Спорът по въпроса дали е предаден Левски и от кого, макар че има над 130-годишна давност, още не е приключил. Неговото оживено обсъждане през 20-те години на XX в. не можа да доведе до обединяване на основната част от историците и обществениците, занимаващи се и интересуващи се от този въпрос. Подновяването на обсъждането отпреди няколко години прави крачки напред, но струва ми се, е далеч от научноаргументирано становище, което да се приеме от главните представители на спорещите страни.

Редица причини обясняват това състояние на обсъждането на спорния проблем.
Преди всичко нужно е да се посочи неговата обективна сложност. Липсват документи за пряко предателство на Левски.

Но в съзнанието на познаващите го той е изключителна личност, по-конкретно - невероятно смел и извънредно талантлив конспиратор. Затова те не могат да допуснат, че по собствена вина той може да попадне в ръцете на турската власт и търсят причината за залавянето му извън него. Такава нагласа естествено води и до идеята за предателство. До същия извод стигат и Илия и Петко Евреви. Те пишат: „Още в началото след залавянето на Апостола първата мисъл на всеки българин, разбрал за трагичната случка в Къкринското ханче, е била приблизително следната: „Васил Левски не може да бъде заловен от турските заптиета, ако не е бил предаден". Това мислене не се е променило в продължение на повече от сто години и дори се засилва с времето" (4: 199).

А най-уязвим да се приеме за предател на Левски е поп Кръстю. От една страна, той е задържан в ареста само една нощ и е освободен. Логично е въпросът защо е освободен да породи съмнения дали косъмът му е останал чист. От друга страна, още през ноември 1872 г. започва масираната кампания на Величка Хашнова и другите поплуканови против поп Кръстю, която през пролетта на 1873 г. изкристализирва в клеветата, че той е предал Левски.

Тук е необходимо да се прибави и прословутата телеграма на софийския мютесариф от 24 ноември 1872 г. до търновския му колега да му бъде изпратена преписката с донесения на поп Кръстю като мухбир. Известно е, че по повод на тази телеграма споровете не пресекват.

Едно друго обстоятелство слага своя осезаем отпечатък върху сегашното протичане на спора и пречи на правилното му насочване. Имам предвид неговото политизиране и необосновано обвързване с атеизма.

Те са намерили широко място в двете публикации „Клеветата за поп Кръстю" (2004) и „Правото излезе налице" (2005). Така например цитират се думите на Георги Георгиев: „В стремежа си да дискредитира религията, комунистическата идеология избра поп Кръстю за предател на апостола Васил Левски" (3: 9). Трябва да си кръгъл невежа и напълно политически заслепен, за да изречеш такава нелепост. Въпросът е защо й се дава път в книга, в която се търси истината за поп Кръстю?

В същата книга на челно място се цитират думите на Желю Желев за наше национално предателство спрямо Левски, че Левски е предаден не от отделни лица, а от българския народ (3: 5). Към този от всяка гледна точка абсурд се присъединява и един друг национален мазохист - Цвета Трифонова, която говори за „позора и вината на нещастното българско племе", че поп Кръстю е името, „предадено от националната низост, символ на родовата ни вина" (3: 27, 34). От такива позиции може само да се хвърля кал върху българския народ, но не и да се търси истината за поп Кръстю.

По подобен начин е поставен въпросът за атеизма и клеветата за предателството на поп Кръстю. Обикновено атеизмът се свързва с комунизма в двете книги и от представените в тях автори. Един от тях в книгата „Правото излезе налице" твърди: „Свещеник Кръстю Никифоров е жертва на типичното преди и следосвобожденско отрицание на църквата от революционери и интелектуалци" (3: 10). Все в тоя дух съставителката и редакторът на книгата нашироко говорят за „войствения атеизъм", цитират с явно несъгласие стиховете на Каравелов, че свободата не ще екзарх, иска Караджата, твърдят че църквата била най-големият враг на комунистическия режим и т.н.(3: 57). Така те изместват въпроса предател ли е поп Кръстю и поставят обсъждането му на територия, където отговорът по принцип не може да се намери.

