С напълно сломено самочувствие, без никакви перспективи и желания, се качих на 24 януари в колата и тръгнах обратно за Белград. Ако не беше формалната заповед на министър-председателя и слабата надежда, че той от Москва ще дойде в Югославия, не бих поел обратния път.

Още в Цариброд видях грамадната енергия, която се изразходваше в кампанията срещу крал Петър. Всички все още свободни стени, сгради, фирми и пр. бяха нашарени с лозунги против краля: “Не искаме краля ­ предателя! Искаме Тито ­ победителя!” “Когато Тито се бори, кралят се жени.” и т. н.

Бях взел със себе си да прегледам по пътя последните бюлетини. Конфликтът отиваше към развръзка. Крал Петър бе издал указ за отстраняването на Шубашич от поста министър-председател. Това бе прието с общо неодобрение от страна на общественото мнение в Англия. “Таймс” ставаше изразител на английските официални среди и считаше, че споразумението “Тито-Шубашич” е един реалистичен и умерен компромис. Със своето действие крал Петър беше поствил ребром редица конституционни въпроси, които според вестника можеха да бъдат само в полза на управниците в Белград.

Нас, българите, тези въпроси вече не ни интересуваха.

Така или иначе, ние бяхме вече сведени само до ролята на обикновени наблюдатели, защото изпуснахме момента, когато можехме да се явим като действуващи лица.

Още с пристигането си в Белград ме очакваше една неприятна изненада. Тито не беше заминал за Москва. Не беше заминал също така и Кардел. Югославянската делегация се възглавяваше от Пиаде. Схванах голямата промяна, станала в тези последни десетина дена. Югославяните вече придаваха на въпросите за федерацията съвсем второстепенно значение ­ за партньор на българския министър-председател бяха изпратили едно второстепенно лице, което нямаше никакви права да решава, без да получи инструкции от Белград. Ясно бе, че този въпрос за тях вече не бе актуален.

Голямото внимание на югославянските управници в момента бе съсредоточено в Лондон, където те бяха извоювали голям успех, като бяха постигнали разцеплението на емигрантските среди. Д-р Иван Шубашич не се подчини на кралския указ и заяви, че той все още продължава да бъде югославянски министър-председател в изгнание и че държи на споразумението. Шубашич постоянно повтаряше, че в най-скоро време ще замине за Белград, за да образува коалиционно правителство с маршал Тито.

Това бе голям успех, тъй като кралят ­ единствената традиционна институция на Югославия, която все още имаше грамаден авторитет ­ бе изолиран.

Белград използува умело създаденото положение в Лондон. Групата на Тито се обяви като защитник на конституцията на Кралска Югославия. И тъй като крал Петър нарушил собствената си конституция, то те като изразители на народа, обявяват, че кралят е загубил своя престол.

Изоставен от верните си съюзници ­ англичаните, дезавуиран от собствения си министър-председател, без никаква реална власт, крал Петър трябваше да реши: каква форма да даде на своето отстъпление? Той можеше да продължи твърдоглаво борбата, като по този начин си запазваше всички права при един бъдещ политически обрат (той сега не се очертаваше) или... да подпише постигнатото споразумение между Тито и Шубашич, което бе равносилно на едно легално предаване на властта в ръцете на югославянските комунисти.

Следващите няколко дена трябваше да доведат до крайната развръзка, така тясно свързана с въпроса за създаването на българо-югославянска федерация.

На 25 и 26 януари аз не излизах от легацията. Канцеларията изпрати нота до Министерството на външните работи, за да го уведоми, че съм се завърнал и че съм поел отново управлението на легацията. Но нито министерството, нито Белият двор дадоха някакви признаци, че това ги интересува. Това ми стигаше, за да си направя заключението за настроението спрямо мене.

Късно вечерта на 26 януари агенция Франс прес съобщи, че крал Петър е отстъпил и е оттеглил указа, с който бе уволнил д-р Иван Шубашич от поста министър-председател. Първата стъпка към капитулацията бе направена.

