Величка Тодорова
Човешкият живот е най-голямата скъпоценност, която имаме щастието да притежаваме. Това е дар, който се дава веднъж.
Всеки сам пише историята си, сам кове съдбата си, сам проправя пътя си. Разказът, описващ един жизнен път, е толкова завладяващ и вдъхновяващ, изпълнен с малки тайни, пазени десетилетия, и дребни детайли, които будят нескритото ни любопитство. Животът е съставен също от големи дела, лични драми, радости и несгоди.
Всеки човешки живот е диамант в короната на световната история.
Моят разказ описва същината на един от тези диаманти. Изключително скъп на сърцето ми човек, който безрезервно дарява с мъдрости и безценни житейски уроци, а същевременно е неспособен да скрие обичта си.
Това е моят дядо.
Манол Димитров Ташков е роден на 30 ноември 1936 година, във високопланинското селце Гела, скътано в полите на Родопите. Селото се намира на 7 км от село Широка Лъка. Там той живее със семейството си, което се окачествява като обикновено, работническо, чийто поминък е замеделието и скотовъдството.
Баща му се занимава с дърводелство дълги години, откъдето и той придобива тези умения. Манол е средният от трима братя.
Семейство Ташкови е уважавано и обичано от всички жители на Гела. Фамилията се занимава с отглеждане на овце, начело с дядото на Манол, който по онова време е кехая. Наравно с ратаите дядо често помага при работата още от малък. Детството му минава нелеко, възпитан в духа на трудолюбието, той и братята му далновидно помагат за изхранването на семейството.
Родителите на Манол успяват да зародят в него пламъка на привързаността и уважението към рода. И до днес той е изключително сърдечен и говори с голяма любов за семейството си.
Началното си образование завършва в село Гела.
Следващата степен, наричана по онова време прогимназия, учи в село Широка Лъка. Поради липса на транспорт му се налага всеки ден да изминава по 14 км пеша, за да посети училище.
Завършва училище, но заради тежкият недоимък спира да учи.
Дълги години той прекарва в работа, свързана със земеделие и животновъдство. Тъй като по време на Втората световна война баща му е на фронта, а после преди 9-ти септември и запас в Гърция, Манол и братята му Васил и Стефан поемат цялата тежест да осигурят прехрана за семейството.
Именно така преминават първите години от живота на един обикновен наглед, но в същината си специален човек, осъзнал рано сериозността на селския живот през 50-те години на XX-ти век. Въпреки тежката социална обстановка във време на немотия, той с усмивка разказва случки от безценното си детство, благодарение, на което се е изградил като личност с устойчив и същевременно благ характер. За него родителите му винаги ще си останат онези две незабравими фигури в живота му, които са му идеал и модел на подръжание в твърдостта и борбеността си.
В историята на Манол Ташков следва онзи бележит момент на отслужване на задължителната военна служба.
По време на казармата, започнала 1956 година и продължила 2 години, той вече е сгоден за първата и единствена любов в живота му – Величка Георгиева Трендафилова.
Докато отслужва, той е партиен член на БКП. Приключвайки с военната си служба в българската армия, Манол се жени за годеницата си през септември 1958 година. Първоначално живее със съпругата си в село Тешел. Там работи в продължение на 1 година като лесничей. Точно тогава на 10 юни 1959 година се ражда първото му дете, дъщеря – Мария, която носи името на майка му. Не след дълго младото семейство се преселва в град Девин. Там живеят първоначално на квартира.
1962 година е важна за дядо, тъй като тогава взема решение да довърши започнатото си образование, като завършва гимназия в град Девин. Той е горд с постъпката си, защото това определя бъдещето му.
Следващата крачка в живота му е започване на работа във военното поделение в Девин. Манол осъзнава, че призванието му е да служи в редовете на българската армия, част от семейната традиция, чието начало поставя по-големият му брат – Васил. Стартира като сержант, след което става старшина на рота, а след това и завеждащ секретна секция.
