Благовест Ганев

В това животоописание ще се постарая да представя накратко живота на най-скъпия човек в моя живот, а именно на моя баща , който на 21 април 2011 година реши да си отиде от този свят.

Редно е да започнем животоописанието на Петър Ганев с кратко представяне на неговите родители – баща Андон Ганев, роден през 1940 г.

В китното родопско селце Змейца част от Девинската околия. Произхождащ от семейството на едри земевладелци. Изселен по време на социалистическото преустройство на България през 1948. Завърнал се обратно в родното си селце, след като завършва школа по лесовъдство през 1962. От този момент започва работа като лесовъд и горски стражар в местното държавно лесничейство. И майка,  Анета Карова, родена през 1947 г. от същото селце, която се жени за Андон през 1966 и през август 1967 се радват на своята първа рожба – Петър.
За пръв път Петър проплаква в държавната болница в Девин на 1 август 1967 г. Живее щастливо и спокойно детство.

Завършва начално образование с отличие в местното училище „Васил Левски”. Този висок резултат го мотивира да търси реализация и кандидатства в механотехникум в Панагюрище, но поради обвързаността на училището с местното военно поделение учениците минават през строг подбор. Въпреки отличните резултати на изпита, той не е приет (все пак с дядо едър земевладелец - „враг на социализма”) явно на общо основание не намира място в Панагюрище.

Подава документите си в Механотехникума в Смолян, в който получава средното си образование.

На 1 юни 1985 година, Петър претърпява една от най-големите травми в своя живот. На този важен за всички деца ден (ден на детето), той губи своята майка. Покосена от мълния, на път за местната сладкарница, в която работи като продавачка. Умира на място …

От този момент насетне животът на Петър се обръща напълно. Семейството остава само с една подпора (Андон) и две деца. Петър, който е на 18 години, все още не завършил училище, и сестра му Лиляна, която е едва на 16. Изпадат в тежко положение. Изплащат заем за къща, която все още е в строеж. След техникума Петър взема решение да не продължава училище, въпреки че завършва техникума в Смолян със златен медал за отличие.

През 1986 получава повиквателна за „родната казарма”.   Първоначално през ден дава караули в местното поделение в Девин, докато една нощ шофьорът на „щаба на дивизията” се напива до несвяст.  Петър се оказва единственият, който е в състояние да закара до щаба на втора армия в Пазарджик генерала на щаба. От този ден той става личен шофьор на генерала. На тази позиция отбива редовната военна служба. Отказва отправената покана за кариера при военните.  

Връща се при баща си в родното селце и през 1988 по разпределение започва работа като шофьор-снабдител на  комбинат „Бор” гр. Доспат. Работа, която е свързана с обиколки из страната, работа, с която създава много контакти и завързва много приятелства.    

През лятото на 1989 година решава да сключи брак със своята любима – Венета Терзиева. Младото семейство, подкрепяно от своите родители, бащата на Петър и бащата и майката на Венета, вдигат пищна сватба, която да засвидетелства любовта им.  Любов, от която на 27 януари 1990 година се ражда синът им Благовест (моя милост) .

В този ден младото семейство изпитва може би най-голямото щастие от живота. И оттук  започват безсънните нощи и трепети. В най-тежките и оскъдни години младите се опитват да не лишават своят син от нищо.

През 1992-1993 предприятието изпада в несъстоятелност.

Младото семейство не може да се издържа само от заплатата на Венета и започват да се занимават със земеделие. Точно в този момент държавата връща земите на хората. Земеделието обаче е твърде несигурно и нискодоходно. Младото семейство изтегля спестяванията си и се преориентира.

Петър купува товарен автомобил от едно от разпродаваните ТКЗС-та . Основава транспортна фирма и започва да извършва транспортни услуги. Бизнес, който в първите години от демократичния преход на България се оказва доста печеливш. Така година-две семейството е стабилно, спестяват пари и си купуват къща и се местят да живеят в Девин. В един момент бизнесът с пренос на стоки обаче се оказва несигурен и не носи доходи. Баща ми казваше „Имало е моменти, в които съм работил цял месец и накрая, като ми платят, не мога да заредя един резервоар с нафта.”

