На 9 януари 1945 г. рано сутринта заминах с автомобил за София. При много студено време пристигнах сравнително лесно надвечер вкъщи, преоблякох се набързо и поисках среща по телефона с минитър-председателя. Беше Стефановден ­ третият ден на Коледа и настроението в града беше празнично.

Късно вечерта Кимон Георгиев ми се обади и ми каза, че ме очаква в Министерския съвет. Няколко минути след това бях при него.

Изложих отначало накъсо, после по-подробно задачата на моето идване и наблюдавах напрегнато реакцията, която ще предизвикат моите думи у него. Кимон Георгиев запази през цялото време пълно спокойствие. Без да ме прекъсва, той се наведе над масата си, прелисти календара и като че ли, говорейки на себе си, каза:

-­ Днес сме девети. Значи утре ще имаме време да се приготвим и да тръгнем най-късно други ден вечерта. Ти нали искаш да бъда на дванадесети в Белград? ­ обърна се той към мен.

-­ Да ­ отговорих аз с чувството, че цяла Витоша се свлича от раменете ми.

-­ Добре. Сега ти сигурно си уморен и върви да спиш. Остави документите, които носиш. Ще ги взема у дома и ще ги прегледам още веднъж, преди да си легна. Утре в девет часа ще свикам тук заседание на хората, които трябва да бъдат посветени.

Отидох си спокоен вкъщи с пълна увереност, че моята мисия се увенчава с успех.

10 януари 1945 година:

Съдбоносен ден в историята на нашата малка страна.

Датата беше също така съдбоносна.

Точно преди една година тази малка цветуща столица, единствената незасегната от войната в Европа, беше срината от две жестоки бомбардировки през деня и нощта. Тръгнах пеш за срещата и минах през кварталите около Зоологическата градина, които още лежаха под развалините, като си спомнях много добре преживения ужас.

Точно в девет часа бях в кабинета на министър-председателя на бул. “Фердинанд” №46, в бившата спалня на някакви богати търговци. Тук, в зелената будоарна обстановка, се състоя една от най-важните срещи в новата българска политическа история.

Когато влязох, всички се бяха вече събрали: Кимон Георгиев, Петко Стайнов, Добри Терпешев и Никола Петков.

Министър-председателят изчака да седна, каза на секретаря си да не бъдем безпокоени и откри заседанието.
Първото нещо, което той каза, че иска от присъствуващите да запазят в пълна тайна това, което ще се разисква, и че освен петимата никой не трябва да знае съдържанието на разговора, каквото и решение да се вземе.

Взеха поред думата Терпешев, Стайнов и Петков и изразиха своето съгласие с думите на министър-председателя.

Никола Петков се обърна шеговито към мен и каза:

-­ Щом ми казаха, че и ти ще присъствуваш, бай Петре, стана ми ясно, че пак ще ни вмъкнеш в някоя конспирация.

Кимон Георгиев продължи:

-­ Господа, нашият пълномощен министър в Белград идва тук с конкретни предложения от югославянското правителство и преди да излезем днес от тази стая, ние трябва да вземем решение по тях. Югославянското правителство ни предлага да отидем след два дена ­ на дванадесети януари ­ в Белград, за да подпишем един държавен документ. Този документ, ако ние искаме, може да доведе веднага до образуването на българо-югославянската федерация. Ако ние не сме готови да отидем толкова напред, то този документ ще трябва да очертае ясно и недвусмислено пътя към тази федерация, като бъде само нейният пръв етап.

В едно изложение от около половин час Кимон Георгиев се спря подробно върху хода на преговорите по този въпрос. Спря се главно върху основната спорна точка ­ въпроса за паритета. Подчерта, че в последния югославянски проект този въпрос не се поставя на преден план и че по него ще можем да говорим и да намерим някаква приемлива формула за двете страни след подписването на принципните документи.

