НАЙ-МЛАДИЯТ ОПЪЛЧЕНЕЦ - ГЕРОЙ ОТ БОЕВЕТЕ НА ШИПКА

В края на 18 век в село Враждебна имало голяма селска задруга, основана от дядото на Никола. В тази задруга се ражда и израства неговият баща Христо. След време той се оженва за Ката, красива и заможна мома, която получила като зестра ниви край Черната джамия. Там младото семейство си изгражда своя дом и им се ражда през 1860 година син, когото кръщават с името Никола. Майката на малкия Никола умира от ширещата се по това време холера. Христо сe оженва повторно за млада вдовица с две деца, която била готвачка на турския управител на София. Тя му ражда дъщеря. Доведената майка обича Никола не по-малко от своите деца. Нова беда сполетява семейството. Бащата на Никола умира и доведената му майка трябва да изхранва вече четири дечица.  На пет години Никола започва да работи при италианските работници, които прокарват трасето на бъдeщата Хиршова железница. Той по цял ден тича с две стомни вода, да утолява жаждата на работещите по трасето. Хранят го добре и става любимец на всички. Заяква и пораства хубаво и пъргаво момче. Когато започва десетата си година, майка му го завежда при ханджията Димитър Трайкович да работи като ратай. Самият ханджия е започнал също като ратай, а после постепенно забогатял до собственик на голям хан в близост до конака. В този хан отсядал и дякон Левски и се събирали членовете на революционната организация. Никола разнасял писмата, които апостолът му давал. Левски харесал пъргавия и умен момък и като разбрал, че е неграмотен, започнал да се занимава с него. Подарил му Рибния буквар и при всяко посещение на хана го препитвал какво е научил. У Никола се поражда голям интерес към природните науки. Той израства високо и красиво момче с черни очи и коса и нежни черти. Членовете на комитета го наричат Тинката.

Димитър Трайкович бил един от най-богатите и влиятелни търговци в София и член на меджлиса. Въпреки високото си положение не могъл да направи нищо за спасяването на Васил Левски. Никола бил покрусен от случилото се с неговия учител. Когато в хана се отбили двама инженери, които планирали трасето на влаковата линия в посока София – Белград, и го поканили да тръгне с тях, той веднага се съгласил. Това било за него интересна работа. Обаче когато научил, че Сърбия е започнала война с Турция, той напуснал инженерите и преминал през нощта сръбската граница. Въпреки че бил едва 16-годишен  бил включен в българската военна част и участвал в боевете след много кратка подготовка. Бил и тръбач. След сключване на мира между Турция и Сърбия, българите били разоръжени и изгонени от пределите на Сърбия. Всички надежди за съвместни действия за освобождаване на Родината останали без резултат. Никола с група другари преминали унгарската граница. Тук той намерил работа в дърводелската работилница на един благороден унгарец, който взел изгладнелия и опърпан младеж от съжаление, но скоро се убедил, че добрината му се отплаща. За много кратко време момъкът се превърнал в добър дърводелец и резбар. Той украсявал с чудни резби на цветя, птици и животни мебелите, които правел. Бил пъргав, сръчен и умен, с чувство за хумор. Живеел в къщата на майстора, хранел се на неговата трапеза. Един неделен обед майсторът разглеждал сутрешния вестник и изведнъж извикал на Никола, че скоро отечеството му ще бъде свободно, защото Русия с Румъния са обявили война на Турция с цел освобождаването на България и в Кишенев се събира българско опълчение. Никола скочил и заявил, че още на другия ден ще замине. Колкото и да го разубеждавал майсторът, като му казал, че го обича като син и с жена си са решили да го осиновят и всичко, което има, един ден ще стане негово, той все повтарял, че няма нищо по-важно от свободата на неговия народ. Тогава старият майстор и съпругата му стегнали за път момчето. В торбата му сложили малка библия, а на шията – емайлирана иконка с Богородица и малкия Исус, да го пази от куршуми. Действително тази иконка го спасила в окопите на Шипка, когато била улучена от куршум, който се сплескал в нея.

