Мартина Сердова

Главен герой на моето описание ще е дядо ми – Мартин. Изборът ми се спря върху него, тъй като смятам, че животът му е бил интересен и разнообразен. Макар всеки да има своите върхове и спадове, не можем да кажем, че на нечий живот е безинтересен, затова не омаловажавам всички други, но просто той е този, който най-често се връща към миналото с усмивка и видимо доволство от живота си.

Роден е през 1930 г. в малко селце, скътано в Родопите. Сега с гордост ме поправя, че вече е станало град. Той е първото от четири деца. С усмивка уточнява, че има многодетна майка. Още на година и половина една от по-малките му сестри умира от сърце. Основното училище е завършил в родното си село. Интересен спомен от ученическите му години е как при рaждането на престолонаследника – Симеон II (1937 г.), на всички деца в училище са били вдигнати оценките с една единица. Първо след като завършва осми клас, макар желанието на дядо му да продължи да учи в гимназия, той предпочита да отиде с приятелите си като общ работник, да прави път през балкана, да чука чакъл. След това, вече на шестнадесет години, сам решава да дойде в Пловдив и да учи в Родопския пансион, тогава тези деца са били в Първа мъжка гимназия. Докато е учил там, участва в бригада за корекция на р. Марица, а също така и при създаването на Гребната база в града. Точно в този пансион той се сблъсква с понятието „културтрегер на Родопите” - децата, които са го завършвали, са имали възможност, когато се върнат по родните си места, със своето образование да спомагат за развитието на Родопите. Което в случая не се е получило буквално, тъй като след като се дипломира, е пратен в съвсем други селца и градове по разпределение.

Веднъж, когато се прибира с влака, през последната година, прочита обява за подобен пансион в София, отново за родопски деца, които могат да завършат висше образование – фармацевти. Това се случва през 1950 г. Преди това „аптекарите” (както е свикнал да казва дядо) са завършвали предимно в Турция и Румъния. Заминаването там променя изцяло живота му. Спомените за студентските години са едни от най-щастливите. По това време дори се записва в трупа за народни танци, състояща се от студенти – медици, фармацевти, лаборанти и медицински сестри.

В София среща и съпругата си - Невена.

През 1954 г. завършва и има успех, с които може да кандидатства и да продължи обучението си - за лекар. Във випуска завършват само седем момчета, на които им е предложена такава възможност, през 1957 г., когато вече работи, кандидатства, но не е приет. След разочарованието, с помощта на познат – лекар, си урежда среща с министъра на здравеопазването, за да разбере защо не е приет. Министърът го отпраща, без отговор. Изпраща писмо и до Вълко Червенков със същото запитване, от там идва потресаващ отговор: „Въпросът се решава на местно ниво.”, още помни думите и затова ги цитирам. Потресаващо е не друго, а фактът, че „на местно ниво”, решаващото звено от партията, което определя колко човека могат да отидят да учат и им дава разрешение, е именно съсед по къща, приятел и комшия от дълги години, който го убеждава през цялото време, че няма да има проблеми. По разпределение отива да работи в с. Лесичово, където и живее със съпругата и сина си. А тя пък, от друга страна, е разпределена да работи в друго селце – Паталеница. След това е преразпределен в Черногорово, Садово и така се местят на няколко пъти. С помощта на директора на „Аптечно - Пазарджик”, получават жителство на Пазарджик, където и живеят. Но през 1966 г. мечтата му да се върне и да живее в Пловдив се възражда. Идеята е децата и внуците му да растат в „университетски град”. Тук отново го цитирам, тъй като образованието, реализацията, успеха са неща, на които той много държи, и макар дошъл от малко село, където тези неща не са били водещи, той осъзнава тяхната значимост в перспектива. В града сменят много жилища, пловдивско жителство получават, след като разбират, че Прослав ще става квартал на Пловдив, пренасят се там и така стават жители на града. След това с общи познати намират място, където ще се строи нова жилищна кооперация. Един от собствениците на мястото на доверие дава съгласието си на семейството аптекари да им продаде един от полагащите му се апартаменти. По това време получава предложение, от директора на Аптечно Пловдив, за работа. Първоначално на няколко пъти отказва – харесва му да познава хората, които идват при него в аптеката. Но накрая през 1980 г . приема длъжността „завеждащ експедиция”, където се и пенсионира през 1990 г. Когато се пенсионира след няколко години, решава да се върне в родното си село, където има собствена къща. След като се пенсионира и съпругата му - го последва там. В следпенсионна възраст и двамата продължават да работят още няколко години, а сега се радват на старините си под дебела асма - лятото и до топла печка - зимата, където посрещат внуци и правнуци.