Аз нямам намерение тук да се занимавам с атеизма, но не мога да не напомня непознати на авторите на въпросните книги или съзнателно замълчавани от тях неща. Атеизмът не е откритие на марксизма. Той взривообразно избуя в борбата за премахване на Феодализма и установяване на капиталистическо общество. Той например е възлова съставка на разбиранията на френските материалисти от XXIII в., които подготвиха идейно Френската революция, преобразила света. Оттогава досега, т.е. през целия капиталистически период на общественото развитие атеизацията (секуларизацията) се превърна в закономерен разрастващ се процес в целия свят. Вижте какво става у нас след 1989 г. Няма вече административни ограничения на религиозността, но черквите, въпреки че всяка втора жена е окачила кръстче на шията си, са празни, а в много голяма част от селищата черквите са заключени, защото нямат свещеници - такива все по-трудно се намират. Що се отнася изобщо до църквата, нейните социални функции са противоречиви. Наред с положителните неща, църквата има също своите грехове и дори кървави престъпления. Следователно и към нея трябва да се подхожда диалектически.

Смешно би било дори за момент да се допусне, че Величка Хашнова и поплуканови са изхождали от атеистични съображения, когато са изобретили и разпространявали клеветата за поп Кръстю.

И за да завърша своите уводни бележки, искам да кажа още две неща.

Първо. Когато се говори за привържениците на схващането, че поп Кръстю е предател, не бива към тях да се формира внушение, което съдържа нотки на нихилизъм, подценяване и отрицание. Това важи както за крупните ни исторически дейци като Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, така и за големите ни историци, в т.ч. и живите. Обсъждането е потребно да бъде толерантно, с уважение към аргументите на опонента.

Второ. В книгите нашироко се допуска идеализиране на поп Кръстю. Това не е обосновано. Той е регионален деец. Беседи пред енориашите му с положително етично съдържание, една-две речи в черквата против гръцките владици, четири публикации в "Целокупна България", неофициални разговори с млади хора за възгледите на Раковски, член на революционния комитет в Ловеч ~ ето рамките на неговата дейност, похвална, разбира се, но тя не го прави национален деец. И още едно съображение, което е от съществено значение. Поп Кръстю през 1879 г. осъжда убийството на Паисий в Орхание и опита за получаване на пари от Денчо Халача, завършил трагично с убийството на неговия слуга.

Няма сведения дали поп Кръстю по начало е мислил така или на определен етап е достигнал до тези възгледи. Обективно тази позиция е насочена срещу революционната организация и лично срещу Левски.

Ставайки член на революционния комитет в Ловеч, поп Кръстю се включва в организация, която подготвя бунт, революция срещу османската власт, а наред с другото това значи насилие, жертви, кръв. Той е запознат с Наредата - един гениален документ на нашата възрожденска мисъл, написана от Левски, в която се предвиждат осем смъртни наказания за нарушения на дисциплината.

Защо не е реагирал против или пък защо не се е оттеглил от революционната организация? Да се оправдават тези възгледи на поп Кръстю с теорията за ненасилие в обществения живот е несериозно, както е несериозно да се създават организации на граждани срещу насилието, които не разкриват икономическите, класовите и другите социални корени на насилието в съвременния свят, включително в България, и не се обявяват против тях. Или с други думи: без борба срещу формационните характеристики на обществото, които предизвикват социалното насилие и в чийто рамки се осъществяват социалните процеси, призивите за премахване на насилието си остават ялови фойерверки.

С оглед на казаното дотук искам да заключа: обсъждането на проблема за предателството на Левски, в т.ч. на клеветата, че поп Кръстю е предател, трябва да се изчисти от горепосочените налепи, за да се осигури последователен научен подход и научна атмосфера на обсъждането. Иначе едва ли ще се получи исканият положителен научен резултат.

