Пет семейства по време на прехода към демокрация (1989-2009 г.) 

 

Разработката е опит да представи пет отделни случая в обществото и да анализира общите тенденции на обществено развитие по време на 20-годишната трансформация на политическата система към демокрация. Без да претендирам за изчерпателност и представителност, смятам, че някои от очевидните насоки на това развитие са уловени и описани на социологически език. Опитала съм се да извлека основните тенденции в електоралното поведение и политическа култура на българина, за да се направят съответните изводи защо досегашните управления не са ефективни и защо това се затвърждава като характеристика на българската политическа система.

Семейство Колеви 

Семейството е тричленно, живее в Стара Загора. Родителите са около 45-годишни. Имат дъщеря на 22 години, тоест родена малко преди промените. И майката, и бащата са с медицинско образование. Бащата е коремен хирург, в края на 80-те години взима и втора специалност за гръдна хирургия. Майката е анестезиолог. Определят доходите си преди 89-а като ниски, макар че нямат спомени да са живели в нищета.

Имат къща, кола (трабант) и вила (къща на село). Посрещат промените с надежда за адекватно оценяване на труда им. Споделят, че в края на 90-те години са правили няколко опита за емиграция в САЩ – подавали са документи за зелена карта, подкрепяни от колеги, които вече живеят и работят в чужбина. Оценяват доходите си след промените като „смешни” от гледна точка на образованието, което имат, напрежението и отговорността по време на работа. Тъй като състоянието на болниците до голяма степен зависи и от общинските управи, съпругът се занимава активно с политическа дейност и от близо година е съветник в общината. На ръба е да се оттегли от поста, виждайки, че сам трудно може да промени нещо. Още повече, че болшинството от представителите на местната власт са там заради лична изгода.

Семейството има една дъщеря, която е родена почти на ръба на две епохи. Дъщеря им следва в Германия Европеистика. Знае два чужди (западноевропейски) езика и през 2009 г. беше дошла по програма "Еразмус" в България. Намира страната за „западаща”, дори и т.нар. й столица. Не разбира как е възможно „гордият народ с древна история” от учебниците по родинознание да тъпче толкова време на едно място. Изпитва погнуса и срам от сънародниците си дори пред поляци и чехи, с които споделяме общо „комунистическо” минало. Отчита като грешка и губене на време идването в Софийския университет, някога най-престижното учебно заведение в България. Твърди, че не е напреднала с престоя си в университета и че единственото нещо, в което се е убедила, е, че след като завърши в Германия, не бива да се връща в родината си – „Тук държавата не се грижи нито за образованието, нито за добруването на хората, а още по-малко да даде шанс на кадърните и образованите да просперират”. Колкото и парадоксално да звучи, социално активна е и на българска земя - участва в инициативи на различни екологични организации.

Семейството не е имало проблеми с тоталитарния режим, техните роднини – също. Не са били и партийни членове. Оценяват като много бавен и безконечен т.нар. преход. Според тях все едни и същи са във властта и нищо не се променя. Недоумяват как е възможно до такава степен да се изродят ценностите на обществото. Отказали са се да емигрират в чужбина, но майката свирепо настоява дъщеря й да не се връща на потъващия кораб. Много от приятелите и състудентите им работят на Запад.

След 2007 г. имат възможност да им ходят на гости и да пътуват. Сравняват стилове на живот и стават все по-големи циници.

Твърдят, че здравната система в България е скалъпена по некадърен начин и че липсва политическа воля за реформирането й. Липсата на средства за болниците не е обяснение за неразборията в здравеопазването. Поддържането на монопола на здравната каса „трови” цялата реформа. В лекарствената политика играят интереси и по нагъл начин се ощетяват болните. Всичко това става с благословията на управляващи.

Корупцията в здравната система е поредното доказателство за „дупките”  в реформата. Достъпът до системата не гарантира адекватно и навременно лечение. Проблем е големият брой специалисти (особено млади), напуснали пределите на страната. Изследвания сочат, че след 15 години ще бъде необходимо да се „внася” висококвалифицирана работна ръка в България.

