Втората среща с маршал Тито и приближените му хора се състоя на другия ден ­ 5 октомври 1944 година.

Българската делегация се яви отново в пълен състав: Терпешев, за когото вече писах, генерал Благой Иванов, полковник Михаил Матеев, Владимир Вампирски, моят секретар Иван Милчев. Към делегацията беше придаден също така и един журналист.

Трябва да подчертая положителното впечатление, което остави у мене Благой Иванов. И той като Терпешев беше облякъл една нова, още несмачкана, генералска униформа. Много въздържан, сърдечен в отношенията си, Иванов беше единственият, който познаваше лично Тито от по-рано. Аз не узнах и не попитах кога и колко време са били заедно, но останах с впечатлението, че той е бил продължително време във връзка с югославяните, и то в тежки моменти за тях. На два или три пъти Маршала се обръщаше към Иванов, за да му припомни известни общи спомени, един от които искам да отбележа.

Било е по времето на една от най-тежките германски офанзиви през 1943 година. Българските окупационни войски са участвували в обръча около партизаните. Единственият сектор, през който югославяните са могли да се оттеглят, е бил секторът, пазен от българските войски. Тито е дал заповед партизаните да се оттеглят без строй, всеки за себе си, като сборният пункт е бил определен зад българските линии. Българските войници не са стреляли срещу партизаните, укривали са ги в гората и са им посочвали къде са немските части, за да се пазят.

Иванов потвърди тези думи на Маршала и това създаде благоприятна обстановка при разглеждането на въпроса за военнопрестъпниците, което стана същия ден.

Третият член на делегацията бе полковник Матеев от Военния съюз. Познавах го още от процеса на Дамян Велчев през 1935 г., в който и двамата бяхме подсъдими. Матеев остана в затвора след мене още няколко години. След 9 септември той бе произведен в чин полковник от авиацията, а впоследствие ­ генерал. В срещата с Тито той взе на няколко пъти думата и направи разумни предложения и забележки.

Сравнително по-млади хора бяха Вампирски и Милчев. Вампирски произхожда от редовете на БЗНС. Той току-що беше излязъл от затвора, където няколко години беше лежал за своята политическа дейност. Познавах Вампирски отпреди войната, когато ­ като студент ­ беше идвал вкъщи. Сега той беше един от най-приближените хора на д-р Г. М. Димитров и заемаше отговорен пост в тяхното Постоянно присъствие. По решение на съюза или по свое собствено желание Вампирски се беше ограничил в ролята на наблюдател и почти не взе думата.

Иван Милчев бе от средите на “Звено”. През цялото време, докато работехме заедно в Крайова, Вършац и по-късно в Белград, той ми беше извънредно ценен сътрудник и положи много усилия, за да ме улесни в работата ми.

Ние бяхме приети също така любезно и при втората среща. От югославянска страна присъствуваха пак Попович, Милутинович и към тях се присъедини малко по-късно и Ранкович. Имаше още няколко души, чийто имена не си спомням. Направи ми впечатление, че в помощния щаб на Маршала се намираше и младата Симич, дъщеря на един бивш кралски дипломат, който в момента изпълняваше длъжността югославянски посланик в Москва, а впоследствие стана външен министър. Симич завеждаше протоколната част в щаба.

В тази среща много дейно участие взе Иван Милутинович. Изглеждаше, че той е стопанският съветник на Маршала. Този черен, с големи мустаци и очила сърбин щеше да ръководи бъдещото стопанско ведомство, ако не беше трагично загинал само един месец по-късно.

Когато влезе в кабинета, Александър Ранкович имаше вид на човек, който идва отдалеч. Той се ръкува с всички, размени няколко думи само с Тито и започна любопитно да ни разглежда. Този млад и енергичен комунист, бивш шивач, сега ръководител на сигурността, беше станал вече известен между нас. Предишната вечер Благой Иванов ни беше разказвал за някои от смелите му дела, между които и драматичното му бягство от болницата в Белград.

