Маргарита Вармезова 
 
 

 Д-р Манол Лазаров Манолов е роден на 9 август 1922 в гр. Пловдив в семейство на предприемач. Баща му построява Военната болница в Пловдив, училището в Белащица и редица други сгради, останали и до днес в незабравимия ни град. Независимо от това, че е роден и израснал в Пловдив, той се смята за пълнокръвен родопчанин, тъй като и двамата му родители са от Родопите. Като най-силен спомен от детството си д-р Манолов споделя земетресението през 1928 година, когато е бил едва на 6 години. Земетръсът е бил толкова силен, че е принудил семейството му да живее два месеца в двора на къщата им.

 В същата година д-р Манолов постъпва в пловдивското немско училище. Първо минава през забавачницата, а после и през подготвителен клас, такава била политиката на училището. Това му дава възможността  да научи перфектно немски език, който по онова време е бил най-предпочитаният от западните езици. Той споделя още, че е бил избран за знаменосец на училището и е трябвало да се облича в потури и пояс, което хич не му допадало, но какво да се прави, знаменосецът трябва да е с подобаващ външен вид за всяка манифестация.

 И така успешно минават ученическите години на д-р Манолов, придружени с щастливо детство и бели, които разбира се биват последвани от наказания...

Когато д-р Манолов е бил на 6 години, в семейството се появява и неговата сестричка, за която той споделя, че е била много красиво дете, а той като добър батко й разказвал уроци по астрономия. Лятно време те двамата ходели при баба си в Асеновград, където къщата им може да се види и до днес – намира се в непосредствена близост до Панайотовата мелница по пътя за Бачково. Друг път пък те прекарвали ваканцията в Славейно – село в Родопите, от където идва и родът им.

Д-р Манолов споделя любовта си към спорта. Още от ученик е участвал в много състезания и е печелил първите места на състезания по хандбал и хвърляне на граната. По-късно става фен на футбола и до днес вече 70 години е почитател на „Ботев”.

И така дошло време, когато д-р Манолов преминал в последния клас на Немското училище и му предстояло завършване.

Един ден секретарката на училището го извикала. В първия момент той се зачудил, къде ли е сбъркал, какво ли се е случило, но поводът бил приятен. Като отличен ученик Немското училище решава да му подари петгодишна стипендия за Техническото училище в Берлин. За нещастие обаче Министерски съвет взима решение, че следване може да се започва едва след отбита военна служба, а това значело още 2 години... И така дошъл абитуриентският бал и д-р Манолов с тъга трябвало да се раздели с обичаното от него и до днес училище и също толкова любими съученици.

След като завършил, дошъл и денят, в който трябвало да потегли за казармата. Първоначално бил определен за противовъздушник в град Казанлък. За щастие не заминава чак за Казанлък благодарение на един майор от Щаба на армията и го изпращат за летището в Пловдив – Пети въздушен полк, където трябвало да прекара бъдещите 24 месеца. Малко след като постъпва в казармата, адютантът на командира на полка го извиква и поради перфектното владеене на немски език го изпраща за Германия като преводач на обучението на първите български парашутисти. Пътуването до Германия се оказва нелеко, тъй като сърбите затруднявали преминаването през държавата.

В Германия д-р Манолов създава много приятелства, които не продължават дълго, тъй като част от хората загиват на фронта. След командировката в Германия той отново се завръща в България. Престоява тук два месеца и отново заминава.

Този път за Страсбург, един град колкото френски, толкова и немски. Тази командировка приключва, но с нея не се слага край на пътуванията. След това д-р Манолов заминава и на трета, този път близо до Берлин – гр. Ютерборг. По това време обаче започват големите бомбардировки над Германия, в частност Берлин, от англичани и американци с техните летящи „крепости” над Германия. Настава ожесточено обстрелване и част от летящите крепости се превръщали в милиони сребърни малки отломки. Най-тежката бомбардировка била на 23 ноември 1943 през деня. Очевидецът д-р Манолов разказва как не са могли да разпознаят улиците на Берлин, защото всичко е било смазано.