Оказва се, че българските медицински университети подготвят професионални кадри, които намират реализация извън страната. Това са потенциални представители на прослойката, надграждаща средната класа в едно нормално общество и в една демократична държава.

Освен корупцията, друг проблем на българския преход към демокрация е неспособността (и нежеланието на определени среди) да създаде стабилна средна класа. В самото начало на промените общественото тяло представлява малък елит на върха (номенклатурчиците), който ще се опита да затлачи промените, за да затвърди икономическите си позиции, и голяма аморфна маса в другия полюс, без съществени възможности за социална мобилност.

Средните слоеве са собствениците и професионалистите, които не просто се приспособяват към политическата конюнктура, но имат и изисквания към нея и към политическия елит. Така могат да оказват натиск за взимане на определени политически решения, да контролират управляващите и по този начин да „предпазват” системата от доминирането на определена клика от хора. Затова се твърди, че средните слоеве способстват за консолидирането на демокрацията, за налагането на ясни правила и предвидими процедури. В България рехавата средна класа не успя да се определи политически и да намери партиен изразител на интересите си. Това предопредели до голяма степен лашкането й по време на избори от една партия към друга.

За близо 20-годишен преход не се създадоха благоприятни условия за развитие на дребния и среден бизнес. Корупция и бюрократщина процъфтяват. Приложимостта на закона се превръща в стока, тоест престава да действа по отношение на всички. Непосредствено преди приемането на България и Румъния в ЕС, България по показатели е с една крачка напред в развитието си преди Румъния. В момента минималната работна заплата в северната ни съседка е 500 лв., цените на стоки и услуги са както в България. Качеството на услугите е по-високо от тукашното. Построени са магистрали, пътища и друга инфраструктура, което е в полза на обществото. При все че в Румъния корупцията също е проблем, случаи на нагло и безследно присвояване на евросредства, каквато е българската реалност, едва ли има.

Както ще покажа при представянето на останалите семейства по-долу, арогантното и некадърно упражняване на властта е характерно за целия преходен период.

Семейство Гълъбови

Те са четиричленно семейство, което живее в София. Съпругът е роден през 1942 г. Преди промените работи в Задругата на майсторите на народните художествени занаяти. Твърди, че в края на 80-те години е имало „вратички за частни поръчки”. След 1990 г. развива собствен бизнес.

Съпругата е родена през 1945 г. в София в много заможно семейство. След 1989 г. прави постъпки за връщане на имоти в центъра на града. Процедурата е тромава и отнема много време. Работила е във финансовия сектор на ръководни длъжности, в момента е пенсионер. Имат близнаци - момче и момиче, родени през 1969 г. Синът е компютърен специалист, работи в семейния бизнес, а дъщерята е художник и живее от 2007 г. в Лондон.

Всички в семейството са с висше образование и са добре платени (без творческата личност). Живеят в собствено панелно жилище, което имат още от предишния режим. Имат вила и кола.

Естествено след промените финансовото им състояние значително се е повишило. Съпругът твърди, че пречки пред бизнеса са прекалената бюрокрация и тромавите процедурни правила.

Не са имали някакви драматични събития в рода по време на тоталитаризма, освен че семейството на съпругата е било заставено да се премести да живее от бул. „Дондуков” в панелен комплекс, откъдето още пази лоши спомени.

Промените посрещат с много надежда. След 2001 г. очакванията им окончателно остават попарени. Гласуват винаги, не приемат, че „все старите номенклатурчици са във властта”. Твърдят, че промяната е много бавна и от нея се облагодетелстват висшите кадри на Комунистическата партия.