По пътя за Кишинев той се събрал с още българи, тръгнали да се бият за свободата на Родината. Първото момче, което срещнал, му станал верен приятел. В един хан спасили от отвличане дъщерята на ханджията и били изпратени от благодарния баща с благословии и пълни торби с храна. При пристигането им отначало не искали да го приемат, защото още нямал седемнадесет години. Когато разбрали, че има вече боен опит, бил записан с приятеля си в първа рота на Първа опълченска дружина. Участвал във всички боеве с българското опълчение, без да бъде ранен. Проявявал смелост и съобразителност в боя.

Ето какво пише в спомените си моят баща: „По време на най-усилената ми подготовка за приемните изпити за влизане в гимназиалния десети клас, дойде дядо и още от двора, застанал под прозореца, ми извика: „Хайде, муле, остав това зубрене и се стягай, утре заминавам с теб на тържествата на Шипка.“ И така тръгнахме по пътя, преминат от опълченците. Пренощувахме под връх Свети Никола. Цяла нощ тракахме зъби от студ, макар че стояхме край бурно пламтящите огньове. На сутринта рано бяхме на самия връх. Обходихме всички места, по които са се водили сраженията. Пред едни едва забелижими вдлъбени в земята, окопи, обрасли с трева и бурени, дядо ми се спря развълнуван.

„Погледни, момчето ми, тук се бях окопал с моя верен другар. В това време турците бяха успели да завладеят съседния доминиращ над нас връх Орлово гнездо. Настаниха там една батарея и техните оръдия започнаха да стрелят върху нас и ние не можехме добре да се укриваме от техните снаряди. Моят приятел изскочи от окопа и се прилепи до отсрещната скала. Като продължи да стреля, той се провикна: „Никола, ела при мен, в окопа веч е опасно.“ Точно в този момент една граната падна близо до скалата и от моя другар останаха само части от дрехи примесени с кръв, парчета кости и месо. Изпитах страшна мъка по изгубения другар. В това време Столетов препускаше върху своя бял жребец от оръдие към оръдие. Чух гласа му: “Насочете оръдията към турската батарея на върха. Ще стреляте веднага щом дам сигнал. След малко се разнесе силен гръм. Вражеската батарея млъкна. Ние завзехме отново върха.

Веднъж в разгара на сражението видях, че другарите, които се бяха окопали зад нас, напускат окопите си и бягат към нас. Обърнах се и видях млад черкез от турската армия, възседнал бял жребец с позлатени юзди. Неговото красиво бяло лице, което се открояваше върху черните му дрехи, изразяваше решителност и мъжество. За миг се възхитих от неговата храброст и богато облекло. Как е успял да мине в тила ни? В миг пушката ми се беше насочила към него, той се олюля и струя кръв бликна от челото му. Той падна. Стана ми ужасно тежко. Той беше враг, но храбър. В този момент вниманието ми се насочи към нов силен напор на турците. От постоянната стрелба цевите на пушките се раздуваха и почваха да плюят куршумите пред нас. Камъни и дървета, всичко се използваше. Когато някому се допикаваше, всички край него поставяха дулата на пушките под струята да се охладят и стрелбата продължаваше. Турците наново отстъпиха. В разгара на боя забелязах един от опълченците, който остави пушката си и запълзя назад. Извиках му да се върне, но врявата на турците отклони вниманието ми. Когато отблъснахме турците, видях беглеца да се връща към окопа си. Забелязах, че държи в ръка отрязан човешки пръст с голям диамантен пръстен. Храбрецът, макар и противник, трябва да се уважава, а нашият напусна боя в най-решителния момент, за да извърши това срамно мародерство. Извиках му, че е подлец и страхливец, а той цинично демонстрира средния си пръст. Ново турско нападение. Турските пълчища зареваха. Един куршум улучи подлеца и той умря, стиснал в юмрук плячката си. Хвърлих се напред с момчетата около мен и с щиковете си отблъснахме противника.“