Тишината на легацията бе нарушена от пристигането на един куриер на югославянското Министерство на външните работи, който донесе една покана за приема, който трябваше да се състои на следващия ден в салоните на Скупщината по случай денят на Свети Сава, който тогава още се празнуваше.

Това бе първият официален прием на новото югославянско правителство, с който то се представяше пред дипломатическия корпус и новото белградско общество. Големите салони на Скупщината бяха изпълнени с народ. Повечето от поканените бяха още в партизански униформи. Аз отидох доста късно, придружен от дъщеря си. След като престоях няколко минути в големия салон, аз се отправих бавно към няколкото странични салони и влязох в първия кабинет, където неочаквано застанах лице с лице срещу Маршала. Той седеше на една маса с ръководителя на съветската делегация генерал Кисельов и други видни сановници. Спрях се на прага и понеже познавах всички поздравих и се запътих към масата, без да имам намерение да се ръкувам, а само да ги поздравя и да си продължа пътя.

Щом ме видя, Тито стана веднага. Намръщи се, кимна леко в отговор на моя поздрав, премести енергично стола си и се отправи с бързи крачки към съседния салон.

Сътрапезниците на Маршала се смутиха и станаха прави. Те не разбраха какво точно отношение да имат към мен след тази демонстрация на техния шеф. Кисельов, който единствен знаеше причината, се приближи към мен и поиска да изглади лошото впечатление. Той се ръкува любезно, заговори ми за студеното време и за мъглата и ми даде възможност за едно спокойно оттегляне.

Мълчаливо се прибрах в легацията. Още на входа ми съобщиха, че е пристигнал куриер от София с лично писмо от министъра на външните работи. Петко Стайнов ми съобщаваше, че предишния ден е бил посетен от британския дипломатически представител в София, който му е връчил нота със следното съдържание:

1. Великобритания няма да одобри създаването на федерация или конфедерация, която би обхванала само България и Югославия.

2. Великобритания би одобрила една федерация на всички балкански държави, включително Гърция, Турция и Албания.

3. Великобритания се противопоставя решително на едно обединение на Македония в рамките на Югославия.

Английският пълномощен министър бил добавил устно, че българското правителство трябва да съзнава своето положение като правителство на победена страна, която няма още мирен договор. Следователно никакви външнополитически преговори от подобно естество не могат да бъдат водени без знанието на правителството на Негово величество краля на Великобритания.

Стайнов ме уведомяваше, че е съобщил съдържанието на нотата и на разговора на нашия пълномощен министър в Москва проф. Михалчев с нареждане да ги доведе до знанието на министър-председателя Кимон Георгиев.

Не бяха необходими никакви коментари, а и Петко Стайнов този път бе проявил достатъчно такт, за да мълчи.

Без да прегледам втори път текста на нотата, аз я заключих в личната си каса, седнах на едно кресло и цяла нощ не спах.

....

Тук би трябвало да завърша моето изложение.

Катастрофата бе пълна, обясненията са излишни.

Все пак, за да бъде въпросът изчерпан докрай, ще опиша и следващите петнадесет дена.

Това бяха събития като заглъхващи далечни гръмотевици на отминала буря ­ подобно на тези от Пасторалната (Има предвид Пасторалната симфония на Бетховен.).

Цяла седмица не излязох от легацията. Прекарвах съкрушен в един от малките кабинети на горния етаж. Беше голям студ. От време на време се отбиваше някой офицер, идващ от София за фронта в Унгария. Чаках да ми съобщят, че Кимон Георгиев се е завърнал от Москва, за да се реши и моето лично положение.

На 3 февруари, към два часа след полунощ, не бях си още легнал, когато капитан Захариев ме повика в канцеларията си, за да говоря по прекия телефон с военното министерство в София.

Беше синът ми, който се обаждаше от щаба на Главнокомандуващия в София. Той ми обясни, че едва сега могли да възстановят линията с Белград, която бе прекъсната за известно време. Кимон Георгиев предишната вечер се бил върнал от Москва и наредил да ми се съобщи, че засега няма да се подпише нито голямата, нито малката комбинация. Наредил също така да вляза във връзка със Пиаде, който щял да ме постави в течение на водените в Москва преговори.