Той завърши:

-­ Господа, аз съм длъжен да кажа пръв моето мнение. Аз съм за становището, че ние трябва да заминем. Дали ще подпишем договора за паритетната федерация, дали ще подпишем договор за равноправно участие на седемте федерални единици или някакъв компромисен проект, това засега няма никакво значение. Този въпрос ние ще решим, когато седнем с нашите партньори на една маса. Ние трябва да заминем, за да се срещнем с тези хора, да очертаем пътя на нашето политическо развитие. Какви са съображенията на югославяните да искат подписването да стане в такъв кратък срок, можем само да гадаем. Но щом те искат това, ние не трябва да откажем и аз настоявам да приемем тяхното предложение и да заминем утре вечер.

Настъпи продължително мълчание. Никой от тримата новопосветени не искаше да вземе пръв думата.

Терпешев стана, взе документите от масата на министър-председателя и започна да ги чете, като видимо искаше да спечели време. Другите двама не искаха да говорят преди него.

Най-сетне каза горе-долу следното: Той счита, че трябва да се замине, но това е само негово мнение. Той не може да заангажира ръководните органи на тяхната партия. Техният секретариат имал становище по въпроса и той не може да замине, без да го консултира и без да получи инструкции. Като министър той няма мандат да решава тези въпроси. Освен това той не счита, че и секретариатът може да реши сам, без да се допита по-нагоре.

-­ Но това са правителствени въпроси. Вие сте подпредседател на това правителство и тук важи само Вашето мнение като такъв ­ възрази му министър-председателят.

-­ Да... Но аз съм тук само като член на партията, като войник на партията... Трябва да реши колективният ум на партията... ­ започна да декламира Терпешев.

-­ Но именно Вие преди дванадесет дни в Скопие сте държали една крайно федералистична реч ­ прекъснах го аз. ­ Вие сте казали, че ако югославяните не ни искат през вратата, ние ще влезем през комина. Няма защо да влизаме през комина, когато те днес държат вратата широко отворена. Когато говорихте официално в Скопие, а и по-рано в Белград, Вие чие мнение изразявахте ­ Вашето лично или становището на Вашата партия?

Настъпи дълбоко мълчание.

Никола Петков се усмихна и промълви:

-­ Ех, речено-казано. Дума дупка не прави.

След това поиска думата:

-­ Господа, ­ започна бавно той, като гледаше наведен в килима. ­ Българският земеделски народен съюз е готов да поеме своята отговорност в настоящия момент. Сключването на балканска или само южнославянска федерация е наша програмна точка и аз съм щастлив, че мога в този момент, от името на Съюза, да подкрепя искането на г-н министър-председателя да заминем утре вечер. За да приема това предложение аз нямам нужда от никакви консултации, защото ми е ясно, че въпросът трябва да се държи в пълна тайна. Ние всички тук сме представители на известни обществени групи и като такива в това деликатно положение трябва да действуваме в духа на техните програми. Питам тогава ­ в духа на нашите партии ли е решението, което трябва днес да вземем? Да. Безспорно да! Хиляди пъти да! Господари ли сме ние на тайната, с която трябва да бъде заобиколено нашето предстоящо действие? Не. Безспорно не! Господин министър-председателят в началото на това заседание поиска от нас и ние му дадохме нашата честна дума, че тайната ще остане между тези четири стени. Ние не сме господари на нашите действия вън от алтернативата ­ да приемем или да отхвърлим. Ако ние нарушим тайната и слезем от висотата на Министерския съвет на нивото на различните партийни ръководства, то ние нарушаваме нашето задължение на чест, което преди малко поехме тук, и което най-важно нашият пълномощен министър в Белград е поел пред югославянските държавници.