Малко по-късно срещата ни взе характер на едно неофициално заседание. Маршала предложи разговорите да се водят на руски и да бъдат разменени мисли по следните въпроси:

Военно сътрудничество: в какви размери и в каква форма трябва да продължи.

Стопанско сътрудничество: помощта, която можем да дадем на Югославия в близко бъдеще.

Политически въпроси.

В краткия увод, който направи, Тито разви още по-нашироко вчерашните си мисли и очерта каква голяма работа предстои пред нас.

Той отбеляза, че се радва, че се създава атмосфера на доверие и разбирателство, в която ще могат да се премахнат всички погрешни разбирания и предразсъдъци, които досега са пречили за разбирателство между балканските народи и по-специално между българи и югославяни.

Тито очерта само с няколко думи проектираното устройство на Югославия като федеративна държава и даде израз на радостта си, че в тази федерация Македония най-сетне ще бъде издигната на положението на пълноправна федеративна единица.

Тито счита, че с това се приключва един етап от балканската история, която в голямата си част се е въртяла около македонския въпрос. Съществуването на самостоятелна македонска република ще улесни извънредно много и разрешаването на редица въпроси, свързани с отношенията с България.

А създаването на искрени българо-югославянски отношения ­ повтори отново той ­ са първата предпоставка за създаване на стабилност на Балканите.

При разглеждането на икономическите въпроси главен говорител на югославяните беше Милутинович. Той изброи няколко основни артикула, между които на първо място бяха каменните въглища, които щяха да им бъдат крайно необходими веднага след освобождаването на Белград. Аз прецених техните искания като умерени и разумни.

По този въпрос се взе решение през идната седмица Милутинович да изпрати един от своите специалисти в София, за да разисква технически въпроси с българските компетентни власти.

Веднага след връщането си в България Терпешев щеше да подготви неговото идване. Този първи пратеник на югославяните няма да има политически функции.

След приключването на стопанските въпроси пристъпихме към военните. Фактически българските войски вече действуваха на сръбска територия и бяха установили контакт с югославянските части.

Маршала обеща да даде нареждания веднага този контакт да бъде разширен и да се създадат отношения на доверие там, където още такива не съществуват. При разискванията какви военни материали могат да се дадат на югославяните, Терпешев даде големи обещания, които Матеев своевременно намали, респективно си запази правото да проучи в София.

Пристъпихме към политическите въпроси.

Югославяните бяха много въздържани по международното политическо положение на България. Какво можеше да се каже за една страна, която в момента се намира в положение на война и със съюзниците, и с Германия? От друга страна, тяхното политическо положение беше добро ­ с грамаден морален престиж. Те бяха галеното дете на тримата велики съюзници. Затова и те предпочетоха да мълчат и да преминат направо върху конкретни политически въпроси, интересуващи само двете страни.

От своя страна Терпешев беше напълно неподготвен да започне подобен разговор. Той чакаше какво ще му кажат.
Маршала направи сдържан намек, че на много места в Югославия българските окупационни власти са вършили престъпления и че в някои случаи, за удовлетворяването на общественото мнение, отделни престъпници ще трябва да бъдат предадени на югославяните за съдене.

Думата взе Терпешев и заяви, че българското правителство ще предаде на Югославия всички поискани военнопрестъпници. Той употреби пресилени думи, говори за “цели вагони”. Това направи тягостно впечатление върху мене и, доколкото можах да забележа, и върху други членове на нашата делегация и ме накара да се намеся в разговора.

Казах, че разбирам справедливото искане на югославяните по този въпрос, но бих желал да не се отива до крайности. Въпросът за военните престъпления е политически, той е деликатен, особено в случаите, когато имаме изпълнение на заповед, без същата да е превишавана.

