Павлета Давидова

Често не си даваме сметка колко различен е бил животът на нашите родители, баби и дядовци. Приемаме дребните всекидневни удобства като нещо дадено, а едва когато погледнем през призмата на предците си, виждаме колко улеснено е днешното ни битие...

Баба ми, Паунка Димитрова Хлебарова - Ветева, е  родена през 1931 година в град Етрополе. През онези години било  обичайно семействата да имат повече от две деца, но прабаба ми получила  усложнения при раждането, едва я спасили и затова баба така и не получила желаната от нея сестричка. Родът й не бил от най-заможните, но разполагал със сравнително добри  финансови и поземлени ресурси.
Навремето се носели легенди за скритото злато на нейния дядо. Баба разказваше, че когато старецът вече бил на смъртен одър и не можел да се движи, синовете му се събрали, сложили го да легне на едно одеало и го понесли из къщата, плевнята, двора и  другите селскостопански постройки, за да им посочи къде е златото. А те го били виждали – голям рог, пълен със злато, освен това предполагали, че някъде има и още. Баба винаги е твърдяла, че дядо й е бил “инат старец” и нарочно не го е показал. Златото така и не се намери, а в къщата години след това живееха и наематели. Честно казано, дори и някой да го е намерил – не е казал,  нито пък това се е отразило върху финансовото състояние на баба. Баща  й имал двама братя, с които отговаряли за изкупуването на  селскостопански животни в общината. Всеки брат имал своя район и не навлизал в този на другия, но въпреки това между тримата братя имало голямо съперничество. Прадядо бил касапин, членувал е в касапския еснаф.
 

Бащата на баба пред месарския магазин, който притежавал 

С част от месото и карантиите, които получавал, той захранвал гостилницата в центъра на града. Той и братята му били нейни  собственици, докато по-късно прадядо не я откупил, за да подсигури  парцел в центъра на града за бъдещата къща на баба. Майка й на баба ми била домакиня – отговаряла за покъщината, за баба, а  от време на време наглеждала и как вървят работите в гостилницата, дори се  включвала в кухнята. Била образована за времето си, нейният баща дори изпратил и трите си дъщери да учат в частна школа по везба и шивачество. Едната сестра се сдобила с диплома по ръкоделие, другата - плетка, а специалността на прабаба ми –  да шие на шевна машина. Дипломата с отличието й бе закачена на стената в  къщата й, а последната й шевна машина още се пази от мама. В последните  си години прабаба ми е давала стаи под наем в къщата си, което позволило на цялото семейство да се запознае с редица интересни  личности. За  детството на баба не зная много.

 Баба във втори клас като лазарка (отляво)

Но имаше моменти, когато очите й се  насълзяваха от спомените. Случаваше се това да стане, когато си  припомнеше нещо, свързано с партизанските движения. В къщата зад нас е  живеела една от видните етрополски ятачки, студентката - Марийка  Гаврилова. Била много мила жена, която давала на баба близалки.  Понякога, късно вечер портата на бабината къща се отваряла и в сеното някой оставял чувалче я с брашно, я с нещо друго. На сутринта чувалчето  го нямало. Не било прекалено често, но не било и рядкост. Би могло да  навлече големи неприятности на сравнително заможното семейство – били провизии за партизаните, за  които основно отговаряла бабината комшийка. По-късно баба казваше, че какви ли не измамници са се обявили за помагачи на партизаните, за да  получат облаги от комунистическата власт, а дядо, който наистина бил помогнал, просто отказал да го направи. Но да се върна на Марийка Гаврилова. През декември 1943 г. предател посочва имената на 17 партийни и ремсови дейци от околията. Марийка  Гаврилова е арестувана на улицата пред очите на 12-годишната ми баба. Жената имала проблеми с крака и ползвала бастун, но нито това, нито  малолетната ми баба не попречили на полицейските части да блъскат и удрят безмилостно жената при задържането й. А в прахта останал да се търкаля бастунът й. Баба и прабаба го прибрали. Мама си го спомняше, както  помнеше и как баба го търси, за да го подари на музея. Странно, но така и не го намерихме – може би са го предали още навремето. Марийка  Гаврилова и още 16 души са застреляни в местноста Арабаконак. Първоначално са обявени за избягали, докато по-късно истината за  жестокия им разстрел излиза наяве. Винаги при споменаването на тази жена, очите на баба се насълзяваха...

Прадядо  ми е награден с медал за храброст от войните, затова в семейството му винаги са се отнасяли с уважение към войниците, без значение под чии знамена се бият. Баба правеше интересно разграничение на войниците,  минали през града ни. Германците, които за известно време са били  настанени в града, били винаги спретнати, с хубави униформи, стриктни и  възпитани. Докато “братушките” бяха разочаровали населението – били  много зле дисциплинирани, пиели много, били “разпасана команда”. 

Баба сред ученици 

Баба  се дипломирала като начален учител в Кюстендил. Градът бил относително близо предвид търговските връзки на прадядо ми. Той познавал хора, които  търгуват в района, и баба била облагодетелствана всяка седмица да получава чувал с хляб за седмицата. Не си давах сметка какво значение има това, докато не чух дядо да се шегува, че си е взел богата жена – такава, на която не са спирали осветлението рано вечер, и такава, която е получавала хляб всяка седмица. Баба е студентка, когато новият политически режим – комунизмът, започва да се  отразява на семейните й придобивки. По това време между прадядо ми и братята му започват дрязги. Двамата братя отказват на прадядо да  преминава през техните ливади до своите. Той е принуден да закупи друг имот, който да му осигурява достъп. В това време в Кюстендил е започнало отчуждаването на земите. Баба праща телеграми и вести по познати родителите й да не купуват земя, защото няма смисъл – всичко ще стане общо. Ако могат, сега е моментът да  продават. Родителите й така и не продали нищо и земите им минали в  общинския масив. Родителите на баба започнали работа към ТКЗС. Баба  изучила и се върнала в града, където по стечение на обстоятелствата се  запознава с бъдещия си съпруг. В началото всичко било много трудно –  дядо бил разпределен на работа във Видраре, после в Джурово и Бойковец, налагало му се да се прибира рядко.

Гордата ми баба с петмесечната си първа рожба, моята майка

Родили се двете им деца. Скоро след  като второто се ражда, баба започва работа. Дядо все още не работи в  града, а двете прабаби са на работа към ТКЗС-то и няма как да гледат  малко дете и бебе. Постепенно нещата се нормализират и четиричленното семейство живее в китна къщичка на центъра на града.

Може  да се каже, че комунизмът е отнел от баба ми доста неща - не само земите, които баща й е притежавал. През 1968 год. в общината се взима решение къщите около мегдана да бъдат иззети, за да се построи на тяхно място жилищен блок и модерен център за града. Баба и семейството й са поставени в абсурдната ситуация, докато кандидат-строители издигат блока в непосредствена близост до къщата им, те да живеят под наем в собствената си къща. Плащали на общината, че ползват собствеността й, а още по-абсурдното било, че квартирантът, който живеел в една от стаите на първия етаж, плащал на градската управа много по-малко от тях. Пет  години живеят по този начин, когато окончателно ги гонят от къщата им, за да я съборят. Компенсацията, която получават в замяна на двуетажната си къща в центъра, е ... правото да закупят необзаведен апартамент в новоизградения блок в центъра.

53-годишната ми баба на излет

Баба  ми свързваше Десети ноември с падането на “свинарчето” – не че обиждаше Тодор Живков, но село Правец (което той превръща в град) не  се радваше на голяма почит сред жителите на град Етрополе. Тази дата промени живота й дотолкова, доколкото тя осъзна, че може да си купува всичко,  което желае, стига да има пари. А според нея демокрацията доведе до  осезаем недостиг на финанси. Не харесваше упадъка на новите поколения,  считаше, че възпитанието на младите запада все повече и повече, често  казваше, че свободата се е превърнала в свободия, и съжаляваше за начина,  по който заличаваме миналото, вместо да се учим от грешките му.

Баба почина през 2002 година, само седмица преди годишнината от смъртта на съпруга й.