Никола Петков стана и започна да се разхожда около прозореца. След малка пауза той продължи:

-­ Защо бързат нашите партньори в Белград? Господин министър-председателят беше много дискретен, за да го каже, а само да го загатне. Тук нека всичко открито да си кажем: Белград бърза, за да постави крал Петър в шах. Днес Белград може да има интерес от това, а утре събитията може да се изменят и Белград да не се интересува ни най-малко. Ако ние сме убедени, че имаме интерес от тази федерация ­ то в никой случай не трябва да изпускаме момента, когато можем да получим най-добрите условия. Затова, другарю Терпешев, без да имам намерение да Ви уча на политика, искам само да Ви кажа, че в политиката играе най-важна роля чувството за момента. Ако Вие тук не решите сам, бъдете уверен, че нито вашият секретариат, нито вашето “по-горе” няма да решат нищо. Положението е такова. А колкото се отнася до опасността, че нашите партийни ръководства може да не одобрят тези наши действия, ние винаги можем да предвидим клаузата “ад референдум”.

Петков завърши. Настъпи обичайното мълчание. Всички погледи бяха обърнати към Петко Стайнов, който за да чува по-добре, беше застанал близо до говорившия.

Професорът по административно право счете за нужно отначало да ни занимава с правни въпроси. Като на студенти, той ни обясни какво е положението на България в настоящия момент ­ след примирието (Примирието е подписано в Москва на 28 октомври 1944 г.) и преди мира.
След като разгледа въпроса дали сме съвоюваща страна, или не, той премина върху положението в Югославия, което окачестви като напълно неуяснено. Според Петко Стайнов е още много рано да се мисли за федерация, при положение че още няма поставено никакво начало на нормални българо-югославянски държавни отношения. Но всичко това е правната страна на въпроса. Той счита, че като ресорен министър трябва да наблегне на нея.

Сега от нас се очаква едно политическо решение. Щом югославяните бързат и настояват документа да се подпише на 12 т. м., те с това искат да дадат една реплика на крал Петър. Впрочем положението и становището на краля още не е изяснено напълно. Но да си представим, че кралят отхвърли споразумението “Тито ­ Шубашич”. Няма ли това да доведе до едно крайно усложнение на положението вътре в Югославия, няма ли това да затрудни разрешаването на външнополитическите въпроси във връзка с Югославия точно сега пред конференцията на тримата велики министър-председатели? Има ли право малка и победена България да извърши този акт, в един момент, когато тя няма още определен международен статут?

Петко Стайнов идва до заключението: Да се отиде в Белград ­ да. Нека отидем, нека поговорим лично с ръководителите на Югославия. Нека подпишем един документ, който да очертава нашите намерения, посоките на нашето развитие, нашата главна политическа линия, но е още много рано и той не препоръчва засега да подписваме договор за федерация в по-широка или по-тясна форма.

-­ Да направим първата крачка ­ завършва той. ­ Втората от само себе си ще дойде.

След министъра на външните работи, взех думата аз.

Развих моите известни вече гледища и съобщих за конкретните предложения, които бях направил на Маршала и на Кардел относно граници, столица, политически статут на федерален дистрикт и пр.

Спрях се главно върху два въпроса: момента на подписването и реакцията, която това подписване ще предизвика.

Подчертах, че според мен по-удобен момент от този, който ние сега преживяваме, няма да се появи. Неизясненото положение на Балканите благоприятствува за една “революционна външнополитическа стъпка”, която по никакъв начин не може да стане при уяснени институции: сключени мирни договори, редовно избрани парламенти, сковани в конституционни рамки правителства.

-­ В края на краищата ­казах аз, ­ кои сме ние, кои са те? По кой път сме дошли на власт? И те, и ние сме едни правителства “де факто”, които управляват по силата една политическа конюнктура. Само такива правителства са с развързани ръце. Ако след години нашите действия се окажат нецелесъобразни, конституциите лесно могат да ни дезавуират. Колкото се отнася до реакцията, която една подобна стъпка ще предизвика, ние трябва да сме наясно, че тя ще бъде еднакво силна независимо от това какво ще подпишем. В първия момент всички ще гледат на нас с подозрение и всеки ще счита , че тези действия са насочени срещу него. Ще зависи от нас ­ новосъздадената държавна единица да докажем, че те не са насочени против никого.

