Уолтър Ръсел Мийд е сред най-елитните академични и политически експерти по външната политика на САЩ. В тази своя статия той разглежда интересния въпрос как Русия успя отново да стане велика сила в Близкия изток - и не само там, като се има предвид дълбоката икономическа криза, която Москва преживява, както и скромните икономически ресурси на страната по мярката на нейната претенция да бъде отново световна империя.

Отговорът на въпроса КАК се крие преди всичко в парадоксалната логика, по която Вашингтон от 15 години насам доброволно изоставя своите позиции на свръх-велика сила и отваря нови и нови пространства за възхода както на Русия, така и на Китай, а - за съжаление - и на нарастващ брой не-държавни и безотговорни международни фактори от типа на ИДИЛ (Даеш).

През двата мандата на своето президентство Джордж У. Буш изостави основното стратегическо направление в развитието на американската политика - разпространението на евроатлантическата система за сигурност в Черноморието, Южен Кавказ и Централна Азия, което бе формулирано като цел от стратегически визионери като Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър - наред с много други, и което бе в основата на стратегията за разширяване на НАТО и интегриране (без пълноправно членство) на страните от пост-съветското пространство, както и за поддържане на специални партньорски отношения с Русия.. Направляван от своите "неокон" съветници Буш насочи силата на Америка в двойно погрешна посока.

Първото измерение на грешката бе избора на един средно опасен диктатор като Саддам Хюсеин като основен враг на Вашингтон и надаряването му с митологична роля в пролиферацията на ядрени оръжия и в подкрепата за ислямския тероризъм - и двете обвинения се оказаха неверни. Второто измерение на грешката бе радикалния преход от политиката на упражняване на ПРЕДИМНО мека сила от страна на свръх-силата през епохата на Бил Клинтън и завой към приоритетно военни - "твърди" средства за поддържане на американското лидерство в света. В резултат на тази двойно погрешна стратегия Америка затъна в блатото на гражданската война в Ирак - една страна с второстепенно стратегическо значение (особено след десетилетието на 90-те години, когато Саддам бе успешно сдържан). Военната кампания в Ирак бе финансово разорителна и болезнена поради загубата на около 4000 живота на американски военнослужещи - да не говорим за стотиците хиляди жертви сред самите иракчани. Войната срещу Ирак срещна широка международна съпротива и ерозира меката власт на Америка като свръх-сила.

Същевременно въвличането на огромна военна сила в гражданската война в Ирак от страна на Вашингтон показа границите на военната мощ, която Америка може да упражнява като свръх-сила. Американската хегемония се крепеше върху неясните граници на американската сила. Всеки диктатор или просто опонент на САЩ, който се опитва да върви срещу правилата на американската либерална хегемония в света трябваше да си направи нелеката калкулация дали, кога и срещу каква сила ще се изправи. Затъването в Ирак показа границите на американската военна мощ и с това значително ерозира нейния сдържащ ефект в международните отношения. Свръх-фокусирането върху Ирак отклони Америка от ролята й на балансьор в световното уравнение на силата.

През 2007 г. в Мюнхен Вл. Путин напусна ролята на партньор и съюзник на Запада, която по принуда играеше след идването си на власт. Буш бе освободил за Русия пространство за излизането й като независим играч на сцената. От слабостта на Вашингтон се възползваха и в Пекин, и в Техеран, даже и в Каракас...

Веднъж пуснат от бутилката на американската хегемония, духът на възроденото геополитическо противопоставяне между автономни световни сили можеше поне да бъде сдържан в рамките на една по-отговорна квази-система на международни отношения, изградена върху принципи.

За съжаление, Вашингтон под управлението на Барак Обама избра роля, противоположна, но еднакво опасна с тази, която изигра неговия предшественик Дж. У. Буш. Обама изтегли войските си от Ирак, обеща изтегляне от Афганистан, похвали исляма в речта си в Кайро и обяви пре-зареждане на отношенията с Москва, с което напълно развърза ръцете на Кремъл. Ако съветниците на Буш от типа на Робърт Кейгън бяха готови да препоръчат употреба на военна сила само защото Америка разполага в излишък с такава, то при Обама светът получи посланието, че единственото нещо, което Вашингтон няма да прави е да упражнява твърда - военна сила. Посланието бе прието със задоволство.

През 2008 г. Путин влезе в Грузия, през 2014 г - в Украйна, а година по-късно - в Сирия. Майкъл Макфол - авторът на идеята за "пре-зареждане" бе грубо остракиран от улични тълпи в Москва в качеството си на посланик на САЩ в Русия. Пекин се зае с прекрояване на териториалните води между Китай и Япония, Виетнам, Филипините...

Бунтовете на "Арабската пролет" стимулираха една визия за замяна на ригидните светски диктатури в Близкия изток с режими на "умерен ислямизъм", като регионална версия на демократично обновление и развитие, която бързо набра популярност сред либералните стратези от двата бряга на Атлантическия океан. Никой обаче не бе способен да посочи разликата между "умерен" и "неумерен" ислямизъм, поради което "демократизацията" акостира в тоталното разрушение на държавни структури в региона и в жестока братоубийствена война между все по-кръвожадни ислямистки секти от типа на Ислямската държава.

Пацифисткият квази-изолационизъм на Обама принуди Вашингтон да търси партньорство с Путин, който през последната година разгърна успешна стратегия на военно присъствие и контрол върху впечатляващи ресурси съвместно с режима на Асад в Сирия. Ако Русия експанзира в Близкия изток, само въпрос на не дълго време е да усетим резултата върху Източна Европа.

Президентската кампания в САЩ очертава две възможности за развитие на Америка като глобална стратегия. Ако победителят е Тръмп, нео-изолационизмът ще триумфира и ще сложи окончателен край на проекта за Америка като свръх-велика сила, преразпределяща ресурсите на глобалната власт чрез налагане на определени принципи и поддържане на определен баланс на глобалната сила. Ако победителят е Клинтън, посоката на действие е по-неясно очертана, но във всеки случай новата администрация ще потърси възможност за пре-утвърждаване на американската роля в света - при вече съществено променените обстоятелства. За Европа и за Източна Европа разликата между двата подхода може да се окаже драматично съществена.

http://inosmi.ru/politic/20160913/237832071.html

http://www.the-american-interest.com/…/russia-re-emerges-a…/