесни трици, която се трупаше в един дъсчен бункер от тръба, засмукваща триците от гатера. Скачала от върха на купата с другите хлапета и се изживявала като птица. От една дупка на стената на бункера селяните, които купуваха трици за огрев и постилка на животните, изгребволи триците и този път така били гребали, че направили нещо като пещера. Маничка помъкнала със себе си Владимир да „летят” и се намъкнала през дупката в пещерата. Не успяла да влезе цялата и триците се срутили и я затрупали. Само краката ѝ стърчали отвън. Владимир хукнал да вика мама, а в това време оттам минал един от вардяните и видял стърчащите детски крака. Изтеглил я полузадушена. Продишала след почистване на устата и носа от попадналите там трици. Мама, като дошла, вече дишала и се свестила, ала вардянинът трябвало да се свестява от изживения ужас, че детето може и да не продиша. Да не говорим за мама. Аз като се върнах от училище и видях какво е станало, само си помислих, че ако не се бяха срутили триците тогава, а само четири-пет минути по-късно, когато и Владимир се беше намъкнал вътре, те щяха да бъдат открити задушени, може би след дни, също изпаднах в паника. Изобщо хлапетата бяха много инициативни и ни държаха нащрек. Дупката беше закована и триците се товареха от вратата, като децата вече не се допускаха и да припарят там.

 

ПЪРВИЯТ СТУДЕНТ

Брат ми се готвеше упорито да следва химия. По това време се откри Техническият университет със специалност “Индустриална химия”. Дотогава такава специалност нямаше у нас и завършилите в чужбина бяха издействали да не се назначават хора със специалност химия в заводите като технически директори . Струва ми се, че на татко му признаха тази специалност във връзка с множеството нови производства, които беше внедрил, и многото рационализации. Лиляна Дряновска, същата, която му искаше ликвидацията, отново поведе компроматна война срещу баща ми. Тя беше завършила задочно химия и имаше големи амбиции. Това беше период, в който баща ми въвеждаше успешно ново производство във фабриката за продукт с голямо пазарно търсене. За него нищо не съществуваше освен фабриката, работата и семейството. Много нощи прекарваше с нощната смяна и работеше безспир по двайсет часа и повече. Въз основа на нейните доноси го изключиха от Партията и той нямаше време даже да реагира.

Брат ми се яви на конкурс по специалността “Индустриална химия” и беше в първите в списъка. Синът на Жак Натан не беше приет. Дъщерята на Борис Загорчев беше също в началото на приетите. Загорчев бил от студентската група на баща ми, но беше започнал университетска кариера, докато баща ми се насочил към производството, като смяташе, че това е мястото, където добрите идеи могат най-бързо да се проверят и внедрят. А в университета отлежават, често се погубват и не стават достояние за хората. Той смяташе, че химията е наука, която ще направи живота на хората по-добър и по-богат.

Когато брат ми отиде да се запише, му казаха, че е шкартиран, да види в изложения списък. Неговото изумление беше пълно, като видя, че името му е дебело задраскано и над него е вписан синът на Жак Натан, тогава мисля, че баща му беше член на ЦК. Баща ми си взе отпуска и се втурна да разнищва историята. Оказа се, че той е преследвал партизани, а брат ми е правил опит да бяга през границата! Не беше никак трудно да се докаже лъжата и татко го направи. Тогава се разгледа и неговото изключване и се призна за неправомерно. Възстановиха го и трябваше да плати членски внос за повече от половин година, което страшно разстрои семейния бюджет. Коли беше приет за студент, но и този, който беше приет на неговото място, остана. Сега трябваше да навакса загубеното. Работеше в лабораторията на университета до късно, за да изработи всички упражнения. Наведен над малката масичка до вратата, той учеше през нощта, но успя да завери семестъра и да бъде допуснат до изпити. Всички му съчуствахме и бяхме много щастливи. В това време дружеството на химиците предложи баща ми за лауреат на Димитровска награда за множеството нововъведени производства с голям икономически ефект. Парите от наградата отидоха да се купят чаршафи, защото вече спяхме в парцали. Купиха се и одеала, за да не спим в студените дни по двама на легло. И по една рокля на всички жени. На януарската сесия брат ми се справи чудесно и това приехме като семейна победа срещу несправедливостта. Сякаш тези първи трудности го орисаха нищо при него да не се получава лесно. Целият му живот беше постоянна борба, но винаги имаше и победи, които с това ставаха по-сладки. Все пак стана доктор на химическите науки с множество приноси в технологиите. Много от тях не успяха да се наложат, защото всяко нещо, свързано с икономически  резултати, влиза в противоречие с много и различни интереси и боричканията на алчните вълци. Стана и професор, водещ в своето направление в Академията на науките. Сега вече е пенсионер, не от най-бедните, но не и богат с изработената си пенсия за повече от 50 години работа, която не получава в пълен размер. Но това е вече друг въпрос, който не ние можем да разрешим, колкото и да протестираме.