Настъпи продължително мълчание.

Взе думата Терпешев. Той явно беше объркан от станалите пред него разисквания. Отново каза, че е сторонник за заминаването за Белград и че няма нужда да му се дават уроци по политика.

Но... ние трябва да го разберем. Той е член на партията, войник на партията и този въпрос трябвало да реши колективният ум на партията.

При наличието на това разногласие Кимон Георгиев трябваше да вдигне заседанието и да ми даде нареждане да замина за Белград, за да уведомя Маршала, че нашето правителство не може да подпише желания документ на желаната дата.

Това той не стори и в това се състои неговата грешка.
Може би той надценяваше своите възможности? Той дълго мисли и след това каза:

-­ Заминаването остава определено за утре вечер. Моля Ви, г-н Терпешев, съобщете на г-н Трайчо Костов да дойде при мен днес в пет часа, без да му съобщавате за какво го викам, а Вас ще помоля да дойдете в седем часа.

Щом Терпешев чу това, той се успокои и започна да дава предложения как да се организира тръгването. Взети бяха следните решения:

1. Специалният влак да тръгне следващата вечер от Волуляк, за да не се направи впечатление на Софийската гара. Влакът да бъде готов и композиран към четири часа. Тръгването се определя най-късно за осем часа.

2. Съставът на делегацията да обхване присъствуващите. Евентуално ще се включи и Трайчо Костов като секретар на БРП /к/.

3. Окончателният текст на документа ще се уточни в Белград.

4. Петко Стайнов да вземе със себе си няколко технически лица, на които да съобщи задачата при тръгването на влака.

5. Да се прикачи един вагон с провизии за банкета, който ще последва церемонията на подписването.

6. На следващия ден ­ 11 януари ­ да се явя в 11 часа в съвета, за да дам нарежданията на специалния куриер, който ще отпътува за Белград.

Заседанието завърши. Беше точно 4 часа следобед. Терпешев излезе бързо, за да търси Костов и да го доведе при министър-председателя.

Кимон Георгиев изглеждаше спокоен и доволен. Стайнов ме заведе с колата си до дома ми и аз до вечерта не излизах.
На 11 януари към 9 часа ми се обади вкъщи Стайнов по телефона и ми каза, че телеграфните агенции току-що оповестили, че крал Петър официално отхвърлил споразумението “Тито ­ Шубашич”. Това за мене не бе изненада, тъй като още преди десетина дена в Белград се знаеше, че разривът е предстоящ.

-­ Какво значение има това? ­ попитах го аз.

-­ Знаеш, бай Петре, положението в Югославия е много неясно и ми се струва, че ние трябва да изчакаме.

-­ Какво да изчакаме?

-­ Ами да видим какво ще стане.

Скочих като попарен и се облякох бързо. Младият военен шофьор, който караше легационната кола, току-що бе пристигнал. Тръгнах веднага за дома на Кимон Георгиев, но той бе излезнал. Отправих се към Министерския съвет, но там още не беше дошъл.

Преди да сляза от колата, попитах шофьора:

-­ Можеш ли веднага да тръгнеш за Белград?

-­ Мога, но ми трябва половин час да напълня резервоара и тубите.

-­ Тогава бягай и след половин час да си тук.

Влязох в кабинета на министър-председателя и зачаках. Към десет часа дойде шофьорът и ми каза, че е готов за път. Мина единадесет часа, стана дванадесет и половина, а министър-председателят все още не идваше.

Най-сетне видях колата му, че спря на входа.

Той влезе в кабинета си замислен и мълчалив, но външно спокоен.

След като се поздравихме, помълча още известно време, и каза:

-­ Бай Петре, довечера няма да се пътува.

Настъпи дълго и тежко мълчание. За мене беше безполезно да питам за причината.

Какво обяснение можеше да ми даде Кимон Георгиев?

