Цветелина Фотева

Човекът, когото ще ви представя, е бил мой дядо! Той е живял в години на преход и насилствено изселване на българи от родните им места!

Паскал Фотев е роден 27.11.1923 г. в Беломорска Тракия. В българските регистри е записана 1927 г, защото след насилственото напускане на селото му и пристигането в България е налагало промяна на годината на раждане и фамилното му име от Фотиадис на Фотев. Паскал Фотев напуска Беломорска Тракия заедно с родителите си и сестра си Елена. Но по-късно сестра му Елена се връща в Гърция, омъжва се и ражда син, тя остава да живее в Солун до смъртта си. Майка му се грижи за прехраната на семейството като работничка в комунални услуги на гр. Кърджали, баща му загива на фронта.

Паскал Фотев се жени за Стоянка Костова, по-малката от три сестри в работническото семеиство на Никола и Мара Костови. Никола изхранвал семейството си като каруцар, а Мара се грижила за дома им. С жена му Стоянка имат двама сина - Константин и Станислав.  Работи в болницата на гр. Кърджали като завеждащ неврологично отделение (в болницата се пази негов портрет).

Д-р Фотев се разболява от рак, той не успява да се пребори с болестта и умира на 14.04.1989 г.

Ще ви разкажа за живота на Паскал Фотев през погледа на негов колега-лекар, д-р Д. Калайджиев, който след пенсионирането си живее със семейството си в гр. Пловдив. Ето какво казва той за моят дядо:
"Изминаха се 20 години, откакто не е между нас д-р Паскал Фотев, известен и виден лекар и гражданин на гр. Кърджали. Изтеклите десетилетия не са хвърлили сянка на забрава у неговите ученици, сътрудници и признателни граждани, на които е оказвал помощ на внезапно настъпили промени в здравословното им състояние .

Завършил висшето си медицинско образование във ВМИ – София, пренебрегнал благоприятното предложение да остане на работа в катедрата по древни езици при Софийски университет „Кл.Охридски” като млад асистент и работи и се развива в академичните среди, той се завръща в гр. Кърджали.
С това той изпълнява своя синовен дълг и да се върне при самотната си майка, която е била обща работничка към комунални услуги и със своите оскъдни средства е трябвало да издържа семейството и сина си като студент в гр. София. Налагало се е той да работи допълнително, за да не е в голяма тежест на майка си. Същевременно той изпълнява и един обществен дълг, защото в тези години градът и регионът са имали голяма нужда от лекарски кадри, тъй като е бил с най-лоши демографски показатели – висока детска и обща смъртност, масово разпространени инфекциозни заболявания, малария, ТБС и др.

Започнал работа като ординатор във Вътрешно отделение, а впоследствие бива назначен като завеждащ Неврологичен кабинет, а от 1961 година като завеждащ отделение, чието задължение изпълнява до края на жизнения и професионален път.

Малко е да се каже, че той е основоположник на неврологичната помощ в града и окръга. Той е нейният създател, организатор и изпълнител.

Години наред, може би десетилетие, той бе единственият квалифициран невролог както за оказване на спешната, така и ежедневната регулярна неврологична помощ в града и районните болници. Ето защо говорим ли за д-р Фотев, се има предвид неврологичната помощ и обратно, говорим ли за нея, то неизменно се свързва с него (с неговото име). Много усилия положи през този период за укрепване на отделението, за увеличаване на легловия фонд, за комплектоването му с висши и средни медицински кадри, както и за снабдяване с необходимата апаратура за по-обективно диагностициране на неврологичните заболявания. Едва в 1977 година с разкриване на новия болничен корпус в отделението бяха разкрити 60 легла с необходимия брой лекарски и сестрински длъжности и обзавеждане с необходимата апаратура в съответствие с научно-техническия прогрес в областта на медицинската наука. На този етап отделението можеше да дели мегдан със сродните на него ведущи отделения в страната.