А сега нека премина към проблема за предателството по същество. Аз не привеждам нови, непознати досега факти. Но внасям някои уточнения и нови аспекти в структурирането и интерпретацията на известния вече исторически материал.

* * *

Обстойните изследователи на делото на Левски, включително на обстоятелствата около залавянето му, Димитър Страшимиров и Иван Унджиев стигат до извода, че до арестуването на поп Кръстю, той не е предател. Предателството на поп Кръстю - пише Унджиев - започва след неговото арестуване и освобождаване (6: 315). Страшимиров смята, че при изтезанията след арестуването му, поп Кръстю решил да спаси всички чрез предателството на Левски (5: 36). Мерсия Макдермот също отбелязва: Липсват доказателства, че поп Кръстю е станал доносник преди нощта на 18 ноември. Обратът настъпва през онази зловеща нощ, която прекарва в конака (9: 464).

Този извод на цитираните учени може вече да се смята за общоприет. Той е естествен ~ ако поп Кръстю е бил турски шпионин, той е имал много възможности в продължение на три години и нещо да предаде Левски, членовете на комитета в Ловеч, куриерите, да разкрие пред турската власт наличието на разрастваща се революционна организация и структурата й. Но това не е станало. Оттук обаче следва още един извод. В телеграмата си от 24 ноември Мазхар паша иска пълната преписка с дотогавашните донесения на поп Кръстю като мухбир.

Безспорно е, че ако е имало такива, те нямат политически характер, т.е. и тия донесения не са предателски доноси. Ето защо използването на тези досега неоткрити виртуални донесения като доказателство за предателство е чиста спекула.

Следователно търсенията по въпроса за предателството на поп Кръстю е нужно да се насочат към 38-те дни от 19 ноември до 27 декември, през които е могло да бъде извършено предателството. Както Страшимиров, така и Унджиев не посочват нито едно доказателство за това. Тяхното определение на поп Кръстю като предател е неаргументирано.

Дори да приемем, че през нощта на 18 срещу 19 ноември поп Кръстю се е съгласил да предаде Левски, обективно той не е имал възможност да го стори. Той не е знаел дали и кога Левски ще дойде в Ловеч, не е знаел къде ще отседне и колко време ще стои, не е знаел кога и закъде ще замине. Очевидно без такава информация той не е могъл да извърши предателство, дори да е искал.

Ако е вярно, че поп Кръстю е ходил у Николчо Сирков да пита дали Левски е дошел, това също не е доказателство, че е предател, защото не е получил никакви сведения за неговото идване, престой и заминаване.

Тъй като турската власт не е била сигурна, че заловеният в Къкринското ханче е Левски, тя извиква поп Кръстю и Яким Шишков да го разпознаят. Фактът, че го откарват в Търново, където става идентифицирането му, показва, че нито един от двамата не го е издал. Неслучайно наградата за залавянето на Левски не е дадена в Ловеч, а в Търново.

Откъде тръгва мълвата, оформила се в клевета за предателство на поп Кръстю?

От Величка Хашнова и поплуканови. Димитър Панчовски твърди: „Първоизточникът на клеветите срещу поп Кръстю са членовете на фамилията на поп Лукан Лилов". И продължава: те са главните обвинители, като начело на всички тях стои първородната дъщеря на поп Лукан - Величка (7: 109,176).

Тук причината не е главно в неприязънта между поп Лукан и 35 години по-младия от него поп Кръстю като свещеници в една и съща черква в Ловеч. Много по-енергичен, много по-образован от поп Лукан, поп Кръстю привлича повече енориаши, което го превръща в опасен конкурент на застарелия му колега. Естествено е поп Лукан да започне да завижда на поп Кръстю и да се опасява от конкуренцията му.