И той знаеше много добре в душата си, че днес се проваля една идея, за която нашето поколение беше ратувало през целия си живот.

И пред него, и пред мене израстваше с цялата си безпощадна голота истината, че и той, и аз сме обикновени кукли, чийто конци се дърпат иззад един параван.

Бавно, без да продумам, аз се отправих към прозореца и погледнах навън. Долу младият шофьор стягаше вериги на задното колело.

-­ Все пак трябва да замина за Белград ­ наруших мълчанието аз. ­ Там имам две задачи: първата е да съобщя довечера на Кардел, че на нас не могат да разчитат. Втората --да се сбогувам. Така ще бъде по-честно и по-достойно, тъй като моята мисия завърши.

Кимон Георгиев реагира:

-­ Твоето заминаване днес не се налага. Комунистите имат пряка радиовръзка с ЦК в Белград и те още тази сутрин са ги уведомили, че заминаването само се отлага с няколко дена. Ти освен това по никой начин няма да напускаш сега Белград. Този акт ще се сметне като дезавуиране на цялата ти досегашна дейност. Заминаването не се отменя. То само се отлага с няколко дена. Най-късно на 18 т. м. До една седмица сме на път.

-­ Считай за всеки случай, че моята оставка е в твоите ръце. Ако имаш нужда от писмен документ, аз ще ти го изпратя следобед. А сега, остави ме да си ида. Много малки, много нищожни се оказахме и двамата в решителния момент.

Без да чакам други обяснения, аз излязох в тясното коридорче, проврях се между многобройните новоизпечени журтизани и слязох на булеварда. Колата ме откара бързо вкъщи и едва когато изкачих стълбите към четвъртия етаж почувствувах, че съм напълно изтощен. Рухнах на едно кресло пред камината и само казах на жена си да не ми стяга багажа, тъй като вечерта няма да пътувам, а много е вероятно изобщо да не пътувам. Тя ме погледна със същото разбиране и спокойствие, с което бе посрещала няколкото политически и военни преврата, които прекосяваха нашия близо четиридесетгодишен брачен живот, тръгна към спалните и скоро оттам долетя внук ми, който започна весело да се катери по раменете ми.

Последваха три тежки дена, през които аз не излязох от къщи.

Моето становище относно оставката ми беше категорично, затова нямаше нужда да се срещам с никого. Следях редовно информационния бюлетин, който министърът на външните работи бе наредил да ми се изпраща вкъщи.

Събитията в Лондон и Белград се развиха бързо. На 13 януари министър-председателят на Лондонското емигрантско правителство д-р Иван Шубашич заяви ясно, че не признава решенията на краля, тъй като той с това нарушава конституцията. Шубашич потвърди своето по-рано взето решение да се придържа към подписаното споразумение и да замине за Белград, веднага щом това стане възможно.

От Белград пристигаха сведения за масови акции и народни митинги против решението на краля. Кризата беше в разгара си. Тя чакаше трепетно своята развръзка.

А тази развръзка, която на 12 януари трябваше да смете всички гнили остатъци на Балканите, не дойде.

Големите политически дела се вършат само от сърцати, смели хора. За дълбоко съжаление, не само за съжаление, но за ужас и в този исторически момент подобно на 1913, 1915, 1941 и т. н. години, българските държавници ­ и буржоата по-рано, и комунистите сега ­ се оказаха нищожества.

Мисля, че Данте бе казал за такива: Погледни и отмини!

В понеделник, на 15 януари, ми бе съобщено, че се очаква да пристигне през деня една югославянска мисия, начело с ген. Попович, когото аз не познавах. Мисията щяла да бъде приета незабавно от министър-председателя и затова аз трябва да бъда готов да отида в съвета, когато ме повикат.

Надвечер ми съобщиха, че Попович е вече при министър-председателя и да отида веднага. Аз не казах, че нямам кола и тръгнах пеш. Някъде към Зоологическата градина ме настигна една кола, бутнаха ме вътре и след минута бях в кабинета на Кимон Георгиев.