Годината е 1996-1997, Петър харчи всичките си пари за нова къща, изпада в положение, в което трябва да стои и да чака някой да го викне да му свърши услуга, за да получи пари. Някак си тази ситуация не му се понравя и следва поредният лупинг в живота му. Транспортната фирма променя основната си дейност. Започва търговия на бартерна основа. Спомням си времето, когато в  гаражите на моите приятели имаше коли, а нашият беше пълен със сапуни, кибрити, с  предмети, които не се развалят. След като нещата в България се стабилизират, този гараж, пълен със стоки, изстрелва Петър напред.

Чел съм, че животът на един мъж е „успешен”, ако построи къща. Петър „построява” една за себе си през 1995. Синът му расте, макар че Петър не винаги успява да го дари с  внимание поради напрегнатия живот, който се превръща в „живот на колела”, то той се опитва да осигури най-доброто за него. През 2001 осъзнава теснотата на Девин както в културен, така и в чисто житейски план. Малкият Благовест по традиция за семейството се оказва знаещ и можещ. Постоянно търси нови знания. Именно затова Петър решава  да му даде силен тласък в живота, като купува апартамент в Пловдив, за да не го „спъва”. От Благовест се иска само да учи и да не мисли за нищо друго. През 2003 година Петър с гордост вижда как синът му прекрачва прага на може би най-авторитетното икономическо училище в Южна България. По неговите думи в този момент „се чувства най-гордия баща и не съжалява и за не лекия живот, който е водил, за да осигури възможността на сина си просто да учи, без да се притеснява за нищо” .

След като през 2007 година Европа отваря врати за България, Петър се ориентира към експортно-импортен бизнес. Започва внос и износ на зеленчуци от и за Европа. Първоначално внася по един ТИР на месец, но бързо разгръща потенциала си и благодарение на вродения му търговки нюх през изминалата 2010 г. Изнася над 200 тона ягоди и внася над 1200 тона картофи. Печалбата инвестира в недвижими имоти „на зелено”. Това се оказва единствената му грешна стъпка в живота.

През 2008 година Благовест му дава поредния повод за гордост, като завършва с отличие  Националната търговска гимназия в Пловдив.

След 1990 основният смисъл на живота му се превръща малкият Благовест. Именно затова Петър изпитва най-големия страх в живота на 22 май през 2010 година при гледката пред него на размазващата се с 160 километра кола, която синът му управлява. След като излязох невредим от колата, дойде и ме прегърна. Целуна ме, благодари на господ, че е запазил живота ми. Каза ми, че „при вида на размазващата кола за малко да му спре сърцето”. Тогава и не предполагах, че този момент ще дойде след по-малко от година.  От този миг насетне аз преосмислих смисъла на живота.

Започнах да помагам колкото и с каквото мога на баща ми. Нещо, което беше неприсъщо за мен преди това.

И точно в този момент, в който намери отмяна в живота, в работата и имаше повече време за удоволствия, внезапно напусна този свят.

На 18 април Петър отива на офроуд разходка с приятели … Вдига температура след студения пролетен дъжд. Първоначално всичко изглежда нормално, симптоми на лека настинка.  На 20-и обаче внезапно вдига температура. Постъпва по спешност в болница, но за съжаление лекарите не успяват да се преборят за живота му. Така завършва един живот „на бързи обороти”. Един нелек живот, в който средата непрекъснато се променя. Един кратък живот, в който Петър успява да се пребори с всичко, но не и със смъртта.

Някои оставят след себе си пътека. Смея да твърдя, че въпреки краткия живот баща ми остави цяла магистрала. „Магистрала”, която в момента е в „ничии ръце”, тъй като живеем в „нормална и демократична” страна, в която дори и за издаване на „Акт за смърт” се води дело в съда.