За клеветническата инициатива и активност на Величка Хашнова и другите поплуканови най-важното е, че при очната ставка в София на Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и поп Лукан с Димитър Общи, последният установява, че поп Лукан не е попът, член на революционния комитет, когото той е имал предвид.

Няма кой друг да посочи кой е търсения поп освен тримата. Защото в Ловеч в трите черкви тогава служат още пет свещеници. С основание поп Кръстю в своя Требник през 1879 г. ги нарича издайници.

Величка Хашнова също като поп Кръстю е освободена от арест. И към нея е можело да възникнат съмнения. Освен това е било потребно да се отвлече общественото мнение от две важни обстоятелства: комитетът в Ловеч е подкрепил намерението на Димитър Общи за обира в Арабаконак, а поп Кръстю не е бил съгласен; комитетът е толерирал Общи, а поп Кръстю се е отнасял към него с резерви.

Следователно от поплуканови е трябвало да се вземат контрамерки за прикриване на прегрешенията на техните видни представители и за пренасочване на обвиненията. Тъкмо затова Величка, за която няма сведения, както отбелязва Димитър Панчовски, да е предприемала някаква атака срещу поп Кръстю преди арестуването на Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и поп Лукан (7: 110), освободена от арест, след десетина дни отива при арестувания си брат в София, за да изработят линията на поведение при новата ситуация.

Такава поведенческа линия е изработена. След връщането на Величка от срещата с брат й следва рязка промяна в отношението на членовете на семейство луканови към поп Кръстю (7: 111): Величка, Марин Поплуканов и другите поплуканови започват да твърдят, че поп Кръстю бил председател на революционния комитет - по този начин насочват към поп Кръстю критиката на Левски за злоупотребата с комитетските пари; появяват се „подхвърлените писма", които досега не са открити, като авторството им се приписва на поп Кръстю; формулират се съмнения в поп Кръстю, които след залавянето на Левски прерастват в клеветата, че той го е предал.

Съществува един абсолютен документ откъде идва клеветата. Това е писмото на Данаил Попов до Иван Драсов от 4 август 1873г.  Любопитно е, че само след една седмица, на 11 август, се появява дописката от Плевен в „Независимост", че поп Кръстю е предал Левски. В писмото си Данаил Попов съобщава, че сестра му и майка му са били на обиколка в Тетевен, Орхание, Видраре и Ловеч. В Ловеч те се срещнали с Величка Хашнова, която им разказала: поп Кръстю е предал Левски, той е бил председател на революционния комитет в Ловеч; Величка е съветвала Левски да не се обажда на поп Кръстю, но той не я послушал; сега поп Кръстю е презрян от всички (2: 30).

В наличието на това писмо и неговото съдържание няма никакво съмнение. Очевидно през пролетта на 1873 г. първоначалните съмнения в поп Кръстю са прераснали в оформена и категорична клевета, активно разпространявана от Величка Хашнова и другите поплуканови. Затова е невярно твърдението на Георги Мишев, че обвинението в предателство към свещеник Кръстю Никифоров не става непосредствено след обесването на Левски, а почти 10 години по-късно (1: 4).

До Освобождението клеветата не е масово разпространена и споделяна. Не е вярно също така, че поп Кръстю през този период бил масово презрян и отбягван. През 1873 г. при посрещането на новия владика в началото на септември именно той е натоварен да говори от името на събраното множество и на целия град (1: 114). Данните от 1875 г. показват, че къщите, които той обслужвал, са значително повече от тези на поп Лукан и на другите свещеници в града.

За все по-масовото възприемане на клеветата в национален мащаб и за превръщането й в убеждение на мнозинството български граждани допринасят преди всичко три обстоятелства.

Първо. Биографията на Захари Стоянов за Левски, която излиза от печат през 1884 г.