Отдавайки почит към жертвите, които югославяните са понесли поради действията на българи, аз завърших:

-­ Не забравяйте, господа, че поколения наред нашият народ е възпитаван в идеите, че тези земи са наши и че те трябва да бъдат освобождавани и бранени с оръжие. На нас, в България, ще ни трябва много време и спокойна работа, за да изясним на народа новата политика и новата историческа обстановка. Едно пресилено третиране на въпроса за военнопрестъпниците не ще ни улесни в нашата работа.

Беше се възцарило мълчание.

И Тито, и Ранкович ме наблюдаваха с внимание. Може би се дължеше на факта, че аз говорих на български, без да смесвам в речта си русизми. След мене взе думата Ранкович и на сръбски каза, че те в своите искания ще бъдат внимателни, но те ще трябва да разискват този въпрос със своите македонски другари, когато това стане практически възможно.

Тито обобщи на руски и добави, че ще действуват много предпазливо и в рамките на строго необходимото.

Един от трудните въпроси беше разгледан. При тези преговори югославяните показаха държавническа широта.

Терпешев обяви на Маршала нашето желание една група да остане при него като постоянно българско представителство. Той каза няколко хубави думи за мене, като човек, когото българското правителство счита за подходящ да ръководи това представителство.

Маршала изслуша внимателно Терпешев и с нескривано, а даже подчертано задоволство ни отговори, че това е много радостна вест за него. По този повод той си припомни някои моменти от борбата на югославянските народи, която те са водили и срещу български окупационни сили.

-­ Много пъти ­ каза той, ­ когато уморен, изтощен съм лежал срещу българските окопи, съм се питал защо се пролива тази братска кръв. И винаги, дори и в най-тежките положения, съм вярвал, че ще дойде моментът, който ние днес преживяваме ­ български представители да дойдат при нас като наши приятели и братя.

Маршала добави, че в момента още не може да изпрати една равностойна мисия в София, но това ще бъде една от първите му грижи веднага след освобождението на Белград.

Времето беше доста напреднало ­ може би бе вече към четири часа следобед. Тито предложи двама души да подготвят комюникето, а ние да минем в трапезарията, където обядът вече отдавна ни чака.

На масата имах първият си разговор с Тито. Предишната вечер вероятно му бяха докладвали за житието и битието на всеки от нас и той изрази известно учудване, че съм напуснал финансите и сега се занимавам с дипломация. Отговорих му, че партията, от която произхождам, се състои от пет души и тъй като четири са вече в кабинета, за мене не са намерили място и са ме пратили при него.

По време на обяда донесоха и първата редакция на комюникето. То претърпя след това известно изменение и на другия ден, след частна среща на Терпешев с Тито, то бе окончателно редактирано, както следва:

“На 5 октомври се състоя среща между председателя на Националния комитет за освобождаване на Югославия, маршалът на Югославия Йосип Броз Тито и делегация на българското правителство на Отечествения фронт, начело с Добри Терпешев и Петър Тодоров.

Разговорите протекоха в сърдечен и приятелски тон и в духа на взаимно разбирателство.

Постигнато бе съгласие:

1. По военното сътрудничество в борбата против общия неприятел ­ немския окупатор.

2. Че всички въпроси, които произтичат от междусъседските отношения и приятелското сътрудничество между България и Югославия, ще се решават в духа на братските и общи интереси на народите на Югославия и България.

Делегатите на правителството на Отечествения фронт изразиха готовност да направят всичко, за да се поправят неправдите, които са били причинени на народите на Югославия от реакционните и фашистките елементи на българската войска, и че ще вземат всички мерки, за да се нормализират отношенията между българският народ и народите на Югославия в духа на пълна братска солидарност.

5 октомври 1944 г.

Кабинетът на председателя на Националния комитет за освобождение на Югославия.

Подписали:

Йосип Броз Тито

Добри Терпешев”

Добри Терпешев, Благой Иванов и Владо Вампирски заминаха за София. Матеев, Милчев и аз останахме в Крайова.

Не знаехме точно колко дни ще останем, тъй като съгласно уговореното с Маршала, ние трябваше да следваме неговия щаб и да влезем заедно с него в Белград, чието падане се чакаше в близките дни.

