Напоследък бившият президент Желев припомни своите отдавнашни убеждения, че Тодор Живков би трябвало да бъде съден по сериозни обвинения, а не в забъркан с кокошкарски номера юридически цирк. Например, за национално предателство (според документите, открити и тържествено огласени от „спасителя на отечеството” Драгомир Драганов), т. е. за продаване на националния суверенитет зад гърба на българския народ с предложението за приемането на родината за шестнадесета република в рамките на Съветския съюз. Именно за това невероятно престъпление трябвало да бъде съден диктатора Живков и да лежи в затвора поне две-три години.

Трябва да призная, че Желев е донякъде прав. Разбира се, че Живков трябваше да бъде съден не за апартаменти и коли (или за решения и действия, които дразнят хората и нараняват чувството за справедливост, но са в прерогативите на всеки държавен глава). Той трябваше да бъде съден по специално законодателство за политическите му престъпления – репресиите, задушаването на свободата, утвърждаването на идеологическия монополизъм и колкото искате още атрибути на класическия тоталитарен режим. Или най-малкото – за интелектуална кражба в невиждани за световната практика размери – над 40 тома чужди произведения, подписани и осребрени от видния теоретик на международното движение на нахалните неморалници – за тези произведения само през последните 15 години от управлението си неграмотният селски хитрец е получил съвсем законно 1,8 милиона лева хонорари (плагиатството му впрочем се оказа заразно за дъщерята и зетя).

За затвора не съм съгласен. Да вкарваш стареца в затвор е неприемливо и глупаво от някаква особена човешка гледна точка. Мислил съм върху друг вариант – да бъде осъден на смърт за тежките политически престъпления и две минути след това да бъде помилван от президента. Нека изживее старините си у дома, сред близките хора, но присъдата му да остане завинаги като грозно предупреждение към всички бъдещи мераклии за тирани и диктатори.

И за приписваното им (нему и на всички членове на Политбюро и Централния комитет на БКП) национално предателство не съм съгласен. Просто защото не виждам никакво национално предателство. Или ако ме принудят да припозная в този акт национално предателство, не мога да съм абсолютно сигурен дали и влизането ни в Европейския съюз не е национално предателство от същия мащаб (даже по-тежко, като вече осъществено, срещу онова, което е само замислено, решено, но останало нереализирано).

Нека направим едно трезво сравнение. И СССР, и ЕС са полуфедерални структури, съставени от определен брой държави, с обща столица, общ парламент, общо правителство, обща – във фундаменталните параметри – външна и вътрешна политика и. т. н. (има и известни различия; не е задължително огледалното структурно съвпадение, за да разпознаем принципите за изграждане на „империя”). Всички съставящи съюзите държави, от своя страна, имат своя столица, свой парламент, свое правителство, своя полиция (в ЕС – армия), донякъде самостоятелна национална политика и т. н.

Очевидно членството в подобни държавни мегаобразувания изисква предоставяне на част от националния суверенитет на централната власт. Това е неизбежно; иначе не биха били възможни оперативното синхронизиране на отделните държавни компоненти и ефективното функциониране на цялото; но то бива компенсирано (в различна степен – дискусиите по този въпрос между националисти и „федералисти” продължават!) от очакваните и често реално получавани геостратегически и икономически дивиденти.

Така че къде е разликата между доброволното предоставяне на Москва на част от националния ни суверенитет срещу приемането ни за 16-та република в състава на Съветския съюз и доброволното предоставяне на Брюксел на част от националния ни суверенитет срещу приемането ни за 26-та република в състава на Европейския съюз? Освен че днес не дружбата ни със Съветския съюз, а дружбата ни с Европейския съюз е като слънцето и въздуха за всяко живо същество? Защо едното да е национално предателство, а другото – величав исторически акт на национално облагодетелстване?

Пък и, нека сме честни към себе си, националното предателство на нашите управляващи е априорно спрямо инициативата за членство в Съветския съюз; те ни смазаха до равнището на толкова послушен и автоматично подчиняващ се (по-католици и от папата, както се казва!) сателит; нашата държавност е била дотолкова лишена от истинска самостоятелност, че да ги пита човек родните „обвинители” какъв пък чак суверенитет сме „продали” на руснаците – сякаш ни бе останал изобщо някакъв суверенитет за „продан”.

Такъв впрочем е нашият дълголетен социален ген, нашият манталитет (имам предвид манталитета на лишените от всякакво достойнство наши властници). И тогава се кланяха на Москва и викаха: „Конечно!”, „Так точно!”, „Слушаюсь!”; и днес се кланят на Вашингтон (с принаден азимут към Брюксел) и викат „Yes!”, „Sure!”, „Of course, бе!” - още преди да им бъде заповядано каквото и да било, естествено. И тук не виждам никаква съществена разлика между двете (виртуалното и реалното) членства.

Разликата всъщност е ясна: Европа е богатият клуб, с по-силни демократични традиции; Азия тепърва ще се въззема икономически, политически, социално. Което не означава горене на мостовете с много по-близката ни (по дух, култура, език, религия, психика и каквото искате още) Русия, а е благоприятно условие за обогатяването на отношенията и съвместните ни инициативи. И, разбира се, не е аргумент за юридически удар върху тогавашното решение. Такива са били условията; нямало е реална алтернатива; нямало е възможност да бъде избран от двата варианта (като нито един от тях не може да бъде криминализиран!) по-добрия; имало е само един вариант. Това е.

Що се отнася до обвинението, че тогавашните управляващи са спретнали тази „мръсна завера” зад гърба на народа, обвинението е напълно справедливо. Само бих попитал кога пък днешните управляващи са потърсили за нещо важно мнението на хората. Не помня да са попитали чрез референдум народа за влизането ни в Европейския съюз. Нито да са организирали референдум за кандидатстването ни в НАТО. А трябваше! И можеше!

Само ако днешните и тогавашните не бяха от един дол дренки!