Аз не се обадих на Пиаде и след няколко дена той ме потърси. Срещата стана на 5 февруари следобед във вилата му в Дедине. Разговорът продължи повече от два часа и от него вееше настроението, че се отнася за нещо отдавна изживяно, което само има историческа стойност, но абсолютно никаква актуалност.

Пиаде бе доста тактичен да говори винаги в първо лице множествено число, въпреки че спокойно можеше да употребява второ лице.

-­ Вместо да направим нещо голямо, ние само всяхме недоверие в нашите съюзници - ­ започна той. ­ Политическите грешки винаги се плащат. Сега всички ни подозират, че сме искали да ги изиграем. Още при първата среща в Москва, която се състоя между двете делегации в присъствието на Молотов, ни бе дадено ясно да разберем, че моментът не е удобен за създаването на каквато и да било федерация. Тогава ние се насочихме към изработването на един проекто-договор за политическо, стопанско и военно сътрудничество. След четири-петдневни заседания успяхме да постигнем съгласие върху един текст, който фактически нищо не казваше и който бе одобрен и от съветското външно министерство. От руска страна участвуваха последователно всички видни дейци на тяхната дипломация: Молотов, Вишински, Зорин, Деканозов. На 27 януари този договор бе парафиран и от трите страни. Междувременно обаче дойде телеграмата от София за английския протест и ние решихме да не подписваме нищо, докато не се върнем в съответните столици и не преценим отново момента. Засега имаме само следната уговорка: срещата да стане в Белград в близки дни, като ще се ограничим да подпишем само един проект, близък до този, който редактирахме в Москва. Успоредно с подписването трябва да се разменят и писма между двамата министър-председатели със следното идентично съдържание:

“Двамата министър-председатели считат, че всички мерки, съпровождащи сключения договор, трябва да бъдат ръководени от главната цел на сегашното наше сближение  създаването, колкото се може в по-кратко време, на федерация на южните славяни.”

Пиаде надълго ми разправи подробности около преговорите в Москва. От всичко това разбрах, че не се е постигнало никакво съгласие по същността на федерацията. И двете страни са отстоявали своите първоначални становища по въпроса за паритета. Георги Димитров, който бил взел участие в преговорите, променил няколко пъти становището си. Самият Сталин отначало клонял към българската теза, а впоследствие възприел югославянската.

Пиаде говореше за всичко това като нещо отдавна, отдавна минало, на което той днес не отдава вече никакво значение. Даже по отношение на предстоящата среща, той се отнасяше видимо с пълен скептицизъм. Имах чувството, че присъствувах на аутопсията на една надеждна политическа епоха. С закоравелите нерви на патолог, Пиаде режеше безжизнената плът на трупа и ми разкриваше причините на преждевременната смърт.

Най-сетне аз станах да си вървя.

-­ Какви са намеренията ви занапред? ­ попитах го аз.

-­ Ние няма да вземем никаква инициатива. Оставяме на София да реши, ако може да реши нещо изобщо. Когато и ако получим вашите предложения, ние ще ги преценим и ще ви кажем нашето становище.

Когато се върнах в легацията, заварих моите сътрудници във весело настроение. Бяха съобщили от Франс прес, че крал Петър е подписал конституционните актове, с които се назначава регентството в Югославия.

Династията беше капитулирала. Кризата бе завършена. Монархията ликвидирана.

Повиках Милчев и му продиктувах една телеграма, като го помолих да я шифрира и предаде в София.

Министерството не отговори веднага.

На 7 февруари получих по специален куриер писмо от министъра на външните работи. Още в първите редове Петко Стайнов ми се сърдеше, че съм нарушил инструкциите и съм изпратил по телеграфа сведенията за разговора с Пиаде. Всички въпроси във връзка с федерацията трябвало да се пазят в пълна тайна.

Писмото продължаваше:

“Тук чакаме да ни съобщите, че в Белград са готови. Ние ще дойдем, както сме говорили с тебе. Прегледах отново всички текстове на договорите. Техните основни линии са добри. Преговорите няма да бъдат дълги. Не ти пиша подробно по този въпрос, защото с тебе сме се споразумели.”