След като завършва Художествената академия, дъщерята работи като художник в Театър 199. Има няколко специализации: в Кралската академия на изкуствата – Лондон, в Италия и в престижния колеж „Сейнт Мартин” в Лондон. Имала е изложби в чужбина и няколко в България. Твърди, че в България няма развит пазар за високо изкуство. Болшинството от колегите и приятелите й, особено художници и оперни певци, емигрират в чужбина веднага след завършването си, където са ценени и могат да се развиват. Оценява като демагогия повишаването с 200 лева на заплатите на всички дейци на изкуството от правителството на НДСВ. От 2007 г. твори и живее в Лондон.

Това е общо взето житейската траектория на болшинството от хората на изкуството. Да се твори изкуство по време на криза е мазохизъм. Още по-абсурдна е политиката на управляващите по отношение на управлението на културната сфера. В Западна Европа държавата посредством закони и разумни политики подкрепя и финансира развитието на театри, опера и балет. Тук ръцете се измиват с липсата на средства.

Скандал предизвика дебатът за музея за съвременно изкуство. Дискусията се точи вече години. Проектът получи финансиране от Германия, средства, които пропаднаха незнайно къде в Министерство на културата. Самите немци поискаха обяснение и вдигнаха ръце от българските власти. И до ден днешен музей за съвременно изкуство в България няма.

Балетисти, оперни певци, художници, композитори и музиканти творят извън пределите на страната. Вменява им се, че в българското общество няма място от хора като тях. Популизъм е увеличаването на заплатите на творците с 200 лева или привличането им за водене на политически предзиборни кампании. Няма политики, няма политическа воля, нито компетентност за управление на средствата в съответната сфера.

Българската интелигенция е преживявала многократно сътресения през различните исторически периоди. След 1944 г. тя е изтребена или прогонена извън пределите на страната. Започва създаването на изкуствено продуцирана от партийния апарат интелигенция, която да обслужва идеологически режима.

От полуграмотни и неграмотни работнически среди по различни линии и с протекцията на партията в университетите се изпращат да следват хора, които нямат потенциал за научна дейност. Така се създават интелектуалци, лоялни на режима. Затова в България не се разви дисидентско движение, отделни дисиденти е имало, но прерастването на интелигенцията във водач на народа, който да инспирира брожения срещу тоталитарния режим, не е имало. Това го имаше в Полша, затова оттам започна падането на доминото.

Падането на тоталитарния режим позволява процъфтяването на така характерния за българското общество феномен чалга, развил се в цяла една индустрия, култура на поведение и ежедневие.

Проследяването на развитието му по време на годините на прехода отразява и тенденциите в развитието на цялото общество, като дава обяснение и за на пръв поглед очевидни факти.

Да се обяви война на чалгаджийската култура е все едно да се обяви война на цялото общество. Дори и тези, които не слушат тази музика, са потопени в чалгаджийската култура, възприемат света по този начин и функционират в нейната координатна система.

Чалгата е начин на поведение, на светоглед. Отразява цялата некомпетентност и полуграмотност на политици и медии, на изкривени и изродени обществени ценности, на хаоса и медийния кич, заливащи ни ежедневно.

Далаверата е сигурният път за постигане на житейски успех. Това се показва от политически и икономически елити. Това отчуждава хората от политиката, вменява им усещането, че нищо няма да се промени и че от тях нищо не зависи.

Така обществото не е коректив на политическата система. Политиците не са отговорни пред данъкоплатците, последните са ги оставили да злоупотребяват с властта, която са им делегирали по време на избори. Тъкмо това позволява явление като купуването на гласове да се развие в мащабна практика. Защото и то е, на чисто битово ниво, част от чалгата като начин на живот.

Чалгаджийската култура е проповядвана до голяма степен и от медиите. Обществото е залято с акции на псевдо-благотворителност и по този начин се задълбочава изкривената представа, че гражданите трябва да обхванат онези сфери, които държавата е оставила на произвола на съдбата. И случаят Могилино, и много други случаи показват арогантността на управляващите, но и липсата на елементарна отговорност в обществото за действията си/бездействията си по време на избори.

Убедена съм, че пак тези хора, които са пуснали есемеси за събирането на средства за домовете, ще гласуват за същите тези политици, които нехаят за съдбата на тези деца.

