Цветанов в телевизионно предаване припомни как един господин, добил известност със своята финансова пирамида, заяви, че през 1989 г. присъствал на сбирка, където Луканов влязъл и рекъл: „Другари, назначавам ви за милионери“. И Цветанов се запита: а не са ли назначени по този начин и лидерите на тогавашната българска опозиция?

Не са, господин Цветанов!

Възможно е в ГЕРБ така да сте назначавали своите местни и централни ръководства, но през 1989 г. това беше невъзможно.
Луканов е могъл да „назначи милионери“, защото разполагаше с финансовите ресурси на страната. На негово подчинение бяха БНБ, Министерство на финанските, външната и вътрешната търговия. И то в условията на нормативна недостатъчност, когато старият социален ред беше обявен за нелегитимен.

Той имаше властта да определи на кого да се дават пари (безвъзмездно или като кредит). Той можеше да „назначи милионерите“!

Другите бяха просто изключени от преразпределението на финансите на страната и оттам – от възможността да се заемат със сериозен бизнес. Те теглеха спестяванията си, продаваха колите си и започваха „от нулата“. Някои успяваха да се доберат до някакъв кредит, въпреки че не бяха от лукановите избраници, на основата на личните си контакти с банкерите.

От лукановите избраници в началото на деветдесетте години израсна „национално отговорният капитал“, „българските индустриалци“, „честните частници“ и пр. Формираха се някакви елитни клубове. Някои изградиха империи. Илия Павлов открито заявяваше, че иска да контролира една трета от българската икономика и целта му през 92-95-а година беше достижима.

Други не бяха толкова шумни, а тихо и кротко завладяха сектори, усвоиха правилата на играта и се кротнаха. Установиха връзки на Запад и вече са основни фигури в новия елит.

През 1989 година, когато Източна Европа се тресеше, Луканов и никой от БКП не можеше да „назначи политически лидери“ на опозицията, защото не той ръководеше „политическата воля на народа“. Хилядите, които излизаха по площадите с искания за демокрация, не бяха в „неговото ведомство“. Те бяха ръководени от желанията си за радикална промяна и стремежа към свобода и по-голяма справедливост.

Не Луканов. Не ДС. Не ЦК на БКП. Нямаше човек или сила в страната, която би могла да „назначи“ лидерите на старите партии и неформалните сдружения.

Луканов не можеше, нямаше механизмите, с които би могъл да разпореди на БЗНС „Никола Петков“, на БСДП, на Клуба за демокрация, на Екогласност, на Подкрепа, на радикалдемократите и пр. кого да изберат за свой ръководител.

Известен успех имаше Държавна сигурност в разбиване на ръководството на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ), където са отстранени (включително с екстрадиране от страната) искрените антикомунисти. Но има особеност – част от тях (не само в НДЗПЧ) се противопоставяха остро на властта точно затова – да бъдат „пуснати на Запад“. Те така и не се върнаха след 10 ноември. А на лидера Илия Минев възрастта и страданията в затвора бяха нанесли видими поражения.

Другият успех на новото политическо ръководство (Луканов, Младенов, Лилов) и ДС беше създаването и определянето на ръководството на Движението за права и свободи. Целта им беше двояка: 1. да се подчинят на западния натиск и решително да се скъса не само с политиката на Възродителния процес, но и да се създаде „турска партия“ в България при неясното международно развитие на страната (най-верния съюзник на СССР); 2. да се откъснат от новоформиращата се опозиция „възродените българи“, тъй като неформалите в СДС вече бяха стъпили много силно в техните среди, т.е. трябваше да се отслаби опозицията.

При останалите партии и неформални структури „Луканов“ и ДС бяха внедрили свои хора, но не можеха да определят тяхната политика.

Познавам добре работата не само на Клубовете за демокрация, но ще спомена тях. Събрание от около 300 души избира ръководство и лидер. При това без особени препирни. Няма как мнозинството да са били агенти или „инструктирани“ от „Луканов“. По-късно се оказа, че само трима от присъстващите в залата са били свързани с ДС, един беше сред по-дребните „кредитни милионери“ и нито един не стана „честен частник“. А избраното ръководство на Клуба се състоеше от лица, които бяха ключови фигури в създаването, структурирането и развитието на СДС до август 1990 г.

Подобна беше ситуцията и при другите организации-членове на СДС…

Тази линия на търсене на влияние на „Луканов“ и ДС в опозицията е безперспективна!

Но нека си спомним, че същите тези опозиционни организации не бяха водили политически живот десетилетия наред или бяха току-що създадени. В централните ръководства и в местните структури нямаше време да възникнат доверителни отношения между членовете, нямаше време да се формира йерархия в политически сблъсъци и при естествен кадрови подбор и отбор. Нямахме достатъчно хора с ценностна мотивация в политиката и заедно с това да притежават умение за участие в политическа борба.

Това се отнасяше за СДС като цяло.

Както се очакваше, като при всяка радикална промяна и революция, в опозицията дойдоха нови хора. Останаха и някои от старите.

Новите партии и организации нямаха пари да правят политика. СДС и опозиционните партии за известен период получаваха скромна подкрепа от западни фондации, но скоро изпаднаха в пълна мизерия.

Тук вече „се появи Луканов“. Опозиционните политически лидери и техните партии лесно попаднаха в зависимост от притежателите на капитал в страната – от публичния Мултигруп до известните и неизвестни „капитани“ на контрабандните канали и сивия сектор. Всички политически партии попаднаха в такава зависимост…

Създадоха се стандарти на политическа дейност, на взаимодействие политика-безнес, на отношението държавна администрация-бизнес-политика и пр. Тези стандарти се доусъвършенстваха и усвояваха. Те са хомотът върху врата на магаретата, които очакваме да измъкнат каруцата ни от калта.