 

ПИОНЕРСКИ РЪКОВОДИТЕЛ

След осми клас ме изпратиха на курс за пионерски ръководители. Курсът се провеждаше в сградата на училище „Априлов”. Започваше рано сутрин до един-два часà следобед. Учехме най-различни неща: как да правим забавни вечери, вечерна заря и пионерски огньове. Разигравахме пиески, правехме се на джуджета, за да  разсмиваме децата. Учехме се как да се превръщаме в Баба Яга  с дълъг нос с брадавица и косъмчета, стърчащи от ноздрите, с огромни остри зъби, направени от парчета лук, изрязани по специален начин и пъхнати под устните. Театралната подготовка водеше Асен Кисимов, който беше студент във ВИТИЗ и роднина на известния актьор от Народния театър със същото име. Курсът беше много интересен и ми доставяше истинско удоволствие. Подготовката, която получих, беше добра. Бях определена да отида на лагер в Траката – Варна, в първа смяна, която започваше в началото на юли. Определиха ме за ръководител на сборен отряд от най-малките, учениците от 1-ви до 4-ти клас. Всъщност това бяха предимно чавдарчета. Преди да заминем, събрах всичко, което можах да намеря, за историята на този край, също и морски легенди и приказки, с които да мога да занимавам моите хлапета по време на печенето на плажа и през дългите летни вечери. В курса ние бяхме учили много игри, които също щях да използвам в моята работа с децата. Изобщо подходих с много голямо старание за моите 15 години при подготовката си за изпълнение на тази задача.

Заминавахме с вечерния влак. Денят ми преди заминаването беше изпълнен с много работа. Мой ред беше да мия пода и от ранни зори се хванах да го търкам. Следобед брат ми дойде да потърси помощ, че няма да смогне да натовари вагона до пристигането на локомотива, който ще го извози. Със сестра ми грабнахме лопатите и отидохме да товарим. Успяхме да се справим и дойде време да тръгвам. Бях доста изморена, но нямаше как. Мама помогна с подреждането на куфара. Коли ме изпрати до влака и се озовах на Софийската гара навреме. Намерих вагона си и мигом бях оградена с хлапета и техните родители. Те вкупом ми заявяваха изискванията си за своите деца и даваха наставления. Кимах с глава и само сменях думата „да” с „разбира се” и то докато не се развикаха да се качваме. Последва махане с ръце, викове и влакът напусна софийската гара. Разпределих децата на местата им. Наредих куфарите им така, че със седалките да образуват общ одър. По-големите и пъргави момчета качих на мрежите за куфари и скоро моят отряд от около трийсет и пет хлапета се озова в хоризонтално положение. Дръпнах пердетата на купетата, да не влиза светлина и шум от коридора, и застанах да пазя отпред. Скоро всичките ми деца спяха. Другите ръководители с началничката влязоха в едно купе и до Варна почти не се показаха. Наложи ми се да усмирявам по-големите и да ги пазя да не изпаднат от влака през широко отворените прозорци. По едно време започнаха да се пръскат с вода и се поизмокриха. Скарах им се да се преоблекат, но не всеки чуваше. Те бяха почти мои връстници. Сутринта пристигнахме във Варна и тук още една трудност. Оказа се, че моите дребосъци бяха дошли с куфари по-големи и от тях самите. Те не можеха да ги вдигнат, а камо ли да ги носят. Освен това рейсовете ни чакаха на Червения площад, а не на Гаровия и дотам трябваше да отидем с куфарите пеша. Обърнах се за помощ към по-големите. Самата аз мъкнах четири куфара, два по–малки под мишницата и два по-големи в ръце. Успяхме да се справим. Качихме се на рейсовете и се разтоварихме всред лозята, където беше нашият лагер. Поставиха ме с малките в дълга барака, а големите отидоха на палатки. След закуска се спуснахме на плажа, който беше много близо. Започна лагерното ни ежедневие. На другия ден бях жестоко схваната. Болеше ме при всяко вдишване и движение. Мокреното момче, което не ме послуша да се преоблече, вдигна висока температура. Беше направило пневмония и лекарят на лагера го изпрати в болница и родителите му дойдоха да си го вземат. Всяка вечер учители и ръководители отиваха на крайбрежното ресторантче на пържена риба и бира и аз оставах сама в целия лагер. Намерих си помощнички от по-големите деца и събирах децата да им разказвам приказки и истории от древни времена. Говорехме за траките, за Дионисиевите празненства, за времето на Римската империя и какво ли не. Понякога палехме огън и си приказвахме около него, а друг път лягахме по гръб и гледахме звездното небе. Сочех различните съзвездия и разказвах легендите за тях. Уроците на мама под вишните в нашата градина ми свършиха чудесна работа.