С подобна ценностна система и поданическа политическа култура, българското общество е на път да изпадне от цивилизационния западен (либерален) проект върху ориенталската плоскост. Скапването на образователната система и емиграцията на млади, необременени от тоталитарното минало българи, ще способства тази апокалиптична прогноза да се случи.

За нивото на българското образование и за младите хора на България ще стане въпрос при представянето на следващите семейства.    

Семейство Йорданови

Семейството е тричленно. Съпругът е роден през 1919 г., в град Хасково. Съпругата е родена в София през 1921 г. По време на тоталитарния режим работят в  болница съответно като санитар и медицинска сестра. След 1989 г. са пенсионери.

Дъщеря им прекарва първите си години в дом за деца, лишени от родителски грижи.  Биологичните й родителите са починали. След 3-тата й година е осиновена от сем. Йорданови. В момента тя живее в САЩ, където завършва висшето си образование. Получава магистърска степен по „Испанска литература и драматургия”.

Като почти всички семейства по време на комунистическия режим, семейство Йорданови живее в собствено жилище, има руска кола – „Лада”, къща в Банкя.

В първите няколко години на прехода било трудно – пенсиите им покриват единствено разноските за лекарства.

Съпругът си връща земите в Хасково и успяват да изпратят дъщеря си да учи в Америка. Никога не са се интересували от политика.

Въпреки трудностите на прехода, не изпитват носталгия по „онова” време. Трудолюбиво семейство, приучило и дъщеря си, че с труд всичко се постига. За съжаление, последното като че ли не важи в българския случай. В рода им не са имали нито партийни дейци, нито гонени от режима.

Между завършването на бакълаварската и магистърската степен, дъщерята на това семейство работи близо две години във фондацията за образователен обмен „Св.св. Кирил и Методий”. Споделя, че подготовката на учениците и потенциалът им за академичната сфера стават все по-слаби.

Общувайки със свои връстници, завършили български университети, прави съпоставка на двете образователни системи – българската и американската, както и на нивото на подготовка на отделните студенти. Намира за нехайна образователната политика на правителствата, а българското образование – за занемарено.

Подозира, че вероятно това е по-скоро целенасочена правителствена политика – така се „прави” едно лесно манипулируемо общество, което да се примири със състоянието си на вегетиране, докато политическата олигархия добрува на негов гръб. Вижда как стипендианти на „Фулбрайт” се връщат със светли идеи да работят за родината си, как не могат да намерят, въпреки подготовката си, реализация и как не след дълго са принудени да потърсят мястото си в страни с ясни демократични правила. Подобна е и нейната житейска траектория. 

Семейство Атанасови

Семейството е тричленно. Сключват брак през 1989 г., а през 1990 г. им се ражда дъщеря.

След завършване на университета, работят като учители в Сандански. За кратко съпругата е завеждащ-отдел „Връзки с обществеността” в общината. Работи и към местно радио като новинар. Кризата от началото на 90-те години преживяват тежко и с помощта на родителите си.

През 2004 г. емигрират в Канада – страна с демократични традиции и добре развита социална система.

През 2008 г. дъщеря им настоява да следва в България и се връщат обратно. С огорчение признават това за грешка – образованието в страната е на катастрофално ниво, отношението към всички е като към емигранти в собствената им родина. Имат планове да се върнат в Канада до края на 2009 г. 

В началото на прехода започват да се развиват тревожни тенденции в българското образование. Учителската професия не е добре платена и постепенно се феминизира. Стачките за достойно заплащане на учителския труд не постигат нищо. Останалата част от обществото не само че реагира негативно на исканията на учителите, в смисъл че смята исканията им за неоснователни, но и не осъзнава реалното състояние на образованието и последиците за обществото от това. Постепенно по неволя българските учители се преквалифицират, за да могат да издържат семействата си. Немалка част от тях заминават за чужбина.