Той е съпартиец с Марин Поплуканов и Димитър Пъшков, общува с тях при посещенията си в Ловеч, и е естествено да възприеме техните информации срещу русофила поп Кръстю. Има сериозни податки, че вероятно той е разполагал с архива на революционната организация, взет от Николчо Цвятков и Мария Сиркова, но без да го използва при написването На биографията. Захари Стоянов е крупен авторитет като публицист, мемоарист и революционен деятел и затова неговата книга за Левски е повлияла значително за утвърждаването на клеветата в съзнанието на хиляди хора.

Второ. Веднага след Освобождението Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и други техни съратници заемат отговорни постове в държавната йерархия, което им дава възможност да вземат административни мерки срещу поп Кръстю и за разпространяването и утвърждаването на клеветата.

Още повече, че поп Кръстю остро ги критикува за грабителството, което предприемат, за да се обогатят, използвайки ръководните си постове в държавата и забравяйки възрожденските си идеали. В това отношение те са получили подкрепата на голяма част от свещениците, критикувани от поп Кръстю за недостатъчна религиозно-ритуална подготовка и за печалбарството им. Драстичен пример е недаването на поборнически пенсии на Николчо Цвятков и Мария Сиркова - едни от най-верните ятаци на Левски, - затова, че не са подкрепили клеветата. Докато Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Дочо Мръвков и С. х. Иванов през 1896 г. дават свидетелство с хвалебствия за Анастас Попхинов, за да получи поборническа пенсия. В него те скриват наличието на острия конфликт с Левски, пълните му предателски признания по повод обира в Арабаконак.

Трето. През 1881 г. се появява стихотворението за Левски на Иван Вазов.

Извънредно силно като поезия, то оказва неотразимо влияние върху психиката на читателите и слушателите. Много бързо то става всенародно известно, масово се използва при съответни концерти, юбилеи, чествания, преиздава се в съчиненията на Вазов. Влиянието на това стихотворение се увеличава от обстоятелството, че негов автор е патриархът на българската литература. Може би оттук най-вече идва убеждението у масовия обикновен българин, че поп Кръстю е предател. Друг е въпросът защо Вазов е включил в стихотворението си стиховете за предателството.

По този начин клеветата, че поп Кръстю е предал Левски, се е наложила в съзнанието на огромната част от българското население преди 1944 г. През годините на сталинистко-тоталитарното общество в нашата страна (1944-1989) положението се запазва. Властта не внася корекции. Няма партиен или държавен документ, в който да се третира въпросът за предателството на поп Кръстю. Този въпрос е предоставен на историческата наука. Що се отнася до отношението на управляващата партия в лицето на БКП към православната църква у нас  то е многоаспектно и не се поддава на еднозначна характеристика. Но това е друг въпрос, който тук нямаме възможност да разискваме.

А ето и редица косвени доказателства за невинността на поп Кръстю.

Левски никъде не е казал лоша дума за поп Кръстю. Даже в края на юли или началото на август 1872 г. го предлага на Каравелов за редактор на проектирания от него вестник за вътрешната революционна организация. Страшимиров отбелязва: В миналото нямаме признаци от личен антагонизъм между п. Кръстя и Левски. Нямаме данни за подобно нещо от 1872 г., когато се развиват описваните събития" (5:56).

През 1876 г. ловчанският владика, по-късно екзарх Йосиф, изключително образован човек - шест години следвал в Сорбоната, назначава поп Кръстю за архиерейски наместник в Орхание. Изключено е да не е знаел за клеветата против него. Очевидно той е направил свое проучване и е установил, че поп Кръстю не е предател. Иначе той не би си позволил да му повери такава отговорна длъжност.

През 1879 г. Петко Славейков помества в своя вестник „Целокупна България" четири материала от поп Кръстю. Със сигурност Славейков е знаел за писанията срещу поп Кръстю в „Независимост", както и в русенския вестник „Славянин". Ясно е, че той не е споделял версията за предателството му.

Братът на Левски, Петър дошел в Ловеч да убие поп Кръстю, но след проучванията, които направил, се отказал.