Целият град беше много оживен. Постоянно преминаваха военни ешелони за фронта. Тук имах първата възможност да наблюдавам отблизо Червената армия в пълно действие, тъй като това, което бяхме видели в София, беше в ограничен размер. Това, което ми направи впечатление, беше големият превес на хората спрямо машините. Ешелоните на оттеглящите се германци, които ние наблюдавахме преди един месец, се състояха от голяма бойна техника и сравнително малко хора. Сега при настъпващата руска армия наблюдавахме всички машини ­ камиони, автомобили, коли, артилерия, даже и танкове, претоварени с хора, които понякога висяха на стъпалата. Направи ми също така впечатление участието на много жени в частите, на което ние не бяхме свикнали.

Не бяхме установили начина, по който ще влизаме във връзка с щаба на Маршала. Поради това изпратих на другия ден секретаря си Милчев, за да уговори технически въпроси, но той бе спрян от руската охрана пред квартала на югославяните. Казано му бе, че всяка връзка ще се установява чрез руското коменданство в Крайова. Понеже нямаше нищо съществено да съобщаваме, оставихме да ни потърсят, когато стане нужда. Цялата грижа за нашето снабдяване бяха поели руснаците и ние можехме няколко дена да си починем.

Аз използвувах тези дни да систематизирам бележките си и да възпроизведа текста на първия си доклад, който бях изпратил на министър-председателя по Терпешев, без да мога да снема препис от него.

Полека-лека почнах да се ориентирам в обстановката.

Стана ясно, че ние не се намираме в някой временен щаб, и че тук, в Крайова, приблизително в средата между щабовете на II и III украински фронт, се намираше и Главният щаб на Югославянската народоосвободителна армия. Как и кога са дошли всички тези хора тук, не ми стана известно, но останах с впечатлението, че ръководното ядро на югославяните в Крайова, не идва от Сърбия, а се завръща от някакво пътуване от Москва.

През май същата година германците са били обградили щаба на Тито при Дръвар. Германски парашутисти са десантирали в самите квартири и, доколкото знам, Тито е бил спасен от съветски авиатори. Дали се е връщал след това Тито в Югославия не знам, но много признаци има, че е прекарал голяма част от последните месеци зад съветските линии, където го срещнахме и ние.

В този момент ­ октомври 1944 г. ­ другата част от Върховния щаб на югославяните, към който са били аташирани и англо-американските мисии, се намираше далеч от Крайова. На обяда предишния ден ми направи впечатление неговото доста независимо отношение спрямо англо-американците, които той беше напуснал, без да уведоми и без да вземе със себе си сега, когато предстояха решителни дни за овладяването на Белград.

Англо-американците бяха снабдявали обилно Тито през целия период на войната. Те фактически го бяха закрепили. И сега, в тези решителни дни за Югославия, когато трябваше да се наложи политическата власт в столицата на Югославия, Тито беше се оттеглил (или беше оттеглен) зад съветските линии, за да може да влезе с първите авангардни части на Съветската армия, необезпокояван от никакъв англо-американски ескорт.

Положението вътре в Белград изглеждаше несигурно и Съветите вероятно искаха да избегнат грешката, която допуснаха няколко месеца по-рано във Варшава.

Добих впечатлението, че в този момент англо-американците не знаеха точно къде се намира Тито. Това мое предположение се потвърди и от едно съобщение на Радио Лондон, което чухме в Крайова един ден преди заминаването за Вършац.

Англичаните съобщиха, че Тито бил заминал за Москва, за да участвува в срещата между Чърчил и Сталин, която през тези дни се състоеше в Москва. Според моите наблюдения Тито тези дни не беше напускал Крайова. Същата вечер дойде при нас един негов адютант и от негово име ни съобщи да бъдем готови за път утре рано сутринта.