От бюрата по труда, с цел изпълнение на програми за заетост и преквалификация, назначават в училищата хора, чиято професионална подготовка не позволява да преподават. Това особено важи за училищата, извън столицата.

През 1998 г. UNESCO излиза с тревожен доклад за състоянието на образованието в страните от Източния блок.

Крещящ пример е България. И това не е случайно. Някога български учени и студенти печелят стипендии в чуждестранни университети и постигат невероятни изследователски резултати в чуждестранните научни звена. Това отдавна е мит – подготовката в университета е със силно занижени критерии за оценяване, новостите трудно намират място в учебната програма.

Университетското образование не съответства на търсенето на пазара на труда. Това важи с особена сила за хуманитарните и социални дисциплини – особено динамични сфери, от гледна точка на теоретични нововъведения и изследвания, в което отношение има солидно забавяне в България.

Все още природо-математическите факултети продуцират добре подговени кадри, които обаче намират реализация в чужбина. Потенциалът за иновации и научни постижения не само че не е усвоен, но не е сред приоритетите на управляващите.

Правителство и министерство на образованието не отпускат средства за финансиране на звена, чийто предмет на дейност са иновационните технологии и открития. 

След 2007 г. се правят някои належащи въведения (интернет в библиотеките и т.н.), но по-скоро в материалната база на учебните заведения. Това е бавен процес, а съвременният динамичен свят изисква по-голяма гъвкавост.

Липсата на политическа воля и некомпетентното водене на образователна политика, както и емиграцията на младите хора, поставя българското общество в позицията на губещ и неподготвен член на европейския клуб.

Фактите говорят най-ясно: в съседна Румъния учител в среден курс получава месечна заплата от 1000 лв., а университетски професор – 1500 евро. Простата житейска аритметика отчита, че научен работник, който у нас прави изследвания, за да открие лекарство против СПИН, не може да издържа тричленното си семейство с 300 лева месечно, още повече, че държавата нехае за неговите научни занимания и постижения. Изход за този млад кадър е да емигрира.

Няма да сравнявам България със страни като Швейцария, въпреки претенциите на някои демагози да я превръщат в швейцарски еквивалент на Балканите. Но България и, да речем, Ирландия са сравними. Преди да стане европейски член Ирландия е бедна страна, с голям поток емигранти, страна, чието развитие е тровено от съседна Великобритания. Подобно на нея, България също няма никакви природни ресурси, „излиза” от комунизма с голям външен дълг и съсипана индустрия.

Но ако ирландското правителство тръгва да инвестира в единственото нещо, което републиката притежава – човешкия ресурс, за да го превърне в капитал, в България се наблюдава напълно безмозъчна политика по отношение на младото поколение. Мащабните реформи в образованието позволиха на Ирландия да постигне висок иномически ръст и наистина да стане част от глобалното информационно общество. Със стимулиране на иновационното производство и високите технологии, страната успя да задържи младите си и да застопори изтичането на мозъците си. Но за да се случи всичко това, изглежда правителството е мислило в перспектива.

Дори една Турция, на която се гледа като на азиатска държава, инвестира изключително в образователната система и особено в обмена на кадри, защото управниците й са осъзнали, че само така либералните ценности ще станат част от манталитета на това общество, а тъкмо това е пътят за интеграция на страната в Европа.

У нас по време на всички управления нямаше единна визия за образователната реформа. Затова промените (доколко са разумни няма да коментирам) стават на парче, често без стратегическо виждане за бъдещия резултат.

Животът на последното семейство е изпълнен с щрихи от съдбите на представените по-горе семейства и показва още веднъж набелязаните дотук тенденции.   

Семейство Маламови

Семейството е четиричленно. Съпругата работи като начален учител до пенсионирането си, а съпругът като строителен техник до 1990 г. Живеят в град Петрич в собствена къща, а от средата на 80-те години имат лека кола – трабант.