В ежедневната си дейност той се държеше много непринудено, естествено и сърдечно с всички. Той нямаше фаворити и любимци. По различни поводи на сутрешни рапорти или конкретни случаи от позициите на житейския си и професионален опит и хуманен дълг на нашата професия ни напомняше – „уважавайте болните, състрадавайки ги, щадете психиката им, защото те са поверили в нашите ръце най-голямото богатство, което природата им е дарила - своето здраве…”

При изпълнение на трудовите си задължения не изхождайки единствено от позицията като начин и средство за изкарване на препитанието си, което е много важно, но недостатъчно. Влагайте душа и сърце във всяка ваша дейност, за да изживеете морално удовлетворение от себе си и обществено признание.

В светлината на тези разсъждения ние го чувствахме не само административен ръководител, а и морален стожер. Всичко това ни възпитаваше и ни даваше самочувствие на удовлетворение и бих казал на гордост, че той заема достойно място между завеждащ отделенията, на когото можем да разчитаме в трудни  диагностични отношения казуси, така и в трудни житейски ситуации, в които всеки един от нас е изпадал.

Безспорната му медицинска квалификация, езиковите му възможности (ползва говоримо и писмено гръцки и турски езици), широката му обща култура го правиха достоен и равностоен събеседник и на представители на неврологичната наука, на политици, общественици, а за своите съграждани и колеги приятен събеседник, защото от неговите срещи ние черпехме информация за исторически събития, за известни писатели и общественици и др. Той с увлекателен, на ясен и разбираем литературен език и стил говореше за Алберт Швайцер – 36-годишен професор по теология, един от най-големите органисти в Европа. Завършва медицина и отива на работа като лекар в Африка и разкри болница за най-бедните между бедните, за най-изоставените между изоставените, за смъртните от сънна болест и други тропически болести. В този дух той сподели становището и познанията си за видния индийски писател, философ и мъдрец Рабиндранат Тагор, който идва от Западна Европа и бива посрещнат от българския духовен елит с реч на Асен Златаров с думите „Добре дошъл, учителю на мъдростта на Възтока, Вестоносец на любовта, Светлината на света”. За известния и световно известен оперен певец Борис Христов, който на запад го наричат само славянин, а не българин, за „Аферата Драйфус и писмото на Емил Зола до председателя на Френската Република, озаглавено „Обвинявам”, в защита на осъдения немски офицер. В този дух са били и разговорите за Стефан Цвайг, принуден да напусне родната Виена и се заселва в Бразилия, където се самоубива, за неговите новели „Писмо на една непозната” „Амок” и други. За художниците импресионисти – Ван Гог, Пол Гоген, Едурад Мане, Реноар, Лотрек, който е бил постоянен посетител на увеселителното заведение „Мулен Руж” в Париж и е бил любимец на представителките на древната професия, които с плътта си са изкарвали препитанията си.

Разбира се тези разговори бяха интересни и чести, но не толкова чести от разговорите, които се водиха за родната Тракия, за родното огнище и бащин дом, принудително напуснато. „Тази кървяща рана, която няма заздравяване”. Този разговор се водеше по кръчми и кафенета, по сватби и кръщенета, на табла, белот и риболов, за гимназията в Гюмюрджина, за големият чинар в града, за малкия зоопарк, за Портолагос, Доган Хисип и др. селища. Силно впечатление ми е направено за  два такива разговора. На една визитация, след разговора за състоянието на болния Киро от кв. Гледка, д-р Фотев го попита: „Кажи, Киро, как живееше в Тракия и с какво се занимаваше? - След неочаквания въпрос, той се замисли и отговори:  „С малко земеделие и скотовъдство – гледах овце.” „И колко бяха?” – той отговори: „Докторе, аз бях беден човек, от 200 до 250.” - А колко имаха по- заможните? - „Над 500, те не можеха да ги преброят”.

Друг божи ден в същата ситуация д-р Фотев попита друг тракийски бежанец с добре оформена физика и благородно лице, сладкодумец: „Кажи бай Стефан Робов, вярно ли е това което се говори, че Добри Търпешев от трибуната на митинга в Гюмюрджина е казал: „Тракия никога не е била наша и няма да бъде, който ви е довел, той да ви отведе”. На секундата той отговори: „Докторе аз бях на трибуната като член на ОФ тройката, такова нещо аз не съм чул.”

Бедните и наивни наши тракийци измерваха събитията с доморасли разсъждения и аршин и мислеха, че такъв голям въпрос може да бъде решен от Добри Търпешев, имайки предвид неговата популярност като общественик в тези години. Те не знаеха и нямаше как да знаят, че този въпрос е решен от големите на деня и света Сталин и Чърчил, и това тяхно решение е било написано в началния период на цигарена кутия, а впоследствие оформено в официален документ.
 
С българските турци разговорите бяха предимно по здравословни проблеми и контактът му на родния им език им даваше възможност да разкрият душата и сърцето си; в този дух след разпита и прегледа им отговаряше „Няма да се плашите, всичко ще мине” „Хич коркма, гечичег”. Накрая им подаваше рецепта, но неговата убедителност, подплатена с професионализъм, им вдъхваше увереност и това бе за тях най-вълшебното лекарство – накрая им пожелаваше „всичко хубаво и много поздрави в къщи” - „Гюле, гюле чок селям евде”. Тежкоболните насочваше в отделението за наблюдение и лечение.

Такъв беше д-р Фотев в служебното и житейско ежедневие, готов на всеки да подаде ръка, да окаже помощ по здравен и житейски проблем. Но това бе и неизменна черта и на останалите завеждащ отделения, които в своя профил бяха безспорни авторитети и личности с голям обществен кредит и съвместно с всички оформиха облика на многопрофилната болница в град Кърджали като една от най-авторитетните здравни заведения в югоизточните Родопи. У тях имаше възрожденски дух и поведение за всеотдайност в професията, и безупречна служба в полза на своя народ. Може би за това им поведение е изиграла роля както семейната среда, така и времето и мястото, където са родени.

За една част от тях родителите им са били изпитали прелестите на чуждоземното присъствие, а може би са били и съратници на родопските войводи Пею и Кольо Шиманови, които са организирали борбата за освобождение на тази част от родината през 1912 година от турското владичество. Това са лекарите д-р Дафовски, д-р Владимиров, д-р Илчевски, д-р Григоров, д-р Смилянов, д-р Хаджиминев, роден в Златоград от ранни детски години и слушал песните и легендите за Дельо войвода, чиято слава се носи в световния ефир. Д-р Фотев, д-р Касабов, д-р Черешев, д-р Пачеманов, деца на тракийски бежанци, запознати до болка с бежанската голгота, за бягащите майки с децата си на гърди и бохчите на гърба, д-р Петър Петров син на основоположник на здравното дело в гр. Кърджали - мед.фелдшер Атанас Петров, които заедно баща и син са работели близо осем десетилетия за възхода на здравното дело в града. За останалите заведения от този период са били родени в селища, свързани с героични и трагични епизоди от нашата история.

Ето защо за такива е напълно покритие и съвпадение стихът на Пенчо Славейков от поемата „Кървава песен” – „Дете невръстно още на майчини си скути, аз слушах приказки и песни за нечути борби и тегла и тъмни съдбини, на мой роден край от първи още дни, незнайно по каква незнайно виша воля, обречено на сълзи и кървава неволя”.

Тези събития според мен обясняват възрожденския дух и поведение на д-р Фотев и останалите завеждащ отделения на професионална всеотдайност и дълг към заведението, в което работят, в града, в който живеят, в страната, в която са се родили.

Ние, ординаторите от това поколение, имахме възможността да се учим от техния пример за професионално и обществено поведение. Затова ги носим в съзнанието си като скъпи и незабравими люде, дали много за нашето израстване като лекари и граждани на своето време. Нека в такива дни подадем ръка на живите ветерани на здравеопазването с дълбоко чувство на признателност, и дълбок поклон на покойниците пред тяхната памет и им сложим стръкче свежи цветя пред вечния им дом.”