Михаил Попов, син на Анастас Попхинов, записал два разговора от 24 юни и от 27 юни 1878 г. с Юсеин Бошнак, началник на групата заптиета, заловили Левски в Къкринското ханче. Двата разговора са станали в присъствието на Марин Поплуканов, Стефан Дренков, Иван Драсов, Димитър Пъшков и Пано Рогозанов. Юсеин Бошнак съобщил как поп Кръстю обяснявал подробно пред мизлича в Ловеч къде може да бъде хванат Левски: в дома на Хашнови, в някаква пещера, в къкринското ханче. Бошнак веднага повел група заптиета по Указания маршрут. Не намерили Левски в дома на Хашнови и в пещерата, но го хванали на третото място - в Къкринското ханче.

Левски изскочил с кама в устата през главната врата, убил едно заптие и от Ловеч го изпроводили през Плевен за София.

Известно е обаче, че Левски не е изскочил през главната врата, че не е бил с кама в устата, че не е убил заптие, че от Ловеч не е изпратен за Плевен, а за Търново. Както се вижда, казаното от Бошнак бъка от лъжи. И най-сетне, според Бошнак излиза, че властта в Ловеч е знаела кого хваща. Но защо тогава Хасан бей, каймакаминът на Ловеч, не е сигурен, че уловеният е Левски, та вика хора да го разпознаят и като не получава от тях търсената информация, го изпраща в Търново за разпознаване.

Изобщо Величка Хашнова, другите поплуканови и техните близки подобно на Юсеин Бошнак се надпреварват да лъжат за предателството на поп Кръстю: поп Кръстю бил председател на комитета; в долапа и на тавана в къщата на поп Кръстю имало скрити заптиета, чакащи Левски, за да го арестуват; на масата в стаята на поп Кръстю бил оставен вестник „Независимост" (който, както е известно, започва да излиза след няколко месеца); д-р Васил Берон превързал Левски в Търново и Левски му казал, че поп Кръстю го предал (а по това време Берон бил в чужбина) и т.н.

Това изобилие на лъжи е сигурен индикатор - щом се нуждаеш от лъжа и си служиш с нея, истината по съответния проблем е на обратната страна.

И най-сетне още един пример. Поп Минчо Кънчев във „Видрица" пише, че поп Кръстю дължал 35 000 гроша на комитета, от които си направил хубава къща. За тези пари Левски му поискал сметка. Освен това поп Кръстю получил още 25 000 гроша за предателството.

На 20 декември Левски се промъкнал в Ловеч и отседнал у Величка Хашнова. Тя подозирала поп Кръстю в измяна на делото и в злоупотреба с комитетските пари. Левски заплашвал с убийство поп Кръстю, ако не предаде на Сиркова тефтерите, квитанционните книги и 35 000 гроша. Левски поискал лична среща с поп Кръстю и му назначил такава в Къкринското ханче.

Съзаклятниците ловчански, а край тях и всички ловчанци вярвали, че поп Кръстю е предал Левски. Според тях причините били три: за да запази себе си; за да икономиса за себе си 35 000 гроша; за да вземе още 25 000 гроша награда. В ханчето Левски казал на Христо Латинеца, че тази нощ поп Кръстю ще дойде тук, за да си видят сметката (11: 255, 296-297).

Пита се: откъде поп Минчо знае такива подробности за „предателството" на поп Кръстю?

Всичко става ясно, като напомним, че в Диарбекир, където поп Минчо е узнал за посочените неща, той е заедно с Марин Поплуканов и Димитър Пъшков.

От гореказаното се вижда, че поп Кръстю не е предател. Няма улики за друг индивидуален предател. Тогава как стои въпросът със залавянето на Левски? Аз не споделям становището на Страшимиров, че без предателство Левски не би бил заловен (5: 1 62) След убийството на Паисий в Орхание (юли 1872 г.), след опита за обир в дома на Денчо Халача (август 1872 г.) и особено след обира на хазната в Арабаконак (септември 1872 г.) и разкриването на революционната организация, турската полиция повсеместно е вдигната на крак, активизирани са и са увеличени турските шпиони.