Особено запомнящо беше последното празненство с лагерен огън, с което практически закрихме смяната. Аз играх ролята на Баба Яга. За целта измолих от готвачката черджето, с което постилаше одърчето в кухнята. На него тя си полягваше, след като раздадеше обяда. Тя започваше работа преди разсъмване, за да смогне с всичко. Това чердже беше тъкано от многоцветни конци. Шарено-писано, но и много старичко и протритичко, с безброй кръпки от различни платчета. Просто плаче да е наметало на Баба Яга. Бях си направила нос от папие-маше. Изработих го от глина и след това лепих отгоре му късчета хартия. Като се получи дебел слой го срязах на две половини по дължина, извадих го от калъпа и го слепих отново с лента хартия. Оцветих го. От ноздрите стърчеше четина от моите плитки и на гърба му се възвишаваше мастита брадавица, също с два-три косъма. Срязах глава лук и обелих дебела люспа от лука, от която изрязах горния ред криви и остри, редки зъби. По-грозни трудно могат да се представят. Подпъхнах ги под горната устна и се ужасих от вида си. Разплетох си плитките и наръсих косата си с белезникавата пепел от огнището. Надве-натри я забрадих със старата одрипавяла вече кърпа за глава на готвачката. Намазах си лицето със сажди. Нарисувах си жълти бръчки и залепих гърбавия голям нос с тесто, така че да се държи стабилно. След това нахлузих някаква стара фуста с кръпки, която също имах от готвачката, и обух старите грозни гумени цървули на коняря, който докарваше продуктите. В това време децата се забавляваха край огъня. Бяха почнали рецитациите за Партията и щастливото детство, когато над лагера се разнесе истеричен смях и крясък и се появих яхнала метлата за метене на двора, направена от клони. Мръсни тънки крака, обути с грамадни скъсани гумени цървули, това ужасно лице с криви редки зъби и нос, почти стигащ до брадата и развяващо се чердже с безброй кръпки. Никой не ме позна, а най-малките от моя отряд писнаха от страх. Като се успокоиха малко, почнах да говоря с писклив глас кои калпазани ще взема в моите владения и ще превърна в гарвани да ми служат. Заизреждах всички провинения, които знаех. Прочетох ужас и страх и в лицето и на по-големите и тогава се разсмях и издърпах носа си. По моя останаха парченца тесто. Изплюх лучените си зъби и децата се втурнаха към мен с радостен вик, ама така почнаха да ме дърпат и удрят, че се наложи да се защитя с метлата. Избягах в кухнята и си върнах стария вид, след като хубаво се измих и сресах. Вече обновена, се появих и отново ме посрещнаха с викове.

В отряда си имах едно много капризно, слабичко и злоядо момиченце. Беше на осем годинки и родителите му го изпращаха с хиляди наставления, а мен ме поучаваха, как трябва специално да се отнасям към нея. Поставих я наравно с всички. Не ѝ търсех друго ядене, когато заявяваше, че това или онова не яде, а винаги намирах кандидати да я освободят от нежеланото. Още на третия ден, като каза, че нещо не може да яде, аз понечих да попитам, кой ще ѝ помогне, тя бързо сама се зае и изяде всичко. Та както се казва, апетитът идва с яденето, накрая и на нея сипвахме допълнително. Когато се прибрахме след двайсет дни в София, родителите ѝ не можаха да я познаят. Пред тях стоеше с румени бузки, засмяно, с хубав загар момиченце. Всичките ми деца бяха здрави и бодри. Не свалях през цялото време очи от тях. Нощем ставах по няколко пъти да ги наглеждам и завивам, ако са отвити, да ги вдигам до тоалетната, ако се мятаха насън. Тези, които в къщи са се напикавали, спряха с това до края на смяната и нито веднъж не подмокриха чаршафите си. Повечето се научиха да плуват и изобщо за двайсет дни върнах здрави и пораснали хубави деца, за радост на всички родители. Благодарност за това получи началничката, която беше начална учителка и партиен секретар на училището и не пропускаше вечерната си бира и пържена рибка. Не очаквах нито награди, нито похвали. Бях радостна, че си свърших добре работата и имаше отлични резултати. Мога да кажа, че бях удовлетворена. Вкъщи се прибрах много изморена и капнала за сън.

 

ЛАГЕР-ШКОЛА – БЕРКОВИЦА

Втората половина на август заминах за лагер-школа в Берковица. Всъщност лагерът беше разположен на няколко километра от града, в планината сред гъсти гори. От гарата ни натовариха направо на камиони и без да видим града, се отправихме към лагера. Той се състоеше от три реда палатки, разположени П-образно и обграждащи широк плац, в средата на който се издигаше пилон с червено знаме. От плаца водеше пътека през гората към столовата, която се намираше на около 30–40 метра от него. Пътеката минаваше и през мостче, под което се пенеше малка рекичка. Столовата имаше навес с пейки и дълги маси и дълга барака, в която се разполагаха кухнята и стаите на персонала: две възрастни жени и коняр, който беше снабдител на лагера.

