Нелепо е твърдението, че българската опозиция, появила се в лицето на СДС през 1989 година, е „измислена и създадена“ от БКП. Само ще припомня, че СДС се състоеше от 16 партии и организации. Накратко ще спомена тези, които станаха членове на СДС до края на 1989 г.

Най-голямата партия в СДС беше БЗНС „Никола Петков“ – имаше стотици местни структури и хиляди членове. Това беше „гръбнакът“ на СДС. БЗНС „Н.Петков“ е забранена през 1947 година и има вековна история. Нейните активисти и членове са преминали през лагери и затвори. Няма как тя да бъде измислена от БКП.

Друга голяма партия беше БРСДП (о) (Българска работническа социалдемоскратическа партия – обединена, по-късно само БСДП) . Това бяха „широките социалисти“, т.е. социалдемократите. Вековна партия, разтурена през 1947 и възстановена през 1989 г. от преминали през лагери и затвори членове. Няма как и тя да е измислена от БКП.

Демократическата партия и Радикалдемократическата партия също са стари партии, възстановени от стари членове и нови ентусиасти. Няма как и те да са измислени от БКП или от Държавна сигурност.

Зелената партия беше създадена по подобие и внушение от зелените партии в Европа от активисти на “Екогласност” през декември 1989 г. Неин председател беше Александър Каракачанов, а заместниците му бяха: Филип Димитров, Соломон Паси, Любомир Иванов. Като имам предвид съдбата на партията и нейните създатели в годините на прехода, не допускам тя да е инициирана от БКП и ДС.

Дотук с партиите. Сега организациите или неформалите:

-Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) е създадено от Илия Минев и група негови съмишленици, които не могат да бъдат обвинени, че са действали под диктовка на БКП или ДС. Вярно е, че Илия Минев не участва в СДС, но всеки, който го е виждал през 1989-1990 година, знае, че годините на затвор, преследване и притеснения не бяха минали без последствия за него.

-“Екогласност” възникна през април 1989 г. на основата на Русенския комитет (8 март 1988). Неговите активисти бяха хора с различни убеждения (от ляво до дясно), но обединени от желанието за свобода и демокрация под формата на екологично движение. “Екогласност” през 1989 г. наброяваше хиляди членове. Тази организация проведе най-масовите акции преди падането на Живков и на мен ми е трудно да си представя, че това е било инициатива на БКП и ДС.

-Синдикатът „Подкрепа“ е създаден на 8 февруари 1989 г. от проявени антикомунисти – Константин Тренчев, Кольо Босия, Петър Манолов, сем. Бояджиеви и др. Неговите ръководители бяха вкарани в затвора или експулсирани от страната. Абсурдно е синдикатът да е замисъл на БКП и ДС.

-Комитетът за защита на религиозните права, свобода на съвестта и духовните ценности е създаден от Христофор Събев и съмишленици. Само човек, който не познава Христофор, би могъл да помисли, че той ще действа под диктовка на когото и да било.

-Федерацията на независимите студентски дуржества имаше за пръв председател Емил Кошлуков – току-що излязъл от затвора. Той се оттегли още през пролетта на 1990. Тази организация (да ме прощава Емил) щеше да възникне и без него. Сред студентите в България през 1989 г. вреше и кипеше. Да се твърди, че студентите са били подстрекавани от ДС да създадат тази структура, е шантава работа. По същото време БКП се опита да създаде своя студентска организация, но не успя.

-Движение „Гражданска инициатива“ е създадено от Любомир Собаджиев – лежал в затвора и преследван от властите.

-Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България беше създаден на 3 ноември 1988 г. Бил съм в кухнята на неговото учредяване, функциониране и развитие. Скромната ми особа е последният му председател. Клубът беше учреден от около 100 интелектуалци. Достатъчно е днес да се надникне в архива на ЦК на БКП и на ДС, да се види черно на бяло каква е реакцията в тези учреждения, за да му светне на всеки, че няма как Клубът да е създаден от БКП или ДС….

