Това е една история на човек, когото не познавам лично, когото никога не съм виждала и няма да видя. Ще разкажа в резюме живота му, при все това че нямаме никаква роднинска връзка, както явно е актуално, имайки предвид наблюденията ми. Ще попитате как екзактно се спрях точно на този непознат за мен българин или пък нямам ли си достатъчно роднинства по права възходяща линия например. Отговорът е, че роднинствата водят неизменно до субективност и хиперболизиране при всички обстоятелства и най-вече, когато разказваш за тях, а и аз и моето семейство не правим изключение в това отношение. И така ... за да запазя този донякъде (доколкото е възможно събирането на вярна и фактическа информация) биографичен разказ максимално обективен, ще обрисувам пред вас живота на един напълно непознат за мен, но скъп за мой много близък приятел човек. По този начин и аз лично ще имам някаква полза от това писание. Полза, която се корени в това, че ще науча нещичко за семейството на ценен за мен човек и ще извикам в него спомена за родственика му, а както знаем, човек е "жив", докато е в съзнанието на някого, а не до момента , в който приключва земният му път.

За целта на разказа е време да конкретизирам главния персонаж и обект на моя интерес  и работа – Петър Георгиев Абаджиев. Той се ражда на 01 май 1902 г. в София, район Конювица, сега ж.к. Зона Б18 в семейството на Георги Абаджиев, строителен работник от София с прогресивни леви и антицърковни възгледи и Гица Абаджиева от бежанско семейство от Пиринска Македония. Семейството има общо четири деца, като Петър е най-голямото от всички и единсвеното момченце. Прекарва едно спокойно и безпроблемно детство, в квартала, в който е и роден.

        Малкият Петърчо

Завършва средното си образование във Втора мъжка гимназия. Като ученик работи като помощник в книжарница на ул. "Пиротска".  След завършване на средното си образование и с цел избягване на задължителна военна служба емигрира във Франция - 1922 г. Там живее основно в Лион и е работник в автомобилната индустрия, в заводите Ситроен. До този момент животът му протича без катаклизми, солидни проблеми или непридвидими трудности до 16 април 1925 г., Велики четвъртък, когато група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривява покрива на църквата „Света Неделя“ в София. По това време в нея се провежда церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев, убит на 14 април същата година от други дейци на комунистите. Специалната цел на атентата е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, включително цар Борис III. На атентатът присъства майката на Петър, която оцелява като по чудо. Във Франция синът й е арестуван от френската полицията, тъй като е съименник и връстник на един от извършителите на атентата. Има и голяма физическа прилика между двамата. Изпратени са снимки от френската полиция в София. След детайлна екпертиза, водена от известния Никола Христов Гешев (за периода 1941 — 1944 г. началник на отделение „А“ на Обществена безопасност в Дирекцията на полицията), той е освободен от подозрение.

По време на престоя си във Франция

След  десет години живот във Франция, той приютява най-малката от трите си сестри, която е студент в Сорбоната. По съвет на френски доктор през 1933 г. отвежда сестра си обратно в София, страдаща от тежка форма на носталгия. В България остава да се грижи за майка си и трите си сестри, останали сами след ранната смърт на баща му.

През 1934 г. започва работа в самолетната фабрика „Капрони” в Казанлък. Там среща бъдещата си съпруга Марийка, която е от известния казанлъшки род Стайнови. Най-изявен в обществото от това време е композиторът Петко Стайнов. Сключват брак в Казанлък през 1935 г.

От 1937 г. е на работа като част от техническия персонал на летище Божурище. Раждат му се две дъщери, Славка - през 1936 г., и Лидия – 1942 г. По-голямата, Славка, от 6-годишна възраст често води със себе си, като я качва на демонстрационни полети с различни самолети. През 1943 г. се разбива самолет, за чийто демонстрационен полет е бил поканен, но не могъл да участва.  Загиват пилотът и двамата му спътници. Тук по щастлива случайност се разминава със смъртта.

В периода на Втората световна война Петър става член на подривна нелегална комунистическа група, осъществяваща радиовръзка между Москва и София. За тази дейност е осъден през 1943 г. на доживотен затвор. Излежава присъдата си в Софийския централен затвор, където по това време над 50% са политическите затворници.

Освободен е от новата власт, веднага сслед 09.09.1944 г., и се присъединява към Българската народна армия, водеща война на страната на СССР.

Със съпругата и двете си дъщери

 Без да е служил никога в армията, но по заслуги от антифашистката съпротива и трудова дейност, свързана с авиацията, става офицер в генералния щаб на военновъздушните сили на Народна република България (НРБ).

Пенсионира се като полковник през 1960-а и още няколко години работи като чиновник в българския национален филмов архив. След тези години и благодарение на това, че е пенсионер от армията, има възможност да се наслади на спокойни старини, а спокойствието невинаги е било част от житейския му път, както е видно от горепосочените редове.

Починал през 2000 г. Наследници, живеят в гр. София: дъщеря Лидия - 68 г., художник, дъщеря Славка 74 г., художник, внучка Люба 35 г., художник, внук Делян 41 г., преподавател, правнуци: Калоян 2 г., Дариян 4 г., Браниел 7 г.