Щом пристигнахме, ни строиха на плаца и ни се представи ръководството, което се състоеше от младежи, студенти и членове на софийските комитети на ДСНМ и един военен, който щеше да ни дава познания за боравене с оръжие и строева подготовка. Разделиха ни на отряди и по палатки. Лагерът се състоеше от 100 момичета от осми и девети  класове на гимназията.  Палатките бяха с по шест легла. Дадоха ни половин час, да се настаним и след това да се явим на плаца. Аз заех леглото до входа. В нашата палатка имаше едно нежно момиченце, което веднага ни се похвали, че пее в хор „Бодра смяна“ и че е солистка. Действително имаше много приятен глас и участваше с песни на всички лагерни огньове, но хич не можеше да се справя с дребни битови проблеми. Повечето момичета бяха такива. Разглоби ли се на някое леглото, то сяда да плаче, вместо да търси начин да го сглоби. Скоро се утвърдих като поправяч.

Лагерният живот протичаше по строг план и режим. Имахме много малко време за себе си, да четем нещо и да пишем писма. Освен физкултурните занимания, които започваха със сутрешната физзарядка, имаше спортни игри, състезания и часове по ориентиране. Имаше политически лекции по история на БКП и РМС, както за въоръжената борба на Партията срещу фашистката власт и по военно дело. Имахме практически часове за боравене с оръжието. Разглобявахме и сглабяхме пушки, чистехме ги и имахме упражнения по стрелба. Освен това дежуряхме денонощно по двойки. Имаше страж на знамето, който се сменяше на два часа, и двойка караулни с една пушка, които обхождаха лагера. В предишната смяна, която се състояла от момчета, имало двама простреляни по невнимание, без фатални последици, но със сериозни дисциплинарни наказания за извършителите. Освен нашите караулни имаше секретни постове от възрастни въоръжени лица от партийната организация, поради набези от Югославия на нелегални диверсанти, които имали за цел „да смутят нашия мирен живот и да посеят недоверие към Партията.”

В лагера имаше и медицински пункт с една възрастна лекарка. Хигиената не беше много добра и започнаха проблеми. Появиха се ранички покрай устата на някои момичета, които плъзваха по лицето. Лекарката мажеше с някакви пасти без резултат. Броят на поразените бързо нарастваше. Вече бяха над десет. Тогава писах в къщи и помолих татко да ми прати от лекарството, с което ни мажеха против краста и беше ефективно срещу гъбички на кожата и бактериални инфекции на кожата. Това беше разтвор от натриев тиосулфат и разредена солна киселина. Като се намаже с тиосулфат поразената част на кожата и се остави да изсъхне, а след това се намаже с разредената солна киселина и се покрие с чиста кърпичка, става  реакция с отделяне на едноатомна сяра със силен противогъбичен, антибактериален и антипаразитен ефект. След това мястото се намазва с кремче или мас и за една до две процедури се получава отличен ефект. Колетчето с лекарствата пристигна много бързо и епидемията се ликвидира. Аз често се въртях около лекарката и ѝ помагах при нужда. Между другото, имахме и часове за оказване на спешна помощ на пострадали, които ги водеше лекарката. Разбира се, в лагера се издаваше и лагерен вестник. В редакционната комисия бях определена и аз. Участието ми беше преди всичко в художественото оформяне. Вестникът бяхме нарекли „Лагерен стършел“, той осмиваше всяка нередност или неправилна според нас проява. И аз попаднах в обсега му. Като караулна през нощта едва не застрелях лагерния кон, който взех за диверсант! Добре че не стрелях веднага, а с висок глас няколко пъти извиках да спре или ще стрелям, та успях да събудя коняря и той в ужас изкрещя да не стрелям по кончето му. Скоро и то само се изкачи на пътеката и успях вече да го видя. На коняря наредиха да не го пуска свободно да шари през нощта, защото може да пострада от друг. Е, аз се появих в „Стършел” с пушка, как арестувам кончето, облечено в раирани затворнически дрехи, приличащо по тази причина на зебра. Художникът пак бях аз, но това не се пишеше в нашите броеве. В лагера се сдружих с едно момиче с много дебели очила родом от Разлог. Прякорът ѝ беше Пенджи от пенджери или прозорци, както ги казват в някои крайща на България. Името ѝ беше Елена Даутова. Живееше в София при леля си, за да учи в по-престижна гимназия. При откриването на първата ми учебна година в Медицинския институт отново я видях и се прехвърлих в нейната група. До ден-днешен сме добри приятелки.

