Милен Павлов

Човека, за когото искам да ви разкажа, е мой дядо. Според мен той е един достоен българин, успял да оцелее и пребъде в трудни времена. Благодарение на него аз съм тук, за да разкажа историята на Петър Павлов. Всичко започва на 23  април 1933 г. В семейството на Иван и Ангелина се ражда моят дядо. Името  Петър е избрано още преди да се роди. Кръстен е на своя дядо Петър. На  много хора може да изглежда странно, но името Петър се среща много често  в нашия род. Имам двама дядовци, двама братовчеди и един брат с това  име. Било е въпрос на чест първородната мъжка рожба да носи името на  най-заслужилия в семейството.

На снимката двамата братя Михаил (ляво) и Петър (дясно) по време на военната си службa

Целия  си живот прекарва в пловдивското село Цалапица. От детството си спомня  лишенията, които е трябвало да търпи поради финансовите несгоди на  семейството. Израства заедно с трима братя. Основното си образование  получава в Основно училище “Христо Ботев”. Не се срамува да си признае, че не е бил от най-добрите ученици – даже е повтарял последния клас (тогава отделение).  На 15-годишна възраст става чирак при местен дърводелец. За семейството е било необходимо колкото се може повече средства, а едно 15-годишно момче трябвало да вземе занаята в ръце. Занаят, с които по-късно ще  изхранва свое собствено семейство. През 1951 г. отваря врати ТПК “Марица”  – предприятие за обработка на дървесина. Пред младия Петър се отваря  възможност да започне редовна работа. Започва като общ работник, но  бързо доказва своите качества на първокласен дърводелец. От  1956 до 1958 г. отбива редовната си военна служба. След първоначалното  обучение е разпределен в град Гоце Делчев. Отговарял за поддръжката на  зенитни оръдия – 27 мм, които е трябвало да пазят родината ни от  неприятеля. Тук дядо ми не пропуска да отбележи за качествата, които  човек придобива в казармата. И, разбира се, е разочарован от факта, че с  брат ми не сме били и което е по-лошото никога няма да минем през родната казарма.

След като се уволнява, продължава работата си на дърводелец. Този път получава един вид повишение, става бригадир на цяла група. За  разбиранията на своето време на 25 години дядо ми вече е бил стар  ерген. По съвет или принуда от страна на своя баща е трябвало в  най-кратки срокове да си намери булка. Така и става – без излишно   церемонене и губене на време през 1959 г. се жени за Теменуга. Не казва  дали е бил влюбен, или не. Факт е, че човек с времето свиква с човека до себе си и даже да не го е обичал първоначално, го заобичва под натиска   на забързания делник.

Заедно със своята съпруга - Теменуга

След  сватбата през 1960 г. се ражда моят баща. Оттук нататък животъта на дядо  ми е изцяло посветен на малкия мъж в семейството. По същото време  предприятието, в което работи, разширява дейността си. Дядо ме започва да  пътува в цялата страна с поръчки за работа. Най му допадали обектите на  морето. Едновременно съчетавал работата с удоволствието. Не пропуска да отбележи за ниския контрол на работата и изискванията и как работа за  10 дена можело да се свърши за 5 при по-добра организация. Но какво да  се прави – такива са били времената.

Животът  се тече и всичките усилия на семейството са насочени към баща ми.  Образованието е на първо място, разбира се. Цялото семейство е гордо,  когато баща ми е приет в търговската гимназия в гр. Пловдив. След идването на  демокрацията предприятието, в което работи дядо ми не успява да  просъществува дълго. И така през 1991 г. Петър остава без работа. Вече е  на възраст, остават му няколоко години до пенсиониране, така че решава  да се захване със земеделие. И до ден днешен той произвежда чудесни  зеленчуци и плодове.

Сега  дядо ми е на 77 години. Когато си припомняше случките от своя живот –  на лицето му грееше усмивка. Това е сигурен признак за един щастлив и  успешен житейски път. Надявам се да съм наследил поне малко от неговата  упоритост и трудолюбие – така ще съм поне малко спокоен за моето бъдеще.