Тези факти ми даваха известни указания как щяха да се решат политическите събития в Югославия непосредствено след изтеглянето на германците от Белград. От няколко дена се забелязваше общо придвижване напред. Големи съветски съединения минаваха през Крайова, за да навлязат както се усещаше, в пробивите, открити от танкистите по равнините на Банат.
На 12 октомври почти през целия ден ние се движехме бавно в състава на една съветска дивизия. След обяд навлязохме в чудния пролом на Дунава при Железните врата и вечерта стигнахме Оршова, където няколко часа преди това беше настанен един щаб на югославяните. Съветското командване ни бе запазило отделна къща.

Още с влизането си в Оршова чухме слуха, че Белград е вече паднал и че на другия ден ще заминем направо за там.

На сутринта обаче този слух не бе потвърден и ние бяхме отправени към Вършац, където Върховният щаб трябваше да чака освобождаването на столицата.

Във Вършац картината бе малко по-друга. Тук преобладаваха югославяните, тъй като бяхме вече на тяхна територия. Руските щабове бяха по-малко и вероятно само за свръзка. Нямаше голямо движение на войски. Изглеждаше, че сме извън главните военни артерии. Външната охрана на югославяните пак се извършваше от руски войски и ние установихме контакт чрез съветското комендантство.

На 15 октомври рано сутринта същият адютант на Маршала се яви неочаквано при мене и ми донесе лично писмо от него, в което ми съобщаваше, че само преди няколко часа югославянските войски, с активната помощ на българската II армия, са превзели Ниш. Писмото беше написано в много сърдечен тон.

Изпратих моя секретар с отговора, който написах на половин лист, намерен в къщата, където бяхме отседнали. Нямах дори плик и помолих Милчев да потърси в града и да затвори писмото. Аз поздравих Тито за победата, като подчертах, че общо пролятата кръв ще запои единството на двата народа в бъдеще. В отговор на моето писмо Тито ме покани да отида надвечер при него.

Това бе първият ми дълъг политически разговор с Маршала. Той ме прие в своя временен кабинет в една стара, богато наредена къща с вкуса от края на миналото столетие. Още с влизането ми, той стана, отправи се бързо към мен, прегърна ме дълго и силно, радостно ми стисна ръцете и каза на сръбски:

-­ Вашите и нашите освободиха Ниш!

Аз бях извънредно много развълнуван както от новината, така и от приема. Трябва да призная, че това бе един от редките моменти в живота ми, когато съм се просълзявал. Спомних си ясно мартенската утрин през 1913 година, когато изкалян, брадясал в окопите край Чаталджа, чух нашият доблестен ротен командир Кацаров да вика, размахвайки шапка:

-­ Поздравявам ви, момци, Одрин падна!

Тогава изпитвах същото чувство, каквото сега, когато Тито ме прегърна и поздрави с падането на Ниш. Маршала ме покани да седна на едно канапе, седна срещу мен и почна въодушевено да ми разправя подробности. Първият голям и значителен град на Югославия паднал в техни ръце. Това беше и първият голям успех, постигнат с обединените усилия на два довчера враждуващи народа.

Един от адютантите му се яви на входа и Тито му направи знак да не ни безпокоят. Аз преодолях вълнението си и се вслушах в дългия му разказ върху операциите, в които главна роля играят неговите двуцифрени дивизии. Когато двадесет дена по-късно седях в кабинета на моя приятел Дамян Велчев във военното министерство в София и той ми разправяше също доста подробно хода на същите операции, за югославските дивизии почти не стана и дума.
След като Маршала завърши, аз му казах, че няма по­ блестящо доказателство за добрата воля на моята мисия от действията на българската войска.

-­ Обикновено се казва - ­ завърших аз, ­- че когато оръдията заговорят, дипломатите млъкват. Сега при нашата обстановка бих си позволил да преобразя тази мисъл: Тъй като оръдията заговориха, от думите на дипломатите, ако изобщо съм такъв, няма никаква нужда.