В преддверието на кабинета му цареше голямо оживление. Няколко министри, между които и министърът на вътрешните работи, стояха нервни в малкото коридорче. Непознати за мене хора сновяха нагоре-надолу. Секретарят на съвета беше плувнал цял в пот и въздъхна с облекчение, като ме видя.

В стаята бяха само двамата. Министър-председателят говореше, а генералът ­ един тридесетгодишен младеж с черни гладко сресани коси ­ внимателно слушаше.

За да ме въведе в разговора, Кимон Георгиев резюмира това което е вече говорено: В Белград се безпокоели, че не сме отишли и затова изпратили Попович да разбере какво е станало в София. Кимон Георгиев му даваше уверения, че българската делегация ще замине на 18 т. м. ­ както бяха вече съобщили на Белград преди няколко дена. Делегацията ще бъде представителна начело с министър-председателя.

Попович попита какво е становището на българското правителство по изпратените проекти. Кимон Георгиев отговори, че от българска страна не е установено още кой проект ще се подпише. Делегацията обаче ще има генерални права да реши това в Белград, след срещата с югославянското правителство. Той се спря по-подробно на последния проект, донесен от мене и каза, че той му се вижда най-подходящ с няколко изменения, които беше нанесъл с мастило върху един препис.

Попович помоли да му се съобщят тези изменения и Кимон Георгиев му даде преписа заедно с поправките, направени с мастило.

През цялото време на срещата мълчах, тъй като по начало вече не вярвах на това, което говореше Кимон и не исках да се ангажирам лично с тези уверения.

След като станахме, размених няколко думи с Попович. Поканих го да дойде на вечеря у мене на 17 вечерта, преди датата, определена за заминаване. Попович също така изказа желание да се срещнем, за да поговорим по-подробно. Той каза, че ще ми се обади по-рано. В коридора го чакаха вече няколко министри-комунисти, които веднага, заедно с други лица, го отведоха с колите си.

Шестнадесети януари 1945 година.

Бюлетините на БТА са пълни с подробности около развитието на югославянската държавна криза. Конфликтът между краля и неговия министър-председател д-р Иван Шубашич изглежда, че беше достигнал връхната си точка. Въпреки многократните искания на Шубашич, кралят от три седмици упорствуваше и отказваше да го приеме.

Изглежда, че тази разправия не бе по вкуса на англичаните и на 15 януари лично Идън бе посетил краля, за да му обясни становището на правителството на Негово Величество, което в този момент се готвеше за тристранната среща с Рузвелт и Сталин. Бюлетинът съдържаше и предсказанията на много коментатори за предстоящата среща на тримата големи. Със скептицизъм се разглеждаха вариантите на евентуални разрешения на въпроси, по които вече бяха възникнали противоречия между западняците и руснаците. Имах чувството, че меденият месец на антихитлеристката коалиция е вече преминал и че сериозни разриви между великите съюзници са предстоящи. Единственото нещо, което още ги крепеше заедно, бе незавършената война.

Надвечер се обади по телефона един югославянски полковник от името на генерал Попович и ме помоли да приема генерала. След около половин час Попович дойде вкъщи и ние имахме възможност да сравним впечатленията си. За съжаление и двамата бяхме на еднакво мнение. Попович идваше от кабинета на министър-председателя и последният го беше замолил да съобщи в Белград, че заминаването ще стане с известно ново закъснение ­ около 21 януари. Причините, с които Кимон Георгиев беше обосновал това съобщение, бяха поразили генерала: Георгиев му разправил, че в момента в средата на земеделците се водила някаква борба, която трябвало да се доведе до край, преди момента на заминаването.
Попович чукна по софрата с недоумение. Той не можеше да седи спокойно в креслото.