До 10 ноември 1989 г. всички ние – активистите на споменатите партии и организации, имахме политическа биография. Политическите ни убеждения не са били тайна нито за властите, нито за средата ни. Мнозина бяха минали през лагери, затвори, изселвания, уволнения по политически причини или най-малкото бяха редовно „профилактирани“. Тъй като ме питате, отговарям: лично аз не съм бил преследван, водех редовия живот на труженика в тоталитарния комунизъм. Арестуван съм само веднъж, на два пъти са правени опити да ме изключат от университета (единия път – по предложение на ДС, втория на – Районния комитет на БКП), десетина пъти съм бил привикван, за да ме „съветват“, връщаха ми почти всичко, което пишех, и не ме пускаха на Запад. На няколко пъти съм бил измъкван от сериозни проблеми от значими функционери на БКП…

Процесите в България през 1989-1990 г. бяха част от разбунването на цяла Източна Европа. Разбира се, че тайните служби – и комунистически, и антикомунистически, са проявявали „жив интерес“ към неформалите и партиите, внедрявали са в тях хора, опитвали са се да влияят върху политическия процес.  Но е необосновано да се мисли, че те биха могли да отклонят потеклата историческа река в обратна посока. Да постигнат отделни изгоди – да.

У нас преходът се случи такъв, защото не можеше да бъде друг. Обществото е сложна инерционна машина. Компартията и ДС имаха изпитана в десетилетията властова мрежа от лични контакти и доверия, възникналата опозиция (СДС) нямаше такава мрежа. Възрастните членове на старите партии бяха вече възрастни, а мрежата им – накъсана от изпитанията на времето, младите неформали не се познаваха помежду си и бяха овладени от беса на недоверието – „Ти кой си, бе?!“. Без междуличностно доверие нищо свястно не може да се получи. Двама души камък не могат да преместят, ако не се доверяват един на друг, а какво остава да се реформира общество. България просто не разполагаше с реформаторски потенциал.

Освен това БКП и ДС запазиха властта си върху финансите на държавата. Предложението на Дертлиев (БСДП), Слабаков (Екогласност) и моя милост (ФКД – Федерация на клубовете за демокрация) да се извърши обмяна на парите беше отхвърлено от нашия министър на финансите, издирването на изнесените капитали не беше направено от правителството на Ф.Д., въпреки че това беше формулирана цел на СДС още от пролетта на 1990 г. Нещо повече – тук в страната имотите и сметките на БКП и ДС (и тоталитарните организации) не бяха поставени под ефективен контрол от правителството на Ф.Д. Но аз не виня Филип – той не разполагаше с кадри и структури да разреши тези въпроси, тъй като няколко месеца преди това беше проведена акцията по разцеплението („отлюспването“) на СДС от храбрата група на 39-те. СДС се беше свило. Водещите фигури сред тези, които разцепиха СДС бяха: Константин Тренчев, Георги Марков, Стоян Ганев, Венци Димитров, Йордан Василев, Александър Йорданов, Стефан Савов. 39-те бяха решително подкрепени от вестник „Демокрация“ с главен редактор Волен Сидеров. Лозунгът, издигнат от Георги Марков и подет от другите, беше: „Десет процента да останем, но да бъдем истинските антикомунисти!“. Политическата простотия беше взела връх. Тук вече подозирам намесата на властови групи от Държавна сигурност и БКП…

Нима при такова поведение на опозицията може да се очаква преходът да бъде друг?

„Кулеков“ е прав за мафията и за тезата си, че „За да противодействаме успешно на мафията-държава, ние като народ трябва да бъдем единни.“ Истина е. Ако не сме единни – мъчението ще продължи.

Но някои от идеите на „кулеков“ са неверни: „ръководствата на всички партии, както и техните депутати без абсолютно никакви изключения са служители на тодорживковата Държавна сигурност или техни деца и внуци“. Не е така! А други са поставени върху политически нереализуема основа: „да бъдат разпуснати всички специални служби“. Няма как да се започне „отначало“, можем обаче да наченем и подкрепим акции, които да променят страната на добро.

На първо време да се научим да гледаме проблемите си такива, каквито са, а не да се опитваме да си заравяме главата в пясъка, тъй като задникът ни щръква призивно беззащитно.