Протоколното време изтече. Аз станах да си вървя, но Маршала ме задържа. Той се извини, че досега не ме е викал, но бил много зает с подготовката на операциите край Белград, които вече са започнали. Сега той ще отдели за мене толкова време, колкото пожелая, и счита, че трябва да ме информира по последните събития. Тито ме заведе пред картата и показа състоянието на фронтовете в сектора на Белград. Съветската армия и югославянските дивизии бяха вече навлезли в предградията. Каза ми, че битката за столицата се очертава тежка, тъй като германците оказват силна съпротива. Очерта ми позициите в другите сектори, между които и тези, заемани от български части.

Върнахме се отново към креслата. Маршала продължи разговора на политически теми. На него му предстоят тези дни важни политически преговори с министър-председателя на емигрантското правителство в Лондон ­ д-р Шубашич. След няколко дена той ще се срещне с него, обаче датата и мястото още не са определени. Шубашич вече е напуснал Лондон и се намира на път за Италия. Вероятно и Тито ще отлети за ден-два там, тъй като е за предпочитане срещата да стане преди падането на Белград и вън от югославянската столица. Съгласно сведенията, които има от своя представител в Лондон Велебит, Шубашич бил разумен човек и Тито се надява да се постигне споразумение за сътрудничеството с него. Щом се върне от срещата, Маршала обеща да ме повика и постави в течение.

След това Тито премина на по-общи политически въпроси. Той ми предаде това, което вече знаеше за разговорите между Чърчил и Сталин в Москва. По отношение на полския въпрос Маршала не виждаше лесно и скорошно разрешение. Балканските въпроси също така чакаха да бъдат поставени на дневен ред.

-­ В нашата първа среща ­ завърши той, ­ аз Ви слушах внимателно. Бих искал сега, ако не сте много уморен, да чуя Вашето мнение по общата политическа постановка на въпросите.

В един дълъг, непрекъсван монолог, аз направих доста обстоен анализ на положението в Европа при тогавашното състояние на силите, като завърших:

-­ Считам, господин Маршал, че ние се намираме пред прага на големи политически преобразования на Балканите, в Европа, в света изобщо. Ако приех мисия да дойда при Вас, то беше единствено поради моето искрено убеждение, че в дълбокото разтърсване, което става у нас и около нас, ние ­ българи и югославяни, трябва да направим нещо дълбоко, трайно, ново. И вие, и ние не трябва да изпускаме момента. Да вложим цялата си енергия, цялата си политическа фантазия, за да използваме тези съдбоносни моменти, тези “звездни мигове”, както би ги нарекъл Цвайг, ако беше още жив, за да тласнем развитието на нашите държави и изобщо развитието на положението на Балканите с петдесет ­ сто години напред...

Маршала беше потънал дълбоко в креслото. Образът му от тази среща и сега е пред очите ми. Този образ ни най-малко не съвпада с портретите му, които сме свикнали да гледаме, особено от по-късния период. Тито беше слаб, обгорял, с остри черти, светли умни очи и отривисти нервни движения.

Именно в този човек във Вършац аз съзирах един бърз, търсещ ум, който ведната приема и преценява всяка идея. През цялото мое изложение той ме следеше напрегнато. Говорих бавно, подчертавах моите основни изводи. Той ме слушаше внимателно и може би преценяваше едновременно и своеобразния си събеседник.

-­ ... Нека ние тук да не говорим за въглища, за кожухчета или за военни престъпници. Да не говорим даже и за войната, която, ако не днес, утре ще свърши. Естествено, каквото имаме и каквото можем да ви дадем, ще ви дадем. Тези въпроси ще бъдат разрешени само с няколко думи от моите стари приятели ­ министър-председателя и министъра на войната, в чиято готовност съм напълно убеден. Аз считам, че ние с Вас двамата именно в тези дни трябва да говорим само по един въпрос ­ единствения въпрос на моята мисия, а това са моментите и етапите на пълното обединяване на балканските славяни в една по-широка или по-стегната държавна комбинация, която непременно ­ болезнено или не ­ трябва да се постигне сред този общ политически и стопански хаос.