-­ Луди ли са тези хора ­ каза той, ­ че не могат да разберат. Терпешев днес ме мъкна на някакъв митинг, за да ме показва като мечка. Какво значение има за нашата задача дали Петков или Г. М. Димитров е секретар на съюза и кой ще присъствува на подписването в Белград. Какви са тези слухове, с които са пълни софийските кафенета, че федерацията е вече подписана? Не сте ли във връзка със света? Не виждате ли какво става?

-­ Моята мисия, господин Попович ­ му отговорих аз, ­ се състоеше в това да заведа българската делегация на 12 януари в Топчидере. След като това не стана, аз считам моята мисия за пропаднала. Вие сигурно вече знаете, че аз от 11 т. м. съм в оставка.

-­ Това е най-лесното разрешение на въпроса, господин Тодоров. То обаче е и най-незадоволителното. И аз мога да се завърна утре в Белград и да докладвам, че съм в оставка. Мислите ли, че някой ще ме пусне? Ще ме държат отговорен за неизпълнена задача.

Попович започна да се разхожда нервно в хола. Неговата гладко причесана вчера коса бе разрошена. После той се спря надълго пред еснафите на Лазаров (Става дума за скулптура от Иван Лазаров, притежание на П. Тодоров.) и с една скептична усмивка промълви:

-­ До вчера ние мряхме в изпълнението на далеч по-незначителни задачи. Но ние бяхме войници. Аз забравих, че днес сме политици.

Обещах на Попович да видя на другата сутрин министър-председателя и да настоявам за заминаването. Както бе уговорено, щяхме да се видим отново с него на вечеря у нас.

Не бих искал да се спирам подробно върху разговора, който имах на следващата сутрин с Кимон Георгиев. За първи път, откакто го познавах, той се мъчеше да бъде неискрен с мене и да ми говори работи, в които сам не вярваше, нито се надяваше, че мога да повярвам. Той продължаваше да поддържа, че заминаването е въпрос на дни и че се забавя само по технически причини. Помъчи се да ми представи за главна причина някакъв земеделски конгрес, който щял да се състои следващия ден и от който едва ли не зависело неговото правителство. Започна доста подробно да ми разправя за борбите, които се развиват в земеделските среди, и от които аз разбрах, че фактически събитията се свеждат до омаломощаването на самия Земеделски съюз с активната помощ на комунистите.

Аз го изслушах много внимателно, тъй като тези неща бяха нови за мене. След това му обърнах внимание върху факта, че едно разбиване на Земеделския съюз така, както ми го описва, ще има пагубно последствие за политическото равновесие в България и че ще бъде много вредно за неговото правителство. Кимон Георгиев ми отговори, че руснаците са много недоверчиви спрямо д-р Г. М. Димитров, когото третират направо като англо-американски агент.

Кимон Георгиев считаше, че ако Г. М. Димитров бъде отстранен от ръководството на БЗНС и съюзът се поеме изцяло от Никола Петков, политическата атмосфера щяла да се успокои и това щяло да улесни извънредно много работата на правителството. Ето защо той искал да изчака смяната и тогава да тръгне за Белград. Той искал да вземе със себе си Петков не само като подпредседател на Министерския съвет, но и като главен секретар на БЗНС. В качеството си на такъв щял да дойде в Белград и Трайчо Костов от страна на комунистите. Така българската делегация щяла да бъде напълно представителна за историческия акт, който предстоял да се извърши.

Попитах Кимон Георгиев дали Г. М. Димитров има нещо против подписването на белградските документи. Той ми отвърна, че не го е сондирал, но не вярва същият да има нещо против.

-­ Тогава вземай го и него, и да вървим.

-­ Комунистите няма да искат да го взема. С него вече са скъсали всички връзки.

-­ Тогава остави го тук. Той не ни трябва в Белград. Като се върнете, нека се разправят, както си искат. Петков е съгласен да дойде и без него, той сам заяви това. Да вървим, докато историческата необходимост от този акт не е преминала, докато той не е станал безпредметен. Твоето разузнаване не ти ли докладва, че цяла София вече говори за това. Кой е издал тайната? Ние бяхме само пет души в стаята, а сега знаят хиляди? Ако още бавим вместо да изпишем вежди, ще си извадим очите.

