Представете си, че един въображаем писател, да го наречем Мариан Пузов,  решава да заинтригува публиката с нещо пикантно, написва романа „Кръстника“ и го издава в България. В романа, разбира се,  има стрелба, престъпен бизнес, взаимни мафиотски услуги, участват длъжностни лица, полицията е вътре с двата крака, съдът също, има намесени депутати, министри, певци и артисти. Има любов, женитби, разводи и прочие…

Романът му излиза. Какво ще стане? Литературната и читателска общественост ще бъдат заинтригувани?!

Едва ли.

Мариан Пузов ще бъде убит. Ще го застрелят неговите прототипи. Медиите ще се развълнуват и ще стане ясно, че Мариан Пузов, за да познава така мафията, сам е мафиот.
Това ще се разчуе по широкия свят и ние, България и българското общество, ще влезем в поредния „репутационен конфликт“, за който говори Пламен Акълийски във Фейсбук, подкрепен от Десислава Молева.
В основата на „репутационния конфликт“ обаче стоят група цивилизационни проблеми.

Мариан Пузов ще бъде убит, защото освен основния ни страх „да не настинем и да не се минем“, ние сме крайно агресивни един към друг, човешкият живот, достойнство и чест са крайно подценени.

Кървави схватки между махали и села, включително с убити, има докъм четиридесетте години на ХХ век – за границите на землище, по повод момиче, за престиж…

Побои и убийства на политически противници  са почти всекидневие. От 9 юни 1923 година – до 9 септември 1944 година в Неврокопска околия (Гоцеделчевска)  по политически причини са убити 113 души; в Ихтиманска околия – 131 души, от тях четири жени; в Ловешка околия – 150 души, от които пет жени. Подобно е положението по цялата страна.

За атмосферата в страната ще цитирам случая с издирването през 1946 година на гроба на Иван Ваклинов (убит 1923 г.). В гроба няма нищо, защото тогава (1923) бил закопан на плитко и, както се разбира от свидетели,  “след 10 дни кучетата успяли да го изрият и по такъв начин да го разнесат и никой в тази буря не се решавал да отиде да го презакопае“ (ЦДА, Ф369Б, опис 1, а.е. 220, л.115).

В същата архивна единица се разказва как през пролетта на 1944 година в село Чавдар, Пирдопско е убит нелегалният (да не забравяме, че нелегалните са призната част от антихитлеристката коалиция!) Дечо Ст. Дечев, след което трупът му е изложен на площада за поругание от селяните. Един от тях „отива при него като убит с някакви си клещи в ръцете и започва да се гаври с Владо като почва да го щипе по устните с клещите“. (л. 142)

Конкретните случаи са хиляди, някои изключително уродливи.

Режат глави на партизани и ги разнасят по селата, но и партизаните режат глави (село Шивачево, Сливенско, донесение на Гестапо).

След 9 септември 1944 година махалото отива в обратна посока. И тук мога да разказвам случаи на диващина – убиват полицай, лъжливо обвинен, отрязват му члена и го заравят в градината на семейството, където жена му отива да полива. А убийците я пресрещат, когато се връща от градината, хилят се и питат - „позна ли какво намери?“… Убитият е първи братовчед на майка ми, пада ми се вуйчо.
Варварски човешки взаимоотношения царят в страната. Това е цивилизационен проблем, които става репутационен.

За нашия престиж добре са се потрудили и от окупационните корпуси в Гърция и бивша Югославия. Тема табу у нас е да се говори какви са ги вършели там „бугарите“ или „вулгарус“. Ние се опитваме да преброим убитите в дните след 9 септември 1944 година, но избягваме да споменаваме колко души сме принудени от следвоенните споразумения да предадем за съд в Югославия и Гърция, където са осъдени на смърт. Някои от тези престъпници са предадени на Гърция след специално решение на Съвета за сигурност на ООН! След войната ние сме подсъдна държава.

Михаил Николов Янев от Окупационния корпус „действа“ в района на Лебанско и Лесковац. В мина Леци, наред с другите си подвизи, убива бременна жена, в селото Леци наред с другите убийства – застрелва жена с пеленачето й, едно момче (дете), трима старци и един ненормален. В село Бойник – убива партизанин и запалва мелница. В село Лебане – убива двама партизани и мярнала се на пътя му млада жена. Подпалва къщи в с. Църквица, с. Леци, с. Бойница, С. Долевац… Общо подпалва повече от сто къщи.
В Югославия и Гърция почти половин век, това е периодът на Студената война, където се отличаваме с верноподаническото си поведение към Съветския съюз, тези многобройни истории са непрекъснато напомняни. В тези страни генерации наред са възпитавани с разказите за „българските подвизи“. Кога ще разкажем за тях – тук, у нас? (Друга тема е преследването на българите и българщината при тях!)

