1. Господин Симеонов, може ли да съществува такова понятие, като пенсиониран демократ? И ако има такова понятие - как живеят "пенсионираните демократи" днес?

Всеки човек остарява. Като придавам конкретност на въпроса ви - почти всички, които са още живи, от "първото СДС", водят скромния живот на редовия българин. Пенсията, сметките, времето, докторите... И аз съм така. Но продължаваме да се вълнуваме от политическите събития и често се ангажираме. И все пак - всяко нещо с времето си. Сега наред са новите генерации.

2. Вие, лично, изпитвате ли някаква носталгия към социализма в българските му измерения? Нали там уж всичко беше уредено?

По-толяма част от живота ми е минала по времето на социализма, така че, добър или лош, аз тогава съм живял, създал съм дом, отгледал съм си децата, издал съм първите си книги - монографията "Индивидуалната дейност" и романа "Две стъпала до покрива", имах признание и в литературата, и в науката, защитавал съм по националните медии разбиранията си... В събитията  на Голямата промяна съм влязъл като човек с име.

"Носталгия" в смисъл да жаля за обществените порядки по онова време, не! Уважение към труда и живота на народа, който с лишения създаде в онези години значими материални и духовни ценности, определено - да. Тоталитаризмът трябваше да се отиде. Той беше зло. Но за съжаление демокрацията, която сътворихме, съвсем не оправда нашите надежди.  

3. Ако се върнем в онези години - 1989-1991, къде беше грешката, когато милиони искаха промяна, а накрая не получиха нищо?

Не бяхме подготвени!

А нямаше и откъде да се види как се преминава от тоталитарен комунизъм към либерална демокрация. Нямаше такъв исторически опит. Има поговорка - една бука - за поука, две - за вретено. Така стана - от двете буки на тоталитаризма направихме едно вретено.

Длъжен съм да обясня обаче, че онази система беше рухнала икономически. Всички сметки бяха на червено. Живков падна и след няколко месеца Луканов обяви фалита на държавата...

За грешките. Първо - трябваше ясно, определено, без замазки да се обяснява на народа какво предстои: капитализъм, пазар, конкуренция, антагонизъм, егоизъм, свобода, демокрация. Трябваше да се подчертава смисъла на общото благо, на солидарността, на отговорността, на народното единство, на националните цели.

Втората грешка беше, че акцентът на политическата дейност беше върху "разграждането на системата", "смяна на системата", а "градежът на либералната демокрация" беше на втори план. И всичко това - без да се извърши лустрация, без да се потърси съдебна и политическа отговорност за престъпления, извършени по време на тоталитаризма.

И покрай тези две грешки се извършиха маса други. Резултатът е ясен - драматична социална диференциация; основното богатство на страната е в ръцете на 300 семейства; създаде се прослойка от паразити, заграбили народното богатство, които дори не живеят в България. Милиони хора са в потискаща бедност; обезлюдиха се цели региони; изтичането на работна ръка и умове от страната доби характер на паническо бягство; демографски срив; настъпваща циганизация, а не интеграция на етническите съставки на нацията...

4. Мислите ли и вие, че Иван Костов е виновен за това, което се случи и което попари надеждите на хората и превърна 2 млн. българи в емигранти?

Не. Представете си, че границите бяха отворени  през декември 1989 г. Спомнете си опашките пред посолствата през 90-те години. Ние живеехме болни от обсаден синдром. Мечтата и желанието за измъкване от обсадената крепост бяха масови.

Иван Костов няма отношение към този проблем.

5. Кое беше вашето най-голямо лично разочарование, докато участвахте активно в политиката?

Нахлуването на политическите простаци, както ги нарича Яковлев. Индивиди, които са способни на всичко, за да постигнат някаква задоволяваща егото им цел. С мотивация за суперреализация и значимост.  Но кухи. Неспособни за никакво съзидателно дело.

Такива излязоха начело. Празни найлонови торбички, носени от вятъра по прашни улици.

6. Докога ще издържи търпението на българския народ, който е от една страна капсулиран, но от друга все по-опасно разединен?

По една от телевизиите наскоро повториха един филм-утопия  "Децата на хората". Разказва как от двадесетина години човеците не могат да зачеват и раждат. Светът и обществата се разпадат. Разбойници, грабежи, сражения между неясни противници и пр. Цари пълно безредие. В разгара на една битка с тежко оръжие между някакви банди се ражда дете. Бебето проплаква и оръжията едно по едно замлъкват. Станала е магията.

Това е истината! Цялата обществена пирамида, смисълът на живота на възрастните,  друг е въпросът дали го съзнават, се крепи върху децата. Заради тях е държавата, общественият порядък, законите, полицията, армията. Няма ли деца, всичко се разпада. А освен това медицински е доказано - досадният бебешки плач и детският смях укрепват имунната система на възрастните, удължават живота, помагат в лечението на редица заболявания.

Младите да раждат!

Ще дам измислен пример. Представете си нещо невъзможно - всички жени във фертилна възраст раждат. Пред всяко семейство се отварят нови хоризонти.  Държавата ще бъде разтърсена, но в нея ще се влее новата енергия и отговорности на милиони възрастни - бащи, майки, баби, дядовци. Всички сегашни проблеми ще бъдат решени за година-две.

С примера искам да подчертая важността на демографския проблем. Демографската структура на населението определя динамиката на развитието на обществото. От възрастни хора не е редно да се очакват реформаторски подвизи и предприемачески размах.

Младите да раждат! Трудно е, но многодетната репродуктивна норма е по възможностите на всяко българско семейство.

Един от мотивите би могъл да бъде - при пенсионната реформа да се обвърже размера на пенсията от НОИ с броя на отгледаните деца.

7. Имаме ли нужда от нови будители?

Не са нужни будители, а постоянно присъстващи и водещи личности на буден народ. Имаме нужда от хора, които са от класа. Възпитани, образовани, самоконтролиращи се,  отговорни, с адекватна самооценка, комуникативни и екипни. На елита му липсва класа и стил.

А личната отговорност пред себе си, семейството и обществото трябва да бъде масова характеристика.

8. Кой е най-големият ни страх като нация, но и къде е най-голямата ни надежда?

Най-големият ни страх е да отговаряме за себе си, най-голямата надежда - да преодолеем този страх.

9. В личен план - с какво се занимавате днес и как оцелявате?

Чета, пиша. Пенсионер съм. Живея там, където съм си живял преди 1989 г., издържам се с пенсията. Ако се наложи, помагат децата.

10. Сега ще се върна на първия въпрос - ако демократите се пенсионират, какво става с демокрацията?

Демокрацията е право на всекидневна борба за демокрация. Нещо като хляба. Трябва да го осигуряваш всеки ден. Няма как с едно ядене и край, повече грижи за храната да нямаш.

Човек трябва да е наясно с правата си и всеки ден да ги отстоява в съдружие с другите граждани. Нищо даром няма на този свят.