 

СМЪРТТА НА СТАЛИН

Беше в първите месеци на 1953 година. След първия час събраха всички ученици на широкия коридор с площадката към стълбите. Стояхме строени плътно един до друг. Във въздуха сякаш тегнеше някаква тревога. Учителите бяха повече от сериозни, с някаква каменна маска на лицето, която възпираше и най-големите калпазани от обичайните им лудории. Дойде и директорът. С възможно най-траурен глас ни съобщи за кончината на другаря Сталин, нашия баща и любим вожд. Някой изхлипа и се почна рев и подсмърчания. Мене ме наду смях. Трудно се удържах и от гърлото ми също се чу нещо като плач. Директорът четеше съобщението на ЦК на КПСС и на ЦК на БКП за непрежалимата загуба, а аз въздържах смеха си, защото знаех какво би ми се случило, на мен и моите близки, ако дам воля на емоциите си. Стремях се да придам траурно изражение на лицето си и мислех за оплаквачките в древна Тракия и Елада. За това как по събраните сълзи се е оценявала любовта на близките към покойника. И за да засвидетелстват своята безгранична обич, те са наемали оплаквачки, които възнаграждавали според количеството събрани сълзи в специално изработените за тази цел съдчета, които полагали тържествено в гробницата. Шейсет години по късно отново видях такъв фарс по телевизията. Северна Корея се прощаваше със своя вожд и като започна един рев, та никой не смееше да спре, за да не го помислят за враг. Ревяха и ден, и нощ, до припадък. Сега по-голямата част от света се смее на тези ритуали, но я се опитай даже да се усмихнеш, ако си част от тази действителност.

 

ВТОРИ СТУДЕНТ

Сестра ми Богдана обичаше литературата, пишеше по-правилно от мен, с много по-малко правописни грешки. Добре се изразяваше и можеше с лекота да влезе в бъпгарска филология. По това време инженерните специалности бяха на мода и затова много трудно се влизаше в Политехниката. Сестра ми искаше да покаже, че момичетата са даже по-умни от много момчета и за нея не е проблем да стане инженер. Яви се на математика и физика и влезе в началото на списъка в електротехническия факултет. Стана втората студентка у дома. Няма да забравя каква треска я тресеше пред всеки изпит, а професор Брадистилов беше студентският кошмар. Пред неговия изпит така се обрина, че я обявиха за крастава и я намазаха цяла със сяра. Разхождаше се по цял ден из къщи, увита в чаршаф като римски благородник. „Крастата” мина от само себе си след успешното взимане на изпита при Брадистилов.

 

ДОСО

Доброволна организация за съдействие на отбраната, в която всички бяхме длъжни да чпенуваме. Освен това членувахме и в БЧК, в дружеството за българо-съветска дружба и още някакви организации, без каквато и да е дейност. ДОСО обаче беше активна организация. Всички покривахме нормите,  за да получим значка. Бягане през препятствия, пълзене, хвърляне на гранати и други подобни, включително и оказване на помощ при травми, което беше и към БЧК. Бях определена да карам курс за инструктори по стрелба. Бях ученичка в 10 клас, когато започнах този курс. Имахме теоретични и практически занятия. Показвах отлични резултати по стрелба, както със спортна, така и с бойна пушка. Искаха да ме привлекат към отбора по стрелба. Отказах, въпреки че завърших курса с пълно отличие и диплома на инструктор. Тогава не само много четях, но и много мислех. Стрелбата се свърза в моята представа с начин на отнемане на чужд живот или за нараняване. Започнах да изпитвам отвращение към оръжията. Сериозно се замислих да се отдам на медицината. Имах чувството, че това е предназначението ми в живота. Не станах стрелец, но по- късно станах лекар.

 

УЧАСТИЕ В СЪСТЕЗАНИЕ ПО ХИМИЯ

С Данчето Пунева решихме да участваме с обща работа по химия. Трябваше да разработим една тема по избор. Избрахме „Химически производства, свързани със суровината каменна сол”. Татко много ми помогна с литература. Той беше и живата история на нашата химическа промишленост. С Данчето ходихме и по библиотеките. Запознахме се с много технологии и тяхната теоретична основа. Данчето написа работата на пишеща машина, аз изработих всички чертежи и схеми и накрая предадохме в срок работата в дирекцията, красиво подвързана. В състезание по рисуване беше участвало и едно момче от Искъра с много красива картина, която беше нарисувало върху доста голям картон. Нищо не ни казаха за работите ни. Татко ни беше оценил, че става за дипломна работа на студент. Дирекцията мълчеше. Иван, така се казваше художникът, случайно видял своята картина в стаята на касиерката, сложена да запушва прозорец със счупено стъкло. От учителката по химия разбрах, вече като завърших гимназия, че нашата работа изобщо не е била изпратена по–нагоре, въпреки че вътрешната оценка била отлична. Явно че съществуваха и други критерии, които да определят кой да бъде пуснат напред и кой не.

