В чата на Фейсбук получих от Д. такова съобщение:

„Какво направихме с живота си…какво направихме с живота на децата си….какво направихте вие като част от политическия елит/бяхте част от него ,ако се не лъжа,в началото на всичко това, което се случва днес/Кой ще плаща всички грешки и лъжи….Няма въпросителни,защото не очаквам отговори….“

Драга Д.,

Във всяка революция разцъфтяват надежди, но се жънат бурени. Тоталитарният комунизъм рухна в цяла Европа, ние не сме изключение. Изключението дойде от това, че опозицията ни беше слаба, неструктурирана, нейерархизирана, без визия за промяната. (Имам приятели, които мислят обратното.)

България нямаше своята 1956, 1968, 1981… Общата култура на свободата беше и продължава да е на неприлично ниско равнище.

Населението нямаше никаква готовност за решителна промяна.

Нещо повече. У нас комунизмът се беше установил с новата технологична революция: атома, антибиотиците, пластмасите, новия текстил, масовите имунизации, победата над туберкулозата, ръста на публична и лична хигиена, ръст в културата на бита, ръст на образованието, победа над глада, широкото разпространение на двигателите с вътрешно горене, нови продуктивни сортове растения, нови продуктивни породи домашни животни, излизането на човека в космоса, телевизията, първите сериали, бума на радиото, уедреното селско стопанство, индустриализацията, урбанизацията…

Това силно впечатляваше генерациите, влезли в живота около войната. Те трайно бяха свързали в съзнанието си колективистичното общество и прогреса.

Българските избиратели през 1989 г. нямаха готовността да подкрепят радикална политика на промяна. И досега идеята за социален ред, където всеки се оправя сам, без да пречи на другите да вършат същото, а държавата да е предимно гарант на това, не е особено популярна.

Неувереността (по-точно: маргиналността) на мнозинството и неспособността на демократичния елит да изгради и представи на публиката приемлива, разгърната представа за бъдещето и за индивидуалната съдба в него, доведе до картината, която виждаме в момента.

Реформите се вършеха без национален ПЛАН (нарочно го изписвам с главни букви, защото съм настоявал за това) и с мандатен хоризонт. Ден за ден. Всички премиери имаха съзнанието (от някои го знам пряко, от други косвено), че не могат да се изтръгнат от потока на всекидневието и че под тях няма опората на кадърна и работеща държавна машина, за да предприемат дългосрочни проекти. Още повече, че подкрепящите ги мнозинства в Народното събрание, бяха устремени към решаване на личните си, частни въпроси. Политическият ни елит като цяло се оказа калпав и посредствен…

България и в момента няма общоприета национална програма за развитие.

Всяко правителство върви със своите приоритети и е жалко, че повечето от управляващите не виждат по-далеч от носа си.

Току-що гледах филм за Ал Капоне с великия Роберт де Ниро. Чикаго бил управляван по време на Сухия режим в САЩ от престъпната му мрежа.

България в момента е оплетена в подобни мрежи. Властовата мрежа на тоталитаризма се разпадна на възли от клики, някои от тях трудно различими от организирани банди.

Единственото, което може да се направи при тази ситуация, е да се върви, така както трябваше да вървим още от 1990 г.: стъпка по стъпка, при ясна, приета от всички политически сили национална програма за период от 20-30 години, след широко обсъждане от обществеността и ангажирането на нацията в нейното изпълнение. Всеки български гражданин да има съзнание, че участва в значим национален проект…

Имаме страхотно много проблеми, но те трябва да бъдат мотив да се мобилизираме и да ги решаваме, а не причина за отчаяние и вайкане.

Питате – Какво направихме с живота си?

Има една мисъл, забравил съм чия беше: всеки индивидуален живот е едно поражение. Краят в най-добрия случай е един и същ: старост, болести и пътешествие…

Но животът в България се променя към добро. Наистина не решихме проблемите на следващите генерации, но решихме проблема на нашата генерация: България излезе от диктатурата мирно, без кървави граждански стълкновения, и тръгна по пътя на развитие на демокрацията. Пътят е тежък и дълъг за всеки народ, във всяка държава. Целенасочено и с труд сме длъжни да вървим напред…

Нашите деца получиха от нас възможността да имат смислен живот с велика мисия: европеизирането на страната. Те ще го направят. Докато отпътуваме, трябва да бъдем готови да ги подкрепяме.