След третата поредна командировка, изпълнена с емоция от разгара на войната, той се връща отново в Пловдив, където става свидетел на продължение на бомбардировките. Бомби падат на летището и в града – в двора на Търговската гимназия, на кръстовището Радецки – Иван Андонов, в квартал „Кючук Париж”. По времето на своята военна служба д-р Манолов разказва как едва не е станал политически затворник по време на една опрация в Чирпан – силно партизански район.

Обвинението към него, отправено на 9-ти септември 1944 година, променя изцяло предначертания му път за продължаване на висшето му образование. И така вместо веднага след уволнението на 15 септември 1944 да уреди последните формалности по бъдещото следване в Германия, всичко се изпарява в резултат на случилото се преди шест дни. За съжаление и уволнението не се състои, тъй като поради войната всички биват причислени към запаса и не се знаело кога ще ги разпуснат. През декември същата година завършва първата фаза от войната и той бива уволнен.

И така след като вече се простил с желаното строително инженерство, д-р Манолов трябвало да се насочи към друга професия. Решил да се отдаде на хуманната медицина и записал в медицинския факултет в София.

Следването в София се оказва тежко не само заради специалността, но и поради приключващата война. За щастие обаче по средата на следването на д-р Манолов в Пловдив се разкрива медицински факултет и той се връща обратно в родния си град, където продължава образованието си.

През 1952 д-р Манолов завършва образованието си, след което му предстояло разпределение за бъдещо работно място в следващите три години. Късметът му го отпраща в село Чоба като участъков лекар. И така на 23 февруари 1952 се осъществява неговият първи работен ден. След като преминава насрочения стаж в с. Чоба, му предстояло да предприеме стаж в някое здравно заведение (болница). Предпочитанията на д-р Манолов били стажът му да се проведе в Пловдив, но по разпределението попаднал в Стара Загора. Недоволен от разпределението, той потърсил ръководството и поискал смяна на Стара Загора с Пловдив, но ръководството вместо да го препрати в Пловдив, го записва в Ямбол. В крайна сметка стажът на д-р Манолов се провежда в Пазарджик.

По отношение на стажа си в с. Чоба д-р Манолов споделя няколко забавни случки, като например как е вадил зъби поради липса на зъболекар или как израждал крави, защото и ветеринарят бил Манолов. По-късно участва в основаването на болница в с. Стрелци. След годините, прекарани в стажове в различни градове и села, д–р Манолов се насоча към нов план, който да следва.

Започва от нулата и основава нещо съвсем ново за здравната мрежа – физкултурен диспансер. Диспансерът се превръща в съдбоносно за него място, тъй като там той среща бъдещата си съпруга. През ноември 1955 тя постъпва като лаборант в диспансера. Първоначално отношенията им били служебни, а после той събира смелост и й признава чувствата си във влака на път за София. През ноември д-р Манолов напуска диспансера, защото както той твърди, работата там не била много свързана със същинската медицина. Така той се преместил и станал главен лекар на Окръжната станция за бърза медицинска помощ – Пловдив.

 Преместването му станало почти едновременно със сключването на граждански брак с Марчето, която тогава все още била на работа в диспансера. След постъпването си в БМП д-р Манолов оценява крайно ниско и отрицателно обслужването на болни и организацията в БМП. Това го мотивира и той се заема с първоначални обсъждания и впоследствие промени в организацията.

В резултат на това настъпват революционни промени и само след месец лекарите от 25 стават 60, осигуряват се още линейки и се сформират терапевтично, педиатрично, кардиологично, неврологично, реанимационно отделения с цел осигуряване максимален процент обслужване по профил. Междувременно се извършва и строителство на базата – за администрация, гаражни клетки, автосервизна работилница и др. Набавят се апарати за извършване на кардиограми, дефибрилатори, радиостанции във всяка линейка за постоянна връзка с централата. След среща с тогавашния министър на здравеопазването бива осигурен и хеликоптер за университетската болница. Работата в станцията се оказва неговата съдба. Той я върши с много удоволствие и старание, за което е награден със златен орден на труда.

