Ако кажа, че държавата ни е идиотска, никой няма да се засегне и ще мине и замине, но ако напиша, че публичното пространство у нас е пространство на идиоти, мнозина ще го приемат лично.

Слушам една сутрин по една от телевизиите безпокойства и прогнози на журналисти и социолози. Колкото журналисти, толкова и социолози. Чешене на езици от тежко зависими хора, а водещите неподготвени.

Но да минем на днешния ден. У нас има нещо дълбоко сбъркано.

Първото сбъркано е поведението на Цветанов. Писах преди няколко месеца, много говори тоз човек. Не върви министър на вътрешните работи всяка сутрин да се звезди по телевизиите и да разказва какво прави полицията, че дори в кого се съмнява, и да сипе обвинения. Главният полицай на републиката трябва да бъда в сянка. Много-много да не дърдори, дори да забравим за него и да не сме много сигурни кой беше. Каквото открият в полицията, тя е първа в правоохранителната верига, да го предават на прокуратурата. Оттам разкритото да върви по пътя си и като стигне до съда, да се разчуе.

Второто сбъркано са хвърляните обвинения в публичното пространство от политици. Застава Янето и хвърля бомба. „Цветанов е такъв и такъв.“ Или пък нещо друго… Яне е активно политическо лице. Той не е разследващ журналист. Ясно е, че е говорител на някакви сили, на някакъв кръг. Защитава неговия интерес. Неговите обвинения са част от нечиста политическа борба. Той е като футболист, който рита по краката противниковите играчи. Това в цивилизовано общество, което и да е то, не е позволено. Политикът участва в политическата борба с политически средства. Неговите аргументи и атаки към противника са политически, а не криминални. Стане ли му известно някакво престъпление, той е длъжен като всеки гражданин да информира незабавно за откритите факти компетентните органи, без да прави опити да отправя обвенения и произнася присъди. Защото после той е наказаният. Спомнете си фала на Стоянов. Вместо обаче да подминем с презрение Яне и неговия начин на политическа игра, ние вкупом се плескаме по главата „а-у-у-у-у“…

Третото сбъркано е, че политикът, към когото са отправени такива обвинения от противников играч, започва да отговаря и да се обяснява. Имам опит с такава грешка, но това се случи преди близо 20 години и не разбирам защо след десетилетен демократичен опит Цветанов изобщо отговаря на Яне, вместо да каже „има компетентни органи, случаят е техен, не мой“.

Четвъртото сбъркано е свързано с българските медии. Не са интересни жълтите издания и екстремните кабеларки и кабелари. Става дума за Сериозните, Тежките, Важните, Популярните, колкото и да е тънка понякога границата между едните и другите.

Предпоставям, че журналистите за разлика от работещите в другите власти са непорочни, неподкупни и некорумпирани. Става дума за техни представи за нормално в журналистическата професия.

Използвам реплики от последната седмица на трима български журналисти в електронните медии. Полът им е без значение.
Единият, по повод публичните обяснения на Цветанов, отправи в радиоефира страхотна реплика в смисъл: „Основателността на обвиненията не е моя работа, ала неговите обяснения не бяха убедителни!“

Този журналист приема себе си като лице на обвинението. След което влиза в ролята на съдия, арбитър между обвинител (обвинение) и обвиняем. Той си въобразява, че има морално и служебно право да каже кога обвиненият е невинен или виновен. На основата на какви норми преценява кое е „убедително“ и кое – не, е неизвестно. Той просто си мисли, че може да оправдае (не оправдае) някого в публичното пространство на основата на субективната си преценка – „убедително-неубедително“. Отправя внушение към милионна публика, без да носи никаква отговорност за думите си. Така му се струва на човека!..

Другият журналист плесна по телевизията обяснението, че неговата задача е „като чуе нещо, да го разгласи“. Няма да бъде коректно да абсолютизирам думите му. Едва ли би съобщил нещо, което смята за глупаво. Значи той смята, че е редно да съобщава всичко, което му се струва достоверно и важно, без да смята за необходимо (пролича от целия разговор с поканения гост) да провери сам фактите и да се убеди в тяхната достоверност, или пък да се довери на достоверен, проверен в медийната практика източник (а случаят не беше такъв!). Значи този журналист принизява себе си до равнището на махленски клюкар – чул-недочул, разбрал-недоразбрал, ще го изтърси в медията си, защото му „се струва“ вярно, и после ще рече: ама аз така го чух. Иди го оправергавай.

Третият журналист беше много сладък. Пред зрителите при диалог с бърза топка, когато го обвиниха, че манипулира (изопачава) думите на опонента, реагира светкавично – „моята професия е да манипулирам“.

Тук оставам безмълвен. Става дума за трима водещи български журналисти с изключително голяма аудитория.

И се сещам за университетската лекция на Солженицин по темата. Медиите са власт. Кой избира и контролира тези властващи? Обвиняваме съдебната система, шокирани сме от нейните грешки. Медийните грешки на чий гръб са?! Един интелигентен пъргавел – собственик на медия, отговаря – читателят, зрителят, пазарът, конкуренцията… При такъв отговор, човек си дърпа долния клепач и пита: тук плава ли корабче?

Какъв медиен пазар, когато има монопол в медиите и монопол в рекламите. Когато няма публичност между медии и бизнес, между медии и политически партии. Когато картелизацията в медиите е очевадна. Когато имуществото на медийните звезди (всички те са на власт) не е обект на никакъв контрол.

Петото сбъркано в българското публично пространство са социологическите агенции. Там работят и мои колеги, но не само. Все пак имам достатъчно информация. Сред тях, както и при медиите и журналстите, има рядко съвестни, добронамерени и всеотдайни хора. Като предпоставям, че всички са такива, отбелязвам, че от изнасяните резултати от техни изследвания не става ясно:

- Проведеното изледване какво е: социологическо, маркетингово, електорално.

- Какви са неговите методически параметри: равнище на представителност (за цялото население или и за общности от него? Кои?), колко са изследваните лица, типът извадка, методиката на регистрация, типът въпрос (отворен, затворен).

- Кой финансира изследването?

Агенциите са изключително влиятелни в публичното пространство, те са неделими от политическия процес. В този смисъл тяхната собственост е предмет на публичен интерес.
Какво искам да кажа с този текст: нормализацията на живота в България, въвеждането на ред и законност в държавата пряко зависи от нормализацията и реда в публичния живот. Не може една недиференцирана публична сфера, с неясни правила, с често оспорим морал да бъде положителен фактор в развитието на страната.