„Беше тежка зима горе в Балкана“ – така започна надгробната реч за дядо ми един стар опълченец. – „Трябваше да се изпрати важно донесение долу в щаба на командването. Столетов събра дружините и се обърна към нас: „Драги войници, кой от вас ще занесе това писмо до щаба? Аз знам, трябва да се прехвърли Балкана в тези зимни виелици. Страшно е да бъдеш сам в тази снежна пустиня, по която бродят глутници вълци, а може да се попадне и на турски разезди. Който е готов да занесе писмото, крачка напред!“ Веднага пред редиците излезе един невисок млад войник: „Господин генерал, аз ще занеса писмото.” „Вземи и Бог да ти помага. Не забравяй, писмото не трябва да попадне в ръцете на турците.” Генералът го прегърна и се сбогува с него. Това беше младият опълченец Никола Семов.“

Преди смъртта на дядо аз стоях край неговия креват и разглеждах медалите му. Попитах го какви са тези медали “Св. Анна”, Георгиевски кръст и другите.

„За мен най-скъп е Георгиевският кръст. Беше трудно, много трудно. Леденият вятър навяваше в лицето ми много ситен снежен прах, който затрудняваше дишането ми. Крачех в борба с преспите и бурята. Привечер стигнах подножието на планината съвсем изтощен. Виеше ми се свят и всичко изглеждаше нереално. В далечината виждах очертанията на малка къщичка. Доближих се и повече нищо не съществуваше, загубих съзнание. Когато се свестих, видях, че лежа пред прага на колибата върху едно чердже и стопанинът и неговата жена ме разтриват с шепи сняг. Когато видяха, че се съживявам, ме вкараха в стаята и ме нахраниха с топло мляко и хляб. Те ме намерили, защото кучето се разлаяло и ги довело при мен. Рано на другия ден бях в щаба и предадох писмото. След час поех по обратния път с друго писмо. За това получих най-високото отличие за храброст – Георгиевски кръст /сребърен/ и бях повишен в подофицер.“

След войната Никола постъпва в интернат-гимназия, разкрита в Лясковския Петропавловски манастир, разположен над Г. Оряховица. Негов съученик бил бъдещият забелижителен доктор Сарафов.

След завършване на курса с отлични оценки бил назначен като учител по физика и химия в Търновската мъжка гимназия. Оженил се за най-малката сестра на Иларион Драгостинов –   Събка. По своя жизнен път той навсякъде оставял дълбока следа. Хората  и учениците не забравят хумора му, живите разкази за лица и случки и неговите уроци по родолюбие и служба на обществото. От петте си дъщери се сдобил с много внуци и правнуци и още по няколко прапра.

След като се омъжва първата му дъщеря, Богдана, за софийския учител по математика, който се казвал също Никола, той се премества в София. Бил е учител по химия, физика и биология. Учил градинарите на Борисовата градина как да пренасят цветя от Витошките поляни и да създават алпинеуми и природни кътове, как да изписват цветя от чужбина. Моят баща Николай Колев бил първият любим внук. Превърнал се в Николай по грешка на попа, който се казвал Николай и така изпял името му. След това се заредили още Николовци и Николаевци и повечето били химици, таман четири поколения. Аз поправих грешката на попа и кръстих най-малкия си син Никола. За прадядо ми винаги са казвали „Никола Комитата – голям човек беше.“ Тези думи чух в Търново, когато бях на клиничния си летен стаж през 1958 година, и в София от устата на градинари, от устата на бивши негови ученици, станали учители и професори. Случки за него се разказват от правнуци на праправнуци и така нататък. Едно неувяхващо име, останало в историята на рода и в паметта на хората.