Не ми беше ясно нито за какво сме се споразумели, нито защо трябва да се пази сега тази публична тайна.

Готовността на българските министри ме зачуди. Какво ги бе накарало да бързат сега? Въпреки че нямах вяра на техните думи, аз извиках секретаря си Мечков и го помолих да преведе на сръбски някои от пасажите на писмото. Това извлечение, заедно с една бележка изпратих още същия ден на Кардел.

Кардел се ограничи само да потвърди получаването на писмото, без да отговори нещо конкретно. След около една седмица, на 14-15 февруари, той ме извика при себе си.

Настъпи последното действие на тримесечната драма.

Кардел ме посрещна подчертано сърдечно на прага на кабинета си, със същата сърдечност, с която се разделихме с него преди повече от един месец.

-­ Господин министре, ние от много време не сме се виждали и има много нещо да си кажем. Искам първо да Ви информирам по някои въпроси, които засягат Югославия и по тяхното развитие във Ваше отсъствие.

С големи подробности той ми описа в продължение на един час развоя на кризата по споразумението “Тито ­ Шубашич”, както и развръзката. Според него до двадесетина дена Югославия ще има ново правителство с представители на емигрантските среди. Съотношението в това правителство ще бъде пет към едно в полза на Белград. Кардел се спря доста подробно върху хората, които ще дойдат от Лондон и им даде кратки характеристики. С някои от тях ­ Шубашич, Косанович и др. изглежда, че ще може да се работи. С други ­ Грол, Шутей и пр., сътрудничеството ще бъде по-мъчно.

След това Кардел заговори за нашите въпроси.

-­ Преди всичко трябва да Ви кажа, че ми направи тежко впечатление съобщението на Попович от София, че искате да подадете оставка. Искам да Ви заявя, както от мое име, така и от името на другаря Тито, че ние през цялото време сме били напълно убедени във Вашата искреност и във Вашата добросъвестност. В нито един момент ние не сме изказвали недоверие лично на Вас. Аз често сега се питам: защо се пропусна този исторически момент, който наистина можеше да открие нова ера на Балканите? Вие нямате представа как ви чакахме. Чакахме ви всеки ден и всеки час, всяка минута. От София ни лъгаха. Два дена след Вашето заминаване ние получихме достоворни сведения, че тайната е издадена. Изпратихме веднага един от нашите най-енергични другари. Лъгаха и него. Лъжат го и сега. Ето вижте, прочетете тази телеграма.

Кардел ми показа една телеграма, подписана от Попович. В общи черти тя гласеше: “Преди няколко дена Кимон Георгиев е дал една вечеря, на която са присъствували руснаците, Попович и Петко Стайнов. През всичкото време Стайнов се е мъчил да убеди Попович, че българското правителство не е виновно дето не е дошло в Белград. В края на вечерята му казал: “Българското правителство е готово да тръгне и сега всеки момент за Белград, ако руснаците наредят това.”

-­ Какво ще кажете за тази телеграма? ­ ме запита Кардел. ­ Как ще я съгласувате с писмото на министър Стайнов, което Вие лично ми изпратихте миналата седмица?

Описах на Кардел развоя на събитията в София, повечето от които му бяха известни от докладите на Попович.

-­ Историческа вина носят и Терпешев, и Кимон Георгиев, и Стайнов ­ завърших аз, ­ но най-голямата вина нося аз, защото ви заблудих, че това са държавници, които могат да разберат и да решат големите задачи на нашето време.

Кардел се усмихна някак си виновно и неловко, стана, стисна ми ръката и бавно завърши:

-­ Господин Тодоров, голямата задача остава. За съжаление тя вече не е на нашето време. Ние не можахме да я осъществим. Но и Вие лично, и ние трябва да имаме съзнанието, че бяхме едни от искрените пионери в тази насока.

Идното поколение ще намери сили да я разреши. Аз съм убеден в това.

15 април 1948 г.