След промените съпругът е съкратен, опитва да развие частна строителна фирма, без особен успех. После се пенсионира, но и като пенсионер работи в склад за строителни материали. Имат две дъщери, които завършват висше образование.

Едната живее със съпруга си в Канада. Втората дъщеря смята да емигрира в близката една година.

Семейството на съпруга е било репресирано в годините след комунистическия преврат. Заради развиване на търговска дейност, бащата е лежал в Белене близо година и половина.

Поради отказ да се запише „македонец”, а не „българин” по време на провежданата Сталинистка политика за създаване на Южна славянска федерация от Македония и Пиринския край,  е лежал и в затвора няколко пъти.

Двама от синовете му (братя на Маламов)  бягат във вражеския Запад и цялото семейство е интернирано в Североизточна България. Като изменници на родината, достъпът до висше образование, добра работа, членство в партията и т.н. им е отказан.

За разлика от останалите региони в страната, Петричкият се развива и хората живеят сравнително добре. Разглежданото семейство посреща с големи надежди 1989 г., които обаче бързо са попарени.

Надеждите за ясни правила в политиката и за развита икономика не се сбъдват. Голяма част от роднините им бързо напускат страната.

За да издържат децата си, които следват през годините на прехода, Маламови работят дори и след пенсионирането си. Въпреки че образованието не е гарант за просперитет, надеждата им е, че ще дойде време, когато то ще се цени. Съпругата остава вдовица. Живее от учителската пенсия и разпродадените имоти, които има от баща си. 

След 1989 г. започва разпределяне на ресурсите на държавните предприятия между бивши номенклатурчици. Правилата не са ясни. Ценностите се израждат.

Печелившите от социалните сътресения са старите партийни кадри и мафиотските велможи, създадени с благословията на първите. Всичко това, в комбинация с наложеното югоембарго на съседна Македония, отключва възможности за бърза печалба и забогатяване на недостойни хора от пограничните райони на България, особено от Петрички регион.

В съседство до малката къща на разглежданото семейство се появяват огромни имения на полуграмотни хора, занимаващи се с каналджийство, пренос на оръжия, наркотици и бензин.

В момента това е кликата, развиваща икономическа дейност в града. В нормалните държави това би трябвало да е икономическият елит, със съответно електорално поведение и социална отговорност. У нас подобна група от хора са притежатели на всякакви други качества, но не и на достойнства, заради които да се нарекат „елит”. 

Добра илюстрация за това, което е упоменато по-горе, е започналото връщане на земите. Старите партийни кадри, със запазени ръководни позиции в общината и предприятията, както и първенютата, се сдобиват много бързо с имоти. Правосъдие и полиция работят бързо и ефективно за тях. Градът е малък, знае се кой върти основните канали с незаконен трафик, но няма задържани. След 2007 г. единствено един от големите местни играчи, по настояване на Германия, е изправен пред немското правосъдие.

Слабата институционалност даде простор на представители от сенчестия бизнес да се обвържат с държавни служители и така властта не успя да гарантира равенство пред закона, справедливо правораздаване и приемливо качество на публичните услуги. Стигна се до абсурдния модел проблемите да се решават не посредством институциите, а „зад” тях. Това е резултат и от незнанието за това, как работят демократичните институции и от липсата на институционална култура.

За цялото общество, както и за елитите, е характерна култура на политически гонения и политическа безпомощност, водеща до нетолерантност и неспособност за договаряне и компромиси. Така се обяснява породилото се отвращение към необходимата за демокрацията политика на спазаряване, договаряне и компромис.

По този начин, с неизпълнени обещания, брутално упражняване на властта, управляващите предотвратиха появата на публична сфера, внедриха в обществото дълбоко недоверие към правителството и политическа пасивност.  

Поведението на българина по време на избори доказва примиренчеството му със ситуацията и липсата на всякаква отговорност за взетите решения и последиците от тях. Нелепо е съгласието му с унизителната практика да се купуват гласове, да се търгува с личното достойнство и отговорност.