И така годините се нижели. Семейството вече имало двама сина и разходите им постепенно се увеличавали. На път да дойде била годината 1982, а тя предвещавала бъдещо пенсиониране. Марчето вече била преминала в запаса – като пенсионерка. Сумата, която социалното осигуряване й била отредила, била крайно малка, просто обидна, както споделя д-р Манолов.

Неговата заплата също не била достатаъчна за финансовото обезпечаване на семейството и това ги принуждава да заминат за Либия. Процедурата по уреждане на това заминаване била доста сложна и продължителна. Но затрудненията не спирали с това. На 25 февруари 1981 д-р Табаков, завеждащ урологичното отделение на Окръжната болница, установява диагноза на д-р Манолов  - карцином на простатата. Въпреки това той се явява на конкурс за позицията главен лекар на поликлиниката в Триполи, който се провежда на 6 декември 1981.

Дълго време няма ни вест ни стон от резултатите на този конкурс, докато през октомври д-р Манолов не получава телеграма за заминаване. Така на 30 октомври, изпратен в София от семейството му, той отлита за Триполи. След като се установява на новото си работно място, за Либия заминава и съпругата му Мария – като лаборантка.

За съжаление обаче тя бива разпредлена в друга болница и това ги разделя. Д-р Манолов не могъл да се примири с това обстоятелство и се срещнал лично с министъра на здравеопазването, който за щастие бил завършил медицина в Германия. Министърът му оказва съдействие и съпругата му била назначена на работа в същата поликлиника, в която той бил главен лекар.

Работата в Либия приключва успешно през 1985, когато те двамата се връщат в България при синовете си. Д-р Манолов оценява положително практиката си в Либия. Споделя за либийците, че били дружелюбни и възпитани, а по отношение на работата би могло да им се даде само положителна оценка.

На 1 май 1985 те се завръщат в България. С част от доларите, които спечелват, купуват кола, а впоследствие и двамата им сина създават своите семейства.

Животът си след завръщането от Либия д-р Манолов дели на две – до 2001 година и след това до днес, когато остава в дома си сам. След 1985 и той и съпругата му се пенсионират, а децата им поемат по своя път в живота. Двамата лекари се отдават на спокойствие и екскурзии, част от времето си прекарвали в с. Славейно.

Д-р Манолов се отдава на хобито си – филателията, за което споделя, че има повече от 100 класьора с марки на всевъзможни държави и най-вече от чужбина.

   Животът обаче бил изпълнен както с щастливи, така и с неприятни моменти. Самият д-р Манолов преживява много здравословни проблеми, но родопската му жилка поддържа успешната борба в живота. След няколко години през 2001 на 2 март за последен път поема дъх любимата му – Мария.

Идва краят на житейския й път и както д-р Манолов споделя – „ОСИРОТЯХ”! Тъжната първа пролет на 2001 година променя изцяло живота му. Както той споделя, дори и синовете му не могат да заместят сполетялата го загуба. Смъртта на съпругата си той изживява много тежко и до днес, когато наближава 87:

„Никога не бих могъл да спра да се грижа за цветята, които тя толкова обичаше, макар да съм успял да запазя само един самотен фикус. Все още храня гълъбите на балкона, които сега са единствената ми дружинка и все още пазя палтото й с мартеничка от 2-ри март 2001 година...”

    И така с течение на времето след смъртта на съпругата си д-р Манолов се опитва да се грижи сам за себе си и живее с желанието да не тежи на синовете си, които полагат изключителни грижи за него. Анализирайки жизнения си път, той отчита: ”Изпълнил съм задълженията си като съпруг, като родител, като реализирал се в професията си. Създал съм семейство, имам два прекрасни сина и две внучки. Какво повече можем да искаме на 87?”