ЗАУШКА

През последния срок на 10 клас в класа избухна епидемия от заушка. Малките в къщи се бяха разболели в детската градина и бързо се ориентирах в диагнозата на съучениците си. Водех всеки новозаболял при училищния лекар и го отстраняваха от училище. По едно време останахме много малко ученици. Наближаваше краят на учебната година, а аз все още нямах нито едно изпитване и нито една оценка за последния срок. Вече почти всички се бяха изредили с боледуването, бях останала сама, от тези, които не бяха прекарали заушка. Отидох при класната обезпокоена и я помолих да каже на учителите да ме изпитат, защото ако се разболея, може да не завърша успешно 10 клас. Въпреки това не ме изпитваха. Оставаше един месец до края. Вече бяха насрочени и датите на класните работи, когато се почувствах изведнъж зле. Пипнах си задушната жлеза и тя беше подута и болезнена. Подчелюстните слюнчени жлези също бяха увеличени. Предупредих класната и лекаря и се отделих на последния чин. Тръгнах си за първия възможен влак. Едвам се прибрах у дома и веднага легнах с висока температура. На другия ден имах ужасно главоболие. Виеше ми се свят и отново прекарах в леглото. Бях унесена и не можех да чета. През нощта станах и тръгнах нанякъде. Не знаех къде. Чувствах, че трябва да вървя. След това всичко изчезна и мене ме нямаше. Когато отворих очи, лежах на маминото легло и ми слагаха студени кърпи на главата, която жестоко ме болеше. Няколко дни лежах безсилна, с главоболие и нищо неправене, унесена и уморена. След това започнах да се връщам към света, да чета и да си пиша пропуснатите домашни. Още се чувствах слаба, но вече с акъла си. На училище се върнах десет дни преди края на последния срок, без да съм правила никакво класно и без да съм изпитвана по нищо. И се започна... При пет часа програма ме изпитваха поне по три предмета и правех две-три класни работи и контролни. Вече нямахме часове при някои учители и ме викаха да ме изпитват в други класове. Няма да забравя класното по математика след шестия час. В класната стая нахлуха дребните от втора смяна и прескачаха по чиновете, викаха и се биеха с чантите. Стисках мастилницата, да не ми я обърнат, и решавах, а другарката Димитрова гледаше и се чудеше, как не ме разсейват тези деца, а продължавам да решавам. Нямаше защо да се чуди. Вкъщи имах добър тренинг. Изкарах по всичко отличен, но се чувствах „отнесена от вихъра“. По късно като студентка разбрах, че съм била с менингит, едно от усложненията на заушката. Е, мисля, че не успях много да оглупея. Все пак мозъкът си има много резервни клетки, които може да включи при нужда, стига да не го оставиш да мързелува и да се научиш да му даваш почивка.

 

НА КАРИЕРАТА

През пятото след 10 клас започнах да работя с брат си на кариерите за вадене на баластра. С него се трудехме сравнително за къс период, защото отиде войник. Студентите караха войнишката си служба през летните ваканции за два три месеца вместо три години. Това също беше стимул на някои младежи да следват. Аз продължих да работя сама. Сутрин почвах в зори, след туй почивах в горещината и четях, а следобед, когато жегата отслабне, до залез слънце продължавах. Ходех с колелото до училищната библиотека на всеки десетина дни и с раничката си на гръб връщах и взимах нови книги. Така прочетох Горки (в 30 тома), част от Достоевски и Толстой, всички на руски. Докато копаех в дупката и товарех количката, разсъждавах върху прочетеното. Жалко че нямаше с кого да говоря. Толкова много въпроси имах за устройството на човешкото общество, за отношението на хората помежду им, за целта на живота и неговия смисъл. В един от романите на Горки се описваше как ловци изплашили една сова и тя като полетяла на светло, започнала да се блъска в клоните на дърветата, без да намери място за кацане, докато паднала мъртва на земята. Совата ми приличаше на човек без цел в живота, който се носи от събитията, без да знае какво да прави с възможностите си и живее безполезен живот. Винаги се страхувах да не стана като тази сова.

Успях да извадя материал за един вагон, което беше над 20 кубика. Най-голямо признание получих от Спас Бусманеца, виден песъкар, който след като ме наблюдаваше как работя, ме нарече колега.