Анализатори обясняват електоралното номадство по-скоро с упражняването на протестен вот срещу неуспялата политика на досега управляващите. Мобилният избирател е характеристика на нестабилната и незряла либерална демокрация. Стабилната средна класа пък с устойчиво икономическо поведение, умерен избирателен консерватизъм, висок образователен статус и стил на живот представлява социалната база на западноевропейските демократични режими. В България, както беше споменато и по-горе, средната класа не успя да намери политическо представителство, което я оставя в положение на непрестанна политическа мобилност.

Липсата на интерес и ангажираност с обществените проблеми води до свръхочаквания от една почти абстрактна власт, която да налага решенията си отгоре, както беше в периода, когато властта трябваше да трансформира обществото по пътя към комунизма. Колективната собственост разруши социалността и в днешно време не се разбира индивидуалното усилие и отговорност като условия за консолидирана демокрация.  

Недоволството от управляващите не е съпроводено с конструктивизма на едно зряло общество. То е по-скоро и незнание за това как трябва да стават нещата.

Нещо повече, българинът не само не харесва управниците си, заради корумпираността им, но и сам, стига да може, заобикаля съществуващите закони: укрива данъци и т.н.

Липсата на всякаква отговорност изправя обществото пред невъзможността да функционира като зряло гражданско общество, да канализира осъзнати интереси посредством политическите организации, да въздейства върху вземането на решения.

Обществото ни функционира като една неосъзната тълпа, с поведение, характеризиращо се с пристъпи на активност и тотална апатия, характерни по-скоро за психически болния човек.

Липсата на колективни отговорни действия е характерна не само за хората с нисък социален статус, но дори и за представителите на слабата средна класа. Очакванията на анализатори в началото на промените бяха свързани с това, че българската средна класа постепенно ще се развие и политическото й поведение ще бъде стабилно и предвидимо.

Тя обаче остана политически непредставена, докато търсеше адекватни да защитят интересите й представители. Българската средна класа е отчуждена от политиката, защото там няма кой да артикулира интересите й.

Така средата благоприятства развитието на ново поколение популистки лидери, опиращи се не само на недоволните низини, но и на търсещата ново представителство средна класа. Лозунгите на недоволстващите от властта са трудно преводими на политически език, защото артикулираните искания, доколкото се появяват, преследват частни и групови, а не обществени интереси.

Непрестанното чувство за изостаналост и за нуждата от догонване на другите не се свързва с някаква визия за това какво стои „оттатък проблема” и как той да бъде разрешен. Местните издания изобилстват с цитати от статии на европейския печат, често жълти издания или популистки заглавия, където безпощадно е линчувана страната ни като източник само на ужасни неща и събития.

Мълчаливото съгласие на българина с това говори за липса на алтернативно поведение, за примирение с едно посредствено съществуване.

Има и друг модел на поведение: неприемането ни от другите европейци изостря чувството за национална принадлежност в негативния смисъл на израза.

Икономическата несигурност намира израз в ксенофобски крясъци, вменяващи нуждата от силни и решителни лидери, които да възстановят авторитета ни пред света, да направят България силна и влиятелна в световната политика държава. Това умело се използва от популисти-политици, особено по време на изборното шоу.

Призивите им, преведени на социологически език, зоват за затваряне на обществото и пълния отказ от съвместно съществуване с останалите европейски общества. Така политиците успяват да мобилизират страха от чуждото и от промяната и да превърнат поддръжниците си в отрицатели на другостта и различността. Не е ли това позиция на губещия в епоха, когато глобализационната промяна не предлага друга алтернатива, освен да бъдеш отворен към света и промените в него?

Волатилността на българската партийна система (размитите идеологически граници между отделните партии, липса на ориентация кой кого представя), колебанията в настроенията на избирателите – от мажорни към минорни, от силно уповаване в дадена партия или политик, към заклеймяването им, говори още веднъж за едно незряло общество, за неспособността на българина да артикулира ясни сигнали и интереси, а още по-малко стратегии за разрешаване на някакъв обществен проблем.