А кога ще разкажем учебникарски ясно за „македонизацията“ на Пиринско – над сто убити, защото отказали да отрекат, че са българи и да се пишат „македонци“. Или за Възродителния процес, или за насилията при съветизацията на страната – колективизация, трудови лагери, изселвания…

Но спирам до тук за политическото насилие в българското всекидневие, което в момента е само словесно (слава Богу!). Мирно преминахме от една система в друга. Не е малко.

Домашното насилие е норма до последните десетилетия на миналия век. Родителското възпитание се изчерпваше с шамар и пръчка, а в училище до началото на петдесетте години учителят можеше да каже „подай си ръката“ и да започне да те бие по дланите за някакво прегрешение. Не много, но ходиш с изтръпнали ръце цял ден. Ако се оплачеш на родителите си, ще чуеш „малко ти е било“. Съществуваше наказание „в ъгъла на колене, с вдигнати ръце, с лице към стената“. Наказанието се засилваше с „орехови черупки“ или царевични зърна, върху които коленичиш.

В моето детство, усмихнатият човек категорично беше определян като „несериозен“ и битуваха всякакви презрителни и укорни изрази по този повод. Усмихнатият беше „олендзил се“: „олендзил се като пукната тиква“, „олендзил се като разцепен бастун“, „лендзи се като уруспия“…

Словесното насилие и грубост бяха невероятни – до края на петдесетте години на ХХ век жените кълняха с изрази, които днес звучат налудничаво – да умреш, да пукнеш, червата ти да се влачат…

А мъжките псувни и до днес невинаги са възклицание за освобождаване от напрежение…

Агресията в междуличностните взаимодействия е всекидневие. Да оставим настрана физическо насилие, което се упражнява предимно от мутри. Но агресията е видима във вербалните и невербални взаимодействия с проявите на незабелязване, пренебрежение, неглижиране, унижение, оскърбление, включително с чуто-недочуто, лъжа и клевета. Омразата, взаимните нападки между познати и непознати са често явление не само в обществения транспорт и интернет форумите. Внезапното нахвърляне върху някого – по повод и без повод, е част от пейзажа. В българската етнокултура понятието за междуличностна дистанция не е от европейски тип. За мнозина понятието за достойнство и чест на другия човек е непознато.

Това не остава незабелязано от чужденеца.

Обществената и лична хигиена е проблем, който сега няма да засегна, но клекалата, с които беше изобразена България, не са хрумване – ей така….

Няма да засегна и въпроса за отношението към закона и институцията. Андрешко все още е национален герой….

А сега си представете, че реалният Марио Пузо в своя роман „Кръстника“ вместо да се занимава с италианци- мафиоти, е описал живота на българско мафиотско семейство и го е издал в САЩ. И тъй като Мишо (Майкъл) ще трябва да се крие у нас, сред „своите“, от престъпление, извършено в САЩ, ще има сцени от Велинград, Дупница, Несебър и цялата ни мила наша родина. …Да не говорим какъв потрес би предизвикал самият филм.

Воят ще бъде неописуем: „черни България“, „такива ли сме ние – българите“. Ще има патриотарски изблици, може и Народното събрание да приеме декларация.

При тази реакция ние сме отново в „цивилизационен конфликт“ с развития свят, защото като индивиди имаме  колективистична идентичност: „нашето село“, „нашата махала“, „нашия род“…  Нашата идентичност не е от индивидуалистичен тип. Омаловажено е фундаменталното разбиране – здравият и пълнолетен човек е отговорен за себе си и никой не е длъжен да се грижи за него, да го попечителства, закриля, напътства и да осигурява средства за неговото настояще и бъдеще. Всеки трябва да има свой проект и да го реализира със собствените си ресурси.

(Тук има проблем, свързан с досегашното общество, което имаше колективистичен тип идентичност, т.е. различна от съвременната цивилизационна парадигма.)
Така че поведението на Майкъл, разказано във въображаемия роман, няма отношение нито към България, нито към българите.

Ще завърша с това, че ние, българите, имаме цивилизационен проблем, свързан с 1. междуличностната агресия; 2. обществената и 3.личната хигиена; отношението към 4. законите и 5. институциите.

Решаването на тези проблеми е в наши ръце. Те зависят от нас. Те са предизвикателство за действие, а не мотив за самоподценяване и самоунижение.

Дълбоко се съмнявам, че ако дадем пари за реклама на страната, нещо ще се промени на добро в нашия имидж. Чужденецът ще дойде в рекламирана България, ще види намръщените ни лица, ще чуе неразбираемите избухвания, ще настъпи л-но в обществената тоалетна, ще го удари по главата хвърлена от прозорец найлонова торба с боклук, ще усети миризмите… И за какво сме давали пари за рекламата?! Това ми наподобява твърдението, че ако рекламираме циганите, ще решим проблема с тяхната интеграция…

Не отричам рекламата, но не смятам, че тя е решението на задачата.