Самият Левски предупреждава, че турците търсят по села, кърища и ханове, че Димитър Общи е издал всичко, което знае: че всеки, който е имал контакт с него, да се крие и да спи у приятели. Друг е въпросът, че самият Левски допуска грешка, отсядайки в Къкринското ханче след срещата със заптиетата на Пази мост.

Каймакаминът в Ловеч неслучайно пуска от ареста поп Кръстю и Величка Хашнова и не арестува другите членове на комитета, които са му били известни. Целта е ясна - да се привлече Левски. При тази нажежена обстановка залавянето е било възможно и без пряко предателство, както е станало на практика.

Аз споделям анализа и заключението по този въпрос на Илия и Петко Евреви в подчертано съдържателната им книга „Въпросът за залавянето на апостола на свободата Васил Левски" (2003). Ще цитирам тяхното обобщаващо становище: „Залавянето на Апостола на свободата Васил Левски не се дължи на извършено предателство от поп Кръстю или от други членове на комитета в Ловеч, нито на случайно стечение на обстоятелствата, а е резултат на поредицата от грешки, допуснати от членовете на Ловчанския и на Букурещкия комитети, на предателското поведение на Димитър Общи и другите участници в Арабаконашката авантюра, както и на енергичните действия на турската власт, която успява да разкрие организацията и нейния водач" (4: 199).

Всички факти, установени от науката досега, както и тяхната логически правилна интерпретация, водят до такъв именно извод. Едва ли в бъдеще ще се открият нови факти, които да преобърнат тази концепция.

Сега задачата е да се постигне обединение на главните представители на историческата наука около тази концепция, занимаващи се с изучаване на личността и делото на Левски, включително с въпроса дали е предаден и от кого. Без това условие не може да се изтрие от масовото съзнание на българите убеждението, че Левски е предаден от поп Кръстю Същевременно това има значение за националното самочувствие на българина. То ще се укрепи от установената истина, че един с най-великите синове на България не е предаден от българин.

ЛИТЕРАТУРА
1. РЪКОПИСИТЕ НА ПОП КРЪСТЮ. С: Чернат, 2002
2. КЛЕВЕТАТА ЗА ПОП КРЪСТЮ. С: Чернат, 2004
3. ПРАВОТО ИЗЛЕЗЕ НАЛИЦЕ. С: Чернат, 2005
4. ЕВРЕВ, ИЛИЯ, ПЕТКО ЕВРЕВ. Въпросът за залавянето на Апостола на свободата. С: Аскони-издат, 2003
5. СТРАШИМИРОВ, Д. Левски пред къкринската голгота (История и критика). С: Сибия, 1995
6. УНДЖИЕВ, ИВАН Н. Васил Левски. С: БАН, 1967
7. ПАНЧОВСКИ, ДИМИТЪР. Предателите на Васил Левск С: Литера Прима, 1996
8. ЛУКАНОВ, ТОДОР За Василя Левски. С: Отечествен фронт, 1984
9. МАКДЕРМОТ, МЕРСИЯ. Апостолът на свободата. С: Народна младеж, 1977
10. СТОЯНОВ, ЗАХАРИ. Васил Левски.Четите в България, Христо Ботйов. С: БЗНС, 1980
11. КЪНЧЕВ, поп МИНЧО. Видрица. С: Български писател, 1985
12. ВАСИЛ ЛЕВСКИ - ДОКУМЕНТАЛНО НАСЛЕДСТВО. С: Наука и изкуство, 1973

От - Сборник с материали от Юбилейната национална научна конференция „Поп Кръстю - живот и дейност", посветена на 125-годишнината от смъртта на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров (1838 - 1881), проведена на 22 ноември 2006 г. в гр. София