Пословичен е негативизмът на българина спрямо своите собствени усилия за справяне в кризисни ситуации. За това винаги се чака да се появи някаква външна сила, която да го спаси. По време на турското иго това е руският император, по време на тоталитаризма – Съветският съюз, в днешно време със спасителната роля е натоварен Европейският съюз.

Примирението е свързано с това, че сами не можем да догоним развитите нации, че имаме нужда от корекцията и напътствията на ЕС, защото сами няма да се справим. Като че ли точно в отношението си към европейските институции, както сочат множеството изследвания, българинът остава трайно оптимистично настроен спрямо тях, особено през първата година от членството.

Уповаването в европейския клуб е силно, защото членството ни там е нагърбено с нелеката задача да доведе докрай продължилия вече 20 години преход към консолидирана, действаща демокрация и стабилна икономика. Ясното съзнаване, че в уредения и подреден свят на Запада, сме най-бедни, усилват горчивото усещане, че „не сме” съвсем в ЕС. Това обаче не отприщва действия за догонване на другите, а напротив – българите все по-примирено понасят съдбата си на отритнатите от клуба на богатите, не виждат светлина в тунела и започват да не искат да следват чужди напътствия.

Затварянето в сoбствения свят е стратегия на губещия.

Там е сигурно и няма кой да те разколебае в собственото ти мнение за самия себе си. Европейското членство се схваща единствено като възможност за ползване на облагите му, а не като задължения и понасяне на отговорности. Недоволства се срещу консервативния западноевропеец, който не ни приема като равни, и в същото време силно се ненавижда резултата от отворените врати на собствения ни дом – молдовци, украинци и други емигранти, които работят „нашата” работа.

В навечерието на парламентарните избори, трудно може да се предвиди поведението на гласоподавателите.

Песимистът би отсъдил, че „всичко отново ще се повтори”, този път с по-голяма парламентарна пъстрота и невъзможност на бъдещия парламент да функционира поради голямата си фрагментираност. Оптимистът вероятно ще опонира, доказвайки вярата си в положителния изход с новопоявилите се форми на гражданска активност (екологични, форумни, общностни). И в двата случая обаче от натиска на „недоволните демократи” зависи оползотворяването на тези възможности и стопирането на сегашната форма на демокрация от разрастване, с всичките й негативи - спъване на икономическата свобода, корупционни практики, политическа ерозия.

Приложение 1

 

Снимка 1: В представата на западноевропееца това е Източният посткомунистически блок – безбрежно море от грозни панелни конструкции с боклуци между тях, извадени от сюрреалистичен сюжет, продукт на заболял мозък, лишен от всякакъв талант.

 

Снимка 2: След намусените и нелюбезни служители на летище София, попадаш направо в „социалистическия рай”.

 

Снимка 3: Сатанизираната кока-кола, внос от лагера на капиталистите. Струваше 50 стотинки и по време на асамблея „Знаме на мира” не можеше да се открие никъде.

 

Снимка 4: Графити от Берлинската стена: еротичният елемент при среща на комунистически лидери беше част от протокола. Трабантът – символ на една епоха и на плановата съветска индустрия.

---------------------------

Библиография:

Лекционен курс „Трасформации към демокрация”, специалност Политология, преподавател: д-р Св. Стаменова;

Лекционен курс „Българският преход”, специалност Глобалистика, преподавател: доц. д-р Петко Симеонов;

Димитров, Г., „България в орбитите на модернизацията”, София, 1995 г.;

Минев, Д., Кабакчиева, П., „Преходът. Елити. Стратегии”, София, 1996 г.;

Селени, Ив., „Бедността при посткомунизма”, София, 2002 г.;

Тилкиджиев, Н., „Средна класа и социална стратификация”, София, 2002 г.;

Танев, Т., Политическата култура, София, 2001 г.;

Изследване на Alfa Research “Състояние на обществото”, 2007;

www.dnеvnik.bg;

www.osi.bg