Един ден на гости ми дойде малката дъщеря на Дучевски, мисля, че се казваше Йонка. Помоли ме да ѝ намеря работа на пясъка, за да си подобри фигурата. Тя беше студентка по медицина и беше качила някое и друго килце по време на сесията. Виждаше работата като добра физкултура за поддържане на фигурата. Уговорихме се и я сложих да пресява баластрата. Ако успеех да предам отделно вагон с отсети камъни от пясъка със ситни камъчета, цената почти се удвоява. Тя започна работа, като ѝ определих надница, каквато се плащаше за тази работа. Успя да издържи три дни и се отказа. Работеше не повече от три-четири часа и не успя да пресее и един кубик. Е, не успя да стане песъкар, но беше една от най-добрите психиатри в Европа. Тя напусна България и живя дълги години в Германия. Сестра ѝ Хети работеше в БАН; и двете ми бяха симпатични, въпреки че Хети не поддържаше връзки с близките ми след ареста на чичо Владик. Това можеше да се разбере.

Веднъж замалко не загинах в кариерата. Бях подкопала много и се беше получило нещо като пещера. Над мене беше надвиснал слой пръст с дебелина около метър. Изведнаж като че ли нещо ме дръпна до срещуположната стена и пръстта се срина до краката ми, а можеше да ме затисне във водата. Кариерата ми беше с около 50 см вода и газех почти до коленете. Като разчистих пръстта, във локвата остана една голяма крастава жаба, обърната с корема на горе. Земният пласт я беше смазал. Аз също можех да лежа така под сринатия материал. Какво беше това, което ме предпази, не знам. Няколко пъти ми се е случвало също да се спасявам, без да разбера как. Например спрях на ръба на пропаст при гъста мъгла и седнах да си изчистя обувките от снега, а като се издуха мъглата, видях, че още крачка – щяла съм да полетя в пропастта. Така съм спирала внезапно по пътя и някоя кола е прехвърчала край мен и би могла да ме отнесе, ако не бях спряла. Или да свия изведнъж встрани, когато съм се движела по ръба на снежна козирка, без да знам, и тя е политала в урвата непосредствено след като съм се отдръпвала. Дали това е шесто чувство на самосъхранение или ангел-хранител? Не знам.

 

НОВО НАЧАЛО

Лятото след 11 клас и след матурата мина в подготовка за конкурсния изпит за Медицинския институт, а след като се записах, поех готвенето вкъщи. Открих, че да се готви и измислят нови блюда, е истинско изкуство. Беше ми много приятно да гледам как си услаждат всички и вкупом ме хвалят. Мама се беше отдала на кърпеж, а в края на август напуснахме Гара Искър и се върнахме в София, в апартамент на третия етаж на ул. „Неофит Рилски”. Овцете и кокошките дадохме на леля Анче. Напуснахме нашето детско царство, което беше погълнато от фабрика „Толбухин“. Тя се превърна от дъскорезница за производство на бараки за фронта в мебелен завод.

Аз се готвих усилено за конкурсния изпит. Нямах представа в какво се състои изпита. Нямахме и никакви конспекти и аз учех всичко, за което се сещах, че може да се изисква. Биологията беше в пълен хаос. Много неща от старите учебници се отричаха и ние всъщност последната година учихме за Мичурин и Лисенко. Мичурин ми беше ясен, но не и защо го изучавахме. Той беше отличен градинар, селекционер, създал високодобивни сортове овошки. Такъв любител е бил и прадядо ми Никола Семов, опълченец, взел учястие в шипченските боеве, но него никой не изучаваше. Не можех да разбера какво е голямото значение на Мичурин за биологичната наука. Лисенко ми беше още по-голяма мъгла. Какво значение имаше неговата яровизация за изхранването на земното население? Просто беше ме страх как ще се оправя. Бях взела сума ти книги от библиотеката като допълнителна литература. Включително и нещо за Енгелс и биологията. Два дни преди изпита отидох до училището, да си върна книгите в библиотеката. Библиотекарката ме прегърна и спешно ме изпрати в канцеларията. Секретарката също ме прегърна и изпрати при директора. Влязох при него и той ме изгледа странно и каза: „Все пак си научила.” Питам: „Какво?” – „Ами за медала. Искахме да бъде Иван Добровски [син на един учител], ама от министерството са одобрили теб. След като изразих съболезнованията си, че не е станала неговата, се върнах да взема формуляра за диплома, с който трябваше да събера подписите на няколко учители. На следващата вечер беше тържеството за раздаване на медалите на Софийските абитуриенти и имах още два дни за записване. Яхнах колелото и запраших през София. Имах късмет и заварих всички учители по домовете им и получих подписите, като научих и клюките покрай медалите. Първо за моята работа по български език и литература. По съдържание оргинална, интересна и заслужена шестица. Обаче листовете били почервенели от поправки. Всички грешки обаче били една запетайка. Димитриева, за която не мога да кажа, че ме обичаше, заради честите спорове, разочаровала директора, като му казала, че всички тези червени неща са една грешка – „Ученичката не е научила къде се слага запетайка и при всяка логична пауза, за щяло и нещяло, завъртала запетайки.” Учителскияг съвет единодушно ме предложил за медал. Против бил другарят директор. Сложили ме на последно място, а в министерството – на първо и единствено. Иван, който бил на първо място, всеки ден киснел в училището, да чака резултата. На мен всичко ми дойде неочаквано. След като не ме одобриха за следване в СССР като момиче от „буржоазно” семейство, изобщо не очаквах да ме предлагат за медал. Учителите ми искрено се радваха за мен. Аз бях решила, че ако не ме приемат, ще стана трактористка, след кратък курс за запознаване с трактора. Тази професия беше търсена и добре платена. Ако не бях станала лекарка, а трактористка или овчарка, щях да имам поне два пъти по-висока пенсия от моята на завеждащ отделение. Но нима пенсията е най–важното нещо? А не радостта от това, което вършиш?

На другия ден тичах по прегледи за медицинско свидетелство и попълвах формуляри. А вечерта, капнала от умора в сивичкото целволено костюмче и късите бели чорапки със сандалки, се явих на естрадата в Парка на свободата (Борисовата градина) да си получа медала. Облеклото ми всъщност беше от абитуриентската ми вечер, която беше в ресторантчето “Ариана” на островчето в езерото на същия парк, и то на таванския етаж, с един грамофон с ръчка, донесен и въртян от Георги Начев. Този грамофон беше с три или четири плочи, на две от които можеше да се танцува. Цяла нощ си говорихме за намеренията ни за житейския ни път. Аз си станах лекар и макар че не станах хирург, бях добър лекар и майка, която отгледа три достойни деца и има шест внуци. Животът не е точно това, за което мечтаем в младите си години, но е едно интересно пътешествие през времето и пространството, със срещи, преодоляване на трудности, с успехи и неуспехи.

Така, записах се в медицинския факултет, когато другите кандидати са се потили на изпита по биология. Чувствах се неудобно пред тях, бях убедена, че немалка част от тези, които няма да успеят в конкурса, биха могли да бъдат много по-добри лекари от тези, които са успели. Цялата философия на приема беше погрешна. Нямаше проверка на мисленето, на способността да се вземат правилни решения, а само на механичната памет, на доброто зазубряне, нещо, срещу което винаги съм въставала. Този начин на прием се запази до наши дни и резултатът е много неспособни за самостоятелно мислене лекари, а не лечители.

Още помня хората, с които стоях на опашка да се запиша в медицинския факултет. Със златен медал беше Дорияна Янкова, много дребно и стеснително момиче от Русе. С нея по-късно станахме добри приятелки. Майка ѝ също беше лекарка. Тя беше убедена вегетерианка. Баща ѝ починал, когато е била малка. Той бил вегетарианец, майка ѝ също. Друга състудентка беше една доста по-възрастна от нас жена с бяла престилка. Тя работеше като медицинска сестра във факултетската болница. Беше се върнала от Корея, където е била в българската военна полева болница. Казваше се Менка Лобутова. Не беше медалистка и стана студентка като участничка в Корейската война. Имаше и друго момиче, дошло с бяла престилка. Работеше в клиничната лаборатория на факултета. Беше медалистка на лаборантското училище. Казваше се Елена Цветанова. И двете след завършването си останаха на работа в Медицинския институт, едната в микробиологията, където стана доцентка. Когато ми каза, че остава в катедрата по микробиология, аз я попитах дали е сигурна за възможностите си за научна работа, тя ми рече: „Ружо, та какво му е трудното? Четеш някой какво е правил и го правиш при нашите условия, и готово.” Не можех да споря. Нямаше основа за спор. Замълчах си и се разделихме. След изпита по анатомия тя ми се похвали как асистентът ѝ помогнал. Паднало ѝ се за анатомия на ухото и тя трябвало да изброи слоевете на тъпанчето и тя за малко щяла да изброи слоевете на очното дъно, но се сетила да попита дали са три или седем слоя. Като ѝ казал, че са три, тя изпяла правилния отговор. Аз заминах на село в Родопите. Тя стана доцент.

Елена Цветанова остана в клиничната лаборатория в Нервна клиника като научен сътрудник. По време на следването си се издържаше, работейки като домашна помощница в дома на професор Тодоров, завеждащ катедра по клинична лаборатория в ИСУЛ. Той беше човекът, който я уреди там . Когато му скалъпиха процес и го осъдиха, тя не се застъпи за него и не пожела да стане негов свидетел. Тези, които го сториха, загубиха местата си и кариерата им се срина. Елена стана професор, но не мога да кажа, че стана добър специалист. Професор Тодоров написа най-добрия учебник по клинична лаборатория, преведен на много езици, включителво руски и японски, и претърпя няколко издания. От нея не остана значителна следа. Нашата медицина упорито се сриваше и моите синове нямаше от кого да се учат. Аз имах все още много добри учители. Пред мен стояха шест години на упорито учение и труд.