Докато ми разказва за работата си, той казва, че целият му живот минава в армията. Чувства се горд от факта, че безкрайно е обичал работата си и всички, с които е работил.
Такъв е, обичлив и сърдечен, въпреки сериозността на дейността си, дядо изгражда много безценни приятелства, които продължават и до днес. След като се установява като военен, той и семейството му се местят да живеят в предоставяните по същото време военни блокове.
През 1962 година, на 8 юли Манол става баща за втори път. Ражда му се син – Димитър, неговият наследник и последовател. Баща му е горд с внука си, носещ неговото име.
Следващите десет години преминават спокойно, но Манол е наясно, че трябва да подсигури бъдещето на децата си. За целта той построява собствена къща, главно разчитайки на своите усилия и тези на съпругата си. Търпението и труда му са възнаградени, когато през 1972 година, той се нанася трайно в новия си дом.
Още един етап от живота на моя лирически герой завършва. Оценката за неуморната му дейност, както в личен, така и в професионален план е висока. Дал цялото си същество в името на професията и семейството си, поглеждайки назад той вижда постигнатото.
На 42 години дядо се пенсионира.
И тук, съвсем естествено започва нова страница от живота му.
След 20 години изработване на каба гайди, той започва и преподавателска дейност. Води кръжок, където обучава млади гайдари за оркестър „Сто каба гайди”. Той самият свири на гайда от 15-годишен, но като го попитах от колко време е музикант, през смях ми отговори - „не помня”.
Най-интересният факт тук, е че е самоук гайдар, никой не му е преподавал, той сам е поел инициативата да се научи под въздействието на силния си интерес към този музикален инструмент. Благодарение на музикантските си заложби и бързото възприемане, подражавайки на майстори-гайдари, той се научава да свири до съвършенство, макар да скромничи, като твърди, че не е съвършен в това.
Групата му бързо увеличава бройката си, децата са все повече, а той все по-доволен, че ще предаде занаята си на младите. Страстта му расте, започва самодейност в народни ансамбли, с които обикаля по света.
Свири в Копривщица и Рожен, където той и групата му са отличени със златни медали. Следват изяви на остров Сицилия, в Германия, Румъния, Унгария. С характерната родопска песен дядо и неговите ученици впечатляват навсякъде, където засвирят.
Освен със свирене на гайда, Манол, когото в знак на уважение по-младите наричат бай Манол, се занимава активно и с изработка на гайди. Той става един от малкото майстори за региона, творенията му се търсят както в България, така и извън пределите на страната ни. Негови изделия има в Италия, САЩ и дори в Китай. Трудът му в високо ценен и търсен. Най-голямата награда за него са изпълнените с уважение погледи на хората. Спечелва уважението на съгражданите си, които с удоволствие слушат музиката му. Народното творчество е в душата му. Той не би бил същият без него, песента изпълва живота му с красотата и багрите на музикалните извивки.
Тъй като е активен читалищен деец, през 2007 година девинското читалище организира за него честване на юбилей по случай 50 години на сцена. Докато свири на сцената, четири индивидуални златни медала и един като ръководител на гайдарски състав, както и други отличия красят автентичната му родопска носия.
Днес дядо Манол продължава неуморно да се занимава с музика и изработка на гайди. Това е неговата втора професия.
Освен всичко се радва на децата и внуците си, които обсипва с любов. Той е сърдечен, споменавам това определение вече няколко пъти, но не случайно. Това е най-правилното, което може да се каже за него, сърцето му винаги е отворено за околните. Подхожда с разбиране и милосърдие.
Манол Ташков е изключителен човек за мен, предал опита и мъдростта на близките си, той е дарен с обикновените човешки качества, но ги изразява по необикновен и вдъхновяващ начин. Преминалият му през редица премеждия и загуби живот сега го е направил спокоен и благ човек, вдъхнал му е силата да остане истински.
Това е моят дядо – обикновен човек, но специална личност.
2011 г.