Кимон Георгиев не ми даваше сериозни отговори. Аз му заявих енергично, че при тези условия моето връщане в Белград е напълно невъзможно, тъй като аз не съм спазил елементарното задължение да пазим тайна. Министър-председателят само се задоволи да ми отговори, че в случая аз не нося никаква вина.

Докато разговаряхме, от Белград се обадиха по телефона и ни съобщиха, че генерал Михаил Матеев тръгва с автомобил за София по спешна работа.

Матеев премина разстоянието София ­ Белград за рекордно време. Тъй като не беше напълно посветен в предстоящите действия, той пристигна в столицата много разтревожен. Сутринта бил викан в Белия двор и му било казано да тръгне веднага и да каже на българския министър-председател, че не трябва да се губи нито миг. Белград настоява за едно незабавно тръгване и една среща на двамата министър-председатели.

Тревожното и сериозно предупреждение, което донесе Матеев не намери никакъв отклик в София. Политическото разложение в столицата продължаваше да се шири, никой не се стресна, никой не намери в себе си доблест да вдигне слушалката и да съобщи в Белград да не ни чакат. Така в лутане и криеници премина цялата седмица.

В събота ­ 20 януари, Кимон Георгиев ме извика при себе си в присъствието на министъра на външните работи Петко Стайнов. Министър-председателят каза, че всички въпроси са вече уредени и от негова страна няма пречки за тръгването. Той ще извика в неделя при себе си Попович, за да уговорят подробностите по тръгването. Щял да ме извика и мене на разговора.

На 21 януари рано сутринта Кимон Георгиев ме извика при себе си у дома. Отидох с колата, която беше пратил да ме вземе. Генерал Попович го нямаше. Още с влизането министър-председатялят ме покани да седна и ми каза:

-­ Бай Петре, въпросът взема друг обрат. Току-що ми донесоха телеграма от Молотов, че преди да отида в Белград трябва да отида в Москва. Същото нареждане е дадено и до Белград и Тито също ще отиде там. Тръгването ще стане най-късно утре сутрин. След няколко минути ще дойде тук Трайчо Костов, който също така ще пътува с мен. От няколко дена ти ми се сърдиш, че не те държа в течение. Виждаш, че въпросът не е вече в наши ръце.

-­ Защо изпусна въпроса от ръцете си? ­ кипнах аз. ­ Защо разиграваш тази комедия в продължение на десет дена?

-­ От момента, когато Терпешев направи пробива ­ каза след известно мълчание Кимон Георгиев, ­ въпросът вече не се решава в София. Недей забравя, че ние сме само една победена и окупирана страна...

Аз махнах с ръка и станах да си вървя. Той ме спря и ми каза:

-­ Ти утре вероятно ще трябва да заминеш за Белград. Възможно е от Москва да дойдем направо там, без да минаваме през София. Моето становище е ясно и по същия начин, по който го отстоявах тук, ще го отстоявам и там. Колкото се отнася до твоето лично положение, аз ще обясня на Тито, че ти не носиш никаква вина. Ако не се видим до утре, Петко Стайнов ще ти предаде моите нареждания.

Тръгнах си напълно обезсърчен. За мене беше ясно, че и в Москва нищо няма да излезе.

На другия ден ­ 22 януари 1945 г., Петко Стайнов дойде у дома и ми предаде, че министър-председателят, придружен от министъра на вътрешните работи Югов, е отлетял сутринта за Москва. Кимон Георгиев наредил да ми се предаде да замина незабавно за Белград и да чакам там по-нататъшните му нареждания.

След един или два дена поех пътя за Белград. Дълго се колебах дали да сторя това, защото знаех какви горчиви изпитания ми предстояха. Аз мислех, че имам още сили да ги понеса.