Завърших много възбуден и уморен.

Маршал Тито не отговори веднага.Той дълго мълча и после съвсем предпазливо каза, че обединението на балканските славяни е била винаги негова най-скъпа идея.

-­ В частната си среща, която имах в Крайова с Терпешев, беше засегнат и този въпрос. Терпешев беше много ентусиазиран от тази идея. Аз му казах, че моята мечта е българи и югославяни да бъдат в една държава. Тази идея е напълно осъществима. Само така могат да бъдат избегнати причините за една бъдеща война на Балканите. И днес, като Ви слушам, съзирам известни удобства в настоящия момент за осъществяването на тези идеи. Не трябва обаче да се изпуска предвид обстоятелството, че този въпрос пряко засяга Великите сили. Както вече Ви казах, аз мисля, че в скоро време те ще трябва да се произнесат и по разрешението на балканските въпроси.

Разговорът с Маршала привършваше.

Аз станах да се сбогувам и Тито ми каза:

-­ Вие ще трябва да почакате вероятно още няколко дена тук. Ако се наложи да замина, то ще дам нареждания да бъдете в постоянен контакт с щаба. Много съм доволен от тазивечершния разговор. Пожелавам Ви приятна почивка, а ние, по-младите, ще трябва да поработим още малко през нощта.

Маршала ме изпрати лично през хола, който се бе изпълнил с военни. Когато пресичахме помещението, всички станаха и любопитно изгледаха “бугарския посланик”, който им беше объркал програмата тази нощ.

На прага аз се отказах от предлаганата ми кола и придружен само от секретаря си, се отправих полека към квартирата ни. Беше сравнително топло, късно след полунощ. Аз настоявах да направим още една разходка из пустите улици на града, преди да се приберем.

Бях извънредно възбуден от водения разговор, не ми се спеше. Поставени бяха много въпроси, които живо ме интересуваха. От срещата аз бях доволен. Маршала ме слушаше с внимание, засега това ми стигаше.

Какво впрочем можеше да стори сам той? Доколко се простират неговите възможности? Комунист, възпитан и отгледан в руските коминтерновски школи, ще може ли той да разбере същността на моята мисия или ще пречупи всичко само през призмата на руските интереси на Балканите? Ще посмее ли това галено дете на съдбата да пристъпи към провеждането на една по-смела балканска комбинация, без да консултира предварително трите велики орисници?

В края на разговора Тито беше загатнал, че Великите сили не ще закъснеят да потърсят разрешение на балканските въпроси. Посещението на Чърчил в Москва, беше безспорно един опит за разрешаване на част от следвоенните проблеми.

Във Вършац ние бяхме без всякаква информация. Нашите единствени източници бяха радиопредаванията. Някои от тях даваха песимистични предсказвания за изхода на московската среща. И по тези информации, и по моето чувство, стигах до тъжната констатация, че Балканите губеха своята самостоятелност. Изглеждаше, че двете сфери на влияние ще се разделят от българо-гръцката граница.

Единствена Югославия в този момент имаше привилигировано положение. Като държава ­ победителка, свързана и ухажвана от двете съюзнически групировки, тя изглеждаше, че в близко бъдеще ще е терен на известни компромиси от двете страни. Предстояха преговори с Шубашич. Ако те успееха, според мене, щеше да се избегне грубото включване на Югославия в една от двете сфери на влияние.

Една българо-югославянска държавна комбинация щеше безпорно да постави Великите сили пред свършеният факт. Независимо от това дали те щяха да го признаят, или не, този факт в края на краищата щеше да се наложи.

Ето това имах предвид, когато преди един час казах на Маршала, че в настоящия момент на политически и стопански хаос зависи от нас да тласнем развитието на нашите страни с петдесет ­ сто години напред.

... Легнах си много късно тази нощ, без да мога изобщо да заспя.