Писателят Йордан Вълчев - бивш лагерист от ''Куциян'' (един от спасителите на Димитър Талев), принуден да работи от комунистите като хамалин на площад “Света Неделя”.

Йордан Вълчев е един от тримата писатели лагеристи в ТВО ''Куциян''. Другите двама са Димитър Талев от Прилеп, Македония, и Георги Настев от Шумен.

През 1944 г. Й. Вълчев участва в заключителния етап на войната против Германия като ротен командир. Той е единственият български писател, който реално е участвал в бойни действия. Другите са се придвижвали с обоза и са пращали дописки от фронта. Въпреки тежестите на войната в окопите Й. Вълчев пише разкази и след като е демобилизиран, ги събира в книгата "Боеве". Сборникът от 14 военни разкази "Боеве" излиза на 20 декември 1946 г. В нея Й. Вълчев описва боевете в края на войната. Издава го, когато е само на 22 години. 

Цензурата обаче не го одобрява. Заклеймен е от партиен цензор като Иван Вандов в списание "Младеж" и партийни ''интелектуалци'' като Павел Вежинов в "Литературен фронт" през 1946 г., Стоян Каролев пак там през 1950 г. и Емил Петров. 

П. Вежинов участва във войната, но в тила на армията и без да се включва пряко в боевете. Своите спомени от преживяното той издава в книгата "Втора рота". П. Вежинов го обвинява, че не е представил, че не е обрисувал дейност на помощник-командирите и на войнишките активи", поради което"…става съвсем ясно, че войната не е отразена в нейния истинския смисъл "срещу което получава Димитровска награда. Донос на Павел Вежинов изпраща писателя Йордан Вълчев в лагера "Куциян".

Ст. Карлоев нарича книгата му "грубо реакционна", в която "Отечествената война е изобразена като грубо и вредно за нас българите дело". 

След като излиза книгата "Боеве", се появява статията "В плен на реакцията и натурализма" от литературния критик Емил Петров. Тя дава тласъка на преследванията срещу Й. Вълчев. Според Ем. Петров той представя ''Отечествената война'' като "безчовечно, кърваво и безсмислено дело", че е "чужд на освободителния устрем и на антифашисткия патос на войната". 

Сред яростна кампания срещу сборника комунистическата власт предприема реперсивни действия спрямо автора му. В началото на 1947 г., когато Й. Вълчев е в Мелник, започва конфискация на изданието, а на връщане е арестуван в 5-ти участък на Дирекция на милицията. От там е въдворен в лагера "Куциян". В лагера остава чак до март 1949 г.

След лагера Й. Вълчев не е сломен, но животът му става много труден. Не му дават никаква работа и е принуден да работи като хамалин - с навито въже през рамо виси под липата на площад "Света Неделя", където е борсата на хамалите в София,  и чака да го наемат. След излизането си от лагера Й. Вълчев хвърля публично, но без злоба, шегата: "Естествено, че Вежинов ще напише "Втора рота" - оставил е за мене първата". Това е и алюзия за различната роля, която двамата писатели са имали по време на бойните действия. Въпреки репресиите Й. Вълчев запазва достойнството си и не се впуска в самосъжаление. Например в своя роман "Куциян" той не пише за ужасите в лагера, а педантично описва режима в него. Стилът му е ненатрапчив, без патос и преувеличения. Така постига ефекта да представи злото в неговата баналност.

Строяват ги сутрин и ги водят в рудника. Копаят въглища.

"Нека разкажем какви видове работа се вършеха в Котела, та да не се занимаваме всеки ден с обяснения", пише Й. Вълчев в "Куциян". "Видяхме я първата и най-тягостната работа - очистване на глина и мъртва пляка от забоите. Втората работа е да местим линиите звено по звено и да ги монтираме на нови места...

Третата работа е товаренето на въглищата във вагончета и отвозването им до сградата с безконечното въже - по него се движат висящите вагонетки, най-грубо сепарирани, отиват към главната сепарация пред гара Куциян и се изсипват в специалните тендери, от които се пълнят композициите за СССР. Товаренето на въглищата при забоя се върши по двама - един срещу друг гребат на забоя и товарят.

Това беше и единствената работа с норма - двамата трябва да натоварят за една смяна 16 вагончета (те са по 800 кг - 12 800 кг, приблизително 13 тона."

"Гладът е бил много страшен, защото това, което им дават, не стига, а те са работили тежка физическа работа. Много малко храна е имало и много малко са разрешавали да им носят.

Дискриминиран и репресиран през целия си живот, Й. Вълчев всъщност има много интересна съдба. Още в лагера той се среща с известни интелектуалци и бивши политици, които са въдворени по същото време там.

Спасителят на Талев

"В "Куциян" е бил заедно и с Димитър Талев. А Д. Талев е бил слабоват човек и всички са му помагали в лагера. За да не го наказват, са му носили лоста, с който разбиват скалите до открития рудник, защото не е могъл да се справя сам. Един ден, докато работят, виждат, че го няма сред тях. А той получил сърдечен синкоп и както е припаднал, върху него се изсипали въглища. Бързо го изваждат от въглищата, правят му изкуствено дишане и така го спасяват", разказва днес съпругата му.

Въпреки нелекия живот, който е имал, Й. Вълчев гледал с насмешка на мъчителите си и никога не отвръща на злото със зло. Дори когато след време един от следователите му предлага да си върне "жеста", като напише донос срещу тези, които го изпращат на лагер, Й. Вълчев категорично отказва. Но има и друга причина да е недолюбван от колегите си на писателското поприще - национализмът, просветеният национализъм, както го определя самият той. Неговият девиз е: "Отечество... и няма повече." Затова в годините на интернационалния комунизъм репресиите срещу него продължават. Кулминацията е през 1956 г., когато е изпратен за 1 година в затвора по скалъпено обвинение за разказан от него виц, който обаче той дори не е чувал. Обвинението е нелепо и смешно. На писателя приписват обида към Никита Хрушчов, която можела да доведе до война между България и приятелска държава - СССР.

"Тормозът продължи и по-късно. Когато през 1956 г. го затварят и съдят, жена му (първата съпруга на Йордан Вълчев ) се среща с различни писатели да моли за помощ: "Направете му характеристика, елате на заседанието на съда, помогнете му!", моли тя с детето им на ръце. Отива при комунистическия писател Георги Караславов. Той отсича: "Той не мисли като нас и неговото място е в затвора!" Отива и при Емилиян Станев. Ще дойда, няма да дойда, но в крайна сметка и Станев не отива в съда. Там свидетелства само Драгомир Асенов.

На въпрос на обвинителя той заявява: "Вярно е, че всички писатели го мразят." "Да?", казва прокурорът, обнадежден, че ще чуе нещо лошо за Й. Вълчев. "Ами където седне и стане, той казва, че Македония е българска." Веднага отпращат Асенов и го заличават от списъка на свидетелите. Й. Вълчев изкарва 1 година в Старозагорския затвор. А вица научава след повечеот 40 години - от досието си.
През всичкото време, откакто е излязъл от лагера, до смъртта му, се мъчат да му лепнат криминално деяние, защото това е най-лесният начин да очерниш политически противник"

След като излиза от затвора, Й. Вълчев пътува насам-натам, но навсякъде е общ работник и върши буквално каквото му попадне. Освен хамалската работа сече и тополи, за да продава дървесината и да се прехранва.

Продава и варена царевица в Княжево, близо до мястото, където е живял. Идва милиционер, стреля в казана и го пробива. Ей тъй, за подбив, а и като предупреждение.

Работил е дълго време и в промкомбинат "Своге" като началник-отдел "Снабдяване". Там му спретват голяма разправия за една изгубена фактура за стар телефонен апарат с ръчка за 36 лева, купен от оказион. Затова и радостта му е неизмерима, когато през 1968 г. го вземат на половин длъжност в детското списание "Славейче". Той там се пенсионира. Занимаваше се с пласмента, за да преживява.

Арестуват го всяка година - на 1 май и на 9 септември. Имал си една торбичка и за всеки празник прекарвал по някоя и друга седмица в ареста.

Това по тогавашния жаргон на милицията се наричаше "профилактиране на вражеските елементи".

През май 1986 г., около година след атентата на гара Буново, една вечер в дома му звъни капитан от милицията. Й. Вълчев е заподозрян за чудовищния акт, защото заради командировките си от "Славейче" влиза в графата "често пътува до Бургас". Явява се на разпит. "Имам пет деца, луди ли сте, как ще сложа бомба!?", казва на разследващите. 

"Мислихме какво алиби има и се сетих, че на датата на атентата 9 март 1985 г. беше на сватба в Бургас и държа реч пред 240 сватбари. Каза им го и го оставиха на мира'' - споделя съпругата му. ''Но на следващата година пак пристига призовка и отново отивам с него. В районното управление до Окръжна болница трима полковници се заемат с него.'' 

Влезе, забави се и като излезе, каза: ''Не можеш да си представиш за какво ме търсят. "Ти еди-къде си си нарекъл руския народ "стадо", ми казаха и показват едни доноси, закривайки с ръка авторите им. 

Й. Вълчев им дръпнал една реч, че няма нищо против руския народ, а само против руската имперска политика, която продължава чак до Ленин. Онези се заслушали, захласнали и приели обясненията му. Накрая най-благосклонният от полковниците казал: "Е, бай Йордане, сега си тръгвай, че в 11 часа имаш сказка с художниците, и внимавай кого черпиш с узо." 

От тези думи Вълчев се досетил чий е бил поредният донос срещу него.

Едва през 1988 г. Й.Вълчев става